Книга Четвърта
Глава ХXХІІ
Беше пладне, когато напуснахме Чортена. Кучетата дайви искаха да се изкатерим по западния склон на един от върховете на Алтън Таг, но скоро открихме една скрита пътека, която позволяваше да се изкачим на около хиляда метра. Четири изтощителни часа по-късно стигнахме до върха на планината, установявайки, че на Север планината се спуска на хиляди метри в една вертикална стена: от основата й широка пустинна равнина се простираше във всички посоки, освен към Северо-Запад, където се различаваха водите на едно езеро с огромна площ.
– Teufel! [1] – възкликна ефикасният фон Гросен. – Имаме рядкото щастие да съзерцаваме страната от една привилегирована тераса на височина 4000 метра. Това, което виждаме, е китайската провинция Синдзян в цялата й протяжност; тази равнина не е нищо друго, а пустинята Такла Макан, която се свързва с монголската пустиня Гоби в своя източен край; а езерото, съвсем сигурно, е Лоб Нор. Най-сетне една географска област, която се съгласува с реалността на германските карти!
Но ако извън Долината на Безсмъртните Светът продължаваше да бъде същият, вътре в нея Пространството и Времето бяха така изкривени, както и преди, Боговете-Предатели и Свещениците от Бялото Братство ни дебнеха, за да ни преградят пътя или да ни атакуват и все още трябваше да намерим Ернст Шефер. Това последното се случи по-рано от предвиденото. Действително, докато наблюдавахме изумени Синдзян, монасите кāулики разучиха стоте квадратни метра на върха и след няколко минути донесоха впечатляващи новини: в основата на южния склон имаше някакъв лагер! Затичахме се натам и го потвърдихме с биноклите. Не оставаха съмнения: това беше германският лагер!
Малката долина, която приличаше повече на дефиле, имаше около 500 метра дължина и 50 метра ширина, а през зимата изпълняваше функцията да пренася снега от един гигантски ледник като титаничен канал от камък. Беше ориентирана от Изток на Запад и във всеки от краищата й две гърловини позволяваха да се влиза или излиза: от вътрешността й можеше да се види, че западната гърловина бе заградена от скулптурите на два огромни въоражени бодхисаттви. По някаква причина експедицията не се бе осмелила да прекоси този така изразително украсен каменен портал и бе решила да лагерува в противоположния край на долината, до входната гърловина. Виждаше се, че бяха прекарали на това място вече няколко дни и че навярно мислеха да останат по-дълго време, защото бяха разопаковали целия багаж и го бяха разпределили рационално, след едно строго подреждане на лагера по военен маниер: те дори разполагаха с двама постови, единият на изток и другият на запад от лагера.
За този дълго лелеян момент, когато настигнем експедицията на Шефер, фон Гросен бе изработил един план за приближаване, към който оставаше да се добавят само тактическите детайли съобразно обстоятелствата. В настоящия случай трябваше само да се потвърдят постовете и функциите на всеки един, за да бъде взводът готов да изпълни плана.
Съгласно това ние се спуснахме в мълчание до входа на долината – мястото, до което водеше пътят от върха. Когато стихнахме там, фон Гросен, Оскар Файл, гуркът и Аз, заедно с кучетата дайви, останахме скрити за няколко минути, докато тримата офицери SS и осемте монаси лопи се разгръщаха около лагера. Те трябваше да останат в готовност и да прикриват предстоящото ни излизане в случай на недоразумение или ако нещата тръгнат зле.
Без да подозира нищо, постовият стоеше, пушейки, отнесен в собствените си мисли, навярно спомняйки си далечната родина. Ние тримата изникнахме внезапно пред него и той си помисли, че сънува. Но вече беше късно да реагира, особено след като видя черните дула на „Шмайзерите” – „Люгерът”, ножът и автоматичната винтовка МР 40 преминаха в ръцете на фон Гросен.
– Ние сме офицери на Третия Райх, – обясни фон Гросен, – но не можем да поемаме рискове. Хайл Хитлер! Приближете се сега много бавно до лагера и съобщете за нашето пристигане!
– Хайл Хитлер! – отвърна обърканият постови.
С изискана деликатност той надникна във всяка от шестте палатки и съобщи какво се случваше на нейните обитатели. Мнозина навярно ще да са предположили, че постовият бълнува.
За секунди се събраха 20 или повече души, но не можеше да се различи кой беше офицер или подофицер, защото всички бяха облечени с дрехи на местни селяни. Един от тях изтърва едно възклицание и се приближи на няколко крачки:
– Аз Ви познавам! Вие сте Щандартенфюрер Карл фон Гросен! Какво, по дяволите, правите тук, в сърцето на Тибет?
– И Аз знам кой сте Вие, Щандартенфюрер Райнхард фон Круп, – отвърна зловещо винаги добре информираният фон Гросен, подчертавайки ранга и името на офицера. От своите години в Гестапо фон Гросен бе запазил лошия навик да поставя определено внушително ударение когато назовава хората, намеквайки, че притежава поверителна или компрометираща информация за тях.
– Тук сме, за да..., – щеше да продължи фон Гросен, когато бе прекъснат от появата на Ернст Шефер.
Възможно е и дори много вероятно Шефер да бе изгубил необратимо разсъдъка си, когато се изправи пред тази неочаквана гледка. За да се разбере това, ще трябва да се съобрази какво е представлявало за него това, да е достигнал до Долината на Безсмъртните, на една крачка от Светилището на Царицата-Майка на Запада и от Портата на Чанг Шамбала, за да установи, че вместо Архатите се появява една група германци, един от които е неговият заклет враг. И заедно с него – необяснимо – вървят омилостивителната жертва Оскар Файл и изчезналият гурк.
– Ахахаха...! – издаде един безумен вой той и призова: – Стреляйте, избийте ги всичките!
Есесовците, офицерите и войниците вдигнаха винтовките си, но изчакаха техният Щандартенфюрер да потвърди заповедта: Шефер беше служител на Абвера и нямаше директно командуване над Schutz Staffel. Поради тази нерешителност бе избегнато едно въоражено стълкновение с непредвидими последици.
– Това са германци, хора от SS! – опита се да обясни фон Круп, който бе изумен от налудничавото поведение на Ернст Шефер.
Но онзи вече бе извадил своя „Люгер” и го насочваше към мен с откритото намерение да ме премахне от света на живите.
Той не успя да стреля. С бързо движение двама от есесовците от неговата експедиция скочиха върху него и го взеха за заложник: единият грабна пистолета от него и му изви ръцете, докато другият опря кинжал до гърлото му. Бяха двамата шпиони от S.D.!
– При първото движение от някого от вас ще заколим този човек! – заплаши единият от тях. – Приближете се, mein Standartenführer, и разоръжете тези четиримата! – добави той, посочвайки следовниците на Шефер.
Фон Гросен не изчака повторна покана и извика няколко заповеди. Сред всеобщата изненада Ханс и Клостер изникнаха измежду скалите и бързо освободиха от оръжията им четиримата, които не оказаха съпротива. Шест фигури, облечени в туники в шафранен цвят и с лица и ръце покрити с пепел, се опитаха да избягат панически към западния изход на долината, но паднаха няколко крачки по-нататък, надупчени от стрели: това бяха Скушокът на Шафранения Ашрам и неговите лами. Това преля чашата. Фон Круп изрева на свой ред една заповед и всичките му хора се хвърлиха на земята; и малко остана отново да се стигне до стълкновение.
Взводът на фон Круп ни превишаваше двукратно по брой. Здравият разум обаче се задействува и Щандартенфюрерът запита гневно фон Гросен:
– Какво е това, фон Гросен? Появявате се тук, отнасяте се с нас, все едно, че сме врагове и убивате нашите тибетски водачи, които се намираха под наша закрила. Надявам се, че ще имате добро оправдание за този инцидент!
– Нямаме нищо против Вас, а против това стадо предатели, – избоботи фон Гросен. – И ако това не Ви се струва достатъчно оправдание, ето нашите заповеди, одобрени от Фюрера.
Той му подаде един запечатан плик, който гласеше „Altwestenoperation”. Райнхард фон Круп го разкъса и извади написаното. Беше една заповед с кратък текст. Помръдна глава утвърдително и съобщи на Шефер:
– Дошли са от Германия да поемат командуването на експедицията! От този момент сигурността и логистиката се намират под командуването на Щандартенфюрер Карл фон Гросен.
Лицето на Шефер блестеше по-бяло от снеговете на Алтън Таг. Фон Круп заяви с тон, достатъчно висок, за да бъде чут от всички:
– За мен това е достатъчно. Приемам заповедите и се поставям под негово командуване. Но ще трябва да ми обясните какво означава Вашето обвинение в предателство. И как така Оскар Файл се намира с вас.
Есесовецът отпусна натиска на ножа. Хората на фон Круп се изправиха и свалиха винтовките си, докато Хайнц и осемте монаси кāулика се приближиха, последните със стрели все още поставени в техните лъкове.
– Предателство! – извика предателят, извън себе си. – Предателство! Проклети убийци, не знаете каква вреда сте причинили на Германия и на Човечеството! Ахахаха...! Фон Зюберман, сине на Демона, знаех си, че се опитвате да попречите на нашата мисия! Дошъл сте, за да ни унищожите: трябваше да Ви убием още в Германия! Ще бъдете наказан за Вашия грях: Учителите никога не ще простят прокълнатото Ви присъствие в тази Свещена Долина! Когато Архатът Джуал Кхул ни напусна, трябваше да се досетя, че се случва нещо ужасно! Това се били Вие! Вие и Вашето презряно Петно, което е обида за Свещените Същества! Проклет, хиляди пъти проклет фон Зюберман, порождение на Ада! Какво направи, за да ме намериш? – зарева той, напълно побеснял. Двамата шпиони есесовци го държаха за лактите, за да му попречат да се нахвърли върху мен.
– Неуважаеми Herr Lehrer [2], последното, което бих желал в моя живот, беше да Ви видя отново, – заявих искрено. – Заслугата за стигането дотук е изключително дело на тези благородни кучета.
Сетне отпуснах малко поводите на кучетата дайви, които все още се подчиняваха на заповедта „да търсят Ернст Шефер”, и булдозите подскочиха, разтваряйки две страховити челюсти на няколко сантиметра от гърлото му.
С очи, облещени от ужас, и лице, изкривено от гняв, Шефер представляваше жив образ на лудостта.
– Вече го виждате: само едно пъклено същество би могло да дойде, съпроводено от кучетата на Вотан! Не приемайте тази заповед, фон Круп, а ги избийте всички. Все още има време да се избегне едно ужасно зло за Германия и за Света. Уверявам Ви, че нищо няма да Ви се случи, ако ме послушате. Нещо повече – гарантирам Ви, че ще бъдете награден като герой.
– Вие сте луд, Шефер: в Германия никой не стои по-високо от Фюрера! Ако не изпълня тези заповеди, единствената награда, която ще получа, ще бъде едно конопено въже с примка накрая, – извини се фон Круп.
– Не, Другарю фон Круп, – поясних Аз, – не се касае за думите на един луд, а тези на един предател. Той действително вярва, че съществуват хора, по-могъщи от Фюрера: това са онези, които планират премахването на Третия Райх и които са му поверили една тайна мисия, която ще спомогне за осъществяването на предателството. Що се отнася до Вас, Herr Lehrer, истината е, че Кула и Акула не са кучетата на Вотан, макар да е вярно, че идвам от един Ад и сега се намирам в един още по-голям Ад; но тези кучета, също като Цербер, ще Ви попречат да стигнете до най-лошия от Адовете, който се намира отвъд онази Порта в края на долината, т.е. до вашата любима Чанг Шамбала, леговището на Безсмъртните Демони.
– Светотатство! Светотатство! Убийте ги, фон Круп! Убийте ги сега и ще спасите Душата си! Убийте ги преди да бъде късно и те да пуснат Луцифер в Света! – умоляваше той, изгубил вече напълно контрол над думите си.
Фон Гросен заповяда да го затворят в една палатка под охраната на Ханс и Клостер. Вече започваше да се свечерява и монасите кāулика побързаха да издигнат палатките пред изумения поглед на взвода на фон Круп. Последният се приближи до нас и запита с повече деликатност:
– Някой може ли да ми обясни какво е това, което се случва? Предполагаше се, че трябва да съпровождаме и охраняваме една научна експедиция, която има за цел да изследва източните предци на Арийската Раса. Нищо общо с това, което чувам: „Демони”, „Адове”, „предателство на Третия Райх”. Какво означава цялото това безумие? Как може да се предаде Третия Райх в това отдалечено място? И най-невероятното – къде намерихте Оскар Файл? Как ни проследихте? Какво е това нещо за кучетата на Вотан?
В продължение на половин час Карл фон Гросен изясни доколкото можа всичките съмнения на фон Круп. Накрая, този постави един въпрос, на който фон Гросен нямаше отговор:
– И какво ще правим сега?
– Моите заповеди, – разкри фон Гросен, – уточняваха, че при установяване на контакт с експедицията трябва да действувам в съгласие с инструкциите на Щурмбанфюрер Карл фон Зюберман. И тъй като Вие трябва да се подчинявате на мен, ще си спестя усилието да Ви предавам тези инструкции, ако и двамата ги узнаем едновременно, – заключи той с опустошителна логика. – И така, фон Зюберман, какво имате да ни кажете?
– Че трябва да се завърнем незабавно в Германия! – казах без да се съмнявам. – Още утре трябва да предприемем завръщането. Ернст Шефер и четиримата му съучастници ще отведем под арест, но ако се съпротивляват, ще ги екзекутираме на моя отговорност.
Карл фон Гросен одобри безрезервно това решение, но най-облекчен беше фон Круп.
– Това ли е всичко? Да се върнем в Германия? Това е най-добрата новина, която чувам за повече от година! Боях се, че ще поискате да продължим изследването на Тибет. Поддържам напълно това предложение! Истината е, че вече ми беше дошло го душа от Ернст Шефер и неговите потайности.
Горкият фон Круп! Нито фон Гросен, нито Аз си представяхме тогава, че той никога нямаше да се завърне в Германия...
[1] Нем. „дявол” – „По дяволите!” (бел.прев.).
[2] Нем. “господин учителю” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар