Книга Пета
Глава XІI
Бихме могли да действуваме онази същата сутрин, но вуйчо Курт предпочете да изчака свечеряването и да използува деня за преглеждането на „Операция Бумеранг” до последния детайл. Бяхме я кръстили по този начин отчасти на шега и отчасти на сериозно, предвид че аналогично на онези австралийски оръжия ударите на Бера и Бирса щяха да се върнат срещу тези, които ги бяха хвърлили.
В 19:00 часа вече носихме екипите и се приготвяхме да тръгваме. В 19:30 часа излязохме от къщата, тъй като гаснещият здрач нямаше да позволи на никого да се удиви, виждайки ни облечени във военни облекла. Лежащи до лапачосите, булдозите представляваха образ на кучешко спокойствие. Ние също запазвахме хладнокръвие. И вече не мислехме за нищо. Познавахме всички детайли на това, което трябваше да направим, и единствената ни грижа беше да действуваме колкото се може по-скоро.
Вуйчо Курт взе поводите на кучетата дайви и ги постави в готовност. И двете се изправиха рязко и, движейки се с чудна синхронност, напрегнаха мускулите си и вдигнаха глави нагоре, сякаш надушвайки във въздуха една невъобразима следа. Аз оставах зад вуйчо Курт; носех на гърба си привързана със шнурове гарафата с киселина, а от рамото ми висеше готова за стрелба неумолимата „Итака”. В крайна сметка бяхме решили да облечем униформите на командоси, тъй като те бяха неоценимо по-практични за действие, макар че по-късно да щяха да представляват проблем, ако бъдехме видяни от други хора. Но какво значение имаше този риск пред възможността да ликвидираме ориенталските убийци? Ако сполуката на оръжието се обърнеше срещу нас, завръщане нямаше да има; а ако излезехме победители, вече щяхме да намерим начин да си набавим други дрехи. А нима убийците не бяха също дегизирани, без ги интересува ни най-малко това, което могат да си помислят свидетелите?
Имах, прочее, двете ръце свободни с цел да изпълня инструкциите на вуйчо Курт: „Трябва да се хванеш за кръста ми веднага след като започна да се издигам”. „А когато се намираме в пространството, не забравяй, че ще трябва да съсредоточиш през цялото време вниманието си върху мен: не бива да се разсейваш нито за секунда, защото се излагаш на риска да се отделиш от мен и да се изгубиш в някой от безбройните Светове на Илюзията, които ще прекосяваме”. „След като излезем от обичайния контекст на нашия живот, единственият начин двамата да оставаме заедно, съвпадайки във Времето и Пространството, е да поддържаме помежду си една волева връзка: и това е, което ти ще правиш, държейки ме във визуален и тактилен контакт”.
Изглеждаше, че вече щяхме да потегляме и Аз се приготвих да го хвана за кръста, в момента, в който се помръдне, но той се обърна отново към нем, за да ми даде допълнителни препоръки.
– Държиш ли пушката под ръка? Веднага, след като стъпиш на земята в чакрата, трябва да се пуснеш и да вземеш оръжието!
– Да, вуйчо, да.
– Neffe Артуро? – повика ме той с друг, странно емоционален тон.
– Да, вуйчо Курт.
– Може би този е последният път, когато се виждаме. Не искам да бъда песимист, но за всеки случай, нека се сбогуваме тук!
– Неее, не! – извиках ужасен, опитвайки се да прогоня злобокните мисли. След това, което се бе случило с моето семейство, Аз не можех да помисля без да потръпвам за възможността да изгубя също и вуйчо Курт. – Нищо лошо няма да ни се случи, мили вуйчо Курт: победата е сигурна! Ще бъдем като бумеранг, който се връща в ръцете на онзи, който го е хвърлил, нанася обратно своя удар и спира!
Но моите аргументи не послужиха за нищо. Вуйчо Курт вече се беше обърнал напълно и ме прегръщаше прочувствено.
– Сбогом, Neffe! – каза с носталгия той. – Животът не ни даде възможност да се опознаем по-добре. Въпреки това, беше много хубаво да ми гостуваш в Санта Мария през тези месеци. Ти ми възвърна вярата в Хиперборейската Мъдрост като донесе отговорите, които бях очаквал в продължение на 35 години. Сега ще рискувам последните си сили в най-безумната от всички мисии, с която някога са ме натоварвали. И това също е необходимо за Стратегията на Фюрера; както винаги, не разбирам защо, но знам, че е така. Сбогом, Neffe Артуро! Ще се видим накрая: в края на Операцията „Бумеранг” или когато настъпи Последната Битка.
Гърлото ми се стегна на възел; нямах куража да му кажа сбогом. Само го прегърнах силно.
Но вуйчо Курт продължаваше да бъде все така твърдоглав както винаги.
– Е, да тръгваме, – предложи той. – Помни само, че каквото и да стане, Аз не ще се отклоня от единствения принцип, който разбирам.
– Да, вече зная, вуйчо Курт, в името на Вотан, не ми го повтаряй отново! „Безсмъртните не могат да умират”!
Беше 19:45 часа на 26 март 1980 г. и в Серийос вече се беше стъмнило достатъчно. Вуйчо Курт даде първата заповед на Ин и Янг и феноменът започна да се произвежда на мига: кучетата дайви се издигнаха бавно нагоре, заедно с вуйчо Курт, който изглеждаше, че разполага с една действителна опорна точка под краката си. Тази опорна точка не ме достигаше и затова побързах да го хвана за кръста, оставяйки буквално висящ в пространството без никаква опора и установявайки, че вуйчо Курт се присвива, влачейки моето мъртво тегло.
Издигането продължи няколко секунди, докато изгубих понятие за височината. Междувременно успях да зърна с крайчеца на окото си короните на лапачосите, покривите на фермата и в един кадър – селото Серийос, осветено изкуствено от уличните лампи. Ние не се движехме равномерно, а издигането ни се ускоряваше колкото повече набирахме височина. В един даден момент вуйчо Курт оформи пълните умствени заповеди от отвъд Кула и Акула, и кучетата дайви, без да спират своето движение, осъществиха полета свипа-Лунг. Заповедта, произлизаща от Вечния Дух, имаше ефекта на камшичен удар и не само за кучетата дайви: Аз също го усетих; и изпитах мощта – страховитата мощ, която е способен да прояви един Хиперборейски Посветен, един Човек-Бог.
Ако трябва да говоря за времето, бих казал, че полетът през Времето и Пространството трая не повече от секунда. Въпреки това, онова потапяне в най-непроницаемата чернота не предаваше усещане за време, а за вечност – за пребиваване отвъд живота и смъртта, отвъд всяко протичане.
След онзи миг без време, в който без никакво съмнение получих впечатлението за скок, започна едно забавящо се спускане, по време на което различих отново обичайните предмети – небеса, планини, къщи, дървета, светлини. Пътуването се състоеше, прочее, от три фази: първата – на ускоряващо се издигане с постоянно възприемане на небето и звездите; втората – на скока свади-Лунг собствено казано, през която освен вуйчо Курт, не възприемах никакъв контекст; и третата – на забавящо се спускане, в която, успокоявайки се, открих отново над мен космическата утроба на звездното небе.
Беше 22 или 23 часа от 22-я ден на март 1980 г., когато краката ми докоснаха почвата в чакрата на Белисена Вилка в Тафи дел Вайе. Стъпих на твърда земя и въпреки това колената ми се олюляха малко, докато се приземи вуйчо Курт, чиито крака бяха във всеки момент един метър по-високо от моите: напомням, че Аз пътувах „висящ” от кръста му.
Но веднага след като си възвърнах равновесието, Аз се пуснах от вуйчо Курт и грабнах „Итаката”. Още не бях успял да се ориентирам, когато се подчиних на един негов жест, с който той ми посочваше да се наведа. Всичко бързо придобиваше смисъл за мен: бяхме прикрити зад един огромен черен автомобил. Автомобилът на ориенталските убийци!
Вуйчо Курт ми даде знак с пръст на устата да мълча и след това посочи напред, отвъд колата. Надзърнах над покрива и съзрях една къща на не повече от тридесетина крачки, изливаща обилна светлина към външната чернота през една редица от три странични прозореца. Както изглежда, колата беше спряла успоредно на ъгъла на къщата, което ни позволяваше да виждаме освен прозорците от едната страна, също и входната врата, разположена от другата. Затворената врата се очертаваше върху плоскостта на стената под четиридесет и пет градуса наляво; и дотам трябваше да стигнем.
Несъмнено разполагахме с фактора изненада. Кучетата се бяха притиснали до земята като змии по умствената заповед на вуйчо Курт и оставаха там. Щяхме да тръгнем към вратата, за да започнем атаката, когато един човешки вик – един рязък вопъл на болка – ни прикова на място: вътре измъчваха някого! Тогава се втурнахме към вратата колкото можехме по-тихо.
Докато се приближавахме, една пронизваща и сладникава миризма бе първото нещо, което привлече вниманието ни. Беше един аромат като дим от сандалово дърво или тамян и той изглеждаше толкова неуместен там, че се спогледахме объркани. И двамата разпознахме веднага тази миризма, тъй като я бяхме възприемали преди, при различни и драматични обстоятелства: вуйчо Курт в тибетската долина на Катрана, а Аз – в килията на Белисена Вилка през нощта на нейната смърт. Но това трая само един миг, защото онова, което последва, погълна цялото ни внимание.
Коментари
Публикуване на коментар