Хиперепилог

Писмо до читателя

 

Кордоба, 7 юни 1981 г.

 

            Към читателя на тази книга:

           Наистина, моето намерение беше да приключа „Мистерията на Хиперборейската Мъдрост” с предходната страница. В онзи момент нямах какво повече да кажа. Но днес, една седмица по-късно, се случи нещо, което хвърли нова светлина върху проблема, който ме занимаваше, т.е. локализирането на Рицарския Орден Тиродал: вярвам, че съм намерил, най-сетне, една сигурна следа. И вярвам, че е мой дълг на Честта да я споделя с читателя, предоставяйки му същата възможност, с която Аз разполагам сега.

            Но, преди да дам тази информация, ще изложа в сбита форма това, което ми се случи вчера.

            Търсех едно вътрешно просветление, тъй като външното търсене не бе ме довело доникъде. Затова написах настоящата книга; и след като я завърших, вече много по-спокоен, реших да изпробвам един друг път, който все още не бях опитвал. Вчера следобед, без да изпратя никакво предизвестие, се отправих към къщата на Оскар Файл – покойния приятел на вуйчо Курт, който пръв бе намерил Рицарския Орден Тиродал. Както и предполагах, неговата съпруга – една мила и симпатична жена от италианска националност – не знаеше нищо, що се отнася до местоположението на Ордена Тиродал. Тя ме увери, че Оскар бил починал от естествена смърт, но много щастлив от духовното удовлетворение, което бил получил през последните години.

            Тя знаеше за съществуването на Ордена и още доста неща за историята на вуйчо Курт и се учуди, че той не я беше споменал. Обясних й, че с вуйчо Курт нямахме много време да разговаряме и че той бе оставил висящи множество въпроси, на които никога не ми бе дал отговор:

            – Но какво е станало с Курт? – запита тя. – Мъртъв ли е? Ако е така, ще Ви кажа всичко, което знам, което не е много, и още по-малко от това, което търсите. Вижте, аз зная за Вас: зная, че сте един племеник от Салта, син на сестра му и един аржентински германец. И знаете ли как го зная? Не от Курт, който никога не казваше нищо, а от добрината на Оскар, който го обичаше като брат и сподели с мен цялата му история. Затова ще Ви кажа това, което той не Ви е разказал: Аз съм италианка, това е ясно; това, което не е толкова ясно, е че бях послушница от Манастира, където фон Гросен и Оскар Файл трябваше да се укриват две години след 1945-та, с присъединяването по-късно на Вашия вуйчо Курт. И тъй, с Оскар се влюбихме, а когато той замина за Аржентина, Аз побързах да го последвам и да се омъжа за него в тази страна, където бяхме много щастливи: имахме две деца, които вече ходят в Университета. Затова ме учудва, че не ме е споменал, тъй като вуйчо Ви ме познаваше почти толкова добре, колкото и Оскар. А какво се е случило с него? Разкажете ми го поверително; успя ли да избяга от онези страховити врагове, които според Оскар не преставали да го дирят до смъртта му?

            – Не, госпожо, – обясних. – За щастие, вуйчо Курт не е мъртъв, макар да е вярно това, което предполагате: онези „страховити врагове” накрая го намериха и изтребиха цялото му семейство, което беше също и моето. Т.е. цялата ми фамилия – моите родители, сестра ми, племениците ми и далечните роднини бяха убити преди една година; но убийците не успяха да се справят с нас. И по тази причина вуйчо Курт замина преди повече от година, заявявайки, че никога няма да се върне. Останах само Аз, с мисията да намеря Рицарите Тиродал.

          – Много съжалявам за станалото, тъй като знаех колко обичаше той своята сестра Беатрис! Точно заради това избягваше срещите с нея от страх да не я издаде и неволно да й причини вреда.

          Прехапах устни като чух тази истина: вуйчо Курт я беше закрилял в продължение на 35 години, а Аз за един миг я предадох в ръцете на нейните палачи. Сведенията на госпожа Файл не бяха от друга страна много обнадеждаващи, що се отнася до Ордена:

            – Боя се, че не ще мога да направя нищо за Вас, тъй като това, което Оскар ми разкри за Ордена Тиродал, е много малко. Разбира се, не ми е давал никакви данни относно неговите членове или места за събирания.

            Погледнах я, без да мога да прикрия разочарованието си. Изражението ми й се стори комично, защото тя се усмихна и ме насърчи да не губя надежда: съществуваше една възможност.

            – Ще направим нещо, д-р Сигнагел; това е единственото, което е в моите възможности; и се молете на Вашите Богове то да даде резултат. Оскар имаше един сейф в своето бюро, където пазеше нещата от Ордена. Няколко пъти ми заръча, че ако „нещо” му се случи и някой от Ордена се яви да поиска неговите неща, трябва да им върна без дискусии съдържанието на това сандъче. Но досега никой освен Вас не е поискал сведения за Ордена, поради което никога не съм отваряла неговия сейф. Това, което ще направим, тогава, ще бъде да разгледаме съдържанието на сейфа и да се опитаме да намерим някаква следа.

       Отидохме веднага в кабинета на покойния Оскар и с нарастващо безпокойство изчаках госпожа Файл да набере комбинацията на ключалката. Накрая тя се отвори и пред погледа ми се озоваха съхраняваните предмети. Оскъдното езотерично наследство на Оскар Файл се състоеше от два предмета: една книга и едно вулгарно списание.

            Трудно ще е някой да успее да си представи объркването ми в онзи момент. Книгата беше един екземпляр на „Фундаменти на Хиперборейската Мъдрост” от Нимрод де Росарио, напълно еднакъв с онзи, който вуйчо Курт ми бе дал да прочета в Санта Мария и който сега имах в свое притежание. А списанието – беше един брой на „Spot’s” отпреди три години.

            Госпожа Файл започна накрая да споделя моята тревога и като не знаеше как да ме утеши или пък желаейки разговорът да приключи по-скоро, ми предаде двете публикации. Беше убедена, каза, че Оскар Файл ще одобри постъпката й, тъй като Аз бях племенник на неговия най-скъп Другар, на когото нищо не би могъл да откаже.

 

            Излишно е да казвам, че прегледах книгата страница по страница и ред по ред, търсейки някакъв таен знак, някакво криптографско съобщение, някакво скрито указание – някакъв ключ, предназначен да бъде изтълкуван само от Хиперборейските Посветени. Много скоро трябваше да отхвърля мисълта, че книгата предлага такава възможност.

           И излишно е да казвам, че прочетох и изучих всички статии в списанието, търсейки там някаква следа от Рицарския Орден Тиродал. Много скоро стигнах до същите резултати като с книгата: нищо, никакъв знак. Последното беше неприятна задача, тъй като „Spot’s” е едно сензационалистко списание с най-ниско интелектуално или морално ниво.

            Грубо казионно в своята обща политическа линия, лишено от определен издателски критерий, тъй като статиите му се пишат с явната цел да предизвикат удар под пояса или скандал – ефекти, които, естествено, се харесват на неговите два милиона читатели. Етическите граници на развитието на темите, както може да се предположи, се определят единствено от юридическите протекции, с които жертвите му успяват да се защитават, ако са нападнати, или от количеството подкупи, платени от „приятелите” на евтината публичност. Разбира се, едно такова списание не може да принадлежи на кой да е: неговият издател-собственик е знаменитият журналист от жълтата преса, не точно „ориенталец”, Самуел Исааксон – типичен представител на старинна еврейска фамилия и заклет ционист. От екземпляра, който бе попаднал в ръцете ми научих подробностите на осем развода на не особено сплотени двойки актьори и актриси; узнах за претенциите на Движението за Национално Освобождение на Хомосексуалните; прочетох две различни статии за НЛО, в които отделни „професори по парапсихология” уверяваха, че техните екипажи ще спасят човечеството; запознах се с подробностите на пет убийства, три изнасилвания и едно блудство; получих информация за престъпленията на нацизма, благодарение на една биография на Ана Франк и един съкратен преразказ на нейния апокрифен „дневник”; видях пет критични бележки, които в действителност съдържаха скрита реклама за филми с левичарска тематика и други пет бележки за екология и пацифизъм; и пр.; и пр. Всъщност, практически нямаше материя, в която списанието да не нахлуваше с обичайната си и отблъскваща вулгарност.

            Mein Gott [1]! Каква клоака беше това издание! За какъв ли дявол Оскар Файл бе запазил този брой? Трябваше да има някаква причина. И тази възможност беше единствената ми надежда.

            Но каква причина? Вече го бях прочел няколко пъти: седемдесет или повече статии и бележки с подчертан синархичен тон. И това, което не споменах: невероятната и разнообразна редица от реклами за стоки от порно-магазини и афро-бразилска магия; и безкрайния списък от пайове [2], учители, гурувци, магове, хироманти, таротисти, и пр., които предлагаха всевъзможен вид „духовна помощ” – от „разрешаване на любовни проблеми” или „лечение на импотентност” до „разблокиране” на психологически комплекси. Ясно е, че на тези реклами не обърнах същото внимание като на журналистическите статии: имаше толкова много – стотици такива!

            И там се намираше разрешението на загадката! Толкова явно, че изглеждаше като шега: една лоша шега на Нимрод де Росарио!

            Внезапно там, където най-малко бях предполагал – на една страница, покрита с обяви, предлагащи „услугите” на различни езотерични школи и учители – на една страница, по която погледът ми бе преминавал множество пъти, без да вижда нищо, се очерта фразата „Хиперборейска Мъдрост”. Когато разгледах грижливо обявата, прочетох с изненада следното:

            Изглеждаше ли това като шега или не? Отговорът можеше да бъде само положителен, още повече като се има предвид що за пасквил бе това, в който беше публикувана. И все пак нищо от това, което твърдеше или предлагаше обявата, не беше чуждо на Хиперборейската Мъдрост: всеки, който е прочел тази книга, ще се съгласи с мен. Това, което правеше този текст абсурден и невероятен, беше неговият прочит извън контекста на Хиперборейската Мъдрост или в контекста на синархичната журналистика с характерните черти на „Spot’s” или други подобни пасквили. Но не ми убягваше фактът, че такъв ефект е бил търсен преднамерено от Рицарите Тиродал. С каква цел? Не знаех и не дръзвах да си представям: може би обявата беше една парола; може би всъщност тя бе предназначена за духовни лица, надарени с интуиция във висша степен.

           Каквато и да е била истината, случаят бе такъв, че нямах друго средство, освен да пиша до тайнствената пощенска кутия. Вече го направих, преди да напиша този Хиперепилог. И сега очаквам отговора, който несъмнено ще изясни всички неща. Но, както казах в началото, не искам да завършвам тази книга, без да предоставя на читателите същата възможност, която Аз притежавам. Това е същевременно един начин да ги компенсирам за уморителната задача да усвоят елементите на Хиперборейската Мъдрост, изложени тук; за да може този, който поиска и се осмелява, да продължи тези познания в Реалността, която въпреки това, е толкова илюзорна, колкото и фикцията на тази книга.

          Обобщавайки, моята интуиция ми казва, че пощенската кутия принадлежи на Рицарския Орден Тиродал или е свързана с него. Всеки един може да го потвърди за себе си по същия начин, по който ще го направя Аз. И с това откритие, което представлява последната и единствена следа, която намерих за Рицарския Орден Тиродал, считам за завършена „Мистерията на Белисена Вилка” и се сбогувам с всички читатели с пожеланието те да имат куража да пишат и необходимата духовност да заслужат отговора на Ордена.

 

            Д-р Артуро Сигнагел

 

 

            Post Scriptum

            Кордоба, 4 септември 1987 г.:

---

[1] Нем. „Боже мой” (бел.прев.).

[2] Пай – медиум, шаман, духовен съветник в афро-бразилската магия (бел.прев.).