Книга Четвърта
Глава ХХХV
Какъв град, Neffe! В онези дни той разполагаше с не по-малко от 130.000 жители и обиколка от повече от 20 км. До високите му стени стигаха пътища от цяла Азия: от Монголия, Русия, Туркестан, Джунгария, Афганистан, Индия и пр., освен споменатия Чанг-Лам, идващ от Лхаса, по който пристигнаха каруците, които ни превозваха. Нашият път оттам, където кучетата дайви ни бяха доставили в подножието на планинската верига Чан Нан, следваше същия естествен маршрут: граничейки от една страна с веригата, която сега се продължаваше в планините Ма-ха-че, и с река Синин от другата; върху десния й бряг се намираше Синин-Фу на 2500 метра надморска височина.
Градът Синин беше един гигантски пазар, в който нито гражданската война, нито националната война срещу Япония бяха засегнали неговия трескав ритъм. Единствената промяна представляваха различните войски, които съжителствуваха подозрително и от време на време предизвикваха по някой инцидент. Тези войски принадлежаха на много други неизвестни феодали или триади и контролираха всяка една от тях по един сектор от града: съществуваха дори националистически и комунистически фракции, освен аристократичните или благородническите, традиционалистките, религиозните и мафиотските. Но Синин-Фу беше по това време „свободна територия”, тоест такава, която не бе попаднала под контрола на японците. Пред едно външно нападение – парадоксално – всяка войска се заемаше да защитава своята част от стената и всички различия се забравяха, за да се справят с общия враг.
Общността кāулика на Синин-Фу беше действително значима. Разбрахме това, когато влязохме в квартала „на бледоликите”, наричан така поради цвета на кожата на неговите обитатели, и се възхитихме на огромното Светилище на Шива, което те притежаваха. Те предложиха да ни снабдят с всичко необходимо, за да започнем една нова експедиция в Тибет: особено ги ентусиазираше идеята да предприемем унищожаването на други Гомпа като този на дусхите. Останаха разочаровани, когато им обяснихме, че трябваше да се връщаме в Германия.
– Ако нашата Раса надделее в Света някой ден и остане вярна на Хиперборейската Мъдрост на SS, не ще има място на Земята за почитателите и слугите на Силите на Материята: Вечната SS ще ги унищожи безмилостно и вие, героичните кāулика, ще бъдете заедно с нас, носейки, навярно, инсигнията Totenkopf [1]– уверих ги, без да подозирам, че това последното щеше да се превърне в реалност по-рано, отколкото си мислех.
Предвид нашето неотметимо решение, кāуликите се съгласиха да подпомогнат пътуването на Изток. Обясниха ни накратко ситуацията. Двете най-мощни военни сили в Китай бяха „националистите” на Чанг Кай-Шек и комунистите на Мао. Преди 1937 година двете войски се бяха сражавали кръвопролитно, но сега се изправяха обединени срещу японския враг. Както е естествено за всеки, който разбира политическата структура на Синархията, комунистите на Мао бяха снабдявани от Съветския Съюз, а „националистите” на Чанг се подпомагаха от Англия и Съединените Щати, тоест англо-саксонския империализъм. И братски обединени, – каквито бяха в Синархията техните чуждестранни партньори, – левицата и десницата се съюзяваха срещу японския „фашизъм”: в един умален мащаб в Китайската война се случваше това, което щеше да последва четири години по-късно във Втората Световна Война.
Имаше една-единствена разлика, което в случая нямаше значение, тъй като будният човек се ръководи от факти, а не от имена: това беше обозначението „националисти”, които приемаха, за да определят себе си членовете на партията на Чанг Кай-Шек. Любопитно – тези „националисти” бяха подкрепяни не от нас, национал-социалистите, а от крайния либерализъм на англо-саксонците. И това се обяснява лесно, защото това беше каквото представляваха Чанг и неговите последователи: привърженици на най-реакционната либерална десница на Китай, тоест най-сипайската. Следва да се признае, че в това да бъде сипай – привърженик на колониалистките сили в ущърб на собствения си народ – Чанг Кай-Шек беше почти толкова велик, колкото и Махатма Ганди – този агент на английските Тайни Служби, който предаде Индия на експлоатацията на господарите на Commonwealth [2], попречвайки там да се извърши една истинска националистическа, тоест национал-социалистическа революция.
Но да се нарича Чанг „националист” би било смешка – една шега с лош вкус, – защото ролята, която го бяха накарали да изиграе неговите водачи от Синархията, причини в крайна сметка падението на хилядолетната китайска Култура в жалката и тесногръда марксистко-ленинска Доктрина. Не, Чанг не беше националист, а чисто и просто един сипай. И който се съмнява в това, нека погледне какво направи той с Формоза – съвременния Тайван, – където не съществуват народните корпорации и етичните кодекси, които са характерни за национализма, а хищното действие на мултинационалните компании, Световната Банка и неограничената експлоатация на китайския народ, напълно лишен от възможността да решава Съдбата на своята „Нация”, след като тя вече е била определена от Синархията.
Ако един народ желае да бъде империалист, Историята му предлага два класически модела, които, макар и разбрани от наблюдателите, са малко употребявани във всички времена. Единият е гръко-римският модел, наследен от прастарата концепция за „Универсалната Империя” на индо-иранците: този модел – и Рим ни дава един от последните му примери – изисква останалите народи да бъдат подчинени само военно, а не културно; така народите с различна идиосинкразия са можели да се интегрират в римската Империя, съхранявайки своята Култура, език и обичаи, и – ако са били достатъчно войнствени, за да се съпротивляват с гордост на pax romana [3], – те са могли да придобиват необичайни концесии като гражданството на галите и испанците или контрола на войската и на цялата Империя, спечелен от германците; това е било възможно, защото в този модел на Империята ценността се основава парадоксално на реалната доблест на народите: най-ценен [valioso] бивал най-доблестният [4]; този принцип имал несъмнен характер и никой не се боял от имперския възход на един доблестен народ, защото било очевидно, че един такъв народ ще се окаже ценен за Империята.
Тоест, в този първи модел не било необходимо да се практикува културното индоктриниране на победените – да се прилага промивката на мозъци, да бъдат те разрушавани морално и корумпирани, държани във варварство или връщани към дивачеството: това не би било от полза никому, а би отивало против юридическата същност на Универсалната Арийска Империя, тоест – би отивало против Честта. И тук е сърцевината на въпроса: етическата опора на предходния принцип и от който съставляват Универсалната Империя е Принципът на принципите – Върховният Принцип, който е основен камък на правно-социалната структура на националната Държава: Принципът на Честта. Правосъдието, с което Империята ще третира един завладян или съюзен народ, от което ще зависи неговото съществуване и развитие, ще изисква единствено гаранцията на Честта. Например Александър – един империалист с Чест – не е трябвало да разкъсва Египет, нито да налага гръцкия език на египтяните, да ги унищожава, да ги поробва, нито да разрушава техните пирамиди, за да ги приеме без предразсъдъци като федерати на македонската Империя. И римляните, преодолявайки дистанциите, когато най-сетне подчинили галите, които се били съпротивлявали кърваво в продължение на векове, процедирали по един също толкова достоен начин: и то до такава крайност, че им отворили портите на Империята и не след дълго вече се говорило не за гали, а за гало-римляни.
Другият модел на Империята е картагенският – типично не-арийски, – наследен от финикийците от техните семитски предшественици от Асирия, Вавилония и Шумер. Важно е да се разбере тази концепция, защото картагенският модел е бил възприет от англичаните и северо-американците – народи, напълно юдеизирани от систематичната и неуморна работа на Бялото Братство.
За картагенците вече говори Белисена Вилка в нейното писмо: един народ от търгаши, лишени от етически принципи; способни единствено за търговия и пиратство, и прочути с човешките жертвоприношения, които принасяли на своя Идол от Нажежено Желязо. Картагенци, англичани, янки – като своите предшественици от асиро-вавилонската империя – те мислели, че останалите народи на Земята са един предмет за потребление за техните ненаситни апетити! Това е принципът, еквивалентен на този за доблестта на народите в гръко-римския модел: за картагенците, англичаните и янките подчинените народи не притежават ценност сами по себе си, а в степента, в която те са полезни за Империята. Така завладяният или покорен народ ще бъде поробван, унижаван, обезчовечаван, лишаван от собствена стойност – трансформиран в оръдие, в инструмент: ценен, докато служи – юдейският принцип на ценността, който не случайно се намира в същината на англо-саксонския империализъм. Ако един „колониален” народ служи, тогава той трябва да бъде експлоатиран без ограничения; ако той може да служи, тогава трябва да бъде индоктриниран, за да принася полза – нещо което представлява една инвестиция, която ще трябва да се охранява и възвръща с лихва. А ако нещо се противопоставя на експлоатацията, то трябва да бъде неутрализирано: ако не се процедира така – ще се оправдават лицемерно – няма да се „помага” на този народ да възстанови своята ценност, тоест своята полезност. Човекът притежава цена, както и стоките: ценен е с това, което прави, и може да струва повече с това, което е способен да направи. Картагенско-англо-саксонската Империя ще се посвети на извличането на максималната утилитарна стойност от народите, давайки им възможността да струват много като произвеждат много. А онова, което се противопоставя на това великодушно дарение от страна на тези, които държат Властта над Света, ще бъде унищожавано: за благото на онези, които са покорни, но могат да проявяват своята ценност, и в защита на възможността да бъдат полезни на империалистите – една възможност, която те сериозно наричат „демократична свобода”. И кое е нещото, което се противопоставя на това един народ, който не струва нищо, да придобие ценност, бивайки полезен за Империята – служейки, произвеждайки, позволявайки на Империята да си присвоява неговите богатства, ако той има такива, или пък пазейки се да не ги пропилее за своя собствена полза, в случай, че Империята се нуждае от тях днес или утре?
Собствената му Култура ли е пречката? Тогава той ще бъде окултурен наново с всички възможни средства. Националното съзнание ли е врагът? Тогава ще се атакува същността на националното Битие: ще се започне с уронването на престижа или отричането на собственото добро и ще се възвеличава чуждото добро; и обратно – ще се умаловажава чуждото зло и ще се преувеличава до екзалтация собственото зло; така ще се подкопае доверието в националната Съдба и народът, съкрушен, ще вярва, че културната дистанция между собствената му национална слабост и чуждите сила и величие е непреодолима. Втората стъпка ще се състои по-специално в атакуването на опорите на националното Битие: териториалността, родните символи, традициите и пр. Ще се разместват или заплашват границите, за да се създаде усещането, че Нацията „не е завършена” – че тя е нещо полу-построено, което не съществува; ще се клеветят великите мъже на Родината, които малко или много са допринесли за нейното съществуване, за да се срамува народът от своето минало; в замяна на това ще се представят за сравнение онези на съвременните империалисти, за да се откаже народът от своите герои и да се възхищава на чужденците, оплаквайки се: „какво сме правили ние, докато те са строели своите могъщи Империи?”.
Расовото единство ли е препятствието? Тогава ще се хибридизира народа, улеснявайки имиграцията на низши Раси. Или това е националното единство? То ще бъде разложено, като се подкупват или купуват водачите, сблъсквайки едни с други и създавайки хаос – свидетелство за това, че „се касае за един народ, чиито собствени членове не могат да постигнат съгласие помежду си”.
Както виждаш, Neffe, картагенският модел разкрива цял един modus operandi [5] в действието на империалистите. Докато в гръко-римския модел „най-доблестният е най-ценен” и доблестните народи могат да растат и да се развиват без проблеми съгласно собствените си културни стереотипове, в картагенско-англо-саксонския модел трябва постоянно да се прилага принципът „ценен е, докато служи” – нещо, което изисква да се подчиняват завладяните или покорени народи чрез най-унизителни практики. И тук също стигаме до сърцевината на въпроса: юридическата опора на предходния принцип и от който съставляват картагенско-англо-саксонската Империя е Принципът на синархичните принципи – Върховният Принцип, който е основен камък на правно-социалната структура на синархичната Държава: Принципа на Разделението.
Разделение на какво? – На всичко, защото Принципът на Разделението дава на Императора или Царя – картагенски, английски или янки, – правото да разделя структурата на народите. Трябва да направим непосредствено сравнение, за да се проявят различията: Принципът на Честта на гръко-римските империалисти е бил по същество етичен и е създавал задължението да се търси общото благо – да се цени доблестта на доблестния; и напротив – Принципът на Разделението на картагенско-англо-саксонските империалисти е в основата си юридически и аморален, пораждайки правото да се разделя, за да се осигури ценността на тези, които служат – да се защити демократичната свобода на това да си ценен, бидейки полезен, произвеждайки и слугувайки.
Ето фундаменталните различия на двата модела: етичното срещу юридическото и аморалното; моралното задължение да се търси общото благо срещу аморалното право да се разделя общото благо, за да се извлича неговата утилитарна стойност. Гръко-римският империализъм е произвеждал „граждани на Империята” – почетно звание, което по никакъв начин не е принизявало тяхната националност и расова гордост. Картагенско-англо-саксонският империализъм моделира „граждани на Света” – едно двусмислено и безчестно название, което в повечето случаи прикрива неизреченото предателство.
Гражданите на Империята вече ги познаваме от Историята. Интересно е вместо това да узнаем какви са „гражданите на Света” – название, аналогично на „роб на Синархията”? Става на дума за същества, които са формирани съгласно картагенско-англо-саксонския модел, тоест същества, които са били подложени на всички модуси на Принципа на Разделението. Обикновено те са интернационалисти, защото тяхната националност е била разделена и разпиляна; вярват, че интернационалното ще преодолее различието между народите. Те са убедени пацифисти, защото психичната им структура е била разделена по фройдистки маниер и воинският им инстинкт квалифициран като „агресивни примитивни тенденции, които възникват в кортекса – животинския мозък – и изплуват през Несъзнаваното”: за психоаналитичната Култура воинският инстинкт е един срамен импулс – почти животински и крайно опасен, „защото той може да се въплъти в Мита за Героя” и да стане доминиращ в съзнанието; тези, които са били индоктринирани така, отъждествяват войната с дивачеството и вярват, че мирът трябва да се постигне на всякаква цена, тъй като в това състояние на обществото може да се прояви полезността, служейки на пацифисткия империализъм – Световното Правителство, Синархията или както и да се нарича системата, която ги експлоатира. Тези екземпляри са далтоници по отношение на националността, а воинският им инстинкт е бил блокиран; поради това те са лишени от героизъм – от способност за патриотична реакция; – те са психологически осакатени същества, които вярват в единството на няколко невъзможни за обединяване понятия под един картагенско-англо-саксонски империализъм: мир, щастие, творчество, прогрес, свобода, цивилизация на любовта, всеобщо братство и пр. Естествено, в нашата Епоха, те могат да бъдат без различие добри комунисти или добри либерали.
Но освен интернационалисти или пацифисти, те могат да бъдат сътрудници на имперската картагенска система, работейки отвътре в своите Нации, в които те не вярват, за да улеснят приноса на утилитарна ценност, която империалистите са определили на техния народ или страна; или пък могат да бъдат интернационални агенти на империализма, посвещавайки се на изпълнението на неговите планове. Във всички случаи тяхната задача ще се състои в разделянето отвътре или отвън – тоест в прилагането на Принципа на Разделението там, където същестува нещо обединено, което се противопоставя на картагенско-англо-саксонския империализъм: интригата, корупцията, макиавелизмът, подкупът, коварството, клеветата, публичността, дезинформацията и пр. – всички средства и престъпления ще бъдат оправдани, за да се разделят всички и да се подсилят онези части, които ще бъдат полезни и ще служат на чуждия империализъм. Картагенско-англо-саксонският империализъм винаги се е отличавал с формирането на лакеи от тази класа: класическият тип е „сипаят”. Естествено, не говоря за индийския сипай – конкретен човек, който многократно и с невероятна доблест се опита да се освободи от английските експлоататори, а за типа на сипая – за класата на човека, „ценен със своята служба”, който англичаните са искали да създадат, разделяйки всичките му принципи. В Картаген са съществували хиляди наемници от тази класа. В Азия и Африка англичаните са ги произвели със стотици хиляди.
И така стигаме до Чанг Кай-Шек, който представляваше класическия тип на сипай в служба на колониалната картагенско-англо-саксонска сила, и установяваме, че като определим правилно термините, един в такъв персонаж не може да има нищо от „националиста”, а напротив - много от империалистическия агент. Той – също като Ганди в Индия, Маркос във Филипините, Ф. Дювалие в Хаити, Реза Пахлави в Иран, Тито в Югославия, Фидел Кастро в Куба и безбройните такива дребни тирани от Азия, Африка и Латинска Америка, – бяха просто големи сипаи, които систематично разделяха истинските националистически движения на своите страни и сетне ги смазваха едно по едно; от което се разбира: национализмът е най-върлият враг на картагенско-англо-саксонския империализъм.
И тъй, Neffe: показах ти, че Върховният Принцип на картагенско-англо-саксонския империализъм е Принципа на Разделението и го противопоставих на Принципа на Честта, който е в основата на Универсалната Арийска Империя. Добре тогава – остава да се добави, че този „Принцип на Разделението” е не-арийски по своята същност.
Но не се касае само за една презупмпция – за факта, че както картагенците, така и финикийците, египтяните, асирийците, вавилонците и др., са го прилагали в дълбочина, – защото и в арийските Царства, където свещеническото лицемерие е преобладавало през някои периоди, Принципът на Разделението е бил също така използуван, предвид, че Свещеническите касти и Синархията имат общи интереси. Доказателството за неговия не-арийски произход се намира, – както и не би могло да бъде другояче, – в неговия библейски произход. Тоест – Принципът, който дава Правото да се Разделя, макар и древен и не-арийски, намира своята юридическа формулировка у народа, който почита един Бог на Правосъдието – Единния, който полага Скрижалите на Закона; и този народ е Израил – Избраният Народ на Йехова-Сатана.
За да се престави Принципът на Разделението, Законниците го изразяват чрез една метафора в ІІІ Книга на Царете. От този образ ще бъде извлечен Принципът и ще бъде регламентиран законно – ще се превърне в Божествено право на Царете и Императорите; а – в съвременността – в необявеното право на йерарсите на картагенско-англо-саксонския империализъм.
Логично, тъй като става на дума за едно право, неговата санкция трябва да се реализира в хода на един съд. И то един съд, в която съдията се оказва безапелационен, по такъв начин, че упражненото право се превръща във Върховен Принцип – в Пръв Закон. Един такъв съдия може да бъде само „най-мъдрият човек на Земята и Историята”; и той трябва също така да бъде Цар, защото Принципът на Разделението ще даде правото само на Суверените от картагенския модел.
Човекът, който изпълнява тези условия, е, разбира се, Цар Соломон:
„Твоят слуга Соломон е посред Избрания Народ, който е толкова много, че не може да се изброи неговата тълпа. Дай, прочее, на твоя слуга разумно сърце, за да знае да съди и да различава между доброто и злото. Защото кой е способен да съди този твой Народ така разумно?”
„Зарадва се Йехова, че Соломон поиска това нещо, затова му каза:... Ще ти дам това, което молиш: Ще ти дам сърце, такова мъдро и разумно, с каквото не е имало друг преди теб, нито ще има след теб” (ІІІ Царства 3;7-9, 12).
Персонажът е вече представен: той е мъдър по разположение на Бог, а присъдата му е безапелационна; и той е Цар. Той трябва след това да упражнява Правото да Разделя, за да го превърне във Върховен Принцип – в Пръв Закон. Възможността му дават две еврейски проститутки, които спорят за майчинството на едно дете: едната от тях била заменила мъртвия си син с детето на другата.
„Тогава Царят рече: Тази казва: Моят син е живият, а твоят син е мъртвият. Докато онази отвръща: Не е вярно; твоят син е мъртвият, а моят е живият. И добави Царят: донесете ми един Меч, и заповяда: Разделете на две живото дете, и дайте едната половина на едната и другата половина на другата” (ІІІ Царства, 3;23-25).
Това е прословутата „Соломонова присъда”, която легализира правото на Царя да разделя, ако това е полезно; в този случай ползата се намира в узнаването на истината, което ще повиши стойността на майката с нейното дете, възстановявайки служенето. Следва да се обърне внимание на това, че е показан съвсем ясно Свещеническият характер на облечеността във власт: Царят не носи Меча, а го поисква – той е един Свещеник. Да си припомним, че Библията е една Свещена Книга, и че в нея и последната буква има значение. Слушаме всекидневно евангелистките проповедници да наричат Библията „Слово Божие”. Но има и такива, които сляпо вярват, че това е така: това са Равините-Кабалисти – същите, които ръководят тайно Масонството и десетките Тайни Общества на Синархията – организации, в които „случайно” членуват „държавните мъже”, управляващи картагенско-англо-саксонския империализъм.
Затова Принципът, който следва от библейската метафора, е нещо сериозно. Какво означават в равинските понятия тези образи? – Че Свещеникът-Цар има правото да поисква Меча и да разделя: и че това нещо е справедливо. И не само справедливо, но и основа на Правосъдието. Правосъдието в началото на присъдата не е проявено – не се знае коя в действителност е майката: Правосъдието прави това aposteriori [6] – след като Свещеникът-Цар упражнява правото да разделя. Накратко: Свещеникът-Цар взема Меча – „Държавната Власт” – и упражнява правото да раздели тялото на едно дете – „един малък народ”, – и това е справедливо, той произвежда Правосъдието – самата основа на Свещеника-Цар; заключение: правото на Царя да разделя своите поданици оправдава разделението и подсилва Трона.
С привичния си реализъм учените Равини са интерпретирали по следния начин Соломоновото решение, обобщавайки го в Талмуда, откъдето навярно го е научил Макиавели: „Царят трябва да разделя, за да владее”.
Този не-арийски принцип – юдейски и аморален – се е превърнал във водеща аксиома на картагенско-англо-саксонските империалисти. Те разделят всичко, както вече показах, и дори в момента, в който се оттеглят – например от една колония – те я оставят разделена във всички възможни сфери: от териториалната до политическата и икономическата, разчитайки за тази задача, разбира се, на своите кохорти от сипаи.
Припомни си, Neffe, че прословутото „Международно Разделение на Труда” е една концепция на английския либерализъм от ХІХ век. Сега можеш да видиш, че то се вдъхновява от талмудическите Принципи: „Царят, ако е Мъдър, трява да разделя своите поданици, за да ги управлява”; „Царят е единственото цяло, което не могат да постигнат никои от частите”; „Частите на Царството са ценни, докато служат”. Естестено, това Царство е Малхут – десетият Сефирот.
[1] Totenkopf [нем. „мъртвешка глава” – бел.прев.] – инсигнията на черепа (бел.авт).
[2] Commonwealth of Nations (англ. „Общността на Нациите”) = Британската Общност (бел.прев.).
[3] Лат. „римския мир” (бел.прев.).
[4] Непреводима игра на думи: на испански омонимът valor означава „ценност” или „доблест”, откъдето идват производните прилагателни valioso („ценен”) и valiente („доблестен”) (бел.прев.).
[5] Лат. „начин на работа” (бел.прев.).
[6] Лат. “впоследствие, след това” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар