Книга Четвърта
Глава ХXХІV
Секунди по-късно се върнах в съзнание: нито знак от оглушителния звук или от дяволското искрене. Все още оставаше здрачната светлина, поради което можах да установя без никакво съмнение, че се намираме в някакво място, напълно различно от долината, в която лагеруваше Шефер. Веднага в паметтта ми се върна всичко случило се – атаката на смъртоносното жужене и бягството, благодарение на кучетата дайви. По чудо бях все още жив! Но къде се намирах? Защото това очевидно не беше Синин, а брега на някаква река – един къс плаж в подножието на склона на някакъв хълм.
Бях седнал на земята, все още държейки в ръце отпуснатите сега поводи на кучетата дайви. На сантиметри от краката ми ромолящата река напяваше мелодията на Природата. Едно проблясване на склона разкри лопите, събиращи съчки и разпалващи импровизираното огнище. Карл фон Гросен и Оскар Файл се бяха изправили и съзерцаваха сцената в мълчание, сякаш зашеметени. Когато очите на Щандартенфюрера се срещнаха с моите, той реагира:
– Фон Зюберман: Gott sei dank! [1] Къде сме? Какво стана с другите?
Присъединих се към тях и му отговорих с груба откровеност:
– Не знам. Не зная какво е това място. Със сигурност се намираме много далеч от лагера, но поне все още сме живи. Защото ако за нещо съм убеден, то е това, че тези, които не дойдоха с нас, трябва да са умрели в долината. Кой би могъл да оцелее от онази атака на Демоните? След като дори монасите кāулики, които са експерти в този вид Черна Магия, се бояха, че ще умрат неминуемо!
В този момент тримата си спомнихме за монасите и ги потърсихме с поглед: осемте бяха до огъня, който бяха запалили под прикритието на едни огромни скали, и те на свой ред ни наблюдаваха спокойно. Карл и Оскар се приближиха до тях. Аз поисках да направя същото, но поводите ми попречиха. С ужас открих, че единият от булдозите бе мъртъв: другият, изправен до него, издаваше периодични болезнени скимтения.
Ако дължах някому живота си в този свят, освен на моите родители, то това бяха онези кучета, така че се почувствувах разбираемо разстроеун от загубата на едно от тях. Оставих оцелялото да продължи жалното си виене – безутешен реквием за отсъствуващата партньорка – и се приближих до групата. Безцеремонно запитах Шривиря:
– Как така е умряло едното от кучетата дайви? Не беше ли ме уверил Гуру Висарага, че двете представляват архетипична двойка – проявеният синтез на една двойка противоположни начала, чието съществуване би трябвало да бъде по необходимост едновременно? Ако това е вярно, не би ли трябвало да са умрели и двете? Или, по-точно – защо не са живи и двете?
– Имай търпение, Сине на Шива, – посъветва ме състрадателно монахът, – и си спомни, че тези кучета са тулпи – ментални творения на Маговете от Кръга Кāула. Затова те не са подчинени на природните закони, а на волята на Гурувците. Казах ти преди няколко дни, че макар нашият Орден да познава тайната на кучетата дайви, такива никога не са били проектирани досега, защото не е съществувал един Посветен като теб, който да бъде способен да ги контролира отвъд Кула и Акула. Затова нямахме практическа информация за това, което би се случило, ако те бъдат реализирани от един Шиватулку. Тоест, ние не знаехме как щяха да се държат те през този етап от Кали Юга: последният път, когато кучета дайви са тичали по Земята, е било в Атлантида, преди хиляди години. Очевидно тази Желязна Епоха е отслабила по някакъв начин тяхната Способност за Летене и едното от тях се е оказало засегнато от Силата на Дорджето. Но дори и да не знаехме колко са щели да живеят, затова пък мога да ти отговоря на въпроса защо едно от тях е продължило да живее след полета лунг-свади: това се дължи на особените закони, които управляват тяхното възпроизвеждане.
Ти си разсъдил правилно, но не си взел предвид законите на възпроизводството. Когато една двойка е съвършена – архетипично уравновесена, – двете кучета действително би трябвало да са умрели в унисон. Но законът за възпроизводството, установен от Гурувците, изисква преди разпадането си двойката да породи и да роди друга двойка от кучета дайви. Процесът тогава би бил следният: смъртта на кое да е едно от тях ще означава автоматичната метаморфоза на другото в един андрогинен екземпляр; това е все едно едното от архетипичните начала, което се е проявявало външно, да се въплъти вътрешно в оцелялото куче; и това, което оживее, ще носи в утробата си зародиша на една нова двойка от кучета дайви, който ще расте, ще съзрява и сетне ще се роди: тогава – след раждането – старият екземпляр ще се разпадне неизбежно. Разбираш ли сега, защо е живо едното от тях?
Кимнах, облекчен да узная, че не след дълго време щях да си възвърна двойката от кучета дайви.
– Хубаво, – добави Шривиря. – Тогава не ще забравиш, че през този период, докато андрогинният булдог износва новата двойка, ще трябва да се обръщаш към него с името „Вруна”, предвид, че той представлява единството на Кула и Акула.
Кимнах отново, тъй като това несъмнено бе логично. При това фон Гросен избухна:
– За Бога, фон Зюберман! Винаги все проклетите кучета! Разтревожен сте от смъртта на едно куче? А нашите Другари? Съобщихте ми Вашето подозрение, че те също са мъртви: тогава би трябвало да тъгувате за тях! А също така не знаете къде се намираме. Това се опитвах да узная от тибетците, когато Вие ме прекъснахте, за да говорите за проклетите мастифи.
Реших да не отговарям на несправедливите обвинения на фон Гросен.
– Ние не знаем нищо за мястото, в което ни е довел Шиватулку, – каза помирително Шривиря. – На него подобава да отговори, защото само той знае повелята, която е дал на кучетата дайви.
Лицето на фон Гросен се изкриви, разбирайки, че темата за булдозите бе неизбежна. Не беше нужно да размишлявам, за да изрека един въпрос, който ме вълнуваше откакто си бях възвърнал съзнанието на онзи бряг.
– Към Синин! Аз заповядах на булдозите да вървят към Синин. Това бе първото място, което ми хрумна, сигурно защото двамата монаси, които водеха холитите, твърдяха, че оттам ще ни помогнат да стигнем до Шанхай. Не мога да си обясня защо кучетата дайви не са ни довели до Синин.
– О, колко странен е умът на Шиватулку! – възкликна Шривиря, който не можеше да си представи, че действията ми са били просто глупави, каквито те действително бяха. – Ако си искал да отидеш в Шанхай, защо да не си наредил на кучетата да те отведат направо там, вместо да искаш от тях мястото на Синин, което е на 2000 километра по-близо? Неразбираеми са Замислите на Боговете! Но сега, когато кучетата дайви са в процес на възпроизвеждане, ти не ще можеш да ги използуваш повече за един полет лунг-свипа: едва бъдещите кутрета някой ден ще те пренасят през Времето и Пространството. Разбира се, сега ще узнаем, къде се намираме. Кой Синин си превел в твоята заповед?
– Как така кой Синин? Не разбирам, за какво ми говорите, – заявих, боейки се да чуя, това, което щеше да каже.
– Ама разбира се, Сине на Шива, – възкликна наивно Шривиря. – Заповедта е изисквала да се отправят към Синин-Фу или към Синин-Хъ, т.е. към града Синин или към реката Синин?
Изтървах едно проклятие. Защо бях бил толкова неточен при определянето на крайната цел на въздушното пътешествие на кучетата дайви? Отговорът беше явен: защото заповедта бе формулирана в един критичен момент, посред едно огромно физическо разстройство, което ми попречи да размисля достатъчно. В онова ужасно обстоятелство Аз забравих всичко, не описах с точност целта, защото несъзнателно предполагах, че кучетата ще разберат – че те ще интерпретират точно моите желания. А истината беше много различна: кучетата бяха тулпа – йидами – магически машини, проектирани чрез желязната воля на Маговете, които изискваха правилен контрол на своите функции.
– Наистина, Аз не уточних дали се касае за Синин-Фу или за Синин-Хъ, – признах кисело. Монахът кāулика размишлява за секунда и сетне каза, усмихвайки се:
– Тогава е много вероятно да се намираме до реката Синин. Когато са приели заповедта, кучетата дайви са се сблъскали с това, че съществуват две различни цели с едно и също име. Избрали са – по причини, които ще бъде дълго да се обясняват, – по-старата цел, която съответствува на това име – както изглежда, това е била реката. И тази неопределеност ще обясни също смъртта на единия от булдозите: причината ще да е била дилемата, на която са били подложени противоположните начала, която е подействувала така, сякаш с един логически клин се прави опит да се раздели абсолютното единство на Архетипа Куче. Мисля, че проблемът се корени в степените на реалност на нещата, участвуващи в играта. От една страна кучетата дайви не са представлявали една съвършена двойка – те не биха могли да бъдат такива през този етап от Кали Юга – и така те са проявявали определена малка степен на неравновесие. От друга страна реката Синин, вътре в Илюзията на Мāйā, се оказва, че е малко по-реална от града Синин. Последица: кучетата дайви са се намирали пред една дизюнктива и те са били принудени да избират; по причина на предположеното неравновесие едното от кучетата клони към Синин-Фу, а другото клони към Синин-Хъ; тъй като магически реалната цел е тази, която съответствува на по-реалното име, само един от булдозите стига до Синин-Хъ, където се намираме, докато другото куче се разпада, за да избегне невъзможното изменение на Архетипа. И тъй като кучетата дайви не могат да съществуват другояче, освен по двойки, настоящият андрогин също ще се разпадне след възпроизвеждането.
– В такъв случай кучетата са ни довели до река Синин, на която съответствува потокът, който виждаме пред нас! – предположи фон Гросен, който най-сетне започна да се ориентира географски. – След като е така, Kameraden, ще ви изложа картината на ситуацията: Фактори в полза на нашата Стратегия: а) ние, трима германци и осем тибетци, – членове на Операцията „Първи Ключ” – все още сме живи; b) възможно е градът Синин да се намира недалеч оттук и е вероятно това да представлява нашето окончателно спасение, ако успеем да прекараме нощта в тези условия. Фактори против нашата Стратегия: а) понесохме пет загуби – трима германци и двама тибетци – и също така петимата носачи холити и целия багаж; b) ако действително това място се намира на Изток от езерото Куку Нор, това предполага едно разстояние от повече от 1000 км от Долината на Безсмъртните Демони, което прави невъзможно за момента да се върнем, за да прегледаме или спасим телата и материалите. Заключение: Почти сигурно е, че войниците, натоварени с Операция „Алтвестен” са имали същата участ като членовете на Операция „Първи Ключ”, т.е. че те са умрели или изчезнали. Това заключение поставя край на Операцията „Първи Ключ” и ни налага деликатното задължение да обясним убедително на нашите началници събитията, случили се в лагера на Ернст Шефер.
Фон Гросен ме погледна многозначително, сякаш давайки да се разбере, че основният отговорник за обясненията щях да бъда Аз. Последните му думи бяха:
– Вземайки предвид демоничната атака, която претърпяхме в онази Долина от Ада, в светлината на заповедите, получени от Германия и на структурата на Операция „Първи Ключ”, Аз извличам определени заключения, които ще ви съобщя в строго поверителен и личен план. Мисля, господа, че нашите лидери от Германия са имали една доста приблизителна представа за това, което ще се случи в Тибет, ако Курт фон Зюберман се присъедини към Операцията „Алтвестен”. По-точно, мисля, че те – Хитлер, Химлер, Хайдрих, Рудолф Хес и Бог знае още кой, – са знаели, че определени врагове ще реагират с изключителна сила, когато открият фон Зюберман: врагове, които навярно са извънземни същества, притежаващи страховити оръжия, несравними с никакъв земен арсенал. Ако са знаели това, което е щяло да се случи, защо са позволили врагът да ни затвори в един смъртоносен капан? Това е един въпрос, за който нямам отговор. Предполагам, че те са желаели да изпитат конкретно ефикасността на фон Зюберман, за да предизвикат реакцията на „Демоните” от Чанг Шамбала, и че може би са подценили врага: навярно са мислили, че Бялото Братство ще затвори проклетите порти на своите леговища, и са отхвърлили възможността Демоните да се опитат да ни убият всички. Както и да е това, Аз съм убеден, че фон Зюберман никога не ще ни разкрие тайната, която разбунва Демоните. Накратко – считам в този момент Операцията „Първи Ключ” за приключена; оценяването на нейните резултати ще го направи съответният генерален Щаб в Германия. И като SSЩандартенфюрер, натоварен с изпълнението на Операция „Първи Ключ”, разпореждам да се предприеме незабавното завръщане в Германия. Съгласи ли сте, Kameraden, с Картината на Ситуацията и заключенията?
Какво друго нещо бихме могли да направим Оскар Файл и Аз, освен да приемем безусловно решенията на фон Гросен? Тибетските монаси от своя страна никога не обсъждаха заповедите и се приготвиха да подкрепят още веднъж нашите планове.
Щяхме да потеглим на зазоряване. Междувременно ние образувахме кръг около огъня и се прегърнахме, за да си предаваме топлина – поза, която зае също и кучето Вруна. Въпреки царящия в ранната утрин студ, всички успяхме да поспим, благодарение на голямата психическа умора, която бяхме натрупали през последните дни. Нямахме нито одеяло, нито плащ – само дрехите на гърба си – и затова се притискахме един до друг, за да избегнем измръзването, макар да беше явно, че на онова място не ставаше толкова студено, колкото по върховете на планините Куен Лун. А що се отнася до оръжията, бяхме останали само с кинжалите и „Люгерите” – този на Карл, на Оскар и моя, – плюс двата автомата „Шмайзер”, които носехме през рамо на гърба: за това страховито оръжие разполагахме само с два пълнителя за всеки, също както и за „Люгерите”. Недостатъчно, за да се прекоси една страна в гражданска война, но все пак по-добре от нищо.
Затова пък всички кāулики носеха своите кинжали, ятагани и колчаните с по петдесет стрели. Иначе нямахме нито храна, нито вода, нито някаква екипировка, освен това, което носехме по нас в момента на бягството ни от зловещата долина. Бяха малко неща – много малко, ако трябваше да останем за по-дълго време изгубени в Тибет; оказаха се достатъчно обаче, за да стигнем до Синин-Фу.
Вкочанени от студ, на заранта ние тръгнахме успоредно на реката Синин-Хъ. Фон Гросен ни изненада всички, изваждайки от вътрешността на якето си своя брезентов портфейл и разгръщайки една карта на западната част на Китай. А от джобовите му – като от неизчерпаеми кутии на Пандора – се появиха неразделният му компас, една сгъваема логаритмична линийка и един пергел: безполезни вещи, с изключение на компаса и картата.
Преди да потеглим, Аз направих една могила от камъни и погребах злополучното куче дайва. Нямах обичай да се моля, но в този случай се съсредоточих няколко минути и извисих моето Аз до сферата на Боговете, използувайки Скротра Крāм, за да успеят Те да ме чуят: тогава се обърнах към Вотан – към него лично – и го помолих за една чаша Медовина за подвига на Хайнц, Ханс и Клостер. Да, – казах им на Боговете, – този път Те би трябвало да вдигнат тост за тези трима воини на Вечната Германия, да ги приемат като Херои във Валхала; и – ако бе възможно – трябваше да сторят място и за кучето дайва – за кучето на Шива, което пренасяше воините, летейки като Вāю, Вятъра!
Извирайки от най-южните системи на планините Нан Шан, Синин-Хъ се спуска на Юг и се влива в Датун-Хъ, след като преминава под моста на Великата Стена и омива стените на града Синин: Датун-Хъ от своя страна продължава на Северо-Изток и влива водите си в Хуанг-Хъ или Жълтата Река в сливането при Лан Джоу. Около пладне стигнахме до едно малко укрепено село, заобиколено от рудиментарни посеви: това беше Хуанг-юнг, един от постовете по пътя Чанг-Лам!
В селото имаше един будистки Храм, няколко страноприемници за поклонници и търговци и един свободен пазар с порядъчни размери. Конюшната принадлежеше на Кръга Кāула и ние бързо се отправихме към тяхното учреждение. Там се успокоихме, след като хапнахме първата топла храна от 24 часа. Според техните сведения, хората на Княза на Куку Нор ни били търсели в продължение на няколко дни и накрая се върнали в Тибет. Щеше да е трудно те да се върнат, освен ако някой не ги повика – нещо, което нямаше да се случи, ако действувахме благоразумно и не се показвахме много. Във всички случаи, властта на разбунтувалите се тибетци стигаше само до Хуанг-юнг – селище, разположено от северната страна на Великата Стена, в една област, традиционно оспорвана от монголи и тибетци. Няколко километра по-нататък, отвъд Великата Стена, се намираше китайската провинция Гансу и града Синин, където силата на Кръга Кāула беше значителна.
Действително, ако в Синин-Фу не биваше да се боим от преследването на тибетците, щеше да е нужно вместо това да избягваме да се въвличаме в постоянните бунтове на ревностните китайски фракции. Този път логистиката и тактиката оставаха в ръцете на кāуликите, по-добре познаващи терена и притежаваща мощна инфраструктура за покрепа. Иначе техният план беше изключително прост: щяхме да пренощуваме в конюшната, която ни се струваше като палат след предишната нощ, а на сутринта китаецът и неговият син щяха да ни докарат до Синин-Хъ, скрити в две каруци, теглени от по четири бивола всяка.
Монасите кāулики ни съобщиха, че планират да се върнат в Тибет, след като ние бъдем извън опасност, на път за Шанхай. Нямаше да се върнат директно в Бутан, понеже щяха да се опитат да намерят двамата си спътници, които бяха останали с холитите в Прага на Долината на Безсмъртните Демони. Въпреки че не разполагаха с кучета дайви, те познаваха много добре магията на Килкхорите и знаеха със сигурност, че изгубената Долина се намираше на Запад, в земите на Царицата-Майка Гуан Ин: било от Изток, както бяхме направили ние, било от Запад, те щяха да намерят начина да влязат и да спасят своите Другари или – може би – да отмъстят за тях. След това, ако се завърнеха, те щяха да се оттеглят в Манастира на Бутан или в някой друг, принадлежащ на Кръга Кāула, за да медитират върху всичко случило се в това приключение. Бяха се сражавали рамо до рамо със Шиватулку, бяха били доведени до Долината на Безсмъртните от кучетата дайви и участвували в техния полет лунг-свипа: те наистина бяха имали късмет, Боговете им се бяха усмихвали и сега им оставаше само да се оттеглят да медитират и да бъдат благодарни.
Нищо не можеше да се възрази пред това достойно за уважение решение, но Карл фон Гросен мислеше различно. Той извика настрани Шривиря и Банги и ги нарече „дезертьори”. „Вашата мисия – им каза – ще приключи едва, когато тези, които знаят оценят резултатите на операцията” . А тези лица, разбира се, се намираха в Германия: двамата, прочее, следваше да ни съпроводят до нашата родина и да представят ценните си свидетелски показания. Тогава щяха да бъдат свободни да се завърнат и SS щеше да постави на тяхно разположение всички необходими средства.
Тъй като монасите се колебаеха, фон Гросен ги притисна морално, уверявайки ги, че във всеки случай те ще трябва да ни съпроводят до Шанхай, за да служат като преводачи от китайски, а когато стигнем там, „няма да им струва много” да се качат на кораб за Германия, „която е почти толкова далеч, колкото и Бутан”. Но това не беше вярно.
Шривиря и гуркът действително говореха китайски, но никой не знаеше нито дума японски – езикът на онези, които окупираха половината Китай. Напротив – Оскар и Аз бяхме изучавали китайски и японски в програмата за Остенфюрери от НАПОЛА; и двамата владеехме мандарин и японски. Но във всеки случай винаги можеше да се прибегне до английския – език, дискредитиран в Азия, но на който можеше да общува фон Гросен или кой да е от нас. Всеобщият език на Азия, както бяха претендирали синовете на коварния Албион, щеше да бъде английският, но истината беше, че го говореха само колониалните функционери и вечните сипаи; сред културните членове на азиатските народи – било в Индия, Непал, Кашмир, Бутан, Китай, Бирма и пр., – английският език бе неодобряван и оставаше обикновено непознат, да не кажа скриван и мразен.
Макар да не одобрявахме отношението на фон Гросен, нито Оскар, нито Аз отричахме истинността на неговите аргументи. Вместо това наблюдавахме усмихнати как двамата необикновени Посветени малко по малко предаваха позициите си. Истината беше, че в дъното на душата си всички искахме двамата монаси да пътуват с нас до Гермния. Когато на следващия ден потеглихме към Синин, те вече бяха почти уговорени от убедителния Щандартенфюрер.
[1] Нем. “Слава Богу!” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар