Книга Четвърта
Глава VIII
Нещата се случиха така: моите родители бяха отишли до Кайро – семейната фабрика се намира на няколко километра разстояние от този град – с цел да направят покупки.
Докато мама бе заета в просторните помещения на Английския Магазин, Аз, жаден за лудории, се бях измъкнал с голямо притворство на улицата. Един момент по-късно тичах на няколко пресечки от Магазина, невинно привлечен от суетнята на „Черния Пазар” – един лабиринтен квартал от жалки улични дюкяни и сигурно убежище на просяци и дребни престъпници.
Този ден човешкият прилив беше сгъстен по тесните улички, в които разстоянието между два дюкяна често едвам оставяше проход за преминаване пешком. Грънчарски изделия, плодове, килими, животни – всичко възможно се продаваше там и пред всяка стока се задържаха моите любопитни очи. Не се боях, защото не се бях отдалечил много и нямаше да е трудно да се върна или да ме намери мама.
Следвайки една уличка, Аз попаднах на широк павиран площад с чешма с водна помпа, в който се вливаха множество улици и улички, които само безразборното планиране на тези квартали на Кайро може да оправдае. Тук имаше стотици продавачи, безделници, просяци и жени с лица, покрити с чадра [1], които наливаха вода в стомни от печена глина.
Приближих се до чешмата, опитвайки се да се ориентирам, без да си давам сметка за една група араби, които заобикаляха, пеейки, един заклинател на змии. Това зрелище е доста разпространено в Египет, поради което то не ми бе привлякло вниманието, ако не беше необичайният факт, че след като ме виждаха, арабите понижаваха тона на пеенето, докато замлъкваха напълно. Отначало не забелязах това, защото заклинателят продължаваше да свири на флейтата, докато зелените очи на кобрата, хипнотизирана от музиката, изглеждаха сякаш гледат само мен. Скоро флейтистът също се присъедини към групата на мълчащите араби и Аз, разбирайки, че става нещо необичайно, направих няколко предпазливи крачки назад.
Магията се прекрати когато един от тях, надавайки ужасяващ вой, извика на арабски: „Знакът!” – докато ме посочваше непохватно. Това подействува като сигнал. Всички едновременно завикаха екзалтирано и се втурнаха към мен с откритото намерение да ме хванат.
Получи се голяма суматоха, тъй като Аз, бидейки дете, тичах между тълпата с голяма скорост, докато моите преследвачи се оказваха възпрепятствувани от различни пречки, които те елиминираха по експедитивната система да събарят на земята всичко, което им се изпречваше на пътя. За късмет тълпата беше голяма и множество свидетели на епизода можаха по-късно да информират полицията.
Преследването не трая дълго, тъй като френетичният фанатизъм, който въодушевяваше тези хора, умножаваше силите им, докато моите бързо се изтощаваха.
Първоначално поех по една улица, изпълнена с търговци, бягайки в посока, противоположна на онази, по която бях стигнал до площада, но след няколко пресечки, възнамерявайки да избегна едно множество от продавачи и клиенти, Аз свърнах по една малка уличка. Тя не беше права и продължаваше да се стеснява все повече, докато се превръщаше в един път, широк не повече от метър, между стените на два квартала, които бяха напредвали от различни посоки, без да се съобразяват с улицата.
Колкото повече бягах, толкова по-свободна от пречки изглеждаше уличката и съответно моите преследвачи печелеха преднина, докато един стърчащ камък от неравната настилка ме накара да се търкулна на земята. Веднага бях заобиколен от възбудените араби, които, без да се забавят нито миг, ме увиха в един от своите плащове и ме понесоха, стиснат между силни ръце. Впечатлението беше силно и неприятно и колкото и да виках и плачех, нищо не изглеждаше да трогва моите похитители, които сега тичаха по-бързо и от преди.
Малко по-късно стигнахме до местоназначението. Макар да не можех да виждам, Аз знаех много добре арабски и разбрах тогава, че фанатиците викаха със силни гласове някого, когото наричаха Учителя Наасен.
Накрая те ме освободиха от наметката, в която бях увит и която ми пречеше да виждам, поставяйки ме върху една мека копринена възглавница с нормален размер. Когато зрението ми привикна към полумрака на мястото, установих, че се намирам в една широка стая, осветена мъгляво с маслени лампи. На пода, покрит с богати килими и възглавници, стояха една дузина коленичили с чела на пода мъже, които от време на време повдигаха поглед към мен, а сетне, събирайки ръце над главите си, вдигаха очи в посока на небето, зовейки: „Офис! Офис!”.
Разбира се, всичко това ме ужаси, тъй като макар и да не бях претърпял никаква вреда, споменът за моите родители и фактът, че съм затворник, ми причиняваха голяма мъка. Седнал на възглавницата и заобиколен от толкова хора, не можех и да мисля за бягство и тази сигурност изтръгваше от мен болезнени хлипания. Скоро един добродушен глас прозвуча зад гърба ми, донасяйки временна надежда и утеха в моите страдания. Обърнах се и видях един старец с бяла брада и привързан на главата тюрбан, който се приближаваше към мен.
– Не се бой, синко, – каза на арабски старецът, когото наричаха Наасен. – Тук никой няма да ти навреди. Ти си посланик на Бога-Змия Офис-Луцифер, комуто ние служим. Доказва го Знакът, който носиш, белязан за Негова Слава.
Той ми посочи с гальовен жест да му позволя да ме вземе на ръце, за да може така „да ми преподаде образа на Бог”. Действително имах нужда от нежно отношение, защото онези фанатици не си даваха сметка, че бях дете. Прегърнах стареца и той закрачи към края на залата, – която се оказа едно подземно помещение, – където се издигаше една колона, в чийто пиедестал блестеше малка скулптура от гладко полиран камък. Тя имаше формата на кобра, изправена върху себе си с лъчисти очи, което се дължеше навярно на инкрустираните камъни с едно много наситен зелен цвят. Образът ме очарова и щях да го докосна, ако старецът не се бе отдръпнал навреме.
– Хареса ли ти образът на Бог, „малки посланико”? – каза Учителят.
– Да, – отвърнах, без да зная защо.
– Ти имаш правото да притежаваш скъпоценния камък на Ордена, – продължи Учителят, докато ровичкаше в една торбичка от фина кожа, която висеше на врата му.
– Ето го! – възкликна Учителят Наасен. – Това е осветеният образ на Бога-Змия. За да го получат, мъжете преминават през сурови изпитания, които понякога им отнемат цял живот. Ти за разлика от това няма нужда да преминаваш никакво изпитание, защото си носител на Знака.
С един остър кинжал, който извади от пояса си, той отряза една зелена връв от един сноп, който висеше на стената, наниза на нея сребърното копие на статуята, завързвайки я с възел и я постави на врата ми. Сетне ме погледна в очите с такъв напрегнат поглед, който никога не успях да забравя. Също така не забравих и неговите думи, които той произнесