Книга Пета
ЕПИЛОГ
на фантастичната книга
„Мистерията на Белисена Вилка”,
посветен на Тях.
...или
ПРОЛОГ
на реалната Мистерия на Белисена Вилка,
посветен на Нас,
които чувствуваме Кръвта на Тарсис
да тече в нашите вени.
Глава І
И това бе всичко, което вуйчо Курт успя да ми разкаже за историята на своя живот. В онзи момент той бе прав да се чувствува притиснат от времето, както събитията се заеха да покажат, но оставяше висяща най-интересната част: подробностите за тайните му мисии по време на войната и тайнствената мисия на неговия кръстник Рудолф Хес. Наистина, той също очакваше да завърши разказите си при най-близкия удобен случай. Но беше писано този случай никога да не се представи.
Въпреки това, в онази последна нощ, когато говорихме за тези теми и той ми разказа за своето идване в Аржентина, Аз успях да му задам два въпроса, които все още си спомням отчетливо. Вече бе късно – около единадесет часа през нощта на 21 март, точно два месеца след духовния екстаз от 21 януари, – и ние бяхме решили да вървим да спим след един дълъг ден на разговори. Тогава именно поставих един въпрос, който ми причиняваше доста безпокойство:
– Кажи ми, вуйчо Курт: ако ти си бил получил в 1945 г. неиздадената книга на Конрад Тарщайн „Тайна История на Thulegesellschaft”, в която се разказва германската история на дома на Тарсис, как така остана безразличен първия път, когато говорихме за Писмото на Белисена Вилка, давайки да се разбере, че не познаваш неговото важно историческо участие? Спомням си много добре, че подскочи само като чу името „Тарсис”, но не каза нищо за германските Тарсис. Въпреки това, ти би трябвало да познаваш една част от историята, навярно толкова богата на детайли, колкото и онази, която Аз знаех от Белисена Вилка. И ти се предпазваше много добре да не казваш нищо в това отношение, дори и досега. Не ми се струва правилно твоето държание, вуйчо Курт! – заявих с тон на болезнен упрек.
Вуйчо Курт ме погледна изненадан и избухна в един от страховитите си смехове.
– Но работата беше, че Аз не я бях прочел! – извини се той.
– Как така? За тридесет и пет години не си прочел книгата на Тарщайн? – запитах изумен.
– Вече ти казах, Neffe, че бях много ядосан от заповедите, които ми предаде Тарщайн! Тук, в Санта Мария, Аз просто пазех книгата, за да я прочета в деня, в който се изпълнят предсказанията на Тарщайн, т.е. деня, в който по някакъв начин получа достъп до останалата част от историята на неговата Фамилия. И този ден дойде с твоето посещение и Писмото на Белисена Вилка. Затова Аз действително я прочетох през дните, в които бях затворен в моята стая, след като бях узнал съдържанието на Писмото: всичко съвпадаше, това наистина беше частта, която липсваше в историята на Белисена – връзката между вруналдинския клон на Дома на Тарсис и Thulegesellschaft! Историята на търсенето на Фюрера, започнало през Средните Векове и неговото откриване и Посвещение през ХХ век! Но ако сетне не ти казах нищо за това, то бе защото очаквах да ти разкажа моя собствен живот и да те запозная със съществуването на този труд, който все още съхранявам. Желанието ми е ти самият да го прочетеш и сетне да го запазиш като част от твоето наследство! На кого другиго, ако не на теб, той се пада по право? Ще трябва да прибавиш тази книга към Писмото на Белисена Вилка и да я отнесеш в Кордоба, за да се запознаят с нея Рицарите Тиродал и, ако е възможно, Нойо Вилка.
Останах поразен от невероятния отговор на моя вуйчо: тридесет и пет години без да прочете книгата на Тарщайн! Ха! Това се казва да заслужаваш определението „инат”!
Вуйчо Курт отиде до стаята си и се върна с коженото куфарче със сребърни обковки, което съхраняваше ценния труд. Подаде ми го без условия и тогава му зададох втория въпрос:
– Много ми е любопитно да узная какво е станало с Тибетския Легион. Ако нямаш нищо против да загубиш една минута, кажи ми накратко какво се случи с тях.
– Ще ти го кажа. И то не е много дълго за разказване. Частта от Легиона, която остана в своята база в Асам, на границата с Бутан, се разпръсна, без да вдига шум след приключването на войната: някои се завърнаха в манастирите кāулика, а други се присъединиха като наемници в по-късните войни в Азия: тази на Чанг Кай-Шек срещу Мао и онези в Корея и Виетнам. Тези, по принцип, преживяха Втората Световна Война. Но ти сигурно ме питаш за съдбата на Банги, Шривиря и петдесетте легионери, които останаха в Берлин да охраняват Фюрербункера: за тях трябва да призная с гордост, че всички умряха, сражавайки се с руснаците. Това е един забавен епизод: според информацията, която ми предадоха в онези дни, когато вече трябваше да бягам от Германия, на 30 април руснаците успели да превземат бункера единствено с ужасната цена на десет души за всеки един. Ще рече, че тибетците бяха ликвидирали един пехотен батальон от повече от петстотин души. И толкова впечатляващо било въздействието на тази касапница, извършено от един азиатски Легион от SS, че самият Сталин наредил изтеглянето и укриването на тибетските трупове и уговорил със съюзниците официалното потулване на всяка информация за Тибетския Легион от бункера. Мнозина независими изследователи обаче са споменавали за съществуването на Легиона и тяхната доблестна решимост да защитават бункера докрай. Разбира се, ако се допитваме до „официалните историци” – тези, които трябва да живеят от академични или журналистически бюджети, – версията ще бъде много различна: руснаците били намерили бункера почти без охрана; а Тибетският Легион никога не е съществувал.
Коментари
Публикуване на коментар