Книга Втора
Ден Петдесет и Трети
Вече е пладне – точният момент, в който Шамаш се намира във висината. Дълбокият глас на един от петдесетте Иерофанти се отправя към красивата Посветена, говорейки с кратки фрази, произнесени с ритъма на ритуална молитва:
- О, принцесо Иса:
Съдбата на Расата е в твоите ръце.
Много земи прекосихме
и преминахме безброй страни,
за да стигнем дотук,
търсейки началото на Последната Битка.
Години на пътища и несгоди
откак напуснахме свещените планини,
където се родихме два пъти
и на чийто връх Кус ни събираше
и ни говореше за Изначалните Времена.
Узнахме в онези далечни дни,
че не сме оттук.
И, след като си спомнихме нашия Божествен Източник,
Как бихме могли да останем там,
измамени от Ел [1], от „Древния” Енлил?
Да, всичко погрозня през нашия поглед.
Полята внезапно пресъхнаха.
Ароматът на цветята стана ужасен,
и топлината на Шамаш вече не ни се струваше добра.
Внезапно видяхме класовете проскубани
и дори планините изгубиха впечатляващата си висина.
Всичко това се случи, когато погледнахме света,
след като Мъдрецът Кус
ни бе говорил за забравеното Небе,
изпълвайки гърдите ни с носталгия.
Тогава именно решихме
да поемем по пътя на Завръщането в Източника.
И да накараме да заплатят скъпо за предателството си Демоните,
които ни бяха измамили със своята магия.
Мнозина бяхме ние, които тръгнахме
от свещената планина
в различни направления.
И мнозина са Царете,
които със своите хиперборейски народи
търсят оттогава пътя на Небето.
Но Кус ни бе предупредил,
че някои не ще пристигнат скоро,
ако бъдат отново измамени
от лукавите Демони.
Но нас Той насочи сигурно,
защото нямаме друга цел,
освен да покорим Небето.
Води ни непобедимият Нимрод,
от който Ел се бои,
тъй като неговата Кръв е Чиста,
синя като морето
и червена като утрото на Шамаш.
Ние сме един народ, доблестен като лъва,
и летим високо като орела,
Но окото ни е остро
и ноктите ни разкъсват Врага.
Ние сме един твърд народ,
който не познава прошката
и не дава примирие в борбата.
Води ни Нимрод,
стрелец като когото няма друг на Земята.
Звездите го изобразиха
ловуващ в небето.
Ние носим с нас
Зеления Камък на Кус,
за да не се загубим отново.
Какво повече можем да искаме?
Назад, пъклен Демони!
Защото тук има един пробуден народ,
когото не ще можете да уплашите,
нито да измамите никога.
Пазете се, проклети Демони!
Защото се надига една неукротима раса,
която ще се бие с вас до смърт.
Днес пътят стига до своя край.
Назад е останало великото море Каш [2]
и страната на Кашшу [3];
погребани в изминатите пътища
остават нашите жени и деца,
нашите старци и най-добрите ни воини.
Мнозина са паднали за славата на Кус
и следвайки героичния Нимрод,
вожда, който ще ни отведе към победа
в това или в други небеса.
В Борсипа сме разпънали стан,
за да построим най-високата Кула на света
и да укротим Огнената Змия.
Като нашия Зикурат няма друг
вито във Вавилония, нито в Асур [4],
нито в далечния Египет,
нито в земята на арийците.
Откакто Потопът покри Земята
и наказа Демоните,
които обитаваха островите Рута и Дайтя [5],
не се е виждала друга такава Кула.
Боговете ни се радват
и Демоните се боят от нас.
Колко работихме, за да я построим!
О, Иса, това усилие не бива да е напразно.
Посветената стояла на същото място, изправена пред Изумруда на Кус, запазвайки почтително мълчание, докато красивите й издължени очи, оставали втренчени в Йерофанта.
Този продължил своя монолог:
Дошли сме тук, за да умрем, сражавайки се,
и ти, мила Принцесо,
избра да умреш първа,
за да ни отвориш Портата на Небето.
Ще накажем Демоните
и ще отмъстим за смъртта ти, о божествена Иса,
щерка на Змията на Венера!
Красивата каинитска Посветена видимо побледняла, но очите й блестяли свирепо, докато от устата й излезли тези доблестни слова:
– Строителят на Световете на Илюзията,
омразният Енлил,
е потънал във вечен сън,
докато оплоденото му тяло
се ражда и преражда във всичко съществуващо.
Той се е съюзил с Демоните,
които обитават в Дехунг,
хилядократно прокълнатия град,
Града на Ужаса и на Измамата,
чиято Седма Стена
има един таен вход
в страната на жълтите хора.
Той е поверил на Демоните,
да продължават извратеното му дело.
И Те са ни оковали
и ни пречат да се завърнем в света на Кус,
където се намира Дворецът
на истинския Бог ХК,
чието Име не може да се произнесе, без да се умре.
Но макар Дехунг да е далеч,
Портите й са навред.
Седем Порти има Дехунг
и Седем Стени я ограждат.
Демоницата Долма притежава ключовете,
но само лудите биха се оставили да бъдат водени от Нея.
Как ще обсадят тогава
доблестните Касити
крепостта на Дехунг?
Ако Демоните вече знаят
за нашите святи цели
и ако окото им е приковано в нас
от кулата Кампала?
Ще го направим, както ни научи
нашият Бог Кус, Господарят на Венера,
събуждайки от сън
жалкия Енлил и принуждавайки го
да отвори Портата на Небето
и да поддържа моста
над мрачните стени
на Дехунг Кампала.
Посветени Касити: Вижте всички,
че Енлил се е събудил!
Богът, Който Спи, е идиот,
Той обича флейти и тъпани,
танци и песни,
и да почитат Името Му,
но също тъй желае кръв,
защото баща е на свещениците,
на мръсните пастири и жреци.
Само Чистата Кръв
ще накара чудовището да излезе
от бездните.
Започнете, Йерофанти!
Иса е готова
да умре във войната,
от всички първа!
Ще пътувам през световете,
където мъртвите бдят,
Демоните дебнат
и Боговете очакват.
Ще ме съпровожда Кус,
Когото всички тачат.
И в името на Нимрод
ще принудя Звяра
да отвори Портите
за доброто на нашето дело.
Започнете, Йерофанти,
Иса е готова!
В този момент три неща се случили едновременно: Слънцето стигнало своя зенит; музиката секнала внезапно, изпълвайки ушите с мълчание; и с един точен разрез Иерофантът прекратил живота на красивата Каситска Принцеса. Нефритеният нож разрязал гладко снежнобялата шия над двуглавата огърлица. Двама Посветени подкрепяли безжизненото тяло, докато кръвта падала на едри капки върху блестящия скъпоценен камък и навлизала в неговата утробна цепнатина, превърнала се сега в жадно гърло. Тогава започнали да се случват най-чудните неща, които човешки очи били съзирали от много столетия насам.
Тези, които били вътре в малката кула можели да наблюдават една ужасяваща сцена: при падането на кръвта светлината, която се излъчвала от Изумруда, угаснала за миг, но сетне една огнена колона се издигнала бързо като стрела от пода на малката кула, обгръщайки пиедестала и скъпоценния камък. Тялото на Принцесата лежало на пода, невидимо под непроницаемите мъгли от геоплазматична пара, които с всеки миг ставали все по-гъсти. Въпреки това един призрачен образ със същата гола красота можел да се види ясно до огнената колона, вкопчен в някаква борба. Огненото знамение, което в първия момент не надхвърляло дебелината на слонски крак, сега било широко като кръг от шест човека. Отначало то се гърчело свирепо като някакво пъклено влечуго, но сетне, разширявайки се, бавно приемало непогрешимия образ на Дракона. Това бил един огнен Дракон, чийто сткраховит образ ставал все по-ясен, колкото повече се борел с призрака на Принцеса Иса.
Следва да се поясни, че били изминали само няколко минути откакто Принцесата била издъхнала до момента, в който се материализирало огненото чудовище. Следва да се поясни това, защото оттогава насетне всичко ставало прекалено бързо... или може би свидетелите били изгубили представа за времето.
Внезапно челюстите на този първичен звяр, този Левиатан, Рахаб, Бехемот или Техом-Тиамат, издали страховит рев, като в същото време един огромен пламък помел залата, поглъщайки и изпепелявайки многобройни Иерофанти. Само оцелелите могли да наблюдават невероятното зрелище на този огнен звяр, възседнат от мъртвата Посветена. Принцеса Иса – нейният призрак – се била изкачила на главата на чудовището, сядайки между триъгълните перки на люспестия гръб. Това дръзко действие накарало чудовището да изригне пъкления рев и смъртоносния пламък. Въпреки тази реакция и свирепите разтърсвания на звяра, Принцесата повтаряла несмутимо тези думи:
– Дух на Енлил, на Ел, на Йах и на Ил,
Ти, който оплождаш Земята,
произвеждаш живота
и мамиш човеците
с твоето измамно изобилие
и тези илюзорни богатства, които предлагаш.
Боже, който някога бе във висините,
но сега си паднал
и си се превърнал в пълен идиот,
Ти не ще оковеш и нас
в тази пъклена Вселена,
която си построил,
подражавайки на истинското Небе.
Ние ще си отидем,
защото ни е втръснало от теб,
от всичките ти капани
и от Демоните, които ти помагат.
Отвори входа на пъкленото леговище,
където обитават твоите страхливи следовници!
Заклевам те да го направиш, Ел,
в името на истинския Бог,
баща на Кус,
Когото ти предаде!
В името на ХК!
Заклевам те да отвориш Портата
в името на ХК!
Като чул това Благословено Име, звярът се отпуснал на момента към пода на малката кула, увивайки се около колоната от камък и метал. Главата му обаче се поклащала заплашително, без обаче тази демонстрация да засяга действията на призрачната Посветена, която се държала здраво хваната за неговия гръб. Телуричният Дракон не показвал никакво намерение да се подчини – отношение, което накарало доблестната Принцеса да действува по драстичен начин. Накланяйки се, тя протегнала ръка, правейки жест сякаш да докосне собствената си кръв, изпълваща кухината на хиперборейския Изумруд. Сетне казала:
Тази кръв, която днес бе пролята
и към която си припаднал,
о Господарю на всички неща,
е моята кръв: една свещена кръв
от потеклото на Боговете на Венера.
В нея се съдържа споменът
за нашия Божествен Източник
и за истинския Бог ХК.
С нейната субстанция съм помазала пръстите си
и сега ще начертая на челото ти
Знака на Източника.
Срещу него няма защита.
Заклевам те да отвориш Портата,
Енлил, царю на Пастирите,
в Името на ХК
и Свещения Знак!
Принцесата начертала бързо неговия символ на челото на чудовището и ето че най-голямото чудо още не се било случило. Страховитото огнено създание се стрелнало нагоре като пружина, преминавайки през покрива на малката кула и носейки на главата си красивата ездачка.
Онези, които били навън, в коридорите на Зикурата и около неговата основа, все още пазели мълчание, тъй като били изминали няколко минути, откакто музиката била престанала и защото страховитите ревове, които издавало чудовището, невидимо за тях, били достатъчни, за да накарат да замлъкне кое да е гърло. В момента, в който Принцесата рисувала първичния Знак и Драконът се издигал, един вик на ужас се изтръгнал от всички усти. Точно над малката кула, не много далеч от нейния покрив, Небето помътняло, сякаш някаква тъкан се била разкъсала.
Сега един черен отвор се виждал ясно от всички свидетели на странното явление. И най-любопитното и ненормалното било, че мрачната дупка закривала напълно Слънцето, въпреки че то, тъй като се намирало много по-високо, би трябвало да се вижда от някакъв далечен ъгъл. Въпреки това никой вече не виждал Слънцето, макар неговата светлина да продължавала да осветява пладнето, сякаш то се намирало в своя зенит. Разбираемо е, че под властта на такива интензивни емоции, никой не се грижел за съдбата на Слънцето, тъй като, докато ужасът бил парализирал страхливите хабири, Каситите виели от ярост, размахвайки юмруци към небето. Зрелището било действително впечатляващо и оправдавало всяко разсейване. След като се отворила Портата на Небето, огненото чудовище се било преобразило напълно. В първия момент изглеждало сякаш страховитата глава била проникнала в мрачния отвор, тъй като се виждал само един блестящ цилиндър като огнен лъч, който излизал от малката кула и навлизал във висините. Но скоро станало ясно, че се извършвала една метаморфоза и след няколко секунди едно ново чудо се явило пред изумения поглед на обитателите на Борсипа. Първо той се подул, сетне се покрил с издатини, докато менял цвета си и се обагрял в кафяво; накрая, много бързо, издатините се простряли навън и се преобразили в заострени клони, покрити с остри тръни и някакви зелени листа; само няколко секунди по-късно той представлявал едно гигантско глогово дърво, което се издигало по необичаен начин върху Зикурата на Цар Нимрод.
От основата на Кулата се виждала само част от дънера и листакът отгоре, тъй като короната изглежда се губела в Портата на Небето, докато коренът оставал скрит от погледа във вътрешността на малката кула. Но това, което заслужава да се подчертае, е че веднага, след като завършила метаморфозата, изчезнала всяка следа от огън, енергия или плазма, и феноменът се стабилизирал без да се случват повече промени. В този момент изглеждало така, сякаш глоговото дърво винаги е било там... ако не била зловещата цепка в Небето, която страховито напомняла за всевъзможни ненормалности и изменения в естествения порядък.
Но никой не разполагал с достатъчно време, за да се ужаси. Още не се било отворило Небето и две фигури се втурнали бързо към последната рампа, която отвеждала към терасата на малката кула и, стигайки там, опънали лъковете си, прицелвайки се в Прага. Това били Нимрод и Нинурта – Царят и храбрият Генерал – единствените воини, които имали метална броня и затова напредвали първи, прикривани от Елита на стрелците.
Царят и Генералът се прицелвали със своите лъкове към мрачините на отвора, опитвайки се да различат някаква цел, когато внезапно се появили две фигури, размахващи мечове. Демоните с вид на „човек от бялата раса”, високи пет лакътя, изглеждали сякаш се носят по въздуха, но по някакъв начин получавали опорна точка, тъй като успяли да стоварят мечовете си върху героичните стрелци. Остриетата бляснали като светкавици, докато разсичали пространството, но отскочили, без да проникнат в броните на Нимрод и Нинурта. Ударът обаче ги накарал да се търкулнат зашеметени на покрива на малката кула, която служела като последна тераса.
Дъжд от стрели се изсипал тогава върху „Безсмъртните Демони” и макар много от тях да отскочили от техните брони, други такива проникнали и ги ранили. Гигантите се стоварили, поразени до Цар Нимрод, който бързо ги обезглавил и издигнал огромните им глави пред трескавата тълпа.
Докато Цар Нимрод правел това и сетне захвърлял кървавия си трофей към множеството, Генерал Нинурта, съпроводен от част от воинския Елит, започнал да се изкачва по дървото Енлил, което свързвало Небето със Земята. За пръв път от хиляди години една група Мъдри Воини се готвела да щурмува Чанг Шамбала!
Моля Ви, д-р Сигнагел, позволете ми да направя една малка спирка в разказа, за да успея да изразя в поема това, което преминава през моя Дух, когато извиквам последния чуден подвиг на онзи хиперборейски народ, който е знаел какво прави посред един свят, който бил чисто объркване. Сетне ще подхвана отново разказа в точния момент, в който воините на Нимрод се готвели да нахлуят в Прага на синархичното посвещение.
Доблестни воини Касити!
Вашият подвиг ще просвещава навеки
всички хиперборейски народи,
които решат да щурмуват Небето
и да се завърнат в първичния източник,
от който Йехова-Сатана ги е лишил.
Защото Те са се сражавали с Демоните
и са се пробудили от Великата Измама.
Но досега никой не е успял
да стигне славата на Нимрод „Победения”.
Затва ние, които тук оставаме,
ще трябва да опитаме отново,
заедно с Кристос Луцифер „Посланика” –
Богът на тези, които „губят” по времето на Кали Юга –
и Лоялните Богове на Духа на човека,
Които очакват означения момент,
в който дванадесет души
от най-чистата Кръв
и един Сиддха
ще се срещнат в края на Кали Юга
на Американска земя.
Тогава Гралът ще бъде намерен
и след хиляди години на предателства
ще падне, пробуждайки, правръзката ни от очите;
ще бъде отворена отново Портата
и Чанг Шамбала с нейните Демони
ще бъде окончателно унищожена.
Но досега никой не е успял
да стигне славата на Нимрод „Победения”.
Вярно е, че малцина са опитвали:
някои ибери, някои келти,
троянци, ахейци, дорийци или римляни,
мнозина готи и мнозина германци.
Но никой досега не е успял
да стигне славата на Нимрод „Победения”.
Може би Катарите в Монсегюр
или тевтонските Рицари
на Фридрих ІІ Хохенщауфен,
или най-великият от всички –
нашият Фюрер – с неговата магическа Ос
и един доблестен народ, що пред нищо не отстъпва;
навярно Той се е стремял като никой друг.
И тъй мнозина са спечелили вечността
и от този Ад са си заминали.
Но не окончателно,
защото една Последна Битка ще се води
и ще се завърне Нимрод,
заедно с великите Херои от миналото.
Один, Вотан и Виракоча,
Херакъл, Индра и Кетцалкоатл,
от Валхала те ще дойдат, пеейки,
заобиколени от прекрасни Валкирии
и музика от някогашното време.
И те ще поведат Войски огромни
от Живи, Безсмъртни и Възкресени.
Една-единствена добродетел ще се иска:
нарича се чест и тя извисява човека,
що от Измамата се е пробудил.
Същностна ще е Войната
и Демиургът с пълчищата му – победен,
ще освободи най-сетне Вечните Духове,
които от Венера дойдоха,
за да се завърнат там, където Бог очаква,
в един Свят, що не е бил сътворен.
И тръгвайки си от Вселената на Материята,
на лудостта, на Злото и на Великата Измама,
завръщащите се ще възпяват в хор
подвизите на Нимрод „Победения”!
А сега ще продължа с разказа. Дървото Енлил имало прави и разположени нарядко клони, които всъщност били огромни тръни, така че по тях човек можел да стъпва, все едно че те били една гигантска стълба. Това именно сторили доблестните Касити, подготвяйки се да се изкачат по дървото и да обсадят „Портата на Небето”. Едвам успели Генерал Нинурта и петдесетима воини да се изкатерят достатъчно, когато установили, че се намират пред входа на една пещера или пред нейния образ. Те скочили смело от дървото, без още да знаят дали щели да могат да стъпват в тайнствения свят, в който навлизали през „Портата на Небето”, и се озовали върху един явно каменен под. Неколцина се върнали, за да погледнат, и видяли дървото, което се губело в бездънните висини, а също така ръба на една бездна на няколко лакътя от мястото, където били спрели, в която се различавали на много стъпки разстояние покривът на малката кула, откъдето изниквал гигантският дънер, Зикуратът, хората от народа, събрани наоколо, и ограденият със стена периметър на града Борсипа. Контрастирайки с ярката светлина навън, където все още продължавало да бъде пладне, в това място царял мек полумрак. Имало обаче достатъчно светлина, колкото да се различат детайлите на зловещата пещера: виждали се седем стъпала от камък, а от последното – един коридор, който се губел в далечината. Но над входа, следвайки кривата на неговата арка, били приковани седем триъгълни знамена. Върху всяко едно имало един и същ текст, написан на също толкова различни езици. На своя собствен каситски език те могли да прочетат:
Не смейте да стъпите на този праг,
ако преди това не сте умъртвили страстите
и изкушенията на Света.
Тук хора идват само, за да се преродят
като Посветени в Бялото Братство,
но за да придобият тази привилегия
те трябва първо да умрат.
Адепти: ако все още сте живи,
ако пламъкът на първичното желание
все още пламти във вашите сърца,
ако съхранявате спомена
и подхранвате стремежа,
тогава бягайте, докато е време!
Явно ставало на дума за една стратегическа маневра. Текстът, очевидно предназначен за уж-адептите на посвещението, целял да разсее и провокира съмнение у нашествениците. Обаче, далеч от това да постигне тези цели, посланието извикало внезапен смях у воините Касити.
По глоговото дърво вече пристигнали, изкачвайки се, Нимрод и Нинурта, следвани от друг отряд стрелци. Скоро те се срещнали, тъй като нищо не не се случвало, приготвили се да влязат в пъклената пещера.
– Иса, Иса! – започнал да зове с викове Цар Нимрод, разтревожен от отсъствието на Посветената, която никой не бил виждал откакто Драконът се бил издигнал към Небето. В този момент някой забелязал, че знамената били изтрили изкусително си послание и се били пренаписали сами, упорствувайки в тактиката да се обръщат към воините с измамно духовни слова:
– Странници Касити,
в това място ще открие само лудостта,
онзи, който не притежава праведно Сърце
и кротка и благочестива Душа,
способна да почита Великия Архитект на Вселената
и да му служи в неговото Велико Дело.
Вие не притежавате напълно тези добродетели.
Но въпреки това, щастливи сте, о Касити!
Макар и сгрешили във вашата цел,
това, че сте могли да стигнете дотук, е във ваша полза
и затова ви правим едно предложение
този единствен път, сега и завинаги:
предлагаме ви да служите, заедно с Нас,
на Единния, Господаря на Великото Дихание,
Създател на Земята, на Небето и на Звездите,
та неизброими Светове, подобни на този,
и на други лока [6], тъй странни и фини,
че се оказват неразбираеми за кой да е смъртен.
Вие сте доблестни и чисти, о Касити,
но сте били измамени от Демона Кус,
който ви е показал един несъществуващ Рай.
Трябва да го оставите и да приемете Плана на Единния.
Сега ще ви предложим да преминете изпитанията
и да служите на Единния Бог редом с Нас.
Помислете добре, о Касити,
вие убихте двамина от нашите Хива Анаким,
Свещените Пазители на Прага
и това е тежък грях, заради който ще трябва да се пречистите.
Въпреки това, ние все още ви предлагаме да служите
в редовете на Братството на единствения Бог.
Ако се съгласите сега, ако приемете договора,
ще трябва да оставите оръжията си на Прага
и да се пречистите от всяко агресивно намерение
и от прокълнатите знаци, които носите.
Сторете го бързо, о Касити!
Закото е единствена възможността, която ви даваме.
Сторете го и ще можете да преминете без опасност
коридора, който е пред вас.
Но имайте предвид, че трябва да го преминете
с покаяние в Душата,
защото сетне ще стигнете едно Пресвято място,
наречено „Храма на Разумността”,
където ще бъдете Посветени в Мистериите на Единния.
Спогледали се разколебани Нимрод и Нинурта; били очаквали да срещнат врагове, строени за бой, но тук имало само някаква глупава магия. Знамената, с думите, които се били видяли, привличали по тайнствен начин вниманието на Каситите. Сред воините някои не умеели да четат, но, странно, посланието достигало също така и до техните умове. И въпреки че не разбирали много от употребените понятия, те знаели безпогрешно, че се опитвали да ги купят всеки път, когато им предлагали някакво предложение; да ги подкупят, та да изоставят борбата и да се предадат без бой. Каситите победени, разоръжени с „думи”? И каква щяла да е цената, купена с такава страхлива капитулация? Не друго, а да слугуват на омразния Енлил... Един ропот се надигнал откъм воинския Елит: опитвали се да ги измамят и освен това обиждали техния Бог Кус. Кръвта кипяла във вените на героичните Касити. Но посланието продължавало:
Ако приемете щедрото Ни предложение,
ще се превърнете във Воини на Розата,
ще усвоите Учението на Сърцето
и благодарение на тази Мъдрост
ще откриете във собственото си Сърце
Ел – Онзи, чрез когото съществувате всички –
Древния на Дните,
Господаря на Вечните Лета,
Санат Кумара [7].
Ако приемете, ще се сражавате винаги за Него
и за неговия Избран Хабирски Народ,
чието семе се намира много близо до вас.
Ако приемете, ще се завърнете в света
като Адепти, Посветени
в Мистерията на Кâлачакра,
най-мощната Наука на Земята.
И благодарение на нейните тайни
ще бъдете най-силните човеци,
не ще има врагове, които могат да ви се опрат.
Ще бъдете уважавани Магове,
победоносни Генерали,
непобедими Царе,
най-богати хора,
притежаващи една Власт,
каквато никога не е била видяна.
Ще споделите славата да царувата в Света,
заедно с избраното от Него потекло
в недалечния ден, когато Ел
като YHVH-Саваот
ще се яви пред многобройни народи,
почитатели на Материята,
и ще ги поведе с твърда ръка
от Синархията на Своята Власт...
– Неее! – отекнал като гръм гласът на Нимрод. – Не гледайте проклетото знаме! Неговият глас е отвън, в Света на Измамата. Какво ви говори вашата Чиста Кръв, о воини Касити? Не научихме ли от Кус Хиперборееца, че ще се опитат да купят нашите оръжия? И не ни ли каза Кус там, в нашите далечни планини, че ако капитулираме пред Демоните, това ще бъде нашият край?
Той изтеглил от ножницата меча си и с бързо движение порязал лявата си ръка.
– Слушайте! – продължил. – Аз, Нимрод, който ви води подебоносно в хиляди битки, ви казвам, че трябва да се сражаваме до смърт с тези зли Демони, които не смеят да се изправят срещу нас. Казвам ви, че те лъжат и че със своите обещания се стремят само да ни погубят – той вдигнал ръката си, от която течала изобилна кръв. – Ето моята кръв, която е най-чистата в света! С нея ще начертая Знака ХК върху това пъклено знаме и сетне ще влезем да убием Демоните. Нашият Знак е непобедим!
С десния си палец, потопен в кръвта, той начертал Знака на Източника и за миг се сторило сякаш един огън погълнал седемте омагьосани триъгълника.
– Да избием Демоните! – викнали в хор всичките воини.
Но те не успяли да влязат в тунела. Все още димяли на пода остатъците от знамената, когато Демоните на Шамбала, които наблюдавали тайно реакцията на Каситите, се приготвили да употребят едно от своите страховити атлантски оръжия: „оръдието ОМ”. Отначало се чул един мек звук, пронизващ и остър като пеенето на цикадата. Сетне той започнал да се повишава по тон и сила, докато станал нетърпим.
– Иса, Иса! – извикали в дует Нимрод и Нинурта. И действително, спускайки се от висините по тръните на дървото Енлил, пред погледа им се явил призракът на Каситската принцеса. Тя ги гледала втренчено и изглеждала сякаш говори енергично, но в първия момент никой не чул нищо, тъй като едносричката на Ел, излъчвана интензивно, била зашеметила почти всички. Въпреки това вярата в Посветената на Кус, която Каситите изпитвали, била впечатляваща, и навярно това тяхно доверие сторило така, че скоро те дочули или вярвали, че чуват нейните наставления.
– Застанете зад Нимрод и Нинурта! Гледайте фиксирано Знака на ХК, който е гравиран върху вашите мечове и оставете Гласа на Кръвта да тече във вас. Неговият шепот ще заглуши всяко нещо, което ви смущава. И вие, доблестни Вождове: имате мощно оръжие; ще видите, че то ще ви защити. Гледайте в мен и вярвайте, че вашето страдание скоро ще престане.
И скачайки към Царя и Генерала Посветената поставила ръце на главите на онези Герои, предизвиквайки възбудата на нещо като сияйна аура около техните тела. Тази операция произвела явно облекчение, тъй като миг след това и двамата запроклинали, макар и да не успявали все още да чуят собствените си проклятия.
Докато в Небето се случвали събитията, които току-що описах, долу, до Зикурата остатъкът от народа преживявал любопитни неща. Когато Нимрод хвърлил главите на Демоните, врявата била огромна и скоро след това същите висяли побити на две копия. Тези глави били доста по-големи от тази на един нормален човек, макар да не стигали до удвоения й обем. Русите и дълги коси очертавали едно квадратно лице с продълговати черни очи и огромен кукообразен нос. Устата била с дебели устни – детайл, който се забелязвал ясно, тъй като Демоните нямали бради.
Пиките били побити пред образа на Кус, докато Посветените пренасяли огромните тела, за да пристъпят към извличането на сърцата на Демоните пред Бога на Расата. Една Посветена направила отвор в бялата гръд и извадила сърцето, което – любопитно – се намирало от дясната страна. Сетне тя изрязала сърцето на другия Демон и вдигнала високо кървавите органи с ръце, за да ги види народът. И тук се случило поредното чудо, тъй като при контакта с въздуха сърцата се преобразили в цветя с последвалия уплах от страна на тълпата, съставена от хора и деца. Това били две червени рози с един отрязък трънливо стъбло всяка, но никой не ги разпознал като такива, защото розите все още не съществували на земята и е възможно онези да са били първите, които човешки очи виждали от потъването на последната Атлантида. Посветената ги захвърлила презрително в краката на Кус и всички се върнали до Зикурата, където се издигал гигантският глог в онова безкрайно пладне.
Двестате Елитни стрелци вече се били изкатерили по глога Енлил и проникнали в черния отвор. Около Зикурата стоял остатъкът от Каситската Войска: пехотата, прашкарите, копиеносците и спомагателните войски, както и многобройни стрелци, които не принадлежали към Елита. Също така имало множество отряди воини от други градове, които били дошли в Борсипа като охрана на Посланиците и Благодорниците. И всички вдигали юмрук към Небето и викали: – „Кус, Нимрод; Кус, Нимрод!” – окуражавайки своя невидим сега Цар и желаейки вътрешно да получат заповедта да се изкачат по глоса, за да помогнат в борбата. Множество Князе и военни Вождове стояли заедно с войските, но никой не се осмелявал да даде никаква заповед, без да получи преди това знак от Нимрод или Нинурта.
Един хор от жени и деца, които съставяли остатъка от народа, съпровождал врявата на войските. Но пастирите хабири, разбира се, продължавали ужасени да призовават с тих глас Йах, Ел, Ил, Енлил – своя любим Демиург. А жените-Посветени, които отначало плахо, а сетне с известна спешност се били изкачили до малката кула отгоре, за да разпитат за събдата на Иерофантите, открили, че те всички били загинали. И затова плачели с викове и проклинали зловещия глог. Защото Посветените, които не умрели, когато страховитият огнен език обгърнал куличката, сега били набодени на гъстите дълги тръни, които покривали цялото пространство на синята зала. Каситският народ бил загубил Елита от каинитски Посветени; съдбата му сега се намирала единствено в ръцете на Цар Нимрод!
Но тогава звукът на оръдието ОМ започнал да нахлува околностите на града и скоро станал толкова непоносим, че мнозина паднали на земята, зашеметени от болка. Един нов облак от геоплазматична пара, сега избликваща от почвата на Борсипа, се разпространил бързо. Мъглата се издигнала до една височина, равна на половин човешки ръст и покрила онези, които били паднали без съзнание. Първите, които се търкулнали почти мигновено, били хабирите; мъже и жени, деца и старци – всички падали незабавно, поразени от проникващия звук. И тогава се случило, навярно, предпоследното голямо явление за този славен ден.
Внезапно, тъй тайнствено, както се била образувала, мъглата започнала да се разсейва, оставяйки на открито множество мъже и жени, които лежали проснати на земята или се опитвали да се изправят. Но чудото било, че хабирите в своя пълен състав били изчезнали. И дяволският звук – едносричката на Ел – също престанал в този момент.
Каситите, като забелязали, че хабирите не се виждат, помислили, че те са избягали, тъй като мнозина от тях били техни роби или слуги, и това предположение увеличавало яростта им. Но хабирите не били избягали: тяхната цяла общност претърпяла избирателните ефекти на оръдието ОМ, чийто звук, подходящо настроен, има свойството да предизвиква телетранспортация. По различни места, на много мили разстояние, се „озовали” пастирите хабири, когато си възвърнали съзнанието, и ако отначало проклинали Нимрод и неговата „магия”, приписвайки й вината за неволните си пътешествия, като узнали за съдбата на Борсипа, те благодарили на своя Бог Йах за това, че ги бил спасил. Мнозина се събудили в Ниневия или в Ашур, но други се били озовали по места, толкова далечни като Ишбак, Пелег, Серуг, Тадмор или Сеннаар. Действително, много семейства се събрали след години, разделени на разстояния от по двеста или триста мили, което допринесло за разгласяването по един изкривен начин на подвига на Нимрод в Близкия Изток. Докато ставало всичко това, в Борсипа един стрелец се навел от черния отвор в небето и извикал:
– Воини, в атака! Нимрод побеждава!
Този зов бил желаният от Каситския народ и той накарал миг по-късно хиляди воини да се втурнат да щурмуват Небето.
[1] Семит. „Бог, божество” (бел.прев.).
[2] Каспийско море (бел.прев.).
[3] Вавилон. "Касити" (бел.прев.).
[4] Асирия (бел.прев.).
[5] Северният и южният остров, на които се разделя континентът Атлантида през периода от преди 200.000 до около преди 80.000 години според теософския автор Уилям Скот-Елиът (бел.прев.).
[6] Санскр. Loka – „свят, вселена” (бел.прев.).
[7] Санскр. Sanat Kumāra – „Вечния Младеж”, земния планетарен аспект на Демиурга (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар