Книга Четвърта
„Историята на Курт фон Зюберман”
Глава І
Буйните води течаха, течаха и ме влачеха, без да мога да се съпротивлявам. Недалеч, обвит в гръмовен шум и пяна, водопадът поглъщаше водните потоци като титанично жадно гърло. Приближавах се към ревящата бездна, виждах ръба, опитвах се безполезно да плувам, но водата ме завличаше. Накрая се провалих в буйния поток с главата напред. Това беше краят. Щях да се разбия на дъното върху острите скали. Трябваше да отворя очи. Трябваше да отворя очи...
Правейки върховно усилие, отворих очите си, които бяха мигновено заслепени от един ужасен блясък. Мигах, опитвайки се да нагодя зрението си към светлината на Слънцето, докато си давах сметка, че лежа в една непозната стая. Гледах като хипнотизиран прозореца, украсен с бели завеси, докато лека-полека мъглите, в които беше обвито съзнанието ми, се разсейваха.
Първото нещо, което осъзнах, бе силната болка в главата ми, плюс един вид натиск върху скалпа и челото. Опитах се да повдигна ръце до главата и една нова болка прониза нервната ми система. Почти не можех да движа ръцете си, които и двете бяха бинтовани до лакътя. Лявата беше по-засегната и чувствителна, защото и най-малкото движение изглеждаше като мъчение; дясната също така болеше, но изглежда беше в по-добро състояние. С последната установих, че някаква превръзка покриваше целия ми череп до челото. Движението бе много болезнено, направено по рефлекс при възвръщането на съзнанието ми. Въпреки неговата краткотрайност, то се оказа достатъчно, за да разтревожи човека, който седеше от дясната страна на леглото ми под един такъв ъгъл, който не ми бе позволил да възприема присъствието му в първия момент. Това бе един огромен мъж, с остър поглед и гръмовен глас, който се приближаваше към мен с разтревожено изражение и... говорейки на висок глас. По-стар, отколкото си го спомнях от онази нощ в детството ми, но въпреки това не се беше променил много: беше без съмнение вуйчо Курт!
Лицето му изглеждаше обезсърчено, а гласът му изпълнен с болка, говорещ несвързано:
– Ти си единственият ми племенник, а почти те убих. Пролях собствената си кръв! Някакво проклятие е паднало върху мен. О Боже, краят ми наближава, защо прибавяш и това нещастие към моите страдания?...
– Ще се оправиш, Артуро, синко, – продължаваше вуйчо Курт с огорчен глас. – Ще се възстановиш. Ампехът [1] Паласиос те прегледа и каза, че скоро ще се почувствуваш по-добре. Как ще можеш да ми простиш, дете мое?...
Вуйчо Курт продължаваше да ломоти непрестанно своите оплаквания и извинения, приковал мощния си син поглед в мен.
Обвит в една засилваща се дрямка, правейки усилия да координирам мислите си, разпознах в ръбатото лице на моя събеседник познатите черти на майка ми.
Гледах го втренчено като зашеметен, търсейки да кажа нещо, когато дочух ясния звук на едно кучешко ръмжене. То достигна до ушите ми, идвайки от извън къщата, и имá ефекта да накара спомените да се струпат в главата ми. Последното, което бях видял и почувствувал, когато разучавах фермата на вуйчо Курт, се яви пред мен като една съкрушителна лавина.
– К... какви бяха тези? – избърборих, опитвайки се да удържа треперенето, което разтърсваше цялото ми тяло. На лицето на вуйчо Курт се изписа въпрос.
– Какво? – попита объркано.
– Т... тези зверове, – казах с усилие, понеже усещах езика си подут и изтръпнал.
– А, булдозите, – досети се вуйчо Курт. – Това са кучета; кучета от Тибет. Много особени животни, автентични кучета. Навярно единственият вид, който заслужава това име. Те са необичайни животни, способни да получат получовешко обучение. – Неволно разширих очи от ужас и вуйчо Курт, забелязвайки това, се извини опечалено:
– Това, което стана с теб, беше нещастен случай. Един неразбираем инцидент, за който съм виновен само Аз. Булдозите нападнаха, защото Аз им го наредих. О Боже, само Аз съм виновен за най-голямото престъпление! Пролях собствената си кръв!...
Вуйчо Курт започна да повтаря предишните несвързани приказки, докато Аз леко пропадах в безсъзнателността. Очите ми се затваряха, слушайки човека, когото бях дошъл да посетя, зареден с толкова много илюзии, преобразен сега в герой от гръцка трагедия заради моята непредпазливост и непредвидливост!
Скоро Аз също се почувствувах виновен и сърцето ми се сви; опитах се да изрека някакво извинение, но една спасителна полусянка затъмни съзнанието ми, потапяйки ме в дълбок сън.
Ще се опитам да съкратя подробностите от моята злощастна намеса в живота на вуйчо Курт. Това ще е една отстъпка в полза на другите данни, които желая да поставя на разположение на читателя за по-добрата интерпретация на тази странна история. Затова ако на някого му е хрумнало да си помисли, че всичко, което ми се беше случило дотогава, е повече от достатъчно, за да покрие една квота от мистериозни факти, ще му кажа, че много греши. На това приключение му липсваха важни части – бих казал, че то едва започваше – и ако до този момент ме бяха преследвали забележителни „случайности”, това, което щеше да стане после, не оставаше по-назад. Защото вуйчо Курт имаше да разкаже една история. Една история, толкова странна и необичайна, че разгледана сама по себе си, тя изглеждаше невероятна; но история, която Аз трябваше да приема с достатъчно внимание, защото „тази” история беше част от „моята” собствена история.
Но да не избързваме. Денят, в който отворих очи и видях за втори път в живота си вуйчо Курт, беше последвалият след нощта на моето злополучно влизане във фермата. Около петнадесет часа бях оставал в безсъзнание за отчаяние на вуйчо Курт, който се бе боял, че ми е причинил една тежка мозъчна травма.
Ударът, нанесен с дръжката на един пистолет Люгер, беше бил съкрушителен и според вуйчо Курт би трябвало да се благодари за спасението ми на ненормалната твърдост на моя череп или на някакво чудо.
Откъде тази сигурност? Защото той бе удрял с голяма сила – достатъчна, според думите му, за да убие неканения гост. Тази сила се дължала на факта, че вуйчо Курт бил очаквал едно покушение, едно нападение в кой да е момент.
Той имал основание да вярва това, както ще се види, и злата сполука – или друга причина – пожелала Аз да имам злощастната идея да осъществя онова подозрително нощно посещение.
В първия момент, след като се уверил, че няма други нарушители, вуйчо Курт ме довлякъл до къщата и се заел със задачата да преглежда джобовете ми в търсене на оръжия и елементи за идентификация. С изненада, както може да се предположи, намерил Железния Кръст – своята награда, – писмото на мама и документите и картите, които доказвали надлежно моята самоличност.
Според вуйчо Курт, той щял да се самоубие на място, ако не бил необяснимият факт, че Аз все още съм дишал. Първата му реакция била да потърси помощ, но давайки си сметка на необичайното в ситуацията решил да бъде крайно предпазлив с цел да избегне намесата на полицията. По същата причина изглеждало неудобно да се обърне към някой непознат лекар, което щяло да го постави в затруднено положение.
Трябва да обясня, че вуйчо Курт се беше женил, че живееше сам в къщата, подпомаган от едно семейство стари и предани индианци, които обитаваха една малка съседна постройка. Освен споменатите, там никога не бяха живяли повече от десетима ратаи, които да се грижат за лозята и малката фабрика за бонбони и арропе [2], но те заемали една барака, отдалечена на тридесет метра от къщата и не били достойни за доверие.
Вуйчо Курт повикал стария иконом на име Хосе Толаба, чукайки отчаяно по прозореца на неговата стая.
– Пепе, Пепе!
– Да, дон Серино, – отвърнал с готовност старецът.
– Ела бързо Пепе! Случи се беда, – извикал вуйчо Курт.
Макар той да бил повикал само стареца, пет минути по-късно се появили Пепе и жена му, тъй като от тона на повикването предположили, че става нещо сериозно.
Старата Хуана постоянно се кръстела, докато вуйчо Курт и Пепе премествали бездиханното ми тяло до един диван във всекидневната, тъй като спалните се намирали на горния етаж, свързани със стълба.
Бил съм изгубил малко кръв от един дълбок разрез на височината на тила, но най-впечатляващ несъмнено бил начинът, по който кучетата били раздробили ръцете ми. Вуйчо Курт оставил на старите да измият раните и да се грижат за мен и потеглил да търси ампех Паласиос.
Изкарал от гаража един чисто нов джип „Тойота” – придобит по времето на „сладкото сребро” [3] – и потеглил бързо, забелязвайки при излизането присъствието на моя „Форд” на няколко метра от портата.
Часът бил неподходящ за търсенето на какъвто и да било лекар, но не и за Ампех Паласиос.
Този персонаж, който не е измислен, но би заслужавал да бъде такъв, е един индиански лечител, световноизвестен със своето владение на кинезиотерапията. Вече стар през онези години, той все още поддържа своя скромен кабинет, без да бъде закачан от никого, тъй като престижът му е толкова голям, колкото и богатството, което е натрупал, благодарение на даренията, които щедри и богати пациенти са поставили в неговите ръце. Ампех Паласиос е накарвал да проходят мъже и жени, парализирани от години, карал е да се задвижат вратове, вдървени като камък и е изправил толкова гръбначни стълбове, отписани от травматолозите по цял свят, че би било трудно да се повярва, ако не съществуваха книгите с подписи, които го доказват.
Тези книги са един втори туристически източник за Санта Мария, тъй като тук има подписи и бележки от хора от целия свят, които са идвали при ампех Паласиос в търсене на надежда. Богати и бедни, свещеници и лекари, знатни и плебеи – всички са подписвали неговите книги, за да засвидетелствуват мъдростта на ампеха. Тук няма нито магия, нито чародейство, а чисто и просто Древна Мъдрост, които династии от диагитски ампехи са съхранявали и предавали от бащи на синове. Днес синовете на ампех Паласиос са дипломирани медици в Университета в Салта и специалисти по Травматология. Така те следват фамилната традиция и практикуват с успех познанието, хиляди години по-старо от материалистичната Наука на Запада.
Вуйчо Курт се върнал половин час по-късно, съпроводен от ампех Паласиос. Този, който е един пълничък старец с едри бели мустаци и ръце, големи като сандали дванадесети номер, се заел да прегледа главата и ръцете ми.
– Главата не е счупена, – заявил ампехът десет минути по-късно, – но ще трябва да се изчакат няколко часа, за да се види дали няма травма в мозъка. Лявата ръка е счупена и трябва да й се постави гипс; на дясната костта е здрава, но тъканта е много разкъсана.
– Виж, Серино, – продължил ампехът. – Не мисля, че е сериозно, но трябва да му се зашият главата и ръката и да му се дадат противовъзпалителни и антибиотици. Това е твърде много за мен, който само намествам кости; ще ти изпратя малкия ми син, който тъкмо е тук на посещение. Той е доктор и ще се погрижи по-добре за него.
Един час по-късно пристигнал д-р Паласиос, ръмжейки, понеже трябвало да пътува за Салта в 5, а го били събудили в 1 часа.
Заел се напълно със своята задача, правейки няколко инжекции, зашивайки раните на дясната ми ръка и гипсирайки лявата.
Затворил разреза на скалпа, предварително обръсвайки наранената зона с едни кукички от инертна пластмаса.
– Сигурно ли е, че кучетата не са бясни? – попитал с недоверие синът на ампеха.
– Мога да Ви уверя, – заявил ужасено вуйчо Курт. – Ухапаха го, защото Аз им го наредих; те са много питомни животни и ми се подчиняват сляпо. Никога не ще нападнат никого от само себе си.
Докторът поклатил глава, измърморвайки нещо относно съмненията, които хранел във връзка с кротостта на булдозите от Тибет.
Три часа по-късно д-р Паласиос си тръгнал, а вуйчо Курт, вземайки ключовете, които съм имал в сакото „Сафари”, вкарал автомобила ми във фермата и го поставил в своя гараж.
На втория ден се опитах да се изправя, тъй като дойдох на себе си в един момент, когато нямаше никой в стаята. Тогава почувствувах една ужасна слабост и такова замайване, че почти паднах на пода. Останах седнал на ръба на леглото, съзерцавайки не без известно любопитство мястото, в което се намирах.
Това бе една строго мебелирана стая със шкаф от дялан кестен и легло с предпазна мрежа срещу комари. Това, че се намирах на втория етаж, заключих от наклонения покрив и тежките греди, които го поддържаха. В този момент влезе старата Хуана и се стресна, виждайки ме седнал.
– Ай, млади господине, – каза старицата. – Как тъй ги вършите тези неща? Трябва да си почивате, така нареди Докторът.
Тя ме побутваше ме твърдо за рамената, за да ме накара да приема хоризонтално положение, докато Аз я оставих да го направи, учуден от поведението на непознатата.
Незабавно се озовах отново легнал и завит с одеялото, докато старицата не преставаше да протестира:
– Млади господине, преместили сте гипсираната ръка; това не е хубаво; той ще се ядоса...
– А... Господинът, – попитах плахо.
– Дон Серино? Ей-сега ще дойде, – отвърна старицата, – като му кажа, че сте се съвзели.
Тя се приближи до вратата от дясната ми страна – другата отвеждаше в една баня, както узнах по-късно, – но преди да излезе се обърна и каза:
– Стойте спокойно, млади господине, скоро ще Ви донеса една супа и орчата [4] от орехи, – усмихна се тя. – Ше видите как скоро ще си възвърнете силите.
С течение на дните Аз се възстановявах и петнадесет дни по-късно вече се спусках до трапезарията и се разхождах по парка, съседен на къщата.
След още петнадесет дни ми свалиха гипса и около тридесет и пет дни след като бях пристигнал в Санта Мария, можах да потегля към Тафи дел Вайе при изумителните обстоятелства, които ще разкажа по-късно.
В началото писах няколко пъти до моите родители, измисляйки, за да ги успокоя за моето продължително отсъствие, едно мнимо археологическо проучване в Пукарáта на Лома Рика. Също така разговарях по телефона с д-р Кортес с цел да му поискам едно петнадесетдневно удължение на моята отпуска, която приключваше тези дни, но успях с това само след като му съобщих, че бях претърпял един инцидент.
Нещата ставаха трудни, защото все още не бях започнал да издирвам местопребиваването на сина на Белисена Вилка, а отпуската ми вече приключваше. Но когато потеглях от Санта Мария бях с приповдигнат морал и имах повече вяра от всякога. За това бяха допринесли продължителните разговори, които бях имал с моя необикновен роднина. Но нека се върнем към онези дни на възстановяването, когато вуйчо Курт започна разказа за своя фантастичен живот.
[1] Ампех – туземен лечител (бел.прев.)
[2] Арропе (исп. arrope от араб. al-rubb) – сладък сироп, получаван от гроздов сок и добавки от различни плодове (бел.прев.).
[3] “Сладко сребро” (исп. dulce plata) в смисъл на „лесни пари” – аржентински израз, отнасящ се до периода, когато цената на песото била изкуствено фиксирана към 1 щатски долар по време на военната диктатура (1976 – 1983 г.), профсъюзните права били отменени, докато банките и външния дълг нарастнали почти експоненциално. Това довело до упадък на промишлеността и обедняване на голямата част от населението, отдало се на безконтролно харчене (бел.прев.).
[4] Орчата (исп. horchata)– освежаваща напитка, правена от растително мляко от смлени ядки, вода и захар (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар