Книга Пета
Глава ІІ
Разделихме се до следващия ден с уговорката да потеглим незабавно към Тукуман. В края на краищата бяха минали почти три месеца от убийството на Белисена Вилка и още не се бях опитал да изпълня нейната молба. Преброих мислено: 74 дни. Седемдесет и четири дни! Това би могло да бъде много време; може би за Нойо Вилка беше така и Аз съжалявах за това. Но за мен това бяха най-плодотворните седемдесет и четири дни от моя живот. Усмивка и съжаление извикваше у мен споменът за онова, което бях преди 6 януари в онази зловеща Невропсихиатрична Болница: „д-р Артуро Сигнагел, един от нашите най-добри специализанти” – представяха ме сестрите. В какво ме беше превърнала системата! Преди 6 януари Аз имах всичко от материална гледна точка, но ми липсваха ясни идеали: бяха ми промили мозъка! И напротив – сега нямах нищо, в сравнение с престижния доктор, който бях бил, бях лишен от материално бъдеще, от предвидими перспективи в рамките на законите на системата; но имах ясния идеал на Хиперборейската Мъдрост. И с този идеал, който имах сега, Аз нямах нужда да притежавам нищо повече в живота, а още по-малко определеността на едно посредствено бъдеще!
Пъхнах се в леглото, бих казал, във весело настроение. Как всичко се бе променило за добро! Как Аз се бях променил за добро! Нощта бе звездна и малко хладна, навярно предвещавайки идването на есента. Отначало мислех да чета книгата на Конрад Тарщайн, но сетне се въздържах. Аз също бях малко уморен и не исках да изгубя контрол над всичко, не желаех да бъда завладян напълно от настоящата радост: ако вуйчо Курт се бе въздържал 35 години да я прочете, защо Аз трябваше да бъда нетърпелив? Нима не можех да изчакам още един ден? И тогава, след като породих тези глупави мисли, Аз угасих светлината и се приготвих да спя.
О, Богове, какъв глупак! В това се бях превърнал сега, освен в „просветлен от Хиперборейската Мъдрост”, която със сигурност нямаше нищо общо с онова, което последва. Именно Аз с моята безмерна гордост като резултат от всичко, което бях узнал за толкова кратко време, която ми раздуваше перата като на паун, – Аз бях единственият виновник за това, че дебнещата Беда се стовари върху нас онази нощ. Разбира се, не забравям, нито подценявам изумителния надзор, който врагът поддържа над целия Свят, или „над множество Светове”, съгласно понятията, които Капитан Киев споменава пред Белисена Вилка. Не, няма да подценявам грижливата наблюдателна дейност, която Демоните разгръщаха, опитвайки се да намерят вуйчо Курт; навярно тази стража щеше да даде плодовете си някой ден и те щяха да са го намерили по някакъв начин. Но за случилото се през онази нощ главен виновник бях Аз! Стотици пъти, хиляди пъти по-добре щеше да бъде ако бях чел книгата на Тарщайн, както „нормално” го желаех, вместо да направя това, което сторих!!!
Както казах, угасих светлината и се приготвих да спя. Видях звездното небе през стъклата и затворих очи. Но тъй като бях доста нервен, макар и уморен, реших да се приспя, представяйки си Килкхор свади. И това бе фаталната ми грешка!
Вуйчо Курт ми разкри формата на Килкхора и направи демонстрации за умственото господство, което той позволяваше да се упражнява върху кучетата дайви. Разбрах тогава, че „свиркането”, употребено, за да насъска кучетата срещу мен, когато Аз влязох потайно в неговата ферма, не бе било в действителност един звук, който може да се чуе: всъщност моето несъзнателно предразположение да долавям символите на Килкхора от „отвъд Кула и Акула” бе причината на възприемането на заповедта на вуйчо Курт. Същото се бе случило и със скимтенията на тибетските булдози, които изразяваха удържаното им желание да нападат: всичко беше ментално – екстрасензорни възприятия, символи, които невежеството на моя разсъдък превеждаше като породени от звуци – илюзията за звуци. Разбира се, само Аз или някой, който притежава като мен „Знака на Източника”, би могъл да ги чуе: кое да е „нормално” лице, колкото и изострено да е неговото слухово сетиво, би забелязало присъствието на кучетата едва когато смъртоносните челюсти се сключат върху крайниците му.
Накрая вуйчо Курт бе оставил за друг път – както и толкова други неща, които останаха незавършени, – да ми позволи да го употребя в съгласие с неговите указания; но случаят не се представи и Аз не стигнах до изпълнението на никаква практика с булдозите. Онази нощ, около петнадесет-двадесет минути преди 12 часа, Аз се занимавах доста време, фиксирайки образа на Килкхора в ума си и накрая, без да се замисля, излъчих една заповед. Т.е. съставих думата на една заповед, без да си представя, че тя ще се изпълни неизбежно. Беше едно просто нареждане – „да се лае” помислих, – което по някакъв начин би позволило да се предположи това, което ще причини.
Мигновено булдозите нададоха един раздиращ вълчи вой и започнаха да лаят в дует, без да спират. Виенето, които те издаваха, беше оглушително и много интензивно, поради което се изправих в леглото, вледенен от ужас и отчаян. „Ще събудят вуйчо Курт” – помислих глупаво и се съсредоточих отново в Янтрата, опитвайки се да образувам една дума, която да спре кучешкия концерт. Представих си, че думата ще бъде „тихо”, но как се казва „тихо” на санскрит или тибетски – единствените езици, на които можеше да се преведе понятието с ключа на Килкхор свади? „Вуйчо Курт ми я беше казал” – уверявах себе си, докато се опитвах безполезно да си я припомня. И тогава именно се произведе първият от серията съдбовни феномени, които се случиха през онази пъклена нощ.
Стана така, сякаш моето съзнание внезапно се бе разширило неограничено: възприех цялата стая с един единствен поглед, но без да гледам, като че ли една воля, по-силна от моята, ме принуждаваше да го направя. След това видях вътрешността на къщата, фермата – цялата наведнъж; и града Санта Мария, и пътя до Салта, и моята собствена ферма в Серийос. Видях татко и мама, Каталина, моите племенници Енрике и Федерико, и дори кучето Кануто. Виждах всичко като хипнотизиран и не можех да престана да виждам. Внезапно от основата на зрителното ми поле – точно пред мен и като че ли изниквайки иззад Кумбрес дел Обиспо [1] – една точка започна да нараства със зловеща скорост, докато обхвана цялото ми внимание. Никога не ще мога да забравя това! Заемайки думите, които Принцеса Иса казва на Нимрод, бих твърдял, че се касаеше за „най-ужасното и противно чудовище, което може да си представи човек в една вечност на безумие” – такова, „което не може да бъде описано от никой смъртен без риск да изгуби разсъдъка си”. И какво ме спаси от това Присъствие от Ада? Несъмнено Девата от Агарта – Каменното Семе, което Тя постави на 21 януари в едно човешко и смъртно сърце; – Семето, което въпреки всичко бе покълнало и направило от мен това, което бях сега.
Защото в миналото Аз бих умрял на място пред Демона, който ме бе съзерцавал за един миг с такава омраза, каквато никога не бях мислел, че е възможно някой да може да изпитва. Но сега имах достатъчно сили, за да се изправя пред него и да го отдалеча от мен. Да, той изчезна от погледа ми и видението се разсея. Озовах се отново в стаята в Санта Мария, седнал на леглото и чувайки как булдозите вият, без да спират. Разбрах мигновено, че умът ми, опитвайки се да накара кучетата дайви да замлъкнат, бе престанал да „внимава” – бе изложил една слаба страна и бе „настроен на вълната на” – уловен от един Демон от Бялото Братство – един представител на Силите на Материята – може би Безсмъртния Бера, може би Ригден Джьепо или навярно самия Енлил-Йехова-Сатана.
Явно не бях напълно разконцентриран, тъй като чух – или мисля, че чух, – гласа на вуйчо Курт, който избумтя думите „Нишчала миравāта свади” директно във вътрешността на в моята психика, при което кучетата незабавно престанаха да лаят. Сигурното бе, че миг след това вуйчо Курт действително се втурна в моята стая, викайки: „Артуро! Артуро!”.
– Артуро! Ти си добре, слава на Боговете! – възкликна той, запалвайки светлината и уверявайки се, че съм жив. – Какво направи, Артуро? Демонът Бера те локализира! Усетих го за момент, както онзи път в долината на Катрана, в Тибет!
Разказах му за непредпазливото използуване на Янтрата, което бях направил.
– О, Артуро, – изуми се той, – бил си много силен, за са освободиш от него. Но не мисля, че това е достатъчно. Много се боя, че Друидите са открили тази къща. Ще трябва да излезем оттук колкото се може по-скоро.
Не знаех какво да кажа. Без да мисля, взех ръчния часовник от масичката и погледнах часа: „10 минути след полунощ”, – казах и обърнах глава към вуйчо Курт, който ме наблюдаваше с изцъклени очи.
Не след дълго разбрах причината за неговия ужас: беше жуженето, пчелното жужене, което не можеше да се сбърка с нищо друго. Наистина, този мелодичен звук на Дорджето се забелязваше едва когато допълнителните му ефекти вече се произвеждаха. В началото не го забелязах, но сетне – естествено, след като го бе възприел вуйчо Курт, – Аз го чух ясно, изпълващ помещението с усещането за пристигането на един неизброим рояк. Но на този етап бе невъзможно да реагирам, тъй като натискът върху сърцето не позволяваше да се разсейвам. Оставих се да падна назад, докато главата ми се озова върху възглавницата, и се отпуснах, доколкото можах; несъзнателно запуших ушите си с ръце, но смъртоносният звук все така проникваше, всеки миг с по-голяма интензивност; и сърцето, напълно извън контрол, изглеждаше сякаш иска да изскочи от гърдите ми. И още не бе дошло най-лошото.
Изпитвах една нарастваща парализа в цялото тяло и разсъдих, вече на предела на психичното съпротивление, че най-добрата умствена тактика за борба срещу могъщата Волева Сила на Демоните, щеше да се състои в концентрирането на мисълта върху една идея, чужда на ужасяващата реалност на Дорджето. Да мисля за нещо друго, но за какво? О, Богове, колко жадно за идеи може да стане едно богато въображение като моето в подобна крайна ситуация, когато животинският живот е заложен в играта! И колко по-жадно трябва да стане то, ако – както уверява Хиперборейската Мъдрост – Сътворената Душа е склонна да ни предаде, тъй като нейната субстанция е част от Създателя, участвуваща в своя Архетип по образ и подобие! Тогава установих това без съмнение: Душата винаги ще предава Духа – Аз-а, – в полза на Волята на Демоните, принадлежащи на Бялата Йерархия, в която се разгръща и оковава Създателят-Единен! Затова внезапно най-сетне ми дойде една спасителна идея: това бе един спомен от моите дни на студент в университета, когато посещавах лекциите по биология. И Аз се оставих да бъда отнесен от спомена; и за момент изглеждаше, че се освобождавам от натиска на Дорджето. Да, Душата – господарка на паметта и спомените – накрая се бе подчинила на волята на Аз-а и ме измъкваше от онази смъртоносна реалност. Онова бе една лекция по биология, спомнях си я много добре; намирах се, заобиколен от десетки колеги; за какво говореше лекцията? А, да! Физиология на насекомите! Сега професор Хакобо Каняс влизаше в Магистърската Аула и започваше да развива урока. Тема: „обикновената пчела; класифицирана също с името Apis mellifica от Линей; Apis domestica от Реомюр; Apis сerifera от Скополи; Apis gregaria от Жофроа; и с множество други имена, с които големите натуралисти са обозначили същото насекомо”.
Нямах сили да изляза от спомена. Някой вътре в мен – същият, който се опитваше да ме потопи в Бездната през нощта на земетресението в Салта, – ме бе предал отново. Ах, ако се бях извисил за помощ до Девата от Агарта, както тогава, ако се бях оставил да бъда грабнат от Нейната Божествена Благодат! Сигурно това грабване от Абсолютната Жена бе онова, което кāуликите наричаха Кула. Кула щеше да ме преобрази в Акула – в един жив Шива – и Духът щеше да се разположи „отвъд Кула и Акула”. Сигурно, прочее, това беше истинският път за спасение – за излизане от обсадата на Демоните, – който Аз не можех да намеря отначало порави проявената липса на вяра в Мен Самия – поради недоверието във факта, че моят Дух би могъл действително да бъде обичан от Богинята на Вечното Освобождение.
Вместо това Аз оставах в класа на професор Хакобо Каняс: „Жуженето на ципокрилите като цяло е една комбинация от три различни тона, породени в различни органи. Най-интензивното е това на крилата, макар то да е с по-ниска честота: за един и същ екземпляр от Apis mellifica, то би варирало статистически между ла с 440 цикъла в секунда и едно ми от същата октава, с 330 цикъла в секунда; първият тон съответствува на пчелата – починала, в момента на излизане от кошера; последният – на уморената пчела, в края на дневната й работа”. Възприемах точно тези тонове; чувах ясно звука на крилата, когато се удрят; ципокрилите летяха към мен. „Вторият тон, който съставя характерното жужене, е произвеждан от вибрацията в стигмите [2], които отвеждат въздуха в белодробните трахеи: касае се обикновено за едно си от 594 цикъла в секунда, забележимо по-остро от тона на крилата, но с по-малка интензивност”. Сега чувах жуженето на една пчела; жуженето на един рояк; жуженето насищаше сетивата ми, парализираше тялото ми, нахлуваше в ума ми. Жуженето овладяваше пулсациите на сърцето ми и ги синхронизираше със своята честотта! Жуженето ме убиваше!
„Третият тон, много слаб, произлиза от движението на коремните пръстени”... Не преставах и за миг да си припомням лекцията на професор Хакобо Каняс. В пароксизма на сърдечната криза, изпитах едно усещане на непоносима, ужасна топлина, сякаш тялото ми бе внезапно хвърлено в пламтяща пещ. Но не – в мига, който трая топлинната конвулсия, Аз забелязах, че Огънят не се намираше отвън, а вътре в мен; че той проникваше в цялото ми тяло като една възпламенена течност, която се разлагаше в нажежени газове. И тази течност, която пламтеше, беше моята кръв.
Топлинният импулс трая един миг, който ме разтърси в ритъма на пчелното жужене, но Аз, естествено, помислих, че умирам: като едно последно агонизиращо видение съзрях лицето на мама, на Каталина, на моите племенници и на много други роднини, непознати досега, но чието родство беше осезаемо. Но всичките лица си приличаха не по силата на своето генетично подобие, а поради общото си изражение, което имаха, вероятно тъждествено с моето в този миг: всички те бяха лица в агония – лица на човешки същества, които умират сред една силна болка; израженията им възпроизвеждаха Изражението на Смъртта. И тогава всичко свърши.
[1] Кумбрес дел Обиспо (исп. „Върхове на Епископа”) – планински хребет в провинция Салта, Аржентина, с височина 4649 м (бел.прев.).
[2] Дихателни тръбички, намиращи се отстрани на всеки гръден и коремен сегмент на пчелата (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар