Книга Четвърта
Глава ІIІ
В 21:30 часа вуйчо Курт се разположи в един удобен люлеещ се стол до моето легло и след като остана замислен за няколко минути, започна да говори. Виждаше се, че беше размишлявал върху всичко случило се и бе взел едно решение.
– Виж, Артуро, – каза той със сериозен тон, опитвайки се да бъде убедителен, – разбирам, че ще бъдеш нетърпелив да получиш отговорите, които са те довели дотук, но трябва да ми дадеш време да прочета писмото на Белисена Вилка. То е един огромен ръкопис и ще са ми нужни няколко дни, за да го асимилирам, но е необходимо да го направя преди да отговоря на твоите въпроси; по този начин ще имам предпоставката на това, което знаеш, ще преценя какво още не знаеш и ще мога да се изразявам с точност.
Той очакваше моето безусловно одобрение. Въпреки това, считах, че нищо нямаше да му навреди, ако ми даде предварително някакъв отговор.
– Съгласен съм да разполагаш с време, за да прочетеш писмото, вуйчо Курт. Но кажи ми сега, как е възможно в деня на моето пристигане да си очаквал една атака от Друидите? Искам да кажа: как си знаел, че Те са щели да дойдат?
– Ами защото предишния ден бях чул жуженето – безпогрешното жужене на медоносни пчели, което свидетелствува за употребата на Дордже върху Сърцето! Да, Neffe. От този миг ме връхлетя една необуздана тахикардия, която все още изпитвам. Но отново всичките им трикове се провалиха пред силите, с които са ме надарили Боговете, и те ще се видят принудени да се изправят срещу мен лице в лице. – Очите му блестяха предизвикателно, но Аз исках да си изясня нещата. Намекът за жуженето и за Дордже – елементи, които Белисена Вилка споменаваше в Двадесет и Петия Ден, когато Бера и Бирса превърнали в юдейски битум кръвта на Господарите на Тарсис, – преди да е прочел нейното писмо, ме бе смразил от изненада.
Треперейки го попитах:
– Но, тогава, ти вече си чувал и преди това жужене?
– Разбира се, Артуро. Чух го за пръв път през 1938-ма – преди 42 години.
– И къде? – запитах с изумление, нарастващо в очакване на изненадващия отговор.
– В Тибет, на границата между тази страна и Китай. Беше по време на една експедиция до Портите на Чанг Шамбала.
Кръвта блъскаше в слепоочията ми, чувствувах се объркан, замаян и помислих, че може да изгубя съзнание. Стаята бе изчезнала от погледа ми и в ума ми, заедно с хилядите идеи и ситуации, изникващи от писмото на Белисена Вилка, въпросите се свеждаха до своята крайна абстракция – какво, как, кога, къде, – борейки се да придобият конкретна форма и да се изстрелят към вуйчо Курт. А той, забелязвайки моето объркване, започна да се смее весело.
– Виждаш ли, Neffe? Знаех си! Ще бъде невъзможно да успееш да разбереш нещо по начина, по който предлагаш да водим разговора. Ще ти разкажа всичко, не се бой! Но за да можеш да се възползуваш от моя опит, за да можеш да го разбереш, най-добре ще е да се запознаеш в общи линии с моя живот. Отново ти казвам: почакай, докато прочета писмото; после ще ти разкажа моята история и тогава твоите въпроси действително ще бъдат съгласувани и моите отговори ще придобият смисъл. Но, – продължи той, – като виждам, че твоето нетърпение не е малко, ще ти дам нещо, за което да размишляваш през тези дни. Ако не съм те разбрал погрешно, ти ще се опиташ да намериш един езотеричен Орден, за който се предполага, че съществува в Кордоба – един Орден от Мъдри Строители – Орден, посветен на изучаването на Хиперборейската Мъдрост?
Потвърдих с кимване.
– Е, добре, Neffe: Аз съм в състояние да твърдя, че е много вероятно да разполагам с точни сведения за въпросния Орден. И не само за него, но и за тайнствения Посветен, който го е основал.
Това бе последното, което бях очаквал да чуя и устните ми отново останаха запечатани, докато в ума въпросите се оформяха с огромна скорост. Но вуйчо Курт не ми остави време да ги задам:
– Ще ти го докажа! – каза той, докато развиваше един пакет, който бе донесъл, скрит в якето си. Несъмнено вуйчо Курт не бе имал намерение да повдига този въпрос, освен ако нетърпението ми го принуди, и затова беше скрил този пакет: ако не се бе оказало необходимо, той нямаше да го покаже в този момент.
Когато приключи, в ръцете му остана една книга с обемист вид, подвързана с дебели корици, покрити с червена обвивка. Държейки я пред очите ми, той я отвори и откри първата страница: на нея бе обявено най-напред заглавието на труда и името на автора: „Фундаменти на Хиперборейската Мъдрост” от „Нимрод де Росарио”. По-долу един надпис даваше указания относно произхода на книгата: „Рицарски Орден Тиродал на Република Аржентина”.
След като бях прочел тези кратки фрази, вуйчо Курт обърна страницата и ми посочи едно „Писмо до Избраните”, което беше вмъкнато във вид на предговор; в края на същото, три страници по-нататък, се намираше подписът на автора, Нимрод де Росарио, и следното указание: „Кордоба, август 1979 г.”.
– Шест месеца! – възкликнах Аз. – Била е публикувана само преди шест месеца! Как, вуйчо Курт, как по дяволите, тази книга попадна в твоите ръце?
– Ха, ха! Не съвсем по волята на Дявола, а на моя добър приятел Оскар, който почина само преди три месеца и отнесе тайната в гроба. – Тук той стана сериозен, като забеляза разочарованието на лицето ми. – Знам, че тази част от новината няма да ти причини никаква радост, но е за предпочитане да узнаеш истината отначало.
Оскар, за когото ще ти говоря по-нататък, беше бежанец като мен в Аржентина от 1947 г. Също както с твоите родители и други Камеради, обикновено се срещаше с мен веднъж-два пъти в годината: след тези тайни срещи всеки от нас се връщаше към обичайните си занимания. Нито писма, нито телефон – нищо не трябваше да ни свързва, ако искахме да продължаваме да бъдем свободни. За мен вече се знаеше, че ме преследва една тайна организация, чиито заповеди без съмнение казваха: „да се екзекутира на място”; но случаят с Оскар беше различен – него го издирваха „официално”, за да бъде съден за „военни престъпления” и искът бе направен от Съветския Съюз, тъй като Оскар беше родом от Естония. Но Оскар, който минаваше за италиански емигрант под името „Доминго Пиетратеста”, се бе оженил в Аржентина и имаше едно хубаво семейство, което трябваше да защити на всяка цена: в неговия случай не можеше и да се мисли за възможността да се остави да бъде заловен от Врага. По тази причина предприемахме крайни предпазни мерки, за да се срещаме на всеки шест месеца. Но още по-малко можехме да спрем да се виждаме, тъй като и двамата бяхме скъпи Другари, не само от войната, а от много години по-рано – от времето, когато заедно учехме в Школата НАПОЛА.
– Ах, Оскар, Оскар, – въздъхна вуйчо Курт. – Един приятел за повече от един живот. Един спътник за завладяването на Небесата и Преизподните, един Другар за Вечността.
– Но... той е умрял? – казах, заеквайки, за да върна вуйчо Курт към реалността.
Той остана мълчалив за момент. Накрая изглежда си спомни за мен и продължи разказа си:
– Да, Neffe. Оскар почина преди четири месеца; „от естествена смърт” според всички версии, но не ми убягва фактът, че може да е бил убит: каквато и да е смъртта му, неговата съпруга никога не ще обяви публично истината. Бъдещето на тримата синове на Оскар ще я принуди да си прехапе езика преди да проговори. Така че не знам със сигурност какво се е случило, тъй като по очевидни причини не ще мога да се приближа до семейството му преди да е изминало едно доста дълго време: една година или повече.
Но да се върнем към твоето, Артуро! – каза енергично той, след като въздъхна дълбоко, сякаш прощавайки се със своя покоен приятел. – Преди около осемнадесет месеца, повече или по-малко, ние се срещнахме в провинция Хухуй, в хотел „Провинциал” в Тилкара: и двамата минавахме за туристи, които посещават прочутата Пукарá. Тогава забелязах, че беше много възбуден и щастлив: бе намерил, каза ми тогава, тези, които имат пряк контакт с Извора на Хиперборейската Мъдрост, т.е. със същия извор, който подхранваше Мъдростта на нашите Посветени Наставници от Черния Орден SS. Според Оскар, след 35 години „демократични” и юдейски тъмнини, отново изгряваше Духовната Светлина на Черното Слънце: да, след 35 години, по време на които Врагът изсипа всевъзможни клевети по отношение на Мъдростта на Ордена, и след като стотици самозванци – често прост низш персонал от SS, които не са познавали Тайните на Ордена – всяваха объркване във връзка с инициатическото учение, което се преподаваше в него. В Кордоба, обясни ми Оскар, се бе появил един велик Посветен, който се бил нарекъл „Нимрод де Росарио”: това „де Росарио” било, изглежда, за да разграничи псевдонима си от историческия Нимрод – един Каситски Цар, който е живял 2000 г. пр.Р.Хр. Но това са подробности: важното се състоеше в това, че този Посветен владеел всички Науки на Запада и особено Хиперборейската Мъдрост в такава висша степен, каквато Оскар никога не бил виждал извън Германия и то от последните дни на войната, преди 35 години. Наистина, би трябвало да се върнем към онези дни и към човеците, които тайно ръководеха Черния Орден, особено към Конрад Тарщайн, за да намерим един Посветен от същия порядък. Поне такова беше мнението на Оскар.
Разбира се, извън неизбежните сравнения и общото, което те имали помежду си, съществували бездънни различия между Нимрод и нашите стари наставници. Но никаква разлика нямало що се отнася до Честта или до Хиперборейската Мъдрост сама по себе си: в тази област всичко било аналогично на SS. Но вече не сме в дните на Третия Райх и на SS, и е логично, че при организирането на привържениците на Хиперборейската Мъдрост Нимрод се е видял принуден да се съобразява с това, което реалността – реалността на 1979 г. – му предлага. Все още си спомням думите на Оскар по отношение на духовната некомпетентност на неговите последователи:
„Повярвай ми, Курт, на Нимрод му липсва една расова селекция като онази, която се практикуваше в Германия и от която идваме ние. Знам, знам! Вече не сме в Германия, а в хибридния Трети Свят. Аз само си представям една невъзможна възможност, една игра на въображението. Работата е там, че ме боли да гледам как усилията му отиват напразно, как биват злоупотребени от хора, които не успяват да се откъснат от този век. Въпреки това и без да се приближава и най-далеч до дисциплината на SS, той е успял да сформира една важна споматгателна група, която му позволява да развива своята Стратегия: с хора, излезли от традиционния езотеризъм, особено мнозината, които са разбрали че Гностическата Църква на Самаел Аун Уеор е още една синархична секта, и други, идващи от аржентинския национализъм, ще рече хора с нацистко-фашистка политическа ориентация. С тях той е образувал Рицарския Орден Тиродал, в който се дава едно „Хиперборейско Посвещение”, във всяко отношение подобно на онова, което ние получихме в SS”.
„Но Хиперборейското Посвещение, което е Първото от трите, които се изискват за духовното освобождение и Завръщането в Източника, – продължи Оскар, – може само да се дава от някой, който притежава Второто Посвещение, т.е. от един Хиперборейски Понтифекс. Нимрод е, следователно, един Хиперборейски Понтифекс. Как е получил своето Второ Посвещение никой не знае, но ние с теб знаем много добре, че само Висшите Неизвестни – Господарите на Венера, Хиперборейските Богове – дават такова. Естествено, за да изпълни своята мисия, този Посветен си е изработил предварително едно максимално съгласувано в рамките на възможното минало, използувайки за това своята неустоима власт над илюзорната структура на реалността. Но това нас не ни интересува: неговото минало и противоречията, които могат да бъдат установени в него, интересуват единствено Врага. За нас, драги ми Курт, сигурното и неотрицаемото е, че неговата Мъдрост произлиза от един безупречен Извор: Господарите на Агарта”.
„А каква е неговата мисия? – запитал се Оскар. – Това също е една загадка: изглежда, че е свързана с търсенето на определени лица, които ще трябва да ориентира стратегически, за да изпълнят някаква роля в близката Тотална Война. Цялото му усилие е насочено към това търсене, но не вярвам да е имал успех, защото, както ти казах, неговите сътрудници не са най-подходящите за практикуването на Висшата Магия. Наистина, има много малко Посветени в Ордена Тиродал и никой не отговаря на изискванията за тайнствената мисия. Това заявление не е субективно предположение, а нещо, доверено ми от самия Нимрод: наистина, когато разговарях за пръв път с Понтифекса, той, показвайки, че притежава способността да чете инициатическите Руни, ме поздрави за степента, постигната от мен в Черния Орден, но демонстрира едно видимо разочарование. Забелязвайки моята изненада, той незабавно се извини и ми обясни учтиво, че когато приема един Избран за пръв път, винаги храни надеждата, „че той ще е един от Онези, които ще изпълнят Мисията, възложена от Боговете”. Този коментар ми обясни всичко и веднага разбрах, че Аз явно не бях един от „Онези”, които Нимрод очакваше. Въпреки това, той се отнасяше другарски с мен и ми предложи да участвувам в Ордена, изпълнявайки много специални функции, които по никакъв начин нямаше да застрашат моето положение. Приех, разбира се; и се възползувах от неговото доверие, за да разпитам малко повече за несполучливото търсене на Избраните, способни да изпълнят замислите на Боговете – търсене, което ще да е почти невъзможно в пъкления контекст на настоящата Епоха:
– Типът хора, която Вие търсите, Нимрод, от по-висше качество ли е от този на Посветените от Черния Орден SS?
– Не става на дума за качество, а за стратегическо объркване, господин Пиетратеста. Може би ако можеше да се пресади в тази Епоха един от онези Посветени от замъка Вевелсбург, без той да е изпитал хода на времето, бихме имали един Камерад, подходящ за Мисията. Но сега, определено, нямаме подобен човек. Самите наши Посветени биха могли да бъдат подходящи за мисията, ако възприемеха напълно Посвещението и овладееха своята животинска природа – ако се решаха да бъдат това, което са. Но е трудно, много трудно, духовните човеци от тази Епоха да разполагат с необходимата храброст, за да престанат да бъдат това, което изглеждат, а да бъдат окончателно това, което наистина са. Въпреки това, Боговете уверяват, че съществуват човеци, способни на такава храброст и че портите на Мистерията трябва да се държат отворени докато дойдат те или тези, които са тук, се трансмутират. И тази сигурност е това, която ни дава сили да продължаваме, Другарю Пиетратеста.
„Намирах се в една къща в град Кордоба, – обясни Оскар, – принадлежаща на Ордена Тиродал. В широката стая, мебелирана като офис, зад едно високо бюро, беше седнал Нимрод, наблюдавайки ме внимателно. Накрая той отвори едно чекмедже и извади една книга с червени корици.
– Господин Пиетратеста, – каза сериозно той. – Никой не идва до това място, ако преди това не е бил проверен на Земята и на Небето. Вие сте изпълнили изискванията и затова Ви предлагаме тази възможност: да постъпите в Ордена Тиродал и да станете един от неговите Посветени. Всички, които влизат, трябва да изпълнят едни и същи действия, които са много прости: в общи линии те се състоят в разбирането и приемането на Фундментите на Хиперборейската Мъдрост, които за благото на Избраните, сме обобщили в тази книга, – той ми подаде червената книга. – Процедурата на постъпването изисква да прочетете тази книга и да решите дали разбирате и приемате нейното съдържание. Ако решението е положително, бивате незабавно присъединен към Ордена и придобивате правото на достъп до другите тринадесет книги, които съставляват „Втората Част” на Фундаментите и съдържат тайната подготовка за Хиперборейското Посвещение. Ако отговорът е отрицателен – ако не разбирате или не приемате фундаментите на Хиперборейската Мъдрост, – само трябва да върнете книгата и да се въздържите от правенето на копия, за да прекъснете връзката с Ордена. Трябва да Ви предупредя, – каза той със заплашителен тон, – че неизпълнението на това условие се наказва сурово от Ордена”.
Коментари
Публикуване на коментар