Книга Четвърта
Глава X
Останах в Лиса три години, специализирайки се в „Селективния Корпус”, по време на които виждах моето семейство само в случаите, когато можех да пътувам до Египет, т.е. по веднъж всяка година, през лятната ваканция. За Рудолф Хес бях решил да го безпокоя колкото се може по-малко, но в редките случаи, когато звънях на телефонния номер, който той ми даде, не успявах да говоря директно с него, а чрез офицера от SS Пап. Във всеки случай, никога не бях оставян без внимание в редките ми молби, за всички от които любезно се погрижи въпросният офицер. Но Рудолф Хес беше моят настойник и затова той беше отговорен за подписването на картоните с оценките ми и другите бюрократични процедури, както подобава на всеки баща. Никога не съм откривал това да не е било изпълнено, поради което предполагах, че Рудолф Хес бе предвидил един автоматичен механизъм, чрез който той биваше информиран за развитието на моето следване. Накрая установих, че тази теория е била правилна.
За някои коледи и специални празненства, които семейство Хес прекарваше в частен кръг, Аз бивах поканен да бъда с тях, което ми доставяше голяма радост, тъй като те бяха единственото ми семейство в Германия.
През тези три години, отделно от нормалното гимназиално образование, Аз изучавах религии, езици и обичаи на Азия и получих интензивна тренировка в експедиционни и изследователски практики. Алпинизъм, езда и техники за оцеляване ни поставяха отделно от практикуването на конвенционални спортове, осъщесствявано в останалите учебни корпуси от НАПОЛА.
Беше “vox populi” [1] между студентите от „Селективния Корпус за Източни Изследвания”, че се обучаваме за бъдещи мисии в Азия, но никой не знаеше нищо за характера, който щяха да имат те.
През 1936 г. – третата година от следването ми в една програма, която траеше четири, – Аз бях избран за получаването на авиационно обучение и прехвърлен към Flieger H.J. (Flieger Hitlerjungen) – една дивизия от Хитлерианските младежки съюзи, която се специализираше в летене с планери. Обаче – бяхме двадесет души при същите условия – ние бяхме обучавани да управляваме самолети „Месершмидт” и се усъвършенствува нашата недостатъчна практика с нападателни оръжия.
Също така по това време изслушахме един малък курс относно „Граалът и съдбата на Германия”, четен от полковника от SS Ото Ран – престижен ерудит по Средновековна История и автор през 1931 г. на книгата „Кръстоносният Поход срещу Граала”.
Най-сетне, през 1937 г. настъпи времето за дипломирането от НАПОЛА и последвалата възможност да се ориентираме към една успешна професионална кариера. Възможностите, които се предлагаха на дипломантите, варираха от следването на кариера в армията или партията до присъединяване към администрацията, промишлеността или академичния живот. Тези, които следваха цивилни кариери, завършваха Университета и получаваха докторати по Философия и Хуманитарни Науки, по Право или по Математика и Точни Науки. Голяма част от дипломантите имаха амбицията да постъпят във Waffen SS, за което трябваше да се подложат на строги изпитания за приемане. Но за Селективния Корпус това приемане биваше автоматично, тъй като твърде голямо бе било усилието, което Родината бе положила за нашето обучение. А освен това ние бяхме само деветдесет дипломанти, които се стремяхме към ранга на Остенфюрер от SS.
Би могло да се счита, че една голяма радост бе обзела всички и това беше вярно, що се отнася до моите осемдесет и девет другари. Но Аз, за разлика от тях, чувствувах моето щастие помрачено от едно странно събитие, което заслужава да бъде споменато в този разказ, поради по-късните последици, които то щеше да има.
Когато първият випуск от Селективния Корпус – от който Аз бях част – завърши учебния план, един от нашите професори – Ернст Шефер – се зае със задачата да подбере една малка група за някаква „специална операция”. Между нас започна да циркулира слухът, че въпросната операция е в действителност една важна мисия в Азия, поради което се произведе едно по-нататъшно състояние на обща възбуда. Нямаше никой, който да не копнееше да участвува в свръхсекретната мисия, която, както се казваше, бе възложена лично от Райхсфюрера Химлер.
Професор Ернст Шефер четеше с особена ерудиция лекции по източни религии, по-специално Будизъм, Ведизъм и Брахманизъм, но той не беше служител от SS, а от Абвера – Тайната Служба на адмирал Канарис. По тази причина догадките посочваха, че мисията в Азия щяла бъде някаква опирация по шпионаж, навярно в Индия или Русия.
Нашата малка група пилоти от Flieger–H.J. не бе включена в избора по някаква причина, която не знаехме, и макар строгата вътрешна дисциплина да изискваше абсолютно подчинение и уважение към ранга, Аз не мислех, че ще наруша никакво правило, ако се предложа като доброволец. Не знаех местоназначението на тайнствената мисия, но ентусиазмът ми да бъда допуснат ме караше да мисля, че познаването на десет източни езици щеше да бъде един добър аргумент, за да постигна моите цели.
В съгласие с това убеждение Аз отидох един ден да се срещна с Ернст Шефер. Той се намираше в една аула с една група от шест другари от Селективния Корпус, на които даваше някакви инструкции. Един-единствен поглед към черната дъска, където висяха листове с рисунки на човешки тела, покрити с лотосови цветове, ми бе достатъчен, за да разбера, че той даваше обяснения върху прастарите физиологични понятия на Тантра Йога.
Изразът на отвращение, който прие лицето му, когато ме видя, беше като едно предвещание, че нещо съм сбъркал, предполагайки, че професорът може да ме включи в своите планове. Въпреки лошото предчувствие, което имах, Аз реших да изиграя моята карта.
– Хайл Хитлер! – казах само за поздрав.
– Какво желаете, фон Зюберман? – отвърна той, игнорирайки политическия поздрав.
– Извинете, хер професор. Узнах, че избирате персонал за една важна мисия в Азия и въпреки, че не зная много за нея, бих искал да се разгледа възможността да бъда включен. Тоест, предлагам се доброволно.
– Вие ли, фон Зюберман? – той ме гледаше, присвивайки очи с едно цинично изражение. – И защо искате да отидете в Азия, фон Зюберман?
– Мисля, че не сте ме разбрали, хер професор. Бих искал да бъда полезен на Родината и това е един начин да го покажа. Навярно моите познания на обичаите и езиците на Близкия Изток ще могат да бъдат от полза във Вашата мисия. Или моят лиценз за пилот. Или езиците на Далечния Изток. Имам волята да служа и затова се предлагам, – казах с убеденост.
Изражението на лицето на професора, отначало сардонично, ставаше агресивно и в очите му прозираше гневен блясък. Аз също не бях напълно на себе си и вече чувствувах как кръвта във вените ми кипва. В края на краищата, през тази 1937 година Аз бях на 19 години, а гордият професор – на не повече от 25 или 26 – т.е. възрасти, в които е уместно да се премерват думите и жестовете...
– Фон Зюберман, – каза с жар той. – Аз трябва да съм благодарен за добрата Ви воля, но Вие сте последното лице, което бих взел в Азия, разбрахте ли ме?
– Не, хер Професор, – отвърнах, защото действително не разбирах причината, поради която професор Шефер ме мразеше до такава степен, че стигаше до крайността да не може да го прикрива.
– Не разбирате ли, фон Зюберман? – започна да крещи неконтролирано той. – Е, добре, ще Ви го кажа директно. Вие сте зловеща личност, която носи един позорен белег. Вашето присъствие е оскърбление за всяка духовна среда, оскърбление за Бог, който в безкрайното си милосърдие Ви позволява да живеете между хората. Би трябвало да бъдете изгонен, отделен от нас или най-добре изтребен като плъх, защото Вие, фон Зюберман, заразявате с грях всичко, което Ви заобикаля, Вие... – продължаваше Ернст Шефер със своите обиди, напълно извън себе си, а Аз, който в първия момент бях останал изумен, чувайки един намек за Знака, реагирах бързо.
Без да се замисля, изстрелях десния си юмрук към лицето на професора, фрасвайки го с пълна сила по брадичката. Ударът бе доста силен, тъй като го запрати спъващ се върху чиновете на аулата няколко метра по-нататък. Шестимата студенти, разтревожени от виковете на Шефер, се втурнаха забързано на помощ и докато четирима от тях му помагаха да се изправи, други двама ме хващаха, за да ми попречат да го ударя отново.
Бях обхванат в ярост, тъй като агресията на професора ме бе ранила в най-дълбокото. Аз бях невинен; нищо не знаех за Белези и Знаци; учех с усилия, положени в търсенето на благото на Родината и това без никакво съмнение беше една благородна цел.
Не разбирах омразата на професор Шефер, нито желанието му „да ме изтребят като плъх”.
„Без съмнение е луд”, – мислех си, докато избраните ученици на Ернст Шефер ме влачеха към вратата.
– Разкарайте го! Махнете го от погледа ми! – викаше той, напълно извън себе си. – Той е един лъжец и убиец! Казва, че не разбира, но в дълбината на сърцето си знае всичко, защото той е образът на изкусителя Луцифер! Целта му е да провали нашата мисия с прокълнатото си присъствие...!
Минути по-късно в ушите ми все още звучаха абсурдните обвинения на Ернст Шефер: убиец, лъжец, позорен белег, Луцифер... Боже мой, какво беше това?
– Добре ли си, Курт? – един от „избраните” ме разтърсваше за раменете, опитвайки се да ме накара да реагирам. Погледнах го, все още заслепен от яростта и смущението, което отношението на професора бе провокирало у мен, и едва тогава го разпознах. Беше Оскар Файл – един добър другар, родом от Вилнюс, Литва. Двамата се бяхме сприятелили през първите години в НАПОЛА, когато поради характера ни на „чужденци” бяхме обект на шеги от нашите германски другари.
– Курт, успокой се, – каза Оскар. – Трябва да се върна в аулата, но искам да говоря с теб. Изчакай ме в гимнастическия салон до половин час.
Гледах го как се отдалечава и разтърсих глава, опитвайки се да се отърся от този кошмар. Не знаех, че Оскар е част от избраната група от Ернст Шефер, нито подозирах за какво искаше да говори, но го изчаках, защото той беше един от малкото приятели, които имах в Лиса. Но този половин час на очакване беше дълъг като столетие, защото моето душевно състояние ме подтикваше да си тръгна незабавно оттам и да се върна в Берлин, в седалището на Flieger H.J.
След като си измих лицето със студена вода и се приготвих да чакам Оскар, Аз се разположих в един самотен ъгъл на огромната гимнастическа зала. Бях вече по-спокоен, когато дойде моят Kamerad [2].
– Здравей, Курт, – каза той. – виждам, че вече си по-добре.
– Да, Оскар. Вече всичко ми мина. Съжалявам, че изгубих контрол, но обидите на професора не ми оставиха друга алтернатива. За какво искаше да ми говориш? – попитах хладно, защото не знаех неговата позиция спрямо случилото се.
– Чуй ме добре, Курт, – каза той. – Ти си мой приятел, единственият, на когото мога да се доверя. Бях избран от Ернст Шефер вероятно по погрешка, тъй като нищо не ме свързва с него и с неговата група. С всеки изминал ден все повече си давам сметка, че има нещо странно във всико това, но живея преструвайки се, воден от егоистичното желание да участвувам в мисията в Азия и да получа професионалната облага, която тя ще донесе на всичките й членове. Бих искал да говоря с теб с пълно доверие, за да ме посъветваш, но трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого това, което ще ти разкажа. Ще го направиш ли, Курт? Мога ли да ти се доверя?
– Знаеш, че можеш, Оскар, – казах облекчено. – Бъди уверен, че никой не ще узнае за нашия разговор, нито за неговото съдържание.
– Приемам думата ти, Курт, – той ми подаде ръка, за да сключим споразумението. – В целия този въпрос има много необичайни моменти. Първият е мястото на мисията: Тибет. Очевидно сме грешали, когато предполагахме, че става на дума за шпионаж. В Тибет няма нищо за шпиониране; там ще се търси друго нещо. И това не е всичко. Още по-малко ясен е критерият, използуван в избора на нашата група, защото не са избрани най-добрите, а най-раболепните пред професор Ернст Шефер. Какво ще кажеш за всичко това, Курт?
– След инцидента, който имах днес, не бих могъл да имам безпристрастно мнение за професор Шефер, но признавам, че има нещо ненормално във всичко това, – казах, размишлявайки върху това, което ми доверяваше Оскар.
– Ако бях имал някакво съмнение, – продължи той, – то се разсея тогава, когато той разговаря с теб. Той не те отхвърли по някакъв професионален мотив, а защото нещо у теб – нещо духовно – би могло да провали мисията. И това нещо за него е във висша степен омразно. Не ми харесва цялата тази лудост. Мислиш ли, че трябва да напусна групата?
– Вече не мога да различавам доброто от лошото, – казах тъжно, – но виждам една добра причина, за да продължиш в мисията до Тибет: ти си единственият нормален човек в тази група и някой ще трябва да разкаже нещата такива, каквито са били, при завръщането от пътешествието!
Оскар се усмихна на моя отговор.
– Мисля, че ще те послушам, – каза той, – но ще бъде на теб, на когото ще разказвам за всичко, което се случва.
Чувствувах се поласкан от доверието на Оскар.
– И друго нещо, Курт, – продължи той. – Знам, че оставиш днешния случай да мине и скоро ще го забравиш, защото такъв е щедрият ти характер, но този път Аз ще бъда този, който ще те посъветва: говори с твоя настойник и му разкажи за всичко, което се случи днес! Говорят се невероятни неща за духовните сили на Рудолф Хес; няма никой по-добър от него, за да анализира неописуемото отношение на Ернст Шефер. Обещай ми, че поне ще помислиш за това!
– Ще помисля, ще помисля, – казах, изненадан от внушението на Оскар. – Обещавам ти го, макар че тъкмо ще се видя с Taufpate до един месец, при дипломирането.
Сбогувахме се и един час по-късно Аз се качвах на влака за Берлин, потънал в мрачни размишления.
[1] Лат. “глас на народа” – популярно мнение (бел.прев.).
[2] Нем. “Другар” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар