Книга Четвърта
Глава ХXХ
През нощта виелицата се успокои и на сутринта небето се виждаше ясно, без следи от миналата буря. Дори вятърът бе спрял напълно и вâю таттва [1] изглеждаше спокоен: едно тотално мълчание царуваше сега над малката долчинка. Плахите лъчи на Суря – Слънцето – едвам успяваха да разтопят част от натрупания сняг. Но по-сияен от Слънцето бях Аз, защото макар и да не бях спал през цялата нощ, бях сигурен, че съм намерил решението за насочването на кучетата дайви по следите на Ернст Шефер и тази находка ме стимулираше и превъзбуждаше.
Като ме видя, фон Гросен нямаше нужда да пита нищо, за да узнае, че проблемът бе решен. Вместо това той се зае да изпрати един лопа, за да каже това на гурка и да му съобщи местоположението на нашия лагер; след това се съсредоточи в изучаването на непълните карти на Тибет и Западен Китай. Прекарах сутринта, разговаряйки с Оскар и другите офицери SS, а към пладне обядвахме цампа [2], сготвена от монасите в една тенджера, около която всички заедно образувахме един голям кръг от братя по оръжие. Скорошното приключение ни бе приближило до опасността и смъртта, оставяйки като положителен остатък едно здраво другарство, което ми напомняше за дните в Хитлерюгенд. Да, дори мога да те уверя, Neffe Артуро, че в онези моменти ме обземаше една безгрижна радост.
Вече се свечеряваше, когато пристигнаха гуркът, лопът, изпратен от фон Гросен, двамата лопи, които оставихме в Юшу, и петимата носачи холити с яковете, жосите и страховитите кучета. Мисля, че никога в живота си не съм се чувствувал толкова доволен, както в този случай, когато си получих обратно кучетата дайви. Пристигането им бе посрещнато с много радост от офицерите SS, защото освен провизии, с яковете идваха други петдесет пълнителя за „Шмайзер” и патрони за „Лугер”, тъкмо за попълването на изразходените срещу дускхите муниции. Двамата монаси кâулика носеха и свежи новини за атаката, събрани по пътя Чанг-Лам.
Цялата област на Тибет беше, както изглежда, разбунена от събитието. По пътя ги бяха настигнали войските на някакъв титулован „Княз на Куку Нор”, но след получените обяснения, им бяха позволили да продължат без проблеми. Този инцидент бе последица от гражданската война: в един момент от своята История страната Тибет е стигала до езерото Куку Нор; впоследствие, китайците образували провинцията с това име и накарали границата на Тибет да се отдръпне на юг от река Яндзъ-Дзян; а напоследък, с присъединяването на други малки държави, княжества или тибетски феодални владения, бяха съставили голямата провинция Цинхай.
Когато започна войната между Япония и Китай, и по причина на отсъствието на централна власт поради окупацията на столицата на Небесната Империя, тибетците бяха видели възможността да си възвърнат старите владения и да станат независими от Китай, присъединявайки се отново към Тибет. В този конкретен случай бунтовният Княз на Куку Нор беше един ревностен будист от тибетското племе лубум, чиито членове образуваха част от ламаистката аристокрация. Неговата преданост и почит към Далай Лама нямаха граници и агресията срещу дускхите го беше засегнала дълбоко: по тази причина той бе изпратил няколко въоражени отряда в търсене на нападателите.
– „Ние сме, – казали лопите, – служители на един богат търговец от Бутан, отправящи се към Сининг, за да разменят своята стока”.
Пътували със съгласието на Дхарма Раджа, за когото трябвало да изпълнят определени задачи. И показали на тибетските войници едно писмо на Дхарма Раджата, в което фигурирал списъкът на нещата за купуване.
Това било достатъчно. Лопите им подарили една бутилка бутанска ракия солджа и войниците им дали достатъчно информация. „Трябвало да се пазят по време на пътуването, защото имало една добре въоражена банда разбойници, която действувала в областта. Те наскоро нападнали и унищожили едно село на мирни и святи лами, от което се вижда съвсем ясно, че не се касае за тибетци, нито дори за религиозни хора, а за нежелани чужденци. Освен ако те не са били членове на тайната секта Кâула, които мразят будистките лами и индуистите като цяло; но те никога не биха се осмелили на такова нещо. Оцелелите дускхи твърдели, че били нападнати от Асури [3], но войниците не били толкова лековерни и подозирали, че „Демоните” били в действителност западни бандити, подпомогнати от китайски убийци. Ако били прави, злодеите възнамерявали да се върнат в Китай през неопределената граница на изток, която те се заемали да охраняват от този момент”.
Така че бяхме издирвани и, както мъдро предричаше фон Гросен, нямаше да можем да се покажем за доста време. Монасите кâулика имаха и други новини.
Техните контакти с членовете на Кръга Кâула им бяха позволили да узнаят, че едно дълбоко подмолно движение на симпатия към нас се оформя в целия духовен Тибет. Мнозина се възхищавали от онази група Посветени, които избиват без милост учениците на Господаря на Шамбала. Щеше да бъде много трудно да се върнем в Бутан по същия път, но нашите тибетски съюзници ни гарантираха едно сигурно измъкване през Китай до японските линии. Япония тогава се намираше в отлични отношения с Германия и в германското консулство в Шанхай функционираше активно една делегация на Тайната Служба на SS. Ако стигнехме дотам, бихме могли да се качим на кораб без проблеми. Общността кâулика на Сининг щеше да ни помогне в това начинание.
Но беше все още преждевременно да се говори за излизане от Тибет. Преди това трябваше да намерим Шефер и да неутрализираме неговите планове.
– В състояние ли сме да потеглим призори, фон Зюберман? – попита учтиво фон Гросен.
– Jawohl, mein Standartenführer! [4] – отвърнах уверено.
Оставихме всичко готово, а призори вдигнахме палатките и се приготвихме да потеглим. Фон Гросен очакваше, че Аз ще му покажа ясно посоката, но единственото, което можехме да направим, беше да следваме кучетата дайви. Обясних му това и застанах пред колоната, вземайки в двете си ръце поводите на булдозите. От Безкрайността на Духа, отвъд Кула и Акула, се спусна повелята „да се следва Ернст Шефер” на езика на Янтра свади и тя проникна във Вселената на Сътворените Форми, прекоси âкâша таттва [5] и се внедри в душевното тяло на кучетата дайви. И невероятните животни, сякаш действително надушвайки една физическа следа, се вцепениха, протегнаха глави нагоре, а сетне полетяха като стрели в посока на Север.
Пътувахме няколко дни по този начин, все така съпровождайки кучетата дайви, а те – следвайки невидимите следи на германската експедиция. В началото фон Гросен не повдигна никакво възражение, но сетне той започна да се безпокои, да губи доверие и да намеква открито за възможността кучетата дайви да са се отклонили. В интерес на истината трябва да кажа, че не му липсваха основания да се съмнява, тъй като изменчивия ход на булдозите, които отиваха ту на Север, ту на Изток, ту се връщаха на Юг, ту завиваха на Запад, го беше дезориентирал напълно.
Компасът му и неговите карти били напълно безполезни – каза ми драматично той един ден:
– Ние сме изгубени в сърцето на Тибет – в едно място, напълно непознато за цивилизацията! Може би в едно място, което не е от този Свят! – Не че рационалният фон Гросен беше станал внезапно суеверен: оказваше се, че кучетата дайви ни водеха действително по един път, който не изглеждаше да е от този Свят. В онзи момент ние се намирахме в една огромна долина, окичена с обичайна растителност и надарена с пролетен климат; всичко там бе спокойно и съвършено: само че това място не можеше да съществува там, където беше. Забелязах една малка птица, кацнала на клона на едно дърво, видях един храст с жълти цветове, хвърлих празен поглед към един бързоног заяк и разбрах, че това обстоятелство нямаше обяснение. Едва тогава ме обзе безпокойство и признах, че претенциите на фон Гросен имаха основание.
