Книга Четвърта
Глава ХLII
Пресякох главната алея на Тиергартен, прилегнал върху един мотоциклет, който се носеше с повече от сто километра в час, избягвайки с мигновени рефлекси хилядите ями на това, което изглеждаше като лунен пейзаж. По сигнал на Ото Майер германските батареи откриха огън, симулирайки, че се опитват да ме улучат – нещо, което обърка руснаците и ги накара да съсредоточат огъня си върху тях, позволявайки ми да се отдалеча.
Десет минути по-късно влизах в Гипфелщадт и се движех с нормална скорост по „Грегорщрасе”. Спрях пред номер 239, повдигнах предпазните очила и огледах двете страни на улицата: нито жива душа. Но най-любопитното бе, че за разлика от останалите квартали, които бяха претърпяли разрушителната атака на бомбардировачите, този, който съдържаше къщата на Конрад Тарщайн оставаше непокътнат, сякаш войната не бе минавала оттук.
Отново, като един Ритуал, повтарян хиляди пъти, почуках с плесенясалия пръстен, който висеше от бронзовата дръжка.
– Да? – дочу се пискливият глас на Тарщайн през един процеп в старинната врата.
– Аз съм Курт фон Зюберман; тоест Lupus, аз съм Lupus, Другарю Unicornis.
Вратата се отвори и Тарщайн с върховно спокойствие повтори още веднъж:
– Влезте, очаквах Ви. Часът е 16. Идвате точно за една чаша чай. Освен ако не Ви засяга изпреварването с един час на английския режим? – попита иронично той.
– Не, не. Един чай ще ми дойде добре. Не знаете през какво трябваше да премина, за да стигна дотук: пресякох буквално едно дефиле от тежка амуниция. В тези мигове не знаех дали ще стигна дотук; а още по-малко знаех какво ще намеря тук. Представете си изненадата ми да установя, че не сте променили обичайните си навици.
– Уважаеми Lupus, за един старец като мен не е здравословно да променя начина си на живот на тази възраст, – обясни той с подновена ирония. – Елате, да отидем в кухнята и да пийнем този чай, и забравете за известно време онова, което става навън. Оставете всичко на това канапе, освен пътната чанта, която съдържа Камъка на Чингис Хан. Защото за това сте дошли, нали? Рискували се живота си хиляди пъти, за да изпълните мисията на Черния Орден: Вие сте достоен за възхищение, Курт фон Зюберман – един рицар, достоен за Фюрера – един Посветен, достоен за Боговете.
Както толкова пъти преди Аз влязох в модерната кухня и седнах пред една масичка, покрита с фина покривка от бял лен. Тарщайн приготви запарка в един порцеланов чайник от Шанхай и напълни чашите с чай от същия произход. Докато го опитвах, вече по-спокоен, наблюдавах Тарщайн да изучава Камъка на Чингис Хан. Изглеждаше развълнуван – нещо необичайно за него. Накрая попита:
– Знаете ли какво е това? Доказателството, че Човечеството разполага с една възможност – конкретното свидетелство, че Боговете на Духа са склонили да се договорят с Великите Посветени, които са възнамерявали да направят реалност Универсалната Империя. Ако те бяха надделяли през ХІІІ век, Историята на Човечеството щеше да бъде много различна и Врагът нямаше да е имал възможността да установява Универсалната Синархия през ХІV век: нямаше, например, да е необходимо Филип Хубавия да разпуска Тамплиерите между 1307 и 1314 година, защото Фридрих ІІ щеше да ги е ликвидирал благополучно още през 1227 година. И знаете ли защо това не се е осъществило? Защото Камъкът, който сте донесли, се е изгубил през седемте ключови години от 1221 до 1228 г. Всъщност не се е изгубил, а е бил изгубен преднамерено с цел да се провалят имперските планове. Ах, Lupus, ако този Камък беше пристигнал навреме в ръцете на Император Фридрих ІІ, навярно моята собствена фамилия – Домът на Тарсис – нямаше да бъде изтребена през 1268 година!
Разбира се, Neffe, Аз разбирах много малко от всичко това. Едва сега, след като прочетох Писмото на Белисена Вилка, думите на Тарщайн придобиват своето истинско и драматично значение. В онзи момент Конрад Тарщайн трябва да е забелязал удивлението на лицето ми, защото се опита да изясни с други думи смисъла на тази невероятна Реликва.
– Спомняте ли си историята на Император Фридрих ІІ Хохенщауфен? – запита оживено той.
– Да. Тоест: спомням си някои видни факти, – отвърнах колебливо.
– Е, добре. Този факт е много виден. Спомняте ли си какво е станало с неговата клетва за Кръстоносен поход?
– О, да! – заявих, доволен, че не съм напълно невеж. – Мисля, че Фридрих ІІ беше коронясан в Аахен през 1214 година и там той дава на Инокентий ІІІ фаталната клетва да предприеме един Кръстоносен Поход в Светата Земя; по различни причини той не изпълнява това обещание до 1228 година, което му струва безброй усложнения с Папите, довели до отлъчвания и войни.
– Датите са правилни, Lupus. Това, което не знаете с точност, понеже то е оставало тайна досега и е било известно само на някои Тайни Общества, е истинската причина, поради която Фридрих ІІ е отлагал своето пътуване до Палестина. А причината е тази: Камъкът на Чингис Хан. Фридрих ІІ очаквал от 1221 година пристигането на един монголски Посветен, който носел един писмен договор между Императора на Изтока и Императора на Запада: този Посветен никога не стигнал до Сицилия и причината за това била, че той бил убит във франкска Сирия по заповед на католическите Друиди. Когато Фридрих ІІ се решил най-сетне да тръгне за Близкия Изток, той го направил с цел да си възвърне Камъка на Чингис Хан, който се намирал в ръцете на Владетеля на Бейрут. Но вече било късно да се осъществи метафизическият договор, за да подчини Световния Ред на Универсалната Империя: Чингис Хан бил умрял в 1227 година, а неговите наследници, които не били Посветени, скоро паднали в ръцете на Свещениците от Бялото Братство.
Струва си да се познава историята с всичките й подробности, защото сега – 700 години по-късно – отново се е представила възможността да се изгради Универсалната Империя. И както тогава, истинската борба се води в плоскостта на Великите Посветени и Висшите Учения: Универсалната Империя срещу Универсалната Синархия; Хиперборейската Мъдрост срещу юдейската Култура; договорът на Фюрера с Лоялните Богове от Агарта срещу договора на една шепа човечета – Чърчил, Рузвелт, Сталин, де Гол и пр. – с Боговете-Предатели от Чанг Шамбала. Огромните кръвопролития на воюващите маси са впечатляващи, но те са маловажни – винаги маловажни пред конфронтацията на Посветените и Боговете. Този Камък, който Вие сте намерили в Замъка на Фридрих ІІ, е бил договорът на Императорите с Боговете от Агарта, който е щял да направи възможна реализацията на Универсалната Империя през ХІІІ век. Фридрих ІІ е заповядал той да бъде скрит от Хиперборейските Посветени – експерти в Литическото Строителство – с мотото, че ще бъде намерен единствено от бъдещия Универсален Император. Този Камък, както разбирате, принадлежи на Фюрера.
– Тогава трябваше да му го предам лично, когато минах през бункера преди няколко часа, – разсъдих глупаво.
– Не, Lupus! Този Камък ще бъде предаден на Фюрера в Антарктическия Оазис, където се намира той сега. Фюрерът от бункера в този час навярно вече е мъртъв.
– Не разбирам, – признах, макар да знаех, че думите ми ще подразнят Конрад Тарщайн.
– А би трябвало да разбирате! – заяви той с предвидимо раздразнение. – В края на краищата, Вие също сте един Тулку! Тулкусите, уважаеми Лупус, притежават множество тела. И никой не знае нито колко, нито къде. Както с право Ви бяха казали в Тибет, в Третия Райх се е проявил странният феномен да съществуват множество „превъплътени Богове” – множество Тулкуси, Курт фон Зюберман. Фюрерът е един Тулку и няма нищо странно в това, че той умира в Берлин и същевременно живее в Антарктида. На този Фюрер – могъщ и силен, какъвто е бил на двадесет и осем или тридесет години, – ще изпратим Камъка на Кръвния Договор с Агарта.
Любопитството ми надделя и трябваше да попитам:
– Но Фюрерът съзнава ли, че разполага с тази необичайна способност?
– А Вие, „Шиватулку”, знаете ли къде се протичат Вашите други необходими съществувания?
– Определено не.
– Ето, прочее, и отговорът, който търсите. Ако Вие – дори Вие – сте неспособен да отговорите, как искате Аз за познавам процеса на един Тулку? Но ще Ви дам една идея – продължи той. – Ето как Аз си представям процеса на Тулкусите: един особен случай на метаморфоза. Нека установим едно отношение на аналогия между Тулкусите и ципокрилите насекоми, и да предположим, че целият живот на един екземпляр Тулку – такъв като Фюрера, Вас или Рудолф Хес, – е аналогичен на една ципокрила пеперуда. Да предположим също, че съществува едно множество от ларви-близнаци, които според един особен закон на Тулкусите остават в състояние на латентен живот, докато пеперудата развива своя активен живот. И най-сетне, нека предположим, че специалните закони на Тулкусите определят, че когато пеперудата умре, една от ларвите автоматично подхваща процеса на метаморфоза и се трансформира в какавида, пораждайки един нов активен живот и една нова реалост. Естествено, тъй като ларвеният живот е латентен живот, а активният живот на пеперудите и Тулкусите е реален живот: реалността на живота съответствува, следователно, на Тулкусите-пеперуди; Тулкусите-ларви живеят в една друга плоскост на същестуването – нереална, но наистина възможна: това съществуване не е от същата степен като тази, която проявяват Тулкусите-пеперуди. Само ако умре една пеперуда-Тулку или ако действува един закон на Тулкусите, който изисква съществуването на две или повече пеперуди-Тулку, една ларва-Тулку ще се трансформира в реална. Но кой, уважаеми Lupus, познава законите на Тулкусите? Кой знае колко човеци-Тулку могат да съществуват в ларвено състояние? Един обикновен човек може да вземе едно-единствено решение, което да реализира в едно определено време и пространство: ако алтернативите са две, той трябва несъмнено да каже: „ще направя това” или „ще направя онова”. Тулкусът – напротив – може да реши да реализира и двете възможности, макар за това да е необходимо, разбира се, да разполага с две едновременни реалности. Тулкусът може да каже например: „ще остана в Берлин и ще умра там, ако Третият Райх изгуби войната”, и да каже също: „ще се оттегля в Антарктическия Оазис, заедно с Елита на SS, за да подготвя Последната Битка срещу Универсалната Синархия” – и да изпълни и двете заявления. За едно обикновено лице би било невъзможно да реализира двете решения, но за един Фюрер-Тулку това е съвършено възможно.
Естествено, Lupus, двете или трите реалности на един Тулку ще трябва да съвпадат само в самия Тулку – в контекста, който му придава значение и който той означава. Извън Тулкуса реалностите на живите Тулкуси може да не се съгласуват, Времето да се свива или разширява, нещата да се разместват, Историята да си противоречи. Това, което е в реалността на един жив Тулку, тоест на един реален Тулку-образец – на една пеперуда-Тулку – извън този Тулку, може да го няма в реалността на друг Тулку, реален, но различен от първия; или обратно – може да се намира напълно в неговия контекст. Уточнявам това, за да Ви обърна внимание, че отсега нататък привържениците на Хиперборейската Мъдрост ще трябва да определят към коя реалност се отнасят: дали към реалността на Фюрера, умрял в Канцлерството-бункер в Берлин, или към реалността на Фюрера, жив и вечно млад в своето Магическо Убежище, където очаква историческите времена на Последната Битка. И ще Ви кажа отсега, че занапред онези, които изберат да живеят в първата реалност, ще бъдат считани за предатели, колкото и да се обявяват за „национал-социалисти” или „нацисти”.
С блеснали очи, Конрад Тарщайн спря за секунда, за да налее още чай.
– Рудолф Хес...?
– Да, Рудолф Хес също е Тулку и затова сега той се намира заедно с Фюрера в Тайното Убежище: такъв е, какъвто го помните; не се е променил изобщо. И тъй като е един Тулку, той може да се намира с Фюрера и същевременно да бъде пленник на англичаните. Но да оставим Тулкусите за момента и да се върнем към Камъка на Чингис Хан. Казах Ви вече, че си струва да се познава историята с подробности. Вие сте го намерили и заслужавате повече от всекиго да узнаете тази история, макар и тази да не е най-добрата възможност да Ви я разкажа. Но както и да е, ще Ви я обобщя накратко, слушайте:
В Монголия, в пустинята Гоби, съществува едно място, което Хиперборейската Мъдрост нарича „Портата Тар”, която се свързва пряко с Агарта. В Епохата на Чингис Хан и Фридрих ІІ Лоялните Сиддхи били одобрили един план на Хиперборейските Посветени, известен като Стратегия Тюр, целящ да установи една Универсална Империя на Земята: Избраният на Изток за тази цел бил княз Темуджин, който в младостта си бил получил Хиперборейско Посвещение от едни Сиддхи, дошли от Портата Тар. Спомнете си, че бащата на Темуджин – Йесугей – бил умрял, отровен от татарите, когато младият княз бил само на 9 години и че оттогава до пълнолетието си той живеел мизерно, заедно с майка си и братята си, в пустинните земи по горното течение на река Онон. Както и всички Велики Избраници на Историята, именно по време на този период Сиддхите го обучават и Посвещават.
Съгласно местната традиция Великите Предци на Монголите били сивият Вълк и жълтокафявата Сърна, което означава, че техните Предци не са били човеци или – което е същото, – че са били Богове. В свещената пещера на Ергене Кон сивият Вълк се оженил за Сърната, която произлизала от околностите на езерото Байкал. Впоследствие първоначалната двойка се преселила в свещената планина Бурхан Халдун – настоящата Хентей – древната обител на Кьок Кев, Богът на Безкрайното.
Ако неговите велики Предци били Богове, то близките му роднини били не по-малко могъщи: негов дядо бил Кабул Хан [1] – първият организатор и военен завоевател на монголските племена; баща му Йесугей бил получил прозвището Багатур, тоест „Храбрия”. Майка му Оелун го ражда „в годината на свинята” – 1167, тоест 27 години преди Фридрих ІІ, роден в 1194 година.
Неговата Чистота на Кръвта била толкова висока, че той станал носител на една репрезентация на Знака на Източника – най-високото Хиперборейско отличие на ХІІІ век след Грала, който бил поверен на окситанските Катари. Затова когато една група монголски вождове и царе се събрала в 1206 година в Каракорум и го избрала за „Хан”, Темуджин показал с гордост знака, който му бил дал победа над враговете и му позволил да осъществи единството на своята Раса: този знак, който бил изобразен на неговия пръстен и знаме, бил не друг, а лявовъртящата се свастика – същият знак, който седемстотин години по-късно щял да бъде носен в най-славните деяния на един друг хиперборейски народ, но този път от Бялата Раса.
На Чингис Хан била поверена една историческа мисия, която той успял да изпълни във всичките й аспекти по такъв начин, че е невъзможно да бъде упрекнат в нищо за провала на Стратегията Тюр. Напротив – този провал се дължи почти изключително на отличната контраофанзива, започната на Запад от вражеските сили, които действували, инфилтрирани в Католическата Църква. Тази историческа мисия се състояла в основаването на едно Велико Монголско Царство на Изток, което да обхване цяла Северна и Централна Азия, едновременно с възникването на едно Велико Бяло Царство на Запад.
Когато установяването на тези Царства бидело завършено, тогава щял да дойде моментът да се подпечата с един договор създаването на една Универсална Империя, в която Монголите щели да са подчинени на един автентичен Цар от Белия Свят и където жълтите маси си запазвали правото да се придвижват на Запад, а белите елити – по-малобройни, но по-школувани в културно отношение, – да се придвижват на Изток. Там, в Монголия – Короната на Земята – щяла да процъфти една хиперборейска цивилизация, невиждана никога досега от дните на Атлантида. Това били, с няколко думи, целите, поставени от Стратегията Тюр.
Сега ще Ви покажа, Lupus, как Чингис Хан изпълнява своята роля в Стратегията Тюр. През 1206 година той обединява всички монголски племена и започва завоюването на Китай, а в 1215 година с превземането на Пекин достига източния предел на Азия. Оттогава насетне остава само да осъществи контакт с „Царя на Запада”. Но кой е този Цар? Как да го разпознае, след като на Запад далеч не съществува единство, а се наблюдава една объркана феодална организация? Напомням Ви, Lupus, че според Хиперборейската Мъдрост, ефектите на Кāли Юга не са с еднаква интензивност във всички географски точки; напротив – съществува един Път на Кāли Юга, който изминава по спирала сферичната повърхност на Земята и върху който КāлиЮга е „най-интензивна” или най-действителна. Въпросната зона е ориентируема и – в региона, който разглеждаме, – тя е ориентирана „от Изток на Запад”, т.е. ефектите на КāлиЮга са по-интензивни в посока на Запад, отколкото в посока на Изток: вървейки на Изток се увеличава „духовността”, а вървейки на Запад се увеличава „материализмът”, присъщ на Кāли Юга. Именно съобразно тези принципи Портата Тар в пустинята Гоби се нарича също „Център на минимална интензивност на КāлиЮга”.
За да се поставим на мястото на Чингис Хан в неговата дилема, трябва да имаме предвид, че „Царят на Запада” трябвало да бъде „Велик” чрез силата на Духа, какъвто бил и Темуджин, и да помислим за трудностите, които предполага гледането от Източна Азия към Западна Европа. Гледайки „на Запад”, Чингис Хан „виждал” само духовна тъмнина... и царства. Множество царства, но никакво „Велико Царство”. Царството на персите, което скоро щяло да падне, царството на византийските гърци, което едвам се съпротивлявало на обсадата на араби и турци: едно много малко и слабо царство с царе без инициатива, на които им харесвало да се наричат „Императори”. Славянските царства на русите и поляците не биха могли и да сънуват да застанат начело на народите на Запада, а напротив – биха станали лесна плячка на Златната Орда. По същата причина следвало да се изключат Армения, Грузия, България, Унгария и пр.
Оставали германските царства на Европа – несъмнено най-силните, но в тях според виждането на Чингис Хан тъмнината била абсолютна. Ако Великият Цар бил там, щяло да е нужно да го разпознае по неговите външни качества, а за това трябвало да разполага с адекватна информация. С тази цел той накарал да довеждат при него много пътешественици – търговски или религиозни, – които разпитвал упорито с оскъдни резултати. Но от техните разкази успял да узнае, че наистина имало две велики християнски царства – едното франкско и другото романо-германско. Именно франкското царство било това, което от един век насам водело онази абсурдна война срещу арабите, по време на която били окупирани Сирия и Палестина.
Тогава Чингис Хан помислил, че би трябвало да се обърне към франкския крал и германския крал, но оставало да се изясни още едно съмнение: и двамата крале се наричали „християнски” и слуги на един Велик Свещеник, наричан „Папа”. Дали този Папа не бил истинският Цар на Света? За да си състави мнение за християнството и Папата, той заповядал да издирят несториански Свещеници от Армения и неколцина гръцки православни, които се намирали като роби в Пекин; от тях научил историята на Исус Христос и узнал, че Папата не бил воин, а пастир, че не убивал, но заповядвал да се убива, и че не яздел заедно с народа си по време на войните, а оставал през целия си живот в безопасни и далечни обители. И с една гримаса на отвращение Чингис Хан отписал Папата като достоен духовен авторитет, с когото би могъл да се занимава.
До 1220 година Чингис Хан вече знаел, че от двамата крале – франкския и германския – за неговите планове било подходящо да се обърне към последния. Това убеждение той получил след като преценил религиозната информация, която му доставил един от множеството му езотерични довереници. Но следва да се направи едно изяснение: по време на живота на Чингис Хан три били религиите, които го заобикаляли и на които той обръщал особено внимание: несторианското християнство, персийското манихейство и най-вече – даоизмът [2]. Религията на Конфуций той отхвърлил като реакционна, а в будизма веднага разпознал една система, основана върху Кāлачакра на Чанг Шамбала, за която го предупреждавали още навремето неговите Хиперборейски наставници.
Това бил един манихейски свещеник, който един ден му съобщил, че „отвъд Кралството на франките – във владенията на Краля на Арагон, който на свой ред е васал на германския Крал, има една силна манихейска общност, на която Ангелите са поверили за съхранение една Каменна Чаша, която не е от този Свят”. Тази новина впечатлила Чингис Хан, както и научаването, че войските на краля на франките, с благословията на Папата, се готвят да изтребят тези западни манихеи, наречени „Катари”, тоест „чисти”. Един цял „манихейски път” позволявал на тези новини да достигнат до Азия: от Лангедок до Италия – до катарските и богомилските общности в Милано; оттам до България – центъра на богомилското манихейство; а от Балканите богомилските и павликянските мисионери носели новините до Армения и Иран.
Катарите твърдели, че материалният свят бил създаден от Йехова-Сатана с помощта на една свита от Демони; те вярвали в един истински Бог, който бил Непознаваем от състоянието на духовна нечистота, свързано с въплъщението; също така вярвали в един Христос-Светлина, когото наричали Луцибел, и в Параклита или Светия Дух – един посредник, абсолютно трансцендентен спрямо материалната сфера. В съгласие с тези вярвания те отхвърляли Вехтия Завет на Библията, считайки, че в него се разказва историята за сътворението на света от Йехова-Сатана – един зъл Демиург, – и че в него изобщо не се споменава истинският Бог; от Новия Завет приемали единствено Евангелието на Йоан и Апокалипсиса. За Римската Църква считали, че е „Синагогата на Сатаната” – убежище на Демоните и техните слуги, в която не прониква нито един лъч от духовната светлина.
Естествено, ако вярващите в една толкова ясна доктрина били осъдени на смърт от Папата и репресирани до унищожение от войските на франкския крал, не оставало съмнение, че последните били на свой ред привърженици на Демиурга Йехова-Сатана. Но нещата не се „виждали” толкова ясно от Монголия; всъщност изглеждало подозрително, че франкският крал Филип Август не участвувал лично в избиването на Катарите и – което било още по-поразително – че цяла Франция била поставена под запрещение от Инокентий ІІІ между 1200 и 1213 година поради съжителството, което кралят поддържал с една любовница. Кой от кралете – германският или франкският – бил най-сетне съюзникът, за когото били говорели Сиддхите?
Виждайки Запада помрачен от тъмнината на КāлиЮга, Чингис Хан решил да изпрати трима пратеници-посланици до Инокентий ІІІ, Филип Август и Фридрих ІІ с мисията да установят дипломатически връзки, които инструктирал да осъществят дискретни сондажи, целящи реализирането на един съюз между Изтока и Запада. Той направил това, за да спечели време, докато други негови пратеници пътували към „центъра на минимална интензивност”, за да дирят желаните отговори.
До 1220 година Чингис Хан вече знаел, че договорът трябва да се сключи с германския Крал. Но един подобен договор, който бил не политически, а духовен, и който се сключвал в няколко свята наведнъж, изисквал повече осигуровки от едно просто човешко съглашение: в 1221 година даоисткият мъдрец Цюй Чуджи се завърнал след две години от експедицията до „центъра на минимална интензивност”. В монголския стан на бреговете на река Онон мъдрецът разказал на Чингис Хан своето невероятно приключение: Сиддхите му били позволили да посети Царството на Агарта; воден от едни тайнствени монголски Посветени, те навлезли стотици километри навътре в пустинята Гоби, докато стигнали до едно място, съвършено безжизнено и пусто, където не изглеждало възможно да съществува никаква следа от растителен или животински живот; на това място – както изглежда, в средата на пустинята, – монасите решили да лагеруват и макар това да изглеждало самоубийство, китайският мъдрец не се осмелил да възрази; те останали там няколко дни – изгубил сметка колко точно, – докато една нощ, в която бил дълбоко заспал, опитвайки се да си възстанови силите, които през деня пламтящото слънце изтощавало безмилостно, той бил събуден рязко; преди да успее да се отърси от изумлението си, той бил поканен от монасите, съпроводени от едни страховити воини, появили се невъобразимо откъде, да тръгне с тях в пустинята в една определена посока; но те не вървели много, тъй като съвсем близо до лагера – на едно място, което през онези дни бил наблюдавал много пъти, и в което не можело да има нищо, освен пясък, се различавало ясно едно белезникаво сияние, които избликвало от земята; била ясна нощ с луна, изливаща потоци от сребърна светлина върху вълнообразната повърхност на пустинята; но – и това мъдрецът от Шандун повторил многократно – когато стигнали на няколко крачки разстояние, светлината, която бликала от земята, била стотици пъти по-интензивна от лунната до такава степен, че нейното ослепително сияние пречело да се разбере какво или кой я произвежда; залитайки, той спрял пред източника на светлината и едва след няколко секунди, когато очите му се приспособили, могъл да различи, че един съвършен правоъгълен контур се очертава върху земята, където една тежка камена плоча била изместена; светлината идвала от този отвор, който отвеждал право към една спускаща се стълба, чиито стъпала скоро се губели от погледа в дълбините на Земята.
Въпреки фантастичното в тази история, Чингис Хан я приел без съмнения, защото мъдрецът Цюй Чуджи заслужавал цялото му доверие и най-вече – защото неговата мисия се била оказала успешна: той носел със себе си едно послание от Сиддхите и един обитател на Агарта го съпровождал, за да преведе това послание пред Хана на монголите. Според Цюй Чуджи след като се спуснали на невероятни дълбини през онази врата в земята на пустинята, те стигнали до един съвършено осветен хоризонтален тунел и там се качили на „една кола, която пътувала бързо без колела и без коне”, която скоро ги докарала за няколко минути до „Града на Уо-Танг, Господаря на Войната”, където, „въпреки че се намирали под земята, можело да се видят небето и звездите”. В Агарта, „Господарят на Войната лично” приел Цюй Чуджи, когото – както казал – „очаквал, за да му предаде магическата формула, която дава власт над народите”. Въпросната формула, обяснил Уо-Танг, вече била позната на Чингис Хан от дните на неговото Хиперборейско Посвещение. Новостта се състояла в това, че сега формулата „била надарена с една нова, по-интензивна светлина, за да може да бъде прочетена дори сред най-непрогледната тъмнина”.
Накратко: Уо-Танг придал на Цюй Чуджи един Камък със зелен цвят, подобен на нефрит, върху който били гравирани две успоредни колони от 13 знака, тъй като – както обяснил Уо-Танг – както Уйгурският език, който говорел Чингис Хан, така и езикът на Великия Цар на Запада, за когото бил предназначен Камъкът, произлизали от един древен свещен език, наричан „Н”, тоест Ета. Камъкът представлявал един уникален “pactio verborum” [3] – такъв, че посредством самото прочитане на написаната формула от всеки един от Царете – Монголския и този на Запада – се слючвал един метафизичен договор, който касаел не тялото, нито материалните блага, а Духа на Народите, и който обвързвал в борбата Господаря на Войната и неговата войска от Ангели. Такъв един договор със сигурност бил хиляди пъти по-мощен и по-траен от слабите и съмнителни съюзи на човеците. За да охранява Камъка и да гарантира, че формулата ще бъде произнесена с адекватния Ритуал, един от онези странни обитатели на Агарта – с монголски черти, но с червеникава кожа, – щял да съпроводи Цюй Чуджи до стана на Чингис Хан.
През 1221 година, когато Чингис Хан произнесъл тринадесетте думи в дължимия ред и момент, неговата роля в Стратегията Тюр била окончателно завършена; оттук нататък всичко зависело от белите Раси на Запада: ако били достатъчно чисти, те нямало да се поколебаят да последват един Универсален Император от своето потекло, след като той произнесял тринадесетте думи, които били също така тринадесет Руни. Една година преди това – по времето, през което Цюй Чуджи се завръщал от пустинята Гоби, – едни пратеници на Хана били потеглили към далечната Сицилия, за да известят германския Император за бъдещото идване на един Посветен, който щял да донесе едно послание „от друг Свят”. И през следващите години – от 1222 до 1228 – този посланик бил напразно очакван на Запад – въпрос, който задържал многократно кръстоносния поход, който германският Император трябвало да предприеме в Светата Земя и който в крайна сметка станал повод за неговото отлъчване.
Какво се било случило с посланика и Камъка? В продължение на четири години Фридрих ІІ очаквал напразно неговото пристигане, но „татаринът” сякаш бил потънал в вдън земя. Отличните берберски ясновидци, които Императорът държал в своя двор в Палермо, му съобщавали многократно, че посланикът на Хана „е задържан в Светата Земя”, но Фридрих ІІ отказвал да повярва на подобни предсказания, приписвайки ги най-вече на антипатията, която франките будели у сарацините. Все пак, той се възползувал от скорошното си вдовство и в 1225 година се оженил за Изабел дьо Бриен, дъщеря на Жан дьо Бриен – франкския крал на Йерусалим. Изабел носела като зестра Йерусалимското Кралство, но Фридрих ІІ се интересувал не толкова от тази корона, колкото от това да узнае къде се намира Камъкът на Чингис Хан. Чрез своята съпруга той успял да го установи: нейните вуйчовци Жан и Филип д’Ибелин, подсторени от папския легат, били задържали Посланика и неговото Послание. Но вече било късно за Стратегията Тюр: Фридрих ІІ узнал истината едва в 1227 година – годината на смъртта на Чингис Хан – и то едва след като заплашил Изабел, че ще се разведе с нея.
Решен да намери Камъка, той потеглил към Светата Земя, не преди да бъде отлъчен от папа Григорий ІХ. В същата тази година умира нещастната кралица Изабел, раждайки бъдещия крал Конрад ІV – баща по-късно на злополучния Конрадин. Научавайки, че Жан д’Ибелин се намира в Кипър, той презвел острова със щурм с 800 Тевтонски Рицари и пленил синовете му Балиан и Балдуин д’Ибелин. Когато той дошъл в лагера на Императора, за да преговаря, Фридрих ІІ изискал предаването на Камъка и Посланика на Чингис Хан, на което Жан д’Ибелин отговорил, че монголецът бил мъртъв от години, а Камъка държал в своя замък в Бейрут във Франкска Палестина. Преди това Фридрих бил накарал да поставят младите принцове дибата за изтезания и заплашил, че ще ги измъчва, ако не му бъде върнат Камъкът в най-скоро време, на което владетелят на Бейрут се съгласил безусловно.
След като Камъкът бил получен, успял да узнае и източника на заговора. Той произлизал от Ордена на Храма: Великият Магистър бил уверил Папата и мнозина набожни франкски рицари, че Фридрих ІІ планира съюз с монголите, за да подчини Света на своята воля; следващата стъпка щяла да бъде разрушаването на Католическата Църква. Тази информация, макар и не напълно лъжлива, била действително вредна и злонамерена и тя постигнала желания ефект да възпрепятствува осъществяването на въпросния договор. Но заговорът бил осъществен преди шест години и след смъртта на Чингис Хан вече нищо не можело да се поправи.
Така, победен в това, което представлявало духовната цел на живота му, Фридрих ІІ слиза на Светата Земя, решен да си отмъсти, доколкото е възможно. Парадоксално, този Император на християнските Крале е посрещнат с един общ бунт от франкските феодали, възбуден от Тамплиерския и Хоспиталиерския Ордени, докато напротив – той се радва на високо уважение от арабите. Действително, през годините Фридрих ІІ бил поддържал кореспонденция със султана на Египет Малик ал-Камил, който го считал за „най-великия Княз на Християнския свят” и за „Светец”. В този случай той не се поколебал да му предаде трите свещени града – Йерусалим, Витлеем и Назарет, които били под негова власт; през 1229 година се подписва договорът от Яфа, който потвърждавал това предаване, завинаги и докато тяхната охрана е поверена на Тевтонските Рицари.
Но Фридрих ІІ не се задоволил с унижението на франките по този начин: той искал цяла Сирия да премине под контрола на Тевтонските Рицари и използувал всички средства, с които разполагал, за да го постигне, сред които и обещанието, дадено на султаните да сподели светите места с мохамеданите; действително, той позволил да останат отворени джамиите в Йерусалим, както и в другите възвърнати градове. В Йерусалим изпълнил най-дразнещото деяние като взел кралската корона, намираща в църквата „Възкресение Христово”, и коронясал Сам Себе Си, поставяйки я на главата си в присъствието на Великия Магистър на Тевтонския Орден Херман фон Салца и стотици германски и сицилиански рицари.
Без да се задоволи с това, той се отправил към Сен Жан д’Акр – бастиона на Тамплиерите – и го превзел със своите войски. В кралския дворец, който придобил, ставайки владетел на Йерусалим, той дал един голям пир, на който поканил мнозина водачи на сарацинската войска, по време на който показал десетки християнски проститутки, спасени от бордеите, принадлежали на Тамплиерите. Тази инициатива изложила открито лицемерието на франкските рицари, които от една страна проповядвали целомъдрие и дори практикували содомия, а от друга подлагали тези кръстени жени на всякакъв вид изкушения и грехове. Тази груба реалност впечатлила дори не дотам добродетелните сарацини и престижът на Тамплиерите паднал по-ниско от всякога.
Разбира се, с тези изобличавания Императорът целял Тамплиерите да изгубят търпение и да му предоставят извинение да им обяви война. И тази негова тактика имала резултат, защото те се опитали да го убият, а той им отвърнал като нападнал Дома на Храма и замъка „Шател-Пелерин”. И ако те не били изтребени напълно от гнева на Фридрих ІІ, който предвидливо не се поколебал да повика на помощ арабите, това било защото той получил удар в гърба, узнавайки, че свекърът му Жан дьо Бриен бил нахлул в Сицилия по заповед на папа Григорий ІХ и че синът му Хайнрих ІІ, крал на Германия, го бил предал, подпомагайки гвелфите. Тези лоши новини го принудили да се завърне в Сицилия, където с многократно превъзхождащи войски той победил Папата и го принудил да отмени отлъчването, отправяйки се сетне към Германия, където свалил Хайнрих и го заменил с малкия Конрад ІV.
През следващите години той заповядал да се построи Замъка на Царя на Света от Хиперборейските Посветени и скрил Камъка, който Вие сега сте намерили, Lupus.
Но имайте предвид, че Фридрих ІІ също е бил един Тулку – нещо, което всички приемали по негово време, като се има предвид, че народът никога не повярвал в неговата смърт и очаквал „завръщането му” в продължение на векове. И накъде считали гибелините, че бил заминал Императорът? Наникъде другаде, а към Царството на Презвитер Йоан – тоест Царството на Чингис Хан, Великия Император на Катай, К’Таагар или Агарта: митичното царство на Катигара, което се намирало „в Китай”.
В Епохата на Фридрих ІІ Великият Хан бил също така Велик „Кан” [4], т.е. Господар на Кучето, Пазител на Небесния Камък, Владетелят на Универсалната Империя „на Изтока”, както Ви споменах преди няколко години, във връзка с полета на Рудолф Хес до Англия. Когато Фридрих ІІ „заминал” – след 1250 година и особено по време на Междуцарствието – стотици трубадури и менестрели пеели балади, в които се разказвало за пътуването на Императора до Царството на Презвитер Йоан и се леели сълзи и оплаквания за това, че двамата Царе не се били „срещнали” най-сетне – нещо, което щяло да доведе като последица Новия Ред на Универсалната Империя: „въпреки това, – уверявало се в баладите, – един ден Фридрих ІІ, носейки своя Венерин Камък – lapsit exillis – ще се срещне с Чингис Хан, за да основе Универсалната Империя”.
Приключвайки, искам да Ви напомня, че въпросният съюз между романо-германската Империя и Монголската Империя е бил публична тайна през ХІІІ век, макар по-късно синархичното мракобесие да е прикрило истината за фактите. Но достатъчно е да се обърнем към свидетелствата, за да узнаем тази истина: след като на Запад се узнало за смъртта на Чингис Хан и посочването на неговия наследник Угедей, било помислено не за друго, а за формирането на един друг съюз, който да благоприятствува този път синархическите планове. Зад всичко това стояло, разбира се, Бялото Братство. През 1245 година папа Инокентий ІV, който се бил оттеглил в Лион – Града на Друидите, – бягайки от Фридрих ІІ, обявил един Общ Събор с цел да го отлъчи и лиши от обличането в имперска власт: това бил прочутият Лионски Събор – един вид „Базелски Конгрес” на своето време, т.е. подобен на свикания от Равините през 1897 година, който споменават „Протоколите на Сионските Мъдреци”, в който бил обсъждан най-бързия начин за ликвидирането на Швабския кралски дом и установяването на Универсалната Синархия. И тъй, никой не свързва факта, че на този Събор, свикан изключително за разглеждането на темата „Фридрих ІІ”, папа Инокентий ІV предложил да изпратят едно посланичество до монголския Император: от Лионския Събор изтекли директивите, следвани от францисканския монах Джовани да Плано Карпини и монасите Бенедикт от Полша и Стефан от Унгария, които в 1246 година стигат до Монголия, след като прекосяват цяла Русия. Наистина, синархичният контра-съюз не се осъществил тогава, било защото Угедей бил мъртъв, а неговият наследник Гуюк изобщо не бил убеден от писмата на Папата, за който го бил предупреждавал дядо му Чингис Хан.
По-късно Светият Престол щял да изпрати монаха Асцелин с идентична мисия да убеждава монголите в благостта на синархията, а самият Людовик Светия изпратил рицари до Монголия, но само, за да иска помощ срещу арабите: това били представители на Людовик Светия, сред които Андре де Лонжюмо и монахът Гийом де Рубрук. Те потеглили през 1253 година и стигнали до Каракорум по черноморския път, но също така се провалили, защото тогава царувал Мьонгке Хан, нса когото Сартак – правнук на Чингис Хан и несториански християнин – бил дал съвет против Римския Папа.
Папа Николай ІV, притиснат от Ордена на Проповедниците, изпратил в Багдад доминиканеца Риколдо да Монте Кроче, който установява едни плодотворен договор с монголите и успява да основе манастир в Марга. Като резултат от това посланичество се явява пътешествието на турския епископ Рабан Саума до Париж като представител на монголския цар на Персия Аргун. Тогава във Франция царувал внукът на Людовик Светия – Филип Хубавия, твърдолинеен гибелин и придърженик на Универсалната Империя, затова съюзът този път има възможността да процъфти. Но въпреки че поддържа постоянна дипломатическа връзка с Монголия, Филип Хубавия не успява да осъществи проекта поради падането на Сен Жан д’Акр в ръцете на мамелюците на султан Ал-Ашраф през 1291 година, което връща Тамплиерите в Европа. Филип Хубавия искал да бъде Универсален Император като Фридрих ІІ от Швабия, но това щяло да е възможно само след като се ликвидира могъществото на Тамплиерите и Папите; ужасните конфликти, които той имал с Бонифаций VІІІ и свръхсложната задача за разграждането на инфраструктурата на Ордена на Храма го държали зает до смъртта му. Навярно историческата възможност на Фридрих ІІ все още била налична по времената на Филип Хубавия, но той нямал достатъчно материално време, за да се утвърди в Европа и да се обедини с духовните сили на Азия.
Накратко, Lupus, всичко това доказва, че е съществувало едно голямо езотерично движение между Европа и Монголия-Китай много преди прославяното и фейлетонно приключение на венецианските търговци Поло през ХІV век: тяхното било просто една печалбарска материалистична авантюра, лишена от всякакво трансцендентно съдържание и несъмнено именно поради това тя се поставя на първо място. Опитвано е чрез обичайните мракобесни методи да се игнорира това, което не се желае да се приеме като реално, – да се отрича или да не се отговаря на обезпокояващия въпрос за военното могъщество на монголите: тяхното тактическо превъзходство при неизменното унищожаване на средновековните формации е неотрицаемо, но то е причинило една колективна травма на европейците. Откъде може да произлиза превъзходството на една Стратегия, освен от Духа, от един ясен Разум и една безгранична Храброст? Ако монголите бяха варварите, каквито се твърди, че са били, те никога не биха преминали Уралските планини. Но за нас също ще казват, че сме били варвари и че сме яли човешко месо; или кой знае още какви други варварства. Не забравяйте, че ние сме действували по подобен начин като монголите на Чингис Хан, срещу същия Враг и носейки същото знаме: дори нашата най-добра тактика – Blitzkrieg [5] – е вдъхновена от бързото и сигурно движение на монголската орда.
Почакайте за момент, Lupus, ще отида да потърся нещо, което бях приготвил за Вас.
Експертната лекция, която изнесе Тарщайн, ме беше накарала да забравя войната, надвисналото военно поражение на Третия Райх и дори черната реалност на това, че не знаех какво ще правя оттук нататък – дали трябваше да отида да умра в бункера, както героично бе решил Тибетският Легион, или следваше да избягам към една несигурна съдба в един Свят без Третия Райх, тоест в един синархичен Свят. Не исках дори да помислям за последната възможност. Вместо това хранех тайната надежда, че Посветените от Черния Орден са решили да ме вземат с тях в Антарктическото Убежище на Фюрера: не бях ли извършил достатъчно дела, за да спечеля това отличие? Освен това, там беше също и Рудолф Хес – моят покровител. Нима той не би одобрил моето присъствие? Не разбирах напълно тайнствената тема за Тулкусите и тяхната способност да притежават множество тела. Вече ти казах, Neffe, че се чувствувах като уникален индивид – усещане, което не се е променило и до днес, а тогава не виждах какъв проблем можеше да има в това, че един друг Тулку се присъединява към Тулкусите, които се подготвят за Последната Битка.
Преди да продължа с разказа за случилото се през онзи ден – последният, през който бях там, на „Грегорщрасе 239”, – искам да обърнеш внимание, че информацията, дадена от Тарщайн относно Фридрих ІІ, изяснява достатъчно думите на Белисена Вилка, написани в Ден Деветнадесети на нейното Писмо: там тя казва: „причините (за враждебността на Фридрих ІІ спрямо Голенската Църква) били две: положителната реакция на Наследствеността на неговата Чиста Кръв, благодарение на историческата близост на Грала – понятие, което тепърва ще обясня; и влиянието на определени Хиперборейски Посветени, които самият Фридрих ІІ накарал да дойдат до своя двор в Палермо от далечните страни на Азия и чиято история не ще мога да се задържам да разкажа в това писмо”.
– Вие донесохте нещо много ценно за Фюрера и SS, – продължи да говори Тарщайн, когато се върна, докато ми подаваше едно кожено куфарче със сребърни обковки и ключалка с ключ, – а Аз ще ви възнаградя с нещо несравнимо по-дребно, но не по-малко ценно за мен. Вземете, Lupus, Курт, моята неиздадена книга „Тайната История на Thulegesellschaft”: в нея е разказана историята на последните 630 години на германския клон на Дома на Тарсис и тя съдържа доказателства за неговото значително участие в основаването на средновековния Орден Ейнхеряр, който е просъществувал няколко столетия и е породил през ХХ век Thulegesellschaft, а сетне Черния Орден SS. Предавам я на Вас, защото се посъветвах със Сиддхите и те ми казаха, че сте предопределен да узнаете всичките тайни на моята Фамилия: може би на Вас ще бъде дадено да узнаете онова, което Аз не съм успял, тоест да проследите хилядолетната история на Дома на Тарсис и да откриете мисията, която са Ви поверили Вашите Велики Предтечи.
Разбирах, че за Тарщайн този подарък беше много важен, но разбирах също така, че по един изтънчен начин той се сбогуваше с мен, и това беше нещото, от което се боях. Съжалявах за чувствителността на Тарщайн, но Аз трябваше да си изясня нещата. Взех книгата и не обърнах внимание на думите му.
– Говорите, все едно, че никога повече няма да се видим, но същевременно така, сякаш Аз ще оцелея достатъчно дълго, за да прочета тази книга, – казах сурово.
Тарщайн не се разстрои, а реши да отговори на грубостта ми с ирония, но съъ също такава суровост.
– Много прозорливо, Lupus! Но ние действително няма да се видим отново в този живот, въпреки че много скоро ще се срещнем в Последната Битка: така неясна е Съдбата на Тулкусите! Беше ми много трудно да Ви съобщя това, повярвайте ми, но се радвам, че засегнахте същината. Сега ще Ви кажа откровено каква е ситуацията: Вие все още сте един офицер SS и трябва да изпълнявате заповеди като всички. А Вашите заповеди са: да избягате незабавно от Германия и да се укриете в Република Аржентина, където живее Вашата сестра.
– Не! – извиках Аз, прекъсвайки указанията му. – Не можете да ми причините това! Аз изпълних всичко, което ми беше заповядвано досега с цялата вярност и доблест, с които можах, но тези заповеди са прекомерни. Предпочитам хиляди пъти да умра пред това да оцелявам в един Свят, владян от евреите. Това не е от липса на доблест, не е нелоялност, това е погнуса, Другарю Тарщайн, – просто отвращение и ужас от живота в един Свят без Чест, в който никъде не се веят нашите стягове: още от детството си в Египет, когато постъпих в Хитлерианската Младеж, Аз вдъхвах непрестанно Мистиката на Национал-социализма. Но никой не ни е подготвял за това! Не, Другарю, не сме били създадени, за да бъдем победени от пъклените сили и да оцеляваме в тяхната империя. До известен момент хранех надеждата, че ще ми бъде позволено да се евакуирам в Убежището на Фюрера-Тулку, както го наричате, но сега Вие ме смразявате с Вашите заповеди да се укрия в Аржентина. Бил съм офицер SS, бил съм Посветен, развивал съм изумителни способности, но сега виждам, че съм бил само един инструмент на Съдбата, една марионетка на Боговете. И знаете ли защо се чувствувам така? Защото въпреки всичко, което съм бил и съм направил, истината е, че Аз не разбирам нищо, също както не мога да виждам Знака, който съм Аз Самият и на който вие толкова се възхищавате. А още по-малко разбирам това осъждане да надживея разрушаването на Третия Райх. Умолявам Ви, Другарю Тарщайн, ако не е възможно да замина с Вас, заедно с Фюрера, заповядайте ми да умра, дайте ми позволение да умра с Чест или ми заповядайте да убивам!
– Вижте, Курт, ставате твърдоглав и ще трябва да прекъсна изложението на Вашите заповеди, за да Ви обясня някои неща. Първо и основно: вече Ви казах, че отсега нататък привържениците на Хиперборейската Мъдрост ще трябва да определят към коя реалност се отнасят: дали към реалността на мъртвия Фюрер или към реалността на живия Фюрер. И Ви предупредих, че онези, които изберат да живеят в първата реалност, ще бъдат разглеждани от Черния Орден като предатели. Вие, уважаеми Курт, като ми описвате случая на оцеляването в един Свят, в който Третият Райх е бил победен, участвувате в първата реалност. Разбира се, няма да правя от това силогизъм и да заключавам, че сте предател, защото знам, че не е така. А само, че действително „не разбирате ситуацията” – обвинение, което, както казах, вече са Ви отправяли и други лица. Но Аз ще Ви изясня ситуацията по такъв начин, че да не Ви остават никакви съмнения: Вие няма да останете в Света, както си въобразявате – като осъден, – а ще действувате като един таен агент на Черния Орден SS в един действително юдейски Свят; и ще действувате като представител на живия Фюрер – като негова пета колона – като един Посветен SS, проникнал във вражеска територия, – нищо по-различно от мисиите, които сте изпълнявали досега. Доверете ми се, Курт, Lupus, – не вярвайте в падането на бункера и самоубийството на Фюрера! Това е единственият начин, по който ще можете да изпълните Вашите заповеди.
Второ: – и трябва да ми повярвате – ние бихме Ви взели охотно в Убежището на Фюрера, но Сиддхите твърдят, че Вие трябва да изпълните тази последна мисия. Както Ви казах преди години, Вие сте не просто важен: Вие сте една първостепенна опора за Стратегията на Фюрера. И Стратегията не може да си позволи да се лиши от Вас на мястото, в което трябва да бъдете, само защото страдате от погнуса и юдеофобия. Това, което искаме от Вас, не е невъзможно за Вас, и знам, че ще го изпълните: Те имат нужда от Вас тук. И Лоялните Богове са тези, които решават кой отива и кой не отива в Убежището на Фюрера: този избор е напълно извън волята на Посветените от Черния Орден.
Трето: Вие сте допуснали погрешно, че Аз също ще замина за Убежището на Фюрера, но трябва да Ви повторя това, което казах в началото: „няма да се видим отново в този живот”. Това не означава, че ми е позволено да замина оттук: както и Вашите, моите заповеди гарантират, че да трябва да остана в този Свят – в тази къща в източен Берлин, която никога няма да бъде намерена от руснаците, дори ако сринат всички къщи в квартала. Но Вие не трябва да идвате да ме виждате, нито трябва да виждате повече някого от Waffen SS с изключение на вашия скъп Другар Оскар Файл. Относно Карл фон Гросен, тепърва ще Ви кажа какви са заповедите. Това е всичко. Разбрахте ли ме, Курт? Ако е така, ще продължа с изложението на Вашите заповеди.
– Да предположим, че минат години и нищо не се случи, а Аз не се подчиня и реша да дойда да Ви видя, – прекъснах го.
– Не разбирате, Курт! Вие никога няма да намерите тази къща! Проверете го когато излезете: отдалечете се на няколко пресечки в коя да е посока, загърбете квартала, правете каквото искате, а сетне се върнете на „Грегорщрасе” и се опитайте да намерите номер 239: ще установите, че такъв не съществува – ще намерите друга къща, навярно бомбардирана. Ако сте успявали да идвате дотук, това е защото Аз Ви очаквах, но когато Вашето Присъствие няма да е необходимо за Стратегията, никога не ще се съгласувате с мен и тази къща: такава е силата на абсолютното местоположение, което притежават съществата, посветени на Хиперборейската Стратегия; в пространството и времето съвпадат само съществата, чието съгласуване е стратегически значимо; и такава е реалността на съществата, които съществуват; а останалите сътворени същества, макар и да са свързани помежду си в пространството и времето, ако не са стратегически значими, те не съществуват за Духа, те са Мāйā – Илюзия. Вие като Посветен би трябвало да го знаете. Може би сте забравили, че това е Войната между Духа и Силите на Материята?
Но Аз не се вслушвах в аргументите. Естествено, че разбирах, че един Хиперборейски Понтифекс като Тарщайн имаше способността да се разполага в други измерения на илюзорната реалност на Мāйā, включвайки и къщата на Thulegesellschaft, и че Аз никога не бих го намерил, ако той не желаеше това да се случи. Но настоях още веднъж.
– А ако използувам кучетата дайви? Ако Ви проследя през измеренията и се приближа до Вас, макар и да не се намирате на „Грегорщрасе 239”?
Тарщайн избухна в смях.
– Наистина сте голям инат, Курт. Ако използувате кучетата дайви, несъмнено ще ме намерите. Също така, ако ги накарате да летят към Убежището на Фюрера, те със сигурност ще стигнат дотам. Но не искам да се разпростирам върху това, как би приел кой да е от нас една подобна постъпка от Ваша страна. Приемете го веднъж завинаги! Вие сте военен и ще продължите да бъдете такъв занапред – никой не ви е уволнявал от SS! И като военен Вие трябва да се подчинявате на заповеди – заповеди, които ще Ви предам сега и Вие ще ги изпълните педантично! Заповеди, които ако не изпълните, ще бъдат причина за свикването на Трибунал на Честта! Ако се появите при мен или се отправите към Убежището на Фюрера, ще подлежите на екзекуция, но – което е по-лошо от смъртта за един Посветен – ще бъдете изключен от Черния Орден SS.
Знам, че това, което казвам, е коравосърдечно, но трябва да го приемете и да се държите като военен – като Мъдър Воин. Преди малко се оплаквахте, че Третият Райх не Ви е обучил да живеете под властта на Универсалната Синархия. Вярно е. Но ако нещо сме Ви изяснили, това е разликата между Сърцето и егоическия Ум, тоест между разума на Сърцето и разума на Аз-а; между емоциите или сантименталностите на Сърцето и чистите идеи на духовното Аз. И в ноологическата Етика на Хиперборейската Мъдрост ние сме Ви демонстрирали духовното превъзходство на Аз-а над Сърцето, научили сме Ви да господствувате над Сърцето с Аз-а, лишили сме Ви от сантименталности и сме Ви изковали едно ново Сърце от стомана.
Ние поставихме един Камък в Сърцето Ви, Курт! И вместо разума на Сърцето, който е слаб и омайващ, Ви дадохме достъп до Абсолютната Чест на Духа – фундамента на Другарството. Припомням Ви тези етико-ноологически принципи, защото – и извинете ме за откровеността – Вашата позиция ми се струва малодушна, продукт на една жалка емоционална обвързаност – на един страх да минете без илюзорните връзки между Хиперборейските Посветени, и на една липса на вяра в Себе Си. Истината – суровата истина, Курт, – е, че ние не сме приятели, нито някога ще бъдем такива; ние сме – да, наистина! – Другари, поддръжници на мистичните идеали на Стратегията на Фюрера. И ако не сме приятели и стратегическите заповеди изискват да не се виждаме повече в този живот, можете ли да ми кажете по какъв духовен повод бихте искали да се срещате с мен извън Кайроса?
Останах безмълвен. Не отговарях повече на този въпрос без отговор, защото си спомних моите действия в Операция „Първи Ключ”, когато воден от кучетата дайви се превърнах в Харизматичен Лидер – в Херой – и отведох моите Другари до Ада на Долината на Безсмъртните Демони. Колко различен беше духът на онзи момент и този на настоящия. Разбира се, тогава войната не беше започнала и Третият Райх изглеждаше военно непобедим. Давах си пълна сметка, че трудносмилаемото – дори когато човек разбира стратегическите мотиви на Фюрера и ги споделя – беше разрушаването на Третия Райх и вероятното установяване на Универсалната Синархия. Не се бе случило това, че моето Сърце бе омекнало, а това, че войната и привидният резултат от войната ме бяха объркали. И от това объркване възникваше нихилистичното отношение, което проявявах пред заповедите на Тарщайн. Сега го разбирах – Мъдростта на Тарщайн ме бе накарала да разбера. Затова неговият въпрос остана без отговор. Но от това не отслабна моята негативна нагласа. Както ти казах, Neffe, реалността на 1945 година беше много трудносмилаема, макар и Тарщайн да ме съветваше да не вярвам в нея.
Виждайки, че не отговарям, Конрад Тарщайн продължи без повече отклонения с изложението на заповедите.
– Добре, Курт: ще продължа с Вашите заповеди. Първото, което ще направите, след като си тръгнете оттук, ще бъде да се върнете в Италия – в Манастира на нашите Другари францисканци, където са се укрили фон Гросен и Файл. Вие тримата фигурирате в един таен списък, с който работи една организация на SS, позната под кодовото име „Паяк”. Тази организация е образувана, за да подпомага членовете на WaffenSS, които ще бъдат обект на преследване от евреите след войната. Трябва да сте благоразумен, когато се налага да си имате работа с тях, защото тя представлява една екзотерична група, която знае малко или нищо за Черния Орден, и то само сведения от втора ръка. За Ваше нещастие, ще Ви кажа, че 775-те Посветени SS от Черния Орден и техните Наставници са били или ще бъдат евакуирани от Западната Цивилизация, тъй като макар и не всички да са приети в Убежището на Фюрера, съществуват и други подходящи Убежища за очакването на Последната Битка: 15-те хиляди деца с Чиста Кръв, продукт на расовите експерименти на Дарре и Розенберг, бяха преместени в тези места. За разлика от тях, от Вас се изисква да останете в този Свят и не познавам друг Посветен, комуто да е била дадена подобна заповед, макар и да не изключвам възможноста, че в бъдеще ще бъдат изпратени Посветени да изпълняват специални мисии: Боговете ще знаят защо са определили така и на Тях ще трябва да се оплакваме. Но междувременно ще трябва да внимавате – да внимавате много – защото тези, които остават тук да представляват SS, ще бъдат Другари без езотерично наставление в Хиперборейската Мъдрост, мнозина от които не са разбрали, нито ще разберат истинската Стратегия на Фюрера. Обърнете внимание, че макар Фюрерът да призоваваше за съпротива до последната капка кръв и по-скоро Германия да бъде разрушена до основите, отколкото да се позволи тя да попадне във вражески ръце, на разположение на съюзниците бе предаден нашият най-ценен човешки капитал, тоест големите учени. SS можеше да екзекутира всички тях, но вместо това ги защити и ги поднесе на тепсия на съюзниците. Ще се запитате защо? Защото всички те бяха получили заповедта на Фюрера да разкрият на Врага тайната на най-ужасните оръжия, които човешкият ум може да измисли, и да помогнат за тяхното конструиране. От различните страни, където ще бъдат отведени, те ще стимулират познанието на усъвършенствуваното въоражение и ще разработят оръжия, каквито не са били и сънувани досега, които ще настроят едни срещу други чрез естественото невежество на военните и ще поставят под заплаха универсалния синархичен съюз. И плановете, които вече се осъществяват от Третия Райх, имат допълнителната цел да задействуват тази тактика. Тактика, която се подчинява на стратегическата цел да породи едно определено състояние на световно напрежение, когато бъде обявена Универсалната Синархия. Тогава Боговете ще се намесят; подмолните духовни потоци на Човечеството, поставени в крайно напрежение от постоянната заплаха за края на Цивилизацията, ще реагират през Еврейския Ужас, в който ще се утвърди Синархията; и ще дойде Последната Битка, в която ще се завърнат Фюрерът и Вечната SS.
Вие разбирате тази проста, но свръхсекретна тактика, която представлява един неизбежен капан, в който ще попаднат съюзниците, но колцина други ще я разберат? Тепърва ще видите, че мнозина уж-нацисти и дори бивши членове на SS ще заявят, че нашите учени са предатели. Но истината е, че те са неспособни да разберат Стратегията на Фюрера и затова не разбират действията на онези, които действуват, мотивирани от стратегически цели. Още по-малко ще разберат Вас, ако открият това, което сте, уважаеми Lupus.
Ще трябва да бъдете благоразумен и толерантен с тези Другари, които са избрали реалността на мъртвия Фюрер. След като Ви настанят, прекъснете връзката с тях и никога не възстановявайте контакта. Това ще е една елементарна форма за предотвратяване на ненужни рискове, тъй като Вие вече имате достатъчно и то страховити врагове в лицето на Бялото Братство, Безсмъртните Бера и Бирса, и Друидите и евреите, които Ви търсят, за да ви ликвидират. Както Ви казах, ще изчакате в Италия, докато ви дадат аржентински паспорти и билети. „Паяк” ще ви приведе в Банките на Буенос Айрес една сума пари, която ще позволи на всекиго от вас да се установи без проблеми; трябва да изтеглите незабавно тези средства, за да избегнете възможни проследявания и разследвания. За Вас Сиддхите казват, че трябва да търсите една местност, посветена на Девата от Агарта, недалеч от Вашата фамилия. Ще може да се срещате с Вашата сестра, но прилагайки всички форми на прикритие от Наръчника на Тайните Служби: това е за доброто и на двама ви; имайте предвид, че ако Врагът открие сестра Ви, те могат да се опитат да Ви измъкнат от Вашето прикритие с насилствени средства и дори да Ви притиснат, и че ако Вие сте добре прикрит, но сестра Ви е открита, те могат да си отмъстят на нея пред невъзможността да заловят Вас.
Същите предпазни мерки ще предприемате когато се срещате с Оскар Файл, който ще трябва да живее на място, отдалечено от Вашето местожителство. Забранено ви е да осъществявате каквото и да било търговско сдружение, дори и посредством трети лица, или да се участвувате в общи дейности, които могат случайно да ви свържат. Ще се срещате само като Другари, за да споделяте своите духовни идеали. Що се отнася до фон Гросен, с него ще трябва да се сбогувате завинаги в Аржентина. Оскар Файл ще може да поддържа контакт, но е по-добре също да се отдалечи, защото старата лисица няма да стои спокойно и ще се опита да започне своя частна война срещу Синархията. Възможно е той да стане съветник по въпросите на Разузнаването и Контраразузнаването и да се постави в служба на някой от псевдо-фашистките режими, които изобилствуват в Южна Америка. Нищо от това не е подходящо за вас.
И последно: запазете кучитета дайви, но не ги употребявайте, освен в случай на крайна необходимост. Същото важи и за вашите Инициатически способности: поддържайте се нащрек, добре трениран, но не действувайте, освен в краен случай. Тези са, накратко, Вашите заповеди: да чакате. Да оцелеете, да се пазите и да чакате!
– В името на всички Богове! – извиках извън себе си. – Да чакам какво?
– Не мога да Ви дам повече информация, – отвърна безстрастно Тарщайн. – Изпълнете Вашите заповеди и ще разберете!
Той ми стисна ръката и, все едно този поздрав не бе достатъчен, ме прегърна.
– Сбогом, Курт фон Зюберман. Вървете спокоен, че Вашата подкрепа е била безценна за каузата на Черния Орден SS. Третият Райх Ви награди с Железен Кръст, но Орденът някой ден ще Ви даде едно по-ценно отличие, което заслужено сте спечелили. Повтарям Ви: скоро ще се видим отново, по време на Последната Битка, макар че няма да се срещнем повече в този живот.
Бяхме на вратата. Аз бях излязъл и изправях безполезния мотоциклет, когато чух Конрад Тарщайн да изрича почти същите думи като тези на гурка Банги. Искаше ми се да плача от безсилие пред този абсурд: всички умираха или заминаваха. Само Аз – ням свидетел на една страховита и тайна реалност – трябваше да остана в Ада. И то без да зная защо.
– Хайл Хитлер! – извиках за поздрав, докато вратата на „Грегорщрасе 239” се затваряше зад мен завинаги.
Издърпах мотоциклета и, избягвайки отломките, се отправих към съседния квартал. Преди да измина третата пресечка, някой стреля по мен от една тераса. Куршумът разкъса на чисто мотовилката и задното колело рязко се строши; стиснах спирачките и полетях няколко метра напред. Без да спирам да се търкалям, Аз се прикрих зад изгорялото шаси на един автомобил, преследван от дъжд от куршуми. Бях забравил, че носех руска униформа и преминавах по една самотна берлинска улица без никаква защита. Изригнах няколко проклятия и се затичах към ъгъла, притискайки се до стените. Отново се озовах на „Грегорщрасе”. Вече щях да съм далеч от там, ако не ми беше хрумнало да хвърля един последен поглед на къщата на Тарщайн. Изминах последните метри, които ме отделяха от нея, оглеждайки се последователно към двата ъгъла. Беше късна, но не и тиха нощ; онзи 30 април щеше да усъмне, съпроводен от най-ожесточени сражения и шумът на куршумите, снарядите и бомбите бе оглушителен.
Скоро установих опустошен, че предупреждението на Тарщайн не бе било напразно. Действително, номер 239 не съществуваше сега на „Грегорщрасе”. Но го имаше мястото, откъдето бях излязал; за това свидетелствуваха скорошните следи от гумите на мотоциклета на тротоара и на улицата. Но вратата на номер 239 пред тези следи вече я нямаше. На нейно място се намираше затворената врата на едно здание в доста добро състояние. Почистих с ръка слоя прах, който покриваше табелата и прочетох: „Buchhandlung Hyperborea” [6]. Усетих приближаващи се стъпки: навярно снайперистите, които бяха стреляли по мен преди няколко минути. Нямаше какво повече да правя там, затова се втурнах да бягам в противоположната посока.
Пак ти казвам, че времето напредва, Neffe, така че ще оставя за друг път разказа за приключенията, преживяни след като пристигнах в Италия. Ще спомена само, че през юни 1945 година се събрах с Карл фон Гросен и Оскар Файл в един Францискански Манастир в Южна Италия и че останах там до февруари 1947 година. Към тази дата нашият контакт с „Паяк” ни представи на един офицер от Аржентиската Армия на име Сапаля, който ни даде паспорти, билети и, разбира се, нови самоличности: Аз започнах да се наричам Серино Сангедолсе, както вече знаеш; Оскар се превърна в Доминго Пиетратеста, а Карл фон Гросен – в Карло ди Гранди. Тримата се преструвахме, че сме италиански имигранти, оттук лингвистичната принадлежност на имената.
Когато пристигнахме в тази страна, всичко стана както го бе предвидил Тарщайн: предадоха ни парите в Буенос Айрес и всеки отиде да живее в една различна Провинция. Фон Гросен остана в Буенос Айрес и, както казваше Тарщайн, не закъсня да се посвети на организирането на една Тайна Служба в компанията на един друг свой стар Другар от Гестапо – SS Щандартенфюрер Юстиниан фон Гросман. Оскар Файл избра Кордоба и изглежда, че Боговете го бяха направлявали, защото години по-късно той откри там Ордена на Рицарите Тиродал, който ориентира последните му дни; а Аз, като знаех, че Сигнагелови живеят в Салта, реших, че „Санта Мария де ла Канделария” беше едно добро название за Девата от Агарта и купих тази ферма, където живея досега.
След като бях оставил зад себе си Световната Война и тъй като трябваше да се придържам към „моите заповеди”, Аз подхванах отново традиционната семейна професия на сладкарството и останах скрит досега, размишлявайки всичките тези години над това, което се бе случило през първата половина на моя живот. Единствените ми развлечения бяха спорадичните посещения на твоите родители или на Оскар в неутрални места, уговорени предварително, за кратки – много кратки – срещи. И единствените постоянни спътници, затуй пък верни, които съм имал, бяха кучетата дайви: Ин и Янг са третото аржентинско поколение – правнуци на Юм и Яб.
И никога – никога, откакто се установих в Аржентина, – ако не броим проваления опит да установя контакт с Нимрод де Росарио в Кордоба по молба на Оскар, – никой не ме е призовавал да изпълня последната мисия на Хиперборейската Мъдрост, докато ти не се появи тук с Писмото на Белисена Вилка. Не се срамувам да го призная: вече бях изгубил всякаква надежда, че ще се изпълнят предвещанията на Конрад Тарщайн. Но се поддържах нащрек, както той ми бе заповядал и както ти за твое нещастие установи. Meine Ehre heißt Treue! [7].
[1] Хан от ха’ан – „император” (бел.авт.).
[2] Манихейството, което успяло да се разпространи до Китай през ХІІІ век, било уважавано от Чингис Хан, но не и от неговите наследници, които се борили ожесточено срещу него, докато го довели до изчезване; по същия начин бил преследван по-късно и даоизмът (бел.авт.).
[3] Рactio verborum – уговорена формула, условия на съглашение (бел.авт.).
[4] „Куче” от лат. Canis (бел.прев.).
[5] Нем. „Светкавична война” (бел.прев.).
[6] „Книжарница Хиперборея” (бел.авт.)
[7] Клетва на Черния Орден SS, изписана също върху Кинжала на Рицаря: „Моята Чест се нарича Вярност” (бел.авт.).
Коментари
Публикуване на коментар