Книга Четвърта
Глава XLI
Няма да говоря за междинните операции, затуй това ще е последното ми споменаване на интензивните езотерични предприятия от онези години. Само ще спомена, че през 1945 г. работехме в Южна Италия – в региона на Апулия, където се намира Осмоъгълният Замък на Император Фридрих II Хохенщауфен, който управлява от 1215 до 1244 година и с който се занимава достатъчно Белисена Вилка в своето писмо. Нашата мисия нямаше пряка връзка с войната, защото вече не беше много онова, което можеше да се направи, за да се обърне една ситуация, ставаща от ден на ден все по-неблагоприятна. През онези дни Германия отстъпваше от всички фронтове; но по всички фронтове, за пръв път в Историята, можеше да се посочи един и същ еврейски враг: Капиталисти, Комунисти, Ционисти – всичките съюзнически Нации, без значение на идеологията им, се показваха с едни и същи еврейски лица – истинският профил на Синархията.
И посред този колосален разгром, докато Германия отстъпваше пред хилядократно превъзхождащи сили– сили, които надвисваха, обединени под маската на Йехова-Сатана, – ние вече не работехме за Германия, за да затворим Портите на Демоните-врагове на Германия, а за SS, за Бъдещето на SS. В какво се състоеше нашата мисия в Южна Италия? В нещо необичайно: ние трябваше да търсим Камъка на Чингис Хан.
Да, не се касае за някакво бълнуване. Конрад Тарщайн разполагаше с определена старинна информация, която твърдеше, че през 1221 г. Чингис Хан е изпратил на Фридрих II до неговия двор в Сицилия един Камък, произлизащ от Агарта, върху който е бил гравиран един тристранен договор за установяването на Универсалната Империя; трите страни на договора били: Чингис Хан – Император на Азия; Фридрих II – Император на Запада; и Лоялните Богове от Агарта от името на Подземните Сили на Земята. Преди да умре през 1244 г. Фридрих заповядал да построят онзи странен осмоъгълен замък и скрил завинаги Камъка. Сега Конрад Тарщайн ни обясняваше, че Замъкът крие в своята конструкция един ключ за локализирането на Камъка, който не ще да се намира много далеч от неговото място. Действително, на 800 метра разстояние, под един полегат склон, покрит с трева, кучетата дайви намериха една каменна крипта, която съдържаше едно ковчеже на Кралица Констанца и желаният Камък на Чингис Хан, гравиран с Уйгурски букви и германски Руни.
Не беше лесно да го намерим – трябваше да направим дълбоки разкопки и тригонометрични измервания с теодолити. Измерванията бяха направени впоследствие, за да се опитаме да открием ключа на конструкцията чрез стратегическо противопоставяне, което позволяваше да се охранява един ценен предмет, разполагайки го извън стените.
Нямаше време да завършим измерванията, защото от 5 април 1945 г. бе започнало съюзническата инвазия в Италия. Вървяхме, отстъпвайки, на Север, но на всяка крачка се уверявахме във величината на катастрофата. Войната беше загубена за Германия и не след дълго тя щеше да свърши. Решихме да се разделим. Карл фон Гросен и Оскар Файл, въпреки възраженията им, щяха да останат укрити в един францискански Манастир, чийто приор беше симпатизант на Германия и арабската кауза: и двамата трябваше да сменят черната униформа на SS с кафявото серафическо расо. Под тяхна грижа щяха да останат също кучетата дайви.
Докато нашите Другари оставаха в Манастира в Неапол, Тибетският Легион предприе едно пътуване към Берлин. Пътувахме Банги, Шривиря, петдесет командоси и Аз. След многобройни сблъсъци с комунистическите партизани, гъмжащи по пътищата, ние успяхме да стигнем до Верона, откъдето тръгваха няколко пътища, преминаващи през Алпите. Поехме по този през Болцано, който ни отведе един ден по-късно директно до Берхтесгаден.
На 25 април SS комендантът на Берхтесгаден бе получил телеграма от Борман, в която му се нареждаше да задържи маршал Гьоринг. Когато пристигнахме ние, нямаше никой, който да може да ни обърне внимание или да ни даде информация. Тогава се отправихме се към Оберзалцбург, но преди да стигнем Съдбата – тази трагична Съдба, която винаги ме преследваше, – реши да прояви своята функция: 318 бомбардировачи „Ланкастър” пристигнаха първи и започнаха да хвърлят тонове бомби върху мирното алпийско село. Парализиран от мъка, пронизван от разкъсваща носталгия, струва ми се крещящ от безсилие, Аз видях да се разлита на хиляди парчета къщата на Рудолф Хес и другите, съседни на нея. Онази къща, в която преди 12 години дойдохме с моя баща, за да посетим Щелфертретера на Фюрера и да го помолим помощ да ориентира моята кариера! Там татко му бе поверил медальона на Офитите – какво ли бе станало с него? Навярно беше у Илзе, неговият и моят...
Колко спомени!...
Проклети англичани, проклети янки, проклети руснаци, проклета еврейска Синархия! Каква нужда имаше да се разрушава онова село в Оберзалцберг? Може би, за да се заличи един символ? Но на символите е възможно да се унищожи само формата – да се разруши тяхната видимост, – защото съдържанието им е метафизично, трансцендентно, и никога не ще може да бъде достигнато от една бомба от „Ланкастър”.
Накрая, без да мога да сдържа сълзите си, Аз наблюдавах димящите руини на Бергхоф – Главната Квартира на Фюрера, празна в момента, защото, както добре знаеха съюзниците, Фюрерът се намираше в бункера в Берлин, – и остатъците от къщите на Борман, Гьоринг и множеството жители, които нямаха нищо общо с нацизма и Третия Райх. Върнахме се в Берхтесгаден и на следващия ден намерихме транспорт до Мюнхен. Там разпитах генерал Колер, който ме информира за катастрофалната ситуация на Берлин: руснаците бяха стигнали до бреговете на Елба, а Айзенхауер бе спрял американската Армия недалеч от Торгау с явната цел Берлин да бъде сринат до земята от славянските орди. Такова било уговореното в Ялта, – оправдал се проклетият евреин.
Така Берлин се намираше под обсадата на руснаците, като беше почти невъзможно да се влезе или излезе по земя.
– Но тибетският легион ще влезе в Берлин! – заявих решително Аз.
– Няма да е необходимо да поемате подобен риск, Бригаденфюрер фон Зюберман: току-що пристигнаха заповеди за Вас, които нареждат да се отправите към Плауен. Райхсфюрерът Химлер желае да Ви види лично там. – Генерал Кьолер за моя изненада ми подаде една телеграма от Химлер. Как беше узнал Райхсфюрерът, че се намираме в Мюнхен? Имаше само един отговор: офицерът от S.D. в Берхтесгаден го бе информирал за нашето преминаване. Изругах витрешно и запитах Колер:
– Имате ли телефонна връзка с Райхсфюрера?
– Само за в случай на крайна спешност.
– Е, този е такъв, mein General. Касае се за спешен случай.
– Добре, Бригаденфюрер. Отидете при радиостанцията, за да разреша обаждането.
Въздъхнах облекчен: беше необходимо да потвърдя моите подозрения преди да потеглим!
– Говори Бригаденфюрер Курт фон Зюберман, mein Reichsführer, – поздравих през линията, по която едвам се чуваше нещо.
– Фон Зюберман! Колко се радвам, да Ви чуя в този момент! Поздравявам Ви, че сте успели да стигнете до Мюнхен. Точно навреме! Не би могло да се очаква по-малко от Вас. Хубаво, Бригаденфюрер фон Зюберман; чуйте ме добре: нещата се промениха тук, в Германия, и сега Аз отговарям за Операция „Фридрих II”. И тъй, прочее, трябва да дойдете колкото се може по-скоро и да ми донесете Реликвата на Краля. Ще пътувате със самолет. До скоро! Дайте ми генерал Колер, за да му предам необходимите инструкции!
– До скоро, mein Reichsführer! – сбогувах се Аз, потънал в най-мрачни предчувствия.
Върнах се при Банги и Шривиря. За късмет в този момент нямаше свободни самолети. Какво щях да правя? Беше явно, че Химлер планираше да си присвои Камъка на Чингис Хан, за да го използува за някаква лична цел! Но Камъкът от Агарта не принадлежеше на него, а на Черния Орден SS, на Thulegesellschaft, на Германия. За мен Райхсфюрерът бе човек, заслужаващ най-високо уважение – един Хиперборейски Посветен, верен на Фюрера и лоялен към нашите стягове: ако падането на Германия бе разстроило ума му, това щеше да е разбираемо. Но в Черния Орден никога нямаше да ми простят, ако Аз изгубех един предмет, който Фридрих II Хохенщауфен бе съхранявал в продължение на 700 години.
– Другари, изправен съм пред един проблем, – признах на водачите на Тибетския Легион. – Със сигурност ще бъда принуден да не се подчиня на една заповед на Райхсфюрера и не желая вие да се оказвате замесени. Мисля да ви прехвърля на местния Комендант на SS и да продължа пътуването до Берлин сам. Мой дълг е да предам ковчежето, което намерихме в Апулия, на Посветените от Черния Орден, които също са членове на Thulegesellschaft, и затова Аз трябва да отида в Берлин; Райхсфюрерът изисква вместо това да предам Реликвата само на него в град Плауен.
– А как ще отидеш до Берлин, Шиватулку?
– Ами по земя, тъй като по въздух е невъзможно да се стигне. Ще се престоря, че отивам в Плауен, но сетне ще се отклоня на Север и ще се опитам по някакъв начин да премина руската обсада.
– Тогава ние ще те следваме до Берлин. Помисли добре: ще ти бъдем от полза, за да осъществиш подвига, който планираш. А от друга страна, какво значение имат за нас обвиненията в неподчинение, дори ако те означават смърт? Ние вече сме живяли достатъчно и Смъртта изобщо не ни плаши!
Думите на гурка ме върнаха към реалността. Без съмнения онези дни бележеха края на Третия Райх. И бе много възможно, че те щяха да представляват нашия собствен край. Да, всичко свършваше и навярно ние също щяхме да свършим. Днес или по-късно животът щеше да бъде проигран срещу една плеяда врагове: руснаци, англичани, янки, французи – кой, в името на Вотан, кой ли щеше да ни отнеме живота? Да оставя Тибетския Легион в Мюнхен шеше да означава само да продължа живота им с един-два дни: такава беше реалността.
Взех решение незабавно. Трябваше да действуваме, преди генерал Колер да ни намери самолет.
Свиках всички в един отдалечен двор и им казах:
– Тибетски Легион! След няколко минути ще влезем в акция. Целта ни е да стигнем до Берлин и трябва да се запасим незабавно. Но не можем да поискаме официално тези средства. Затова ще трябва да си ги вземем. Най-напред трябва да се снабдим с две картечни коли, резервни гуми и достатъчно амуниции. Банги и петнадесет души ще се заемат с това, стараейки се да няма жертви у никоя от страните, защото всички сме от една и съща страна на Германия. Пленете и вържете онези, които трябва да ограбите, и ги дръжте скрити в колите, тъй като преди да тръгнем ще ги освободим. Имате десет минути, за да изпълните мисията и да спрете пред Интендантския склад. Шривиря и 20 души ще нападнат склада, вземайки само необходимото за едно пътуване от 600 километра за 50 войника: гранати, пушки, амуниции и минимални провизии. Ще обездвижат всички и когато пристигнат колите, ще натоварят всичко и ще се срещнат с нас в сградата на общежитията до казиното. До петнадесет минути трябва да бъдете там! – заповядах им.
Ние с петнадесетте тибетци и се заехме да съберем нашите екипировки и дрехи, и да натрупаме всичко до входа на казармата. Петнадесет минути по-късно излизахме от казармата в Мюнхен. Първата група бе взела четири пленника. Този с най-висок чин беше един Шарфюрер: на него дадах писмото, адресирано до генерал Колер. В него го молех за извинение за инцидента и го информирах, че „не мога да се подчиня на заповедта на Райхсфюрера Химлер, защото тя противоречи на друга предходна заповед, която ме задължава да отида в Берлин. Авторът на първата заповед е един Шеф от Тайната Служба, за който ми е позволено да спомена само кодовото му име: Unicornis”. Молех да се предаде буквално това съобщение на Райхсфюрера и се сбогувах учтиво с генерал Колер. Не очаквах Колер да ми прости за това, че бях направил за смях неговите хора, но вярвах, че Химлер по-скоро ще остави нещата каквито са, отколкото да се изправи срещу скритите мозъци на Третия Райх. Освободихме, прочее, обърканите войници до северния вход на Мюнхен, повтаряйки им отново да предадат колкото се може по-скоро това писмо на генерал Колер.
Сметките ми се оказаха правилни, защото Химлер не направи нищо, след като бе получил лаконичното съобщение. Ние дори срещнахме войски от SS, идващи от руския фронт, на които не бе дадено никакво нареждане във връзка с нас.
И тъй: беше 28 април и мисля, че това бе последният ден, в който съществуваше някаква минимална възможност да се стигне до Берлин по магистралата. Нашето пътуване беше като вървене по ръба между зъбите на синархичния Дракон: навсякъде по протежение на пътя се намираха челните отряди на врага; първо френски и американски, които напредваха от Запад, а сетне руски авангардове, идващи от изток, които се срещаха с редиците на янките на бреговете на Елба. Мюнхен щеше да падне в ръцете на франко-янките на 30 април, т.е. два дни, след като го напуснахме.
По някакъв начин, влизайки в периодични сблъсъци срещу янки и руснаци, привечер ние стигнахме до Потсдам. Невъзможо беше да се преминат руските линии с два германски камиона и един легион SS. Отне ни още два часа да открием един руски лагер, подходящ, за придобиването на необходимия камуфлаж: около 60 войници от руската пехота спяха в една редица палатки, охранявани от четирима часовои. Всички умряха от хладно оръжие, повечето заклани, тъй като никой не искаше да развали своята дегизировка. Но никой легионер не пожела да свали униформата на SS и те трябваше да навлекат руските дрехи върху нея, помагайки си многократно с обилни разрези с нож.
Така облечени, ние продължихме повече или по-малко открито в посока към Шпрее. Следвайки брега й, стигнахме до моста Вайдендамер, който бе зает от деца от Хитлерианската Младеж на Артур Аксман. Десет минути ми бяха нужни, за да убедя един Оберщурмфюрер на 12 години, че представляваме един легион от SS и че трябва да ни пуснат да минем. Накрая прекосихме и всички си свалиха руските дрехи на място, освен Аз, който имах още много да вървя.
Защото бяхме решили да се разделим, този път наистина окончателно. Тибетският Легион принадлежеше на дивизията „Лайбщандарт Адолф Хитлер” – корпуса от SS, който бе натоварен с личната охрана на Фюрера и най-логичното щеше да бъде този корпус да се отправи към бункера, за да помогне за неговата защита. Берлин представляваше катастрофална гледка: цели квартали сринати от въздушните бомбардировки и канонадата на руснаците, улиците – покрити с отломки, проблясъците на многобройни пожари се прибавяха към полумрака на зазоряването на онзи съдбовен 29 април 1945 г. Преминахме в мълчание през няколко квартала, докато стигнем до „Фридрихщрасе” или това, което беше останало от нея. Идеята бе да следваме онзи път до станцията на метрото и сетне да се спуснем и да преминем под земята; от станцията на „Вилхелмплац” щяхме да излезем на няколко метра от Канцлерството. Но не бе възможно да изпълним този прост план, защото на улицата на Фридрих се водеше една страховита танкова битка. Опитахме се тогава да стигнем до шосето на „Вилхелмщрасе”, когато Сполуката, толкова изплъзваща ни се дотогава, ни се притече на помощ.
Действително, по напречната улица, в която бяхме свърнали, към нас започна да се разгръща една танкова колона. Под командуването на един SS Оберфюрер на име Ото Майер, когото познавахме, тъй като фон Гросен бе уредил преди три години той да ни изнесе една конференция по тактики на бронираната кавалерия: беше един млад офицер с легендарна храброст и голям професионализъм в ръководството на моторизирани войски. Беше се сражавал във Франция и Русия, и бе оцелял, след като причини големи загуби на врага. Когато Рудолф, след моята първа мисия, намекна, че Аз щях да бъда един от най-младите офицери в германската войска, той в без съмнение включваше Ото Майер в своето обобщаващо понятие. Сега го бяха извикали за Битката на Берлин – последната – и той със сигурност щеше да умре.
Той спря своя танк и излезе през кулата:
– Курт фон Зюберман и Тибетския Легион! Ха, ха, ха! Никога не бих очаквал да те срещна тук, тайни агенте! Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?
– Ото Майер! – извиках развълнуван. – Аз също не си представях, че ще те видя отново. О, Ото: това е гвардията на Фюрера. Тя трябва да стигне до Канцлерството!
– Но това са само няколко квартала! Не се безпокой, ще стигнат. Кажи им, че ще бъдат прикривани от танковете и ще ги оставя до самата порта. А ти се качи в кабината, защото ми се иска да поговоря с някого, който още не е полудял като всички в този град.
Петнадесет минути по-късно петте танка спряха пред Канцлерството, което вече практически не съществуващше, с изключение на подземните бункери; а Тибетският Легион се строи в градината. Изумлението на Бригаденфюрер Монке – SS коменданта на Канцлерството – нямаше граници, когато видя тази войска от азиатски лица.
– Тибетският Легион, специална формация на 1а SS Танкова Дивизия „Лайбщандарт Адолф Хитлер”, се явява да поеме охраната на Фюрербункера! Heil Hitler, mein Brigadienführer! – представих ги Аз, поздравявайки на висок глас.
На Монке му се стори подозрително това подкрепление, за което не бе получил никакво уведомление, и той заподозря едно възможно дезертьорство от фронта, но се успокои, когато му доказах, че нашето местоназначение е било Италия, откъдето, естествено, е трябвало да се оттеглим, и му съобщих, че Химлер е бил информиран за нашето придвижване към Берлин.
– Сега, ако мога, трябва да завърша мисията, която ми повери Тайната Служба, – помолих Аз.
– Доколкото се отнася до мен, изпълнете своя дълг, Бригаденфюрер. Тук вече няма какво повече да се направи, – заяви той с печален тон.
Беше 10 часа сутринта. Чух когато съобщаваха на Ото Майер, че Фюрерът почива и не ще може да го приеме. Героичният Майер бе възнамерявал да види Хитлер преди да поеме по един път, от който навярно никога нямаше да се завърне. Дадох му знак да ме изчака един момент и се сбогувах завинаги с Банги, Шривиря и петдесетте воини лопи от Тибетския Легион. Защо да описвам какво представляваше онова прощаване? Достатъчно е да добавя, че дори 35 години по-късно Аз все още ги виждам ясно, застанил в градината на руините на Канцлерството, вдигайки ръка, за да ме поздравят по военен маниер, и чувам гласа на гурка, който казва: „Сбогом, Шиватулку! Не тъгувай за нас, тъй като скоро ще се срещнем в една друга война, сражавайки се заедно с Боговете!”.
– „Грегорщрасе”? – повтори Майер с въпросителен тон. – Но това се пада в Гипфелщадт [1]: трябва да се премине Бранденбургската Порта и да се прекоси Тиергартен [2]. Виж, Курт, от няколко дни руснаците се опитват да окупират Тиергартен, но не са успели да пробият нашите противотанкови батареи. Затова те също са разположили свои собствени батареи. Заключение: никой не може да премине, тъй като се е образувал един ад от кръстосан огън. Но не си прави илюзии: не ще можеш да стигнеш и пеша, защото сме минирали всички полета и пътища на Зоологическата градина.
Погледнах го отчаян и това изтръгна от него друг един от обичайните му смехове.
– Успокой се, Курт, успокой се, защото не всичко е изгубено! Ако танковете не могат да минат, това не означава, че никой не може да премине. Чувал ли си да се говори за Камикадзе? – попита той, продължавайки да се шегува.
– Да, това са японските пилоти-самоубийци.
– Е, добре, драги ми Другарю! Ако се осмелиш да станеш един мотоциклетист-камикадзе, можем да ти помогнем да пресечеш Гипфелщадт!
Започвах да разбирам.
– Планът е елементарен; само имаме нужда от един камикадзе, за да го осъществим, – каза той, усмихвайки се.
Аз кимнах, потвърждавайки, че ще изпълня ролята на пилот-самоубиец.
– Тогава няма за какво повече да се говори. Ще вземеш един от ескортните мотоциклети, които сега са напълно безполезни, и ще се стрелнеш по големия булевард, ще прекосиш Бранденбургската Врата и ще навлезеш в Тиергартен; с късмет, за десет минути ще бъдеш на „Грегорщрасе”. Но действително, ще трябва да преминеш Тиергартен с голяма скорост, повече от сто километра в час, за да не могат руснаците да настроят прицела си. Междувременно, ние ще ги развличаме с дискретен огън. Съгласен ли си?
– Абсолютно съгласен. Планът действително е самоубийствен, но е единственият, който ми дава някаква възможност – съгласих се Аз.
– Добре си направил да запазиш това руско облекло: това е униформа на офицер. Може да ти бъде от полза по-нататък, предвид че там, където отиваш, няма германци, а руснаци. А ти говориш езика на подчовеците, нали?
Кимнах с глава. Вече нямах желание да говоря, нито да се шегувам; желаех само да потегля към самоубийствената авантюра. Разбирах, че залагам всичко в играта и само исках да тръгна.
Ото Майер разбра това правилно, но не престана да се шегува до края.
– Сбором, Другарю, – прости се той, усмихвайки се. – Следващият път, когато се видим, ще ме повозиш в коша на мотора. Ха, ха, ха!
– А ти в един танк от въртележка. Ха, ха, ха!
Накрая се засмяхме и двамата и също се сбогувахме завинаги.
[1] „Квартала на Върха” (бел.авт).
[2] Берлинската Зоологическа Градина (бел.авт.).
Коментари
Публикуване на коментар