„Къде, по дяволите, се намираме?” – помислих, докато спирах булдозите с една умствена заповед. Фон Гросен ме наблюдаваше раздразнен.
– Най-сетне схванахте проблема! От известно време Ви предупреждавах, че нещо не върви добре, но Вие не ме слушахте. Вие не слушате никого. Обръщате внимание само на проклетите си кучета. Не отричам, че във всичко това има нещо свръхестествено, което може би не мога или не бива да разбирам: приемам го и не възнамерявам да променям нещата. Зная, че кучетата ни водят по странни, нелогични пътища, за да настигнем онези, които също вървят по един магически път. Знам го и не се опитвам да разбера как го правят. За това сте Вие. Но чуйте ме добре, фон Зюберман: не може ли да се случи така, че в този или в друг Свят кучетата могат да се дезориентират, да се отклонят, да изгубят дирята на Шефер и ли да тръгнат по фалшива следа? Не е ли възможно някакви други Магове, наши врагове, навярно, да се намесват в техния курс?
– Абсолютно, не! – казах му Аз, но сега той беше този, който не слушаше.
– Преди една седмица вървяхме уж към езерото Куку Нор, т.е. на Северо-Изток. Знаете ли в коя област би трябвало да се намираме?
– Да, – съгласих се неохотно. – В Цинхай. Тази долина...
– Не, фон Зюберман: Вие знаете много добре, че тази долина, такава, каквато е, не съществува в Цинхай! Вие сте Остенфюрер, ако не си спомням погрешно: прочетох го в досието Ви. Ще рече, че Вие познавате достатъчно добре географията на Азия. Би трябвало да се намираме в Цинхай и понякога изглежда, че сме там, но определено това не е Цинхай! Не знаем дори дали е Тибет!
Карл фон Гросен се засмя истерично и продължи. Реших да го изчакам да се успокои.
– Погледнете компаса! Натам е Изток, откъдето дойдохме. Помните ли голямото езеро, което видяхме с биноклите вчера и което се съгласихме, че не би могло да бъде друго, освен Куку Нор? Е, добре: източният бряг на това езеро достига долината на Цинхай между планините Нан Шан на север и планинската верига Куен Лун на юг. Знаете ли разстоянието между езерото и планините Куен Лун? Ако желаете, можете да се консултирате с картата.
– Имайки предвид, че веригата Куен Лун се простира успоредно от Изток на Запад, мисля, че има около 30 километра между езерото и нейния западен край, веригата Амне Ма-Чин, – казах по памет, – а между източния бряг и западния край на Куен Лун, веригата Алтън Таг например, има вместо това около 1000 километра.
– Така е! – потвърди триумфално той. – Сега погледнете с бинокъла на юг. Разпознавате ли онези планини, на не повече от петнадесет километра?
– Това са планините Алтън Таг! – възкликнах изумен. – Крайният Запад на планинската верига Куен Лун!
– А струва ли Ви се, фон Зюберман, че от вчера до днес сме могли да изминем 1000 километра?
– Nein! [6]
– Сега говорите разумно, – одобри той. – Ще Ви кажа колко изминахме, тъй като направих точни изчисления: само двадесет и пет километра. Разбирате ли? Свързали сме само с 25 км две места, които нормално са разделени от 1000 км. Какво е станало с нормалното разстояние? Скъсило ли се е? Разберете, фон Зюберман: на планетата, на която сме се родили и която сме изучавали, езерото Куку Нор не се намира на 25, а на 1000 километра от планините Алтън Таг. Това място е Тибет и Китай едновременно!
Пред осезаемата реалност, че се намираме пред планините Алтън Таг, в западната част на планинската верига Куен Лун, се изясняваше изненадващо значението на кодовото име „Altwestenoperation”, което ние схващахме като „Операция Стар Запад”: изкусно, те бяха съкратили китайската дума Алтън [7], за да образуват немската Alt – „стар”. Едва тогава, почти в края на приключението, се разбираше истинският смисъл: злощастната мисия се наричаше в действителност „Операция Алтън Таг”. Мислех си глупаво за това, докато фон Гросен настояваше за необходимостта да се преразгледа Стратегията на Операция „Първи Ключ”: той, който преди една седмица ме караше да приложа способността на Скротра Крâм и да пусна кучетата по следите на Шефер, сега утвърждаваше необходимостта да се преразгледа собствената му Стратегия: Wahnsinn! [8].
Бяхме започнали да говорим настрани от останалите от кервана, но тримата офицери SS се бяха приближили мълчаливо и сега бяхме заобиколени от тях. Фон Гросен въздъхна и постави бащински ръка на рамото ми.
– Погледнете тибетците, – посочи той. – Не ви ли се струва необичайно тяхното изражение? – Действително, тук фон Гросен не преувеличаваше: държанието на монасите кâулика бе несъмнено извън обичайното. Естественото и несмутимо спокойствие беше изчезнало и те изглеждаха нервни и разтревожени. Тези воини, които не трепваха пред един стократно превъзхождащ ги враг, се въртяха неуморно, за да наблюдават всички посоки, сякаш очакваха, че самият Сатана ще изскочи иззад гърбовете им! Не бях забелязал това преди, защото кучетата привличаха цялото ми внимание, както ме упрекваше фон Гросен.
Изругах вътрешно и само прошепнах:
– Това е любопитно...
– Любопитно ли? Това е невероятно! Вие едва сега го забелязвате, но това е така от един ден. Опитах се да разбера какво им става, но ми отвърнаха с увъртания. Но на Вас, когото уважават, няма да откажат да отговорят.
– Искам да знам какво става, фон Зюберман! – продължи той. – Преди да продължим това пътуване за луди, искам да знам какво става: дали сме се отклонили или сме в друг .Свят, или какво им става на тибетците, искам да знам всичко! Няма да се противя да потеглим отново, водени от кучетата, но считам за необходимо да размислите и да си дадете сметка за това, което става около Вас.
Очевидно моята абстрахираност от последните дни го беше подразнила. Но фон Гросен грешеше. Ако възнамерявах да намеря Ернст Шефер, ако исках кучетата дайви да се подчиняват на правилната повеля, най-лошата грешка, която можех да извърша, би била „да си давам сметка за това, което става около мен” и „да размишлявам”. Тайната на контролирането на кучетата се състоеше именно в способността да се разположа далеч от всяко „около” – извън Пространството и Времето – отвъд Кула и Акула; и най-вече, изискваше се да не мисля, да не възприемам, да не „размишлявам”.
Без да забележи, Щандартенфюрерът искаше да ме накара да изпадна в Мâйâ – Илюзията на материалните форми, които изпълваха нашето „около”, съставлявайки контекста на Великата Измама. Но той беше един високо културен човек, който говореше откровено за Врила и показваше разбиране на термините на Духа: Вечността, Безкрайното, Абсолютната Свобода. Как да му обясня, тогава, това, което той вече знаеше? Реших да си премълча. Не исках да го наскърбявам, тъй като можех да припиша неговото забравяне на основните принципи на Хиперборейската Мъдрост единствено на едно дълбоко усещане за ужас.
– Ще разпитам гурка, – предложих. – Струва ми се, че той е този, който има най-голямо сходство с нас.
Фон Гросен бе съгласен и веднага го повикахме. Както той предполагаше, Банги не отказа да ми отговори.
– Ние се намираме, –каза той, – в „Долината на Безсмъртните Демони”. Много близо до тук трябва да се намира Портата на Чанг Шамбала. Вие не сте развили психичното зрение и затова не виждате Светилището на Царицата-Майка на Запада. Но от един ден насам се приближаваме към него и ние, кâуликите, го възприемаме все по-ясно всеки миг.
Гуркът сочеше към планините Куен Лун. Понякоха той говореше на бодскад, а понякога на английски и немски, което показваше неговото смущение.
