МИСТЕРИЯТА НА БЕЛИСЕНА ВИЛКА, магически роман от Нимрод де Росарио (превод от испански)

Книга Трета

Глава X

Към 14:30 часа се намирах отново на път, заобикаляйки потока Лас Кончас и готов да предприема втората част от пътуването до Санта Мария.

Земята беше ронлива, тъй като, както изглежда, от известно време не беше валяло и вятърът беше доста силен, сякаш за да бъде това пътуване още по-бавно.

Два часа по-късно бях изминал само 70 км и бързах да прекося по средата селото Колалао дел Вайе, тъй като пътят продължаваше по главната улица. Това село се намира в провинция Тукуман на средата на пътя, прекосяващ географския клин, който едно лошо прокарване на границите бе поставило на настоящата карта. То има около двадесет квартала по дължина и четири-пет по ширина. Докато преминавах през него, наблюдавах същия синдром, който се проявява в хиляди села и селца в Северна Аржентина: упадъкът.

Бедността е епидемично заболяване в тези – парадоксално – богати провинции, забравени от бюрократичния централизъм на мегаполиса Буенос Айрес и от леността или безсилието на местните управници, които обикновено са с вързани ръце от един несъществуващ извън официалните речи федерализъм.

Бедността е болест, от която боли. Но най-болезнено е да се вижда упадъкът; тоест: да се гледа това, което вчера е било блестящ пример, преобразено днес в непристойна гледка.

Докато автомобилът изминаваше бавно улицата от пръст, гледах къщите в испански колониален стил, които днес са сенки на онова, което са били в някогашните дни на блясък. Жестоки карикатури на надеждата и вярата на своите строители.

„Тези, които са издигали тези къщи, – мислех със съжаление, – са вярвали в Аржентина, имали са вяра в Америка”.

Безжалостната им руина е съкрушителният отговор на тези илюзии.

Виждаше се, че това село, както и толкова много други, се бе развивало до един апогей, който ще трябва да се постави преди около 50 или повече години, а сетне е настъпил период на упадък, по време на който не е била издигната нито една стена, нито дори се е поставила една тухла. Прозорци, затворени преди години, когато са изгнили дървените рамки; напукани и плесенясали стени; фасади, изгризани от хилядите суровости на времето и Душата.

Упадъкът на една градска общност – на нейната архитектура – е един регрес, който неизбежно се загнездва в Душата на обитателите. И там бяха те, гледайки ме да преминавам с онзи отсъствуващ поглед, онова съзерцателно безразличие, толкова характерно за туземната Америка.

Защото в тях откровено се виждаше упадъкът; в тези босоноги деца, които ме шпионираха иззад един ъгъл; в тези тъмни монголоидни очички, които ме гледаха наивно, предлагайки да ми продадат царевична питка, но които ставаха недоверчиви при най-малкия въпрос. Каква е разликата между това селище, тези къщи, тези обитатели, тези деца и техните еквиваленти от други части на Америка: от Боливия, Перу, Еквадор или Колумбия? Никаква.

В този отговор също се коренеше упадъкът; в това, че заплащайки високата цена на това, да се изолираме от Латинска Америка, стоте години на „Европейска Култура” не са оставили нито една следа у тези креоли, забравени от всички. Не сме им дали нищо по-различно от това, което са получили в споменатите страни. Не са нито повече, нито по-малко цивилизовани от тях, въпреки вярата в обратното, поддържана от европеизиращата олигархия, която управлява тази страна от сто години насам.

Затова едно обяснение на общия упадък, който опустошава селищата с американска кръв, може да бъде следното: за петстотин години европейската Култура не се е вкоренила в Душата на американеца, защото нито тези, които са я налагали с кръв и огън, нито тези, които са я преподавали с усмивка на лице, са вярвали действително в нея. Хилядолетната Култура на американските Раси, динамизирана от действието на Велики Митове, е била заменена от материалистичната европейска Култура, лишена от духовност и трансцендентност. И религията на Америка, която съхранявала спомена за Белите Богове, била забранена в полза на рационалистичната доктрина на католицизма: занапред туземците трябвало да величаят библейската история на Избрания Народ, да почитат един разпнат Бог-евреин, за който не били чували да се говори никога преди, като оставали извън теологичната дискусия, защото новата религия пристигала вече готова, завършена в своето философско обоснование. Ако там, в незнайната Никея, един Събор бил решил, че Бог е троичен, какво можели да кажат тук наскоро покорените езичници? А тези, които били тук – може би те знаели какво означавала католическата Догма? Не – те убивали и грабели в името на католическата Догма, която никой не разбирал, нито някой се грижел да обясни. Но богатството свършвало. Накрая идвало времето да бъде създадено едно ново богатство, да започнат да се произвеждат културни обекти за тези покръстени империи. И тогава, в същия този момент, започнал упадъкът. Църквата щяла да процъфти със завладяването на Америка, разрушавайки систематично всяка следа от атлантския произход на великите цивилизации, всяко доказателство за извънземната природа на Духа на човека. А испанецът, обезумял, както предричала Великата Майка Бина на Киблóн, щял да пролее по подобен начин кръвта и семето си върху туземните народи. От този Воден Холокост щели да произлязат „Синовете на Ужаса” – метисното население на Америка – хора като тези, които виждах сега, преминавайки през техните западащи селища. Хора, културно безразлични, които изглеждат решени да не правят нищо. Освен ако не дойде някой гринго[1] с вяра в нещо и започне отново да издига къщи и селища, те няма да го направят. И всичко ще рухне на земята, разбито на парчета – детинско, но ефективно отмъщение – така, както са рухвали вчера техните Култури и както ще рухне утре Душата на Запада, ако упорствува в това, да продължава разделена от кръвта на Америка.

Като преминавах през Фуерте Кемадо, не можах да не си спомня, че на това място е лагерувал Диего де Рохас преди четири столетия, когато вървял, преследвайки Лито де Тарсис. Той не могъл да намери Пукарáта на Тарси, въпреки че навлизал в Тафи дел Вайе в продължение на месеци. Но щях ли да успея Аз? Вярвах, че да; че указанията на Белисена Вилка бяха много точни и щях да успея да стигна до Чакрата; и че щях да разпитам индианеца Сегундо – необичайния потомък на Народа на Луната. И този оптимизъм не ме беше напуснал когато стигнах до Санта Мария.

Като прекосявах моста над Рио Санта Мария, погледнах часовника: седем и половина вечерта. Беше ми отнело пет часа да дойда от Кафаяте и вече се свечеряваше. Въпреки моето нетърпение да стигна колкото се може по-сторо до къщата на вуйчо Курт, бях решил да изчакам нощта, за да изпълня обещанието пред мама относно благоразумието и сигурността.

Спрях колата пред един друг магазин за местни артикули, за да си купя от прочутите продукти на зоната: пипер, мармалад, стафиди и вино. След като бях платил за покупките, реших да се позабавлявам, запитвайки продавача за улица „Фрай Мамерто Ескую”. Така узнах, че тя вървеше от изток на запад, завършвайки до Рио Санта Мария, която е една от периферните граници на града и тече от север на юг.

„Номер 95 – помислих си – трябва да е близо до реката, навярно в последния квартал”.

– Търсите някого на улица „Ескую”? Може би мога да Ви помогна, – изненада ме с въпроса си продавачът.

Ах, това селско любопитство! Но не се оставих да бъда впечатлен.

– Да, търся една продавачка на пончоси, – излъгах. – В Салта ми дадоха приблизителния адрес, защото не си го спомняха с точност.

– Една продавачка на пончоси на улица „Ескую”? Хмм... Не, за съжаление не познавам никаква продавачка на пончоси, която да живее на улица „Ескую”... Но кажете ми какъв вид пончо търсите? Защото аз имам един добър асортимент. И на добра цена...

Един момент по-късно излизах с моята първоначална покупка плюс едно бяло катамаркенско пончо с инкска бродерия.

Избрах за вечеря един второкласен ресторант, който обаче според продавача на местни продукти приготвяше най-хубавото заешко задушено в долината Йокавил. Едвам се бях разположил на една отдалечена маса и установих, че съм постъпил правилно, тъй като това бе място, често посещавано от продавачи и търговски пътници, където никой нямаше да се учуди на присъствието на един странник.

Тъкмо се наслаждавах на десерта – сладко от кайоте[2] с лешници, – когато едно парцаливо дете предложи да ми излъска обувките.

Има една възраст, – помислих потиснато, – детството, която всички животни в природата употребяват, за да играят и лудуват, закриляни от своите родители и останалите възрастни членове на популацията. Човешкото същество обаче не може да гарантира на своите деца радостта да изживеят най-хубавата възраст така, както тя трябва да бъде живяна: наслаждавайки се на фантазията.

По начало ми е противно това, децата да работят с цел печалба и първият ми импулс беше да отпратя това ваксаджийче; но ми хрумна една идея и тутакси протегнах десния си крак в безмълвно съгласие. Това беше едно хлапе на около седем години с несъмнен индиански произход. То започна, измивайки и покривайки с мазило обувките ми, за да се опита сетне, чрез енергични масажи с една ивица лен, да получи желания блясък.

– Как се казваш? – попитах го, опитвайки се да спечеля доверието му.

– Антонио Уанка, господине, – отвърна бързо то.

– Кажи ми, Антонио, далече ли живееш?

То повдигна рошавата си главица и ме погледна с въпросителен израз в очите. Накрая сви рамене и посочвайки някакво неопределено място, каза:

– Уф, много далече, господине – натам, от другата страна на реката.

Реших, че въпросът ми е бил неудачен. Трябваше да опитам отново, но този път щях да бъда по-директен:

– Познаваш ли улица „Ескую”?

Замисли се за момент, но личицето му веднага светна:

– Да, господине; тя е онази, дето е на края на града. Ако вървите по тази улица надясно, – посочи улицата на ресторанта, – ще я намерите, когато свърши паважът. Точно където свършва паважът е улица „Ескую”, господине.

Говореше без да спира да лъска и с този темп скоро щеше да свърши. Наведох се малко, за да говоря без да повишавам глас и му казах:

– Отивам да видя Серино Сангедолсе, познаваш ли го?

Засмя се, докато се облизваше.

– Сладкаря ли? Кой не го познава дон Серино, господине?

Протегна главица и ми каза с доверителен тон:

– Не му казвайте нищо, но аз и братчетата ми все се опитваме да си откраднем от него бурканчета с бонбони, – на хлапето му потекоха лигите. – Никой не ги прави по-вкусни в Санта Мария. Хи, хи, хи!

Засмя се като врабче, възхвалявайки пакостливостта си, и беше най-сетне едно дете.

Вуйчо Курт е „сладкар” – помислих учуден. Дойде ми на ум в този момент, че съм бил глупак да не го предвидя, но тази идея нямаше смисъл и я зарязах.

Хлапето беше приключило работата си и Аз разполагах с достатъчна информация, за да намеря вуйчо Курт. Платих му щедро и то се отдалечи към другите маси, за да предлага услугите си.

Един часовник на стената, висящ под картинка с колекция от върхове на стрели, показваше 21 часа. Платих сметката за вечерята и излязох.

Нощта беше хладна, но небето бе покрито с облаци и нямаше нито полъх вятър. Изкарах колата и потеглих, следвайки инструкциите на ваксаджийчето.

Колкото повече се приближавах до улица „Ескую”, къщите ставаха по-редки и по-некачествени, докато накрая се озовах в едно предградие с мизерен вид, където не само паважът свършваше, но също и уличните светлини бяха почти несъществуващи.

Завих по улица „Ескую” натам, където инстинктът ми посочваше, че би трябвало да се намира реката и напразно търсех някакъв знак, някаква отправна точка, която да ми позволи да пресметна номерата на къщите.

Проклинайки вътрешно идеята да посетя нощем вуйчо Курт, скоро разбрах, че обикалям един квартал, образуван от малки ферми от по четири или пет хектара всяка.

В Северозападна Аржентина всички ферми се подчиняват на един и същ стереотип на постройка: един правоъгълник земя, акуратно заграден с тел, и една „зала” (къща на собственика или пазача), издигната на кратко разстояние от входната порта. Могат да съществуват вариации или добавки, но това е общият „тип”, който Аз познавах добре, тъй като собствената ни ферма в Серийос се нагаждаше към същата схема. Знаех следователно, че е безполезно да викам от входа, предвид че къщата обикновено е отдалечена от него, и приех несъзнателно факта, че ще трябва да вляза в една от малките ферми, за да обявя моето пристигане.

Автомобилът се придвижваше около пет минути по сенчестата улица „Ескую”, която сега създаваше несъмненото впечатление за осезаем наклон. Реката трябваше да се намира наблизо, но макар мощната светлина на четири високи кварцови лампи да пронизваше мрака, не успявах да различа нищо по-надалеч от двадесет метра. Спрях колата и я поставих на ръчна спирачка; щеше да е по-добре да направя едно проучване пеша.

Взех от жабката едно фенерче-писалка, чиято оскъдна светлина понякога се оказва полезна, и се спуснах, погрижвайки се да заключа колата в случай, че се отдалеча от мястото. Един момент по-късно установих навременността на решението си да спра колата, защото петдесет метра по-нататък улицата се стесняваше рязко и падаше в едно дълбоко дере над Рио Санта Мария, която течеше долу на едно разстояние от сто или сто и петдесет метра. Ако бях продължил напред с колата, щях да се видя в затруднение да завия и да се върна.

Намирах се най-сетне в началото на улица „Ескую”, не много далеч от жилището на вуйчо Курт.

Това предположение ми вдъхна нови надежди да се опитам да се ориентирам – нещо, което, както виждах, беше доста трудно.

Улица „Ескую” беше изгубила своите тротоари няколко пресечки по-рано и там, където се намирах сега, представляваше само една алея от груб чакъл, която се простираше между две огради, ограничаващи непознати собствености. На изток беше реката, поради което, ако това беше последният квартал – предполагаемото местожителство на вуйчо Курт, – то търсеният адрес трябваше да бъде на една от двете страни на улицата, на няколко крачки оттук.

Разучих северната страна, която се състоеше от една ограда от три реда тел до височина метър и петдесет, но обхванати по цялата си дължина от много гъсти храсти лугуструм, съвършено подрязани във формата на колони Изминах около сто и петдесет метра, без да намеря никаква порта или врата, поради което заключих, че се намирам от задната страна на фермата.

Опитвайки се да преодолея досадата, която чувствувах от тази необичайна ситуация, преминах от южната страна и отново предприех търсенето. Тази ферма беше по-добре оградена, защото скоро открих една груба ромбовидна телена мрежа, която позволяваше да се види гъсталакът от познатия лугуструм.

Нощта ставаше непроницаема, намалявайки помощта на малкото фенерче, затова ходът ми бе тромав и колеблив, докато проучвах длан по длан този тъмен участък от улица „Ескую”. Когато вече се отчайвах, че ще намеря някакъв вход в тази стена, се случи чудото: една голяма порта от тръби и телена мрежа изникна от мрака почти в края на улицата, на десетина метра от дерето. Насочих лъча на фенерчето навътре, но, както и предполагах, не видях никаква постройка, а един път, образуван от два успоредни коловоза, който се изгубваше в тъмнината. Наляво се виждаше една поддържана плантация от лози, малки и с изобилни гроздове; надясно – безкрайна редица от дървета в смесена овощна градина.

Върнах се да огледам портата, но не намерих звънец, нито някакъв бутон; вместо това открих два стоманени пръстена, единия в портата и другия в бетонната рамка, съединени от тежък железен катинар.

Обезкуражен се облегнах на портата, опитвайки се да взема някакво решение. Най-разумното щеше да бъде да си тръгна и да се върна през деня, но ме възпираше предположението, че би могло да има слуги или може би роднини на вуйчо Курт, за които моето присъствие щеше да се окаже много странно. Оставаше възможността да продължа нощното търсене, влизайки във фермата въпреки катинара; стига тя да беше действително жилището на моя вуйчо...

Стоях нерешен, хванал мрежата на портата, втренчвайки поглед в посоката на входния път, когато ми се стори, че виждам за момент проблясването на някаква светлина. Беше само за секунда, но достатъчно, за да се роди отново надеждата да получа някакъв резултат тази нощ.

Съобразих, че къщата трябваше да се намира доста далеч – причина поради която светлината не стигаше до портата, навярно засенчена от дърветата и други пречки. Не мислих повече и се изкатерих по мрежата, съседна на портата. Изключвайки това, че едно парче от моето сако „Сафари” остана в бодливата тел, която увенчаваше рамката на мрежата, успях да вляза без проблеми. Няколко секунди по-късно се движех спокойно по вътрешния път, следвайки с фенерчето отчетливите следи от превозно средство, които го образуваха. Изминах пеша около сто метра, когато пътеката зави рязко надясно и навлезе в една група листати дървета. Веднага след като минах този завой, съзрях на около тридесет-четиридесет метра една къща от алпийски тип на два етажа с покрив от полукръгли цигли, чийто цвят контрастираше с бялото на стените и черните решетки на прозорците и балконите. Тя се очертаваше призрачно на фона на тъмнината на нощта, без, както изглежда, да има запалени светлини.

Това видение и мълчанието, нарушавано само от жуженето на койуйосите[3], само ме обезсърчиха още повече. Спрях се за миг и съзерцавах огромната маса на къщата, прикрита от клоните на няколко гигантски върби, които се клатеха като люлки в ритъма на един лек бриз. Имах необяснимото желание да се втурна да бягам и да напусна тази нереална сцена, но веднага се съвзех и тръгнах напред с големи крачки с намерението да почукам да вратата, за да поискам да се срещна с вуйчо Курт или Серино Сангедолсе.

Именно тогава го чух.

Намирах се на няколко метра от къщата, когато усетих надясно зад гърба ми да идва един познат звук... Беше едно остро скимтене. Едно много особено виене, което могат да разпознаят незабавно само онези, които са имали опит в отглеждането на кучета. Защото това скимтене е изразът на желанието да нападне, което кучето издава, когато господарят му забранява да го направи.

Спомних си, как мама беше донесла във фермата едно малко коте и за да не го напада Канут, реши да го накара да го подуши, докато го извикваше с резки думи и му забраняваше да го закача. Тогава Кануто трепереше, колебаейки се между инстинкта за убиване и подчинението, което дължеше на своите господари, и издаваше едни измамни скимтения, които не изразяваха болка, а удържаното желание за нападение.

Този именно тип скимтене беше прозвучало зад гърба ми.

„Кучета! – помислих разтревожен. – Как не забелязах липсата на кучета? Боже, какъв съм глупак! Всички ферми имат кучета”.

Но... защо не лаеха? Защо не бяха залаяли?

Обърнах се бавно. Това, което видях, ме изпълни с внезапен ужас, парализирайки ме на място там, където се намирах. Две двойки зелени очи проблясваха в полусянката на няколко крачки от мен. Бяха очите на животни, може би на кучета; но мисля, че паниката ми бе предизвикана от осъзнаването на две неща: едното – необичайният размер на тези зверове, и другото – тяхната също така необичайна предпазливост. Защото изглеждаше немислимо, че бях могъл да измина такова разстояние по фермата, без животните да издадат нито един лай, а вместо това ме бяха следвали мълчаливо, почти пълзейки, докато се озоват толкова близо до мен, че можех да ги докосна с върха на крака си.

Единият от зверовете отново изскимтя с явното желание да се нахвърли върху мен. В момента, когато обземаше сигурността, че техният господар едва ли бе далеч, прозвуча едно модулирано изсвиркване с несъмнен човешки произход. Този път не успях да се обърна, защото зверовете, чувайки свиркането, се задействуваха като задвижени от пружина и с един голям скок се нахвърлиха върху жертвата си.

Въпреки, че бях почти парализиран от ужас, инстинктът за самосъхранение и множеството години практика на Карате ме накараха да заема позиция. Но това бе само, за да установя, че онези свирепи животни имаха някаква особена тренировка, тъй като вместо да хапят и да търсят гърлото, както правят бойните кучета, тези изглежда знаеха точно какво да направят: всяко едно се насочи към една ръка и заби в нея своите зъби. Почувствувах разкъсаната плът и видях, че зверовете сключват челюстите си без намерение да пускат. Тласъкът на атаката ме накара да се олюлея, защото двете кучета изглежда тежаха повече от моите 90 кг; една секунда по-късно падах назад, докато усещах как се троши костта на лявата ми ръка в устата на гигантския пес. Докато падах, мислех за различни тактики, с които да се освободя от кучетата: да се претъркуля, да ги ритна в тестикулите, да захапя...

– Крак! – прозвуча един удар в моя череп и всичко потъна в мрак.