Книга Четвърта
Глава ХXХІІІ
Не мога да ти кажа със сигурност, Neffe, дали първото, което възприехме, бе звукът или светлината, или сладникавата и пронизваща, не можеша да се обърка с нищо друго миризма на дима от сандалово дърво, или пък ние долавяхме въпросните таттви [1] едновременно.
Хората на фон Круп вече се бяха прибрали по палатките, с изключение на двамата постови. Гуркът и лопите приключваха с издигането на нашите палатки, подпомагани от Хайнц. А двамата Щандартенфюрери и Аз все още разтоваряхме. Слънцето беше залязло преди известно време и гаснещият здрач бързо отстъпваше място на ледената нощ на тибетските върхове. Но в един миг долината започна да се осветява откъм западния изход, като че ли присъствувахме на изгрева на едно ново и ослепително Слънце.
Объркани, зашеметени, хипнотизирани, тримата стояхме, гледайки топката от светлина, която преминаваше гърловината и напредваше по средата на долината на не повече от сто метра височина. Макар ореолът да се простираше на десетки метри около сияйното ядро, беше възможно да се различи, че центърът се състои от четири нажежени сфери, пресечени ексцентрично помежду си. Но това наблюдение бе въпрос на секунда, защото звукът, който съпровождаше сияйното привидение, потисна незабавно всяко друго възприятие.
За мен поне, който бях прекарал детството си в една ферма край Кайро, където се отглеждаха пчели, онази вибрация ми се стори съвсем позната: това беше класическото жужене на един преместващ се пчелен рояк. То бе започнало като слаб шепот, така, както светлината беше отначало едно меко блещукане, но скоро стана непоносимо. Мисля, че и тримата си запушвахме ушите с ръце, за да установим отчаяни, че нищо не успяваше да спре проникването на звука. С глава между ръцете и мозък, пронизван от убийствената вълна, Аз паднах на колене, напълно зашеметен.
Почувствувах, че ще да изгубя съзнание и с едно върховно усилие на волята се огледах наоколо. Видях фон Гросен, все още на крака, да се гърчи и вика, докато на няколко сантиметра от мен лежеше безчувственото тяло на Райнхард фон Круп. Автоматично поставих ръка на гърлото му, търсейки пулса, но разбах, че бе престанал да съществува. Умът ми се замъгляваше; едно интензивно замайване предизвикваше у мен усещането, че всичко наоколо се върти; гаденето, започнало от стомаха, ме разтърси в силен спазъм; и една нарастваща болка в сърцето, която вече беше явна тахикардия, предизвикваше впечатлението, че този орган иска да изскочи и избяга от гърдите ми. Накрая, поразен от една психофизическа атака, за която не знаех никаква защита, започнах неизбежно да припадам. Усмивка на Демоните, Музика на Адовете, Хармония на Бога-Създател на Вселената – пред тази разлагаща сила на Душата, какво оставаше от Хероя, от харизматичния лидер, от Посветения, който преди няколко часа водеше своя легион, готов са се бори срещу враговете на Земята или на Небето? Много малко, Neffe, много малко. Едвам една искрица воля.
Внезапно бях обзет от силен трепет и със закъснение осъзнах, че Банги ме беше сграбчил за рамената и ме разтърсваше силно. Разпознах го сред мъглите пред мен, викащ с гърлен глас; осмината лопи също бяха там: двама влачеха Оскар Файл; други двама поддържаха фон Гросен; един тичаше с кучетата дайви, които бяха вързани в единия край на лагера; а останалите очертаваха трескаво със своите ятагани кръгове и знаци по земята, докато напявата мантри и правеха воински мудри. Топката от светлина се намираше вече над нас и пчелното жужене достигна максималната си интензивност. Дали поради разтърсването на Банги или от ефекта на янтрите на лопите, истината е, че си възвърнах отчасти яснотата на ума: достатъчно, за да разбера драматичните думи на гурка.
– Шиватулку! Шиватулку! – викаше нетърпеливо той, без да престава да ме разтърсва – действие, което завърши с два силни шамара. С едно движение на главата му показах, че го чувам.
– О, Пауо [2]: измъкни ни оттук. Бързо или Вимāната [3] на Шамбала ще ни унищожи!
– Как...? Как да го направя, като не мога да се държа на крака? – избърборих обезкуражен.
– Кучетата дайви. О, Дубтоб [4]! Заповядай на кучетата дайви да ни поведат летейки към някаква цел надалеч от тук! Разбираш ли ме?
Кимнах, въпреки че не разбирах напълно молбата на гурка.
– Какво трябва да направя, та кучетата дайви да полетят? – запитах се абсурдно сам себе си, но на достатъчно висок глас, за да ми отговори Шривиря. Лопът очевидно бе наблюдавал внимателно моите реакции.
– Назови ги, все едно че са идентични с Кюнгта – птицата Гаруда, която пренася Боговете; или като Лунгта – крилатият кон, който изпълнява същата функция. Кажи им: Свади-лунг, Кула и Акула, Свади-лунг; и те ще полетят!
Цел? Към каква цел? Главата ми сякаш ще избухне. Може би бе несъзнаваното, може би Скротра Крāм, но сигурното бе, че един Вътрешен Глас ми каза:
– „Синин, ти трябва да отидеш в Синин”, – Аз си помислих за Янтрата, представих си я, доколкото можах, и преведох: „Сининто, Кула и Акула Свади-лунг” [5].
Някой от лопите бе поставил поводите на будозите в ръцете ми. Те бяха побеснели от присъствието на дяволската вимāна и виеха, като че ли действително бяха кучетата на Вотан. Когато си представих Янтрата, те застанаха мирно и протегнаха глави нагоре, готови за потеглят в изпълнение на заповедта. И когато наредих „Синин-То, Кула и Акула свади-лунг”, се случи невероятното чудо, че кучетата дайви скочиха към някаква бездна, която внезапно се създаваше пред тях.
Почувствувах се влачен от поводите, повдигнат във въздуха и понесен в посока на Изток, потопен в една непроницаема чернота, която сега заемаше мястото, където секунди преди това се намираха планините Алтън Таг. Докато бивах издиган във въздуха, едно ненормално тегло в краката опъна тялото ми за един миг. Обърнах се изненадан и видях, че една човешка верига висеше от моите крайници: тибетците бяха осъществили една серия от такелажи в момента на скока, грабвайки се помежду си и повдигайки също Карл фон Гросен и Оскар Файл. Погледът ми се плъзна надолу и огледах глупаво долината, осветена от превозното средство на Шамбала, и лагерът, превърнат в колективен гроб: Райнхард фон Круп – мъртъв; двамата постови – мъртви; а при входовете на палатките бяха разпръснати труповете на онези, които бяха успели да излязат, но не бяха стигнали много далеч. Жуженето беше оглушително, страшно, парализиращо; жуженето беше зовът на Смъртта! Хайнц, Ханс, Клостер! Спомних си за моите Другари и мисля, че извиках от безсилие, преди да се потопя в чернотата и да изгубя съзнание.
[1] Санскр. tattva (букв. „оноватост”) – „елемент, стихия”; в индийската натурфилософия – компонент на материалния, възприеман от сетивата свят (бел.прев.).
[2] Пауо – „Герой” на тибетски (бел.авт.).
[3] Санкр. vimāna – в индийския епос: самодвижеща се въздушна кола или колесница на боговете с формата на летящ трон, кораб, къща или дворец (бел.прев.).
[4] Дубтоб – „Маг” (бел.авт.).
[5] “Да полетим към Синин, Кула и Акула” (бел.авт.).
Коментари
Публикуване на коментар