Книга Четвърта
Глава ІI
Тъй като съм лекар, още през първите дни на възстановяването ми разбрах, че то щеше да е дълго, поради което, разполагайки с достатъчно време, не виждах никаква причина да не разкажа за моето приключение на вуйчо Курт. Никога не съм изпитвал желанието да споделям моите проблеми с някого, нито съм имал довереници. Но сега беше различно. От деня на земетресението постоянно се окайвах, че не познавам някого, комуто да се доверя: някой достатъчно „духовен”, за да не се присмее на нещата, случили се около смъртта на Белисена Вилка. Но и някой, който също така разполага с необходимата свобода, за да може да приеме едно познание, носещо със себе си толкова сериозни опасности.
В един даден момент мислех да се обърна към професор Рамирес, но сетне се засрамих от тази егоистична идея, която можеше да постави в опасност живота и ума на този образцов човек, отдаден на своята професура и на семейството си.
Оттогава бях притеснен, защото чувствувах, че започвам да боравя с идеи, прекалено „големи” и прекалено нечовешки, които биха могли да разстроят ума ми, ако не ги споделя. И ето че внезапно възкръсва от миналото един човек от моята кръв, когото никога не бях и мечтал да познавам. Един човек, самотен като мен; един човек на действието. Един човек с опит и то на таква възраст, в която вече не се бои за живота, защото смъртта започва да се очертава като реалност.
„Да, – мислех, вземайки решението, – ще споделя всичко с вуйчо Курт”.
В началото приказвахме за дреболии, тъй като и двамата избягвахме да говорим за своите тайни; Аз не разкривах причината за моето посещение и той мълчеше за бруталната атака на булдозите и неговия удар. Разказах му за моето следване и също за моите родители; той ми обясни техниките за получаване на хубаво арропе от туна.
Така печелехме взаимно доверието си, докато един ден – един от последните, в които бях на легло, – Аз му казах:
– Вуйчо Курт, бих искал да ми донесеш куфарчето, което носех с мен. То остана в колата през нощта, когато пристигнах.
За моя изненада вуйчо Курт отвори една от вратите на гардероба и извади от едно чекмедже куфарчето, което, както изглежда, беше било там през цялото време. Отворих го и извадих писмото на Белисена Вилка и някои бележки, които си бях правил, когато разговарях с професор Рамирес.
– Ще ти обясня причината за моето посещение, – казах, опитвайки се да внуша важността, която според мен заслужаваше въпросът. – Това е една фантастична и невероятна история и сериозно мисля, че само на теб ще се осмеля да я разкажа без резерви и без страх.
Вуйчо Курт повдигна вежди, живо заинтригуван от нещо, което поне за мен изглеждаше да е изключително важно. Моите думи и тонът, който употребих, създадоха подходящата атмосфера за това.
Беше три следобед от един обикновен ден, двамата бяхме обядвали и ведрото спокойствие, което цареше в тази изгубена ферма приканваше към диалог и доверие. Разполагахме с цялото време на света, за да го използуваме както ни е угодно.
Започнах да разказвам случилите се събития и ако хранех някакво съмнение относно правдоподобността, която вуйчо Курт би приписал на всичко това, то скоро се разсея. Видимо смутен в някои моменти и обзет от нетърпение в други, той ме прекъсваше постоянно, за да поиска подробности и след като получаваше това, което желаеше, ме окуражаваше да продължа с авторитарен тон, какъвто не познавах у него.
Случаят на Белисена Вилка беше завладял напълно интереса му, но след като узна за съществуването на писмото, изглеждаше сякаш полудява. В този момент го извадих от куфарчето и той трябваше да направи огромно усилие, за да не го грабне от ръцете ми: моето намерение беше да му позволя да го прочете, но не в този момент, а после, когато съм приключил да разказвам за случилото се. Показах му го, прочее, и продължих с разказа, без да се смущавам от безпокойството на вуйчо ми, на който явно му струваше голямо усилие да изчака момента, за да го прочете. Обясних в общи линии целта на това посмъртно послание, без да навлизам в подробности относно невероятната история на Дома на Тарсис, споменавайки само хилядолетното преследване, което бе претърпял той от страна на Голените-Друиди: говорих за Бера и Бирса и за моето убеждение, че Те бяха истинските убийци на Белисена Вилка. В този момент изглеждаше, че очите на вуйчо Курт щяха да излязат от орбитите си; но устните му оставаха запечатани от изненада. Накрая му предадох превода, който професор Рамирес бе направил на надписа „ada aes sidhe draoi mac hwch”, и неговите по-нататъшни намеци за Голените-Друиди, което според моето съждение потвърждаваше истинността, ако не на всичко, то поне на голяма част от съдържанието на писмото.
Тук магията се прекрати и вуйчо Курт, скачайки на крака, извика:
– Да, Артуро! Друидите! Тях очаквах в нощта, когато ти дойде! След 35 години възприех безпогрешния знак за тяхното присъствие и знаех, че във всеки момент мога да бъда нападнат, макар и да не знаех защо бяха изчакали толкова дълго, за да се появят отново сега. И сега го зная: защото ти си идвал при мен, носейки ми Най-Голямата Тайна!
Това бе един рев, който излезе от гърлото му, произнасяйки тези фрази на немски, на който незабавно отвърнаха два продължителни воя на песовете един етаж по-долу и извън къщата. Не можах да не се слисам, тъй като вуйчо Курт винаги бе говорил на испански, понеже моето владеене на немския език не е добро като последица от решението на родителите ми да ме възпитат като „изцяло аржентинец” до такава степен, че те дори помежду си не използуваха този език.
Също така не ми бе убягнал фактът, че колкото и силно да бе извикал той, не беше възможно да са го чули кучетата. Как тогава му бяха отговорили?
Гледах сега „с други очи” на вуйчо Курт, когото до този момент считах за един човек като толкова други, измъчван от спомена за дните на войната, но в останалото напълно нормален.
Разбирах, със закъснение, че имаше нещо повече: вуйчо Курт притежаваше едно тайно познание, което тежеше извънредно много в неговото съзнание, съживено сега от моя разказ.
Вуйчо Курт трябваше да е на около седемдесет и две години, но правеше впечатление да изглежда с десет години по-млад. Необичайно висок – по моите изчисления около метър и деветдесет, – той беше добре сложен, с атлетична фигура и се виждаше, че се поддържа във форма. Косата му, която трябва да е била черна, беше сива, подстригана много късо; очите – ясно сини, веждите – гъсти, устата – с тънки устни, гъст мустак и твърда челюст, завършваха неговото описание. Един последен детайл навярно представляваше белегът, който набраздяваше лявата му страна, очертавайки се върху розово-червения цвят на бузите му – знак за здраве за неговата възраст.
Обичаше да се облича просто, в спортен сил, и винаги го виждах обут в спортни обувки от груба кожа.
Накратко – той беше впечатляващ човек, още повече в този момент, когато изглеждаше сякаш изхвърля искри от очите си. Така остана няколко минути, разхождайки се в кръгове по цялата стая с ръце отзад, в които държеше писмото на Белисена Вилка, което току-що му бях дал.
Аз пазех почтително мълчание, макар и да бях заинтригуван от тази реакция. Бяхме прекарали няколко часа в разговор, докато отвън бързо се смрачи. Стаята беше потънала в полусенки, когато старата Хуана влезе и запали лампата.
– Господи, дон Серино, как така стоите на тъмно? Вечерята вече е готова. Ей-сега ще донеса и на г-н Артуро неговото, –усмихна се старицата преди да излезе, както й беше обичаят.
Това прекъсване успокои вуйчо Курт, който все още се въртеше замислен. Той спря до краката на леглото ми с ръце на гърба и на правилен испански каза:
– Neffe [1], вярвам, че ти си ми донесъл един отговор, който очаквах от десетилетия. Ако е така, ще мога да умра спокоен, когато всичко приключи, – каза тайнствено той. – Но кажи ми, какво те доведе точно при мен? Как ти хрумна да дойдеш да ме видиш?
– Исках да открия причината, която са имали SS, за да съберат всички документи за Друидите, – отговорих. – Когато помислих за това, в паметта ми се яви споменът за онази нощ преди тридесет и пет години, когато ти ми подари Железния Кръст. Беше една интуиция, защото незабавно, без видима причина, ме връхлетя увереността, че ти ще знаеш отговора на тези въпроси. След това узнах от мама, че си бил офицер от SS. ...И ето ме тук.
– Ха, ха, ха! – засмя се възхитен той с онзи гръмогласен смях, който бе издал когато ме откри на стълбата в Серийос като дете и който така добре си спомнях.
– Правилно си предположил, Neffe, – продължи вуйчо Курт. – Аз мога да ти разкажа някои неща, които ще ти бъдат от полза за решението на твоите проблеми. Неща, отнасящи се до езотеричната Доктрина на Черния Орден SS. Но, по един неизбежен и показателен замисъл на Боговете, ще те изненада да узнаеш до каква степен са били в ръцете ми отговорите, които търсиш. Но преди да говорим за това, нека вечеряме.
Тръгна си, оставяйки ме погълнат от нови въпроси. От предишното му възклицание се очертаваше ясно една друга мистерия: какъв контакт беше имал вуйчо Курт с Друидите, които, както изглежда, го бяха преследвали до смърт от години насам?
[1] Neffe: „племеник” на немски (бел.авт.)
Коментари
Публикуване на коментар