– Да! Там е Светилището на Си Уанг Му [9], Противницата на Кула! – заяви, потръпвайки той. – Тя е онази, която други наричат Долма, Тара, Гуан Ин, а също Бина – Майката на смъртните човеци от глина. Преданието казва, че в тази Долина на Безсмъртните влизат само онези, които Тя обича и желае да съхрани, за да почитат Създателя Брахма и да служат на Царя на Света, т.е. влизат само онези, които мразят Кула, които отхвърлят Вечната Сватба с Абсолютната Шакти – не-човеците, не-мъжествените. Никога един кâулика не е стъпвал на този път, противен на Дао – Пътя и Края в Началото; никога един Съпруг на Кула не е вървял по такъв жалък път, противен на собствената Вруна!
Ти и кучетата дайви сте ни довели в Ада, за да учадствуваме с физическо тяло в най-голямото предизвикателство на този живот. Тя ще се опита да ни превърне в животни, но ние ще се сражаваме тук, ако е необходимо; за Шива и за теб, Сине на Шива; и за вашия Фюрер, Господаря на Абсолютната Воля. Но най-вече ние ще се сражаваме, защото знаем, че ти, който си ни повел на Война срещу Асурите, няма да ни оставиш в Ада. Ти си един Воин на Небето и Ада, един Човек на Честта, и ти ще знаеш как да ни измъкнеш оттук! – Това негово убеждение, ненужно е да обяснявам, ме впечатли дълбоко.
– В Ада ли се намираме? Наистина сме стигнали далеч! – коментира иронично фон Гросен. – Възможно е тогава кучият син Шефер да се намира наблизо, тъй като това е най-подходящото място за него.
Разбира се, никой не си представяше, че шегата на фон Гросен съответствуваше съвсем точно на реалността: предателят и германската експедиция се намираха наблизо, много близо дотам. Пътуването обаче не бе подновено до следващата сутрин по моя инициатива. Исках всички да си починат и потърсих тривиални извинения, за да оправдая задържането. Обясних на вече не толкова забързания Щандартенфюрер, че имам нужда „да размисля” върху видяното и чутото и да преразгледам заповедите за кучетата дайви. И мисля, че за пръв път в това пътуване, от Бутан насам, всички бяха вътрешно благодарни, че ще трябва да загубят един ден на Прага на Долината на Безсмъртните Демони.
Другарството не е една количествено определима връзка, едно измеримо отношение, едно съотношение между съратници. То не е емоционална връзка като приятелството, а духовно съгласуване – тъждественост на идеали, които се осъществяват едновременно. Другарството се определя от абсолютни мигове: времето и пространството на факта; но то е лишено от протяжно времево измерение, т.е. другарството не допуска категорията продължителност – един постоянен Другар, подобен на един приятел, е немислим. Другарството създава Другари на действието, на съвпадащото обстоятелство; то предполага срещата на двама или на няколко души в един и същ миг с един общ идеал, който се осъществява. Приятелството, от друга страна, е времево протяжно и пространствено ограничаващо и обхващащо; то се състои от една груба, почти измерима сантиментална връзка, която свързва лицата, независимо от факта, в който те участвуват. Приятелството е независимо от всякаква етична норма, защото то произлиза от сърцето като всяка емоционална връзка. В другарството – напротив – винаги присъствува Честта. Иска се да не се поставя под въпрос моралното поведение на един приятел; задължително е, вместо това, да се наблюдава етическата позиция на един Другар: би могло да се предаде родината с помощта на един приятел, но само с помощта на един Другар е възможно да се умре за родината.
От противопоставянето между емоционалното приятелство и духовното другарство, се вижда ясно защо предателят успява да продължи своето предателство във времето – „завинаги”, аналогично на приятелството, – и защо героят трябва да прояви своята доблест в акта на един миг – миг, който Честта и етиката на смирението задължават да бъде забравен впоследствие: този миг на героя, който носи имлицитно цялата доблест в акта на своята поява, е абсолютната инстанция на Другарите – съвършеното съгласуване на тези, които ще се борят за един и същ идеал. Защото – и обяснението е явно – мигът на героя е едно време, присъщо на Кшатриите, на Воините, т.е. на Другарите.
В един окоп са се укрили един командир и десет войника. Внезапно вътре пада смъртоносна граната. Един войник се хвърля върху нея и смекчава експлозията със своето тяло: той е умрял, но е спасил всички останали; той е герой. Трябва да се забележи в този пример, че героят в своята абсолютна инстанция е харизматичният водач на групата. Нека разгледаме това внимателно: касае се за една професионална войска, съществуват йерархии и военни чинове, началници и подчинени, командири и войници. Но тази външна организация, този повърхностен ред няма значение пред немислимата Смърт; вътрешните сили на човешкия порядък са безсилни, за да се противопоставят на разлагащата мощ на Смъртта. Когато гранатата пада в окопа, реални са само Смъртта и човеците, които ще умрат: в този миг на ужас няма началници и подчинени, командири и войници, а човеци, които ще умрат. Но някой решава да постави тялото си срещу Смъртта. Помисля го за миг и го решава: той ще спре Смъртта, не ще й позволи да мине отвъд него. Това не е самоубийство: това е акт на отдаване на собствения живот в полза на един идеал: „Умирам, за да възтържествуват те”.
Първо действие: Гранатата пада в окопа и гранатата е Смъртта – пред Нея: една група човеци, която ще умре.
Второ действие: Един човек се издига над собствената си човечност и решава „да умре той сам и да спаси тях”, „за да възтържествуват те”. И този, който действува така, не е нито командир, нито войник, защото доблестта не изисква йерархия, а герой. Ето това е чудото: един войник овладява абсолютната инстанция и престава да бъде войник, за да се превърне в герой. И вече няма командири, нито войници, нито дори човеци, които ще умрат, а героят и неговите Другари.
Неговите съратници – командирът и войниците – са Другарите, които се съгласуват заедно с него в акта на Смъртта. Но над всички актове се намира целта на войната – идеалът на воина: родината или навярно някаква национална цел. Осъществяването на идеала се нуждае, прочее, от факта на живота. Смъртта в този случай е Врагът. Оттук това, че за да спре Смъртта – да избегне прекратяването на живота на онези, които се борят за идеала, – ще бъде един акт в служба на идеала, извън всякакъв правилник. Ако не беше така, актът на героя ще бъде едно просто самоубийство и оцелелите щяха да са съхранили един живот без смисъл. Но животът, спасен от Смъртта, има смисъл: възтържествуването на идеала. Героят се хвърля върху гранатата, но казва съвсем ясно на всички: „умирам, за да триумфирате вие”, т.е. „умирам така, за да възтържествуваме всички”, „умирам така, за да възтържествува идеалът”, „възтържествувайте!”, той не им казва: „подарявам ви живота”.
А как им го казва? – Харизматично. Всички го чуват с Кръвта, затова не чувствуват, че дължат живота си на героя, а че трябва да възтържествуват – да разгромят Врага, да изпълнят неговата повеля. Има ли тогава заповед? Да, но не повърхностната заповед на военната организация, а формалността на Мистиката: в мига на хвърлянето си героят е харизматичният водач на своите Другари и последната му мисъл е една заповед, на която всички ще се подчинят. Една заповед, дадена извън военната йерархия, свободна от веригата на командуването, но надарена с по-голяма сила от кое да е външно разпореждане, защото тя е била излъчена вътре във всеки един от тях, едновременно с експлозията на Смъртта. Под Мистичната форма на идеала, Другарите са получили в един-единствен миг заповедта на харизматичния лидер, който е такъв, защото тази абсолютна инстанция превъзхожда всички тях с героичната доблест на неговия акт.
Връщайки се към предишното сравнение, сега може да се прецени по-добре разликата между приятелството и другарството: приятелите могат да ни дадат много, включително всичко, което имат; те може би дори ще дадат живота си за нас; но само Другарите ще ни дадат нещо повече от своя живот, по-голямо дори от собствения ни живот, т.е. идеала. Само един герой или един Другар ще повярва в нас като герои или Другари и ще ни повели да следваме идеала, ще ни посочи идеала, ще ни разкрие идеала, ще ни приближи до идеала.
Да бъдеш приятел означава да си свързан с едно чуждо сърце. Да бъдеш Другар означава да си обвързан с един идеал; това означава да се заеме в подходящия момент абсолютната инстанция на героя; ако е необходимо, да се поведат харизматично Другарите, да се повели отиването към идеала, да се умре за идеала. „Германийо, един ден ти ще се издигнеш сияйна / дори ако Ние трябва да умрем / ... / Да, нашите Стягове са по-силни от Смъртта”.
Но героите не винаги трябва да умират. Герой е също онзи, който води своите Другари в абсолютния миг и ги отвежда направо към победата. И всички го следват, убедени, завладяни, спечелени, защото те знаят харизматично – с Кръвта, – че той е видял идеала и възнамерява да го осъществи. Така се изпълнява един универсален принцип на Хиперборейската Мъдрост: „един води Другарите и идеалът се осъществява”.
В нашия взвод господствуваше военният порядък. Съществуваше една верига на командуване, която започваше от фон Гросен, продължаваше с мен, преминаваше през Ханс и Клостер и завършваше с Хайнц; воините кâулики също имаха своята йерархия и техните водачи получаваха нашите разпореждания.
Но над военната организация всички ни обединяваше общият идеал на Духа, на Национал-социализма, на Фюрера. В един даден миг всички бивахме Другари и тогава можеше да се яви абсолютната инстанция на героя. По време на пътуването и атаката срещу дускхите, взводът функционираше като военен корпус и йерархиите и чиновете се уважаваха. Но когато търсената цел стана безтелесна, а Смъртта и лудостта започнаха да дебнат около нас, и когато бе най-сетне явно, че нито фон Гросен, нито някой друг, освен мен, би могъл да ни изведе от онази зловеща „Долина на Безсмъртните Демони”, йерархичният порядък се разложи и се произведе харизматичното съвпадане: Аз и Другарите. Всички вярваха в мен, надяваха се на мен, доверяваха се на мен.
Обстоятелството, разбира се, изискваше един герой и един лидер. Давах си сметка за това и не бях склонен да оставя възможността да премине. Затова Аз исках те да си починат преди да предприемем отново търсенето на Ернст Шефер: след това нямаше да има време. Защото в онзи абсолютен миг, следван без колебание от моите Другари и следвайки на свой ред Пътя на Кула и Акула, ние щяхме да се хвърлим върху гърлото на Врага. Щяхме да умрем или да възтържествуваме, но какъвто и да беше случаят, нашата смърт или нашата победа биха означавали за Другарите от Германия заповедта на осъществят идеала – победата на Фюрера. – „Ще умрем, за да възтържествуват те” – мислех си, тръпнейки в героична решителност. Идеалът? Както казваше Балдур фон Ширах, идеалът се състоеше в „нашите Стягове”.
[1] Санскр. vāyu tattva – „въздушния елемент” (бел.прев).
[2] Цампа (тиб. rtsam pa) – традиционно тибетско ястие, основна храна на тибетците, представляваща леко препечено брашно от ечемични зърна, понякога също пшенично или оризово (бел.прев).
[3] Асура (санскр. asura) – демон-противник на боговете в индийската митология (бел.прев.)
[4] Нем. “Тъй вярно, Щандартенфюрер!” (бел.прев).
[5] Санскр. ākāśa tattva – „етерен елемент, пространство, небе” (бел.прев.).
[6] Нем. „Не!” (бел.прев.).
[7] Заемка от уйгурски: алтън – „злато”, така Алтън Таг (др.тюрк. Altïn Tagh) означава „Златна Планина” (бел.прев.).
[8] Нем. „Безумие!” (бел.прев.).
[9] Кит. Xī Wáng Mŭ – “Царицата-Майка на Запада”: богиня-владетелка на страната на безсмъртните в китайската митология (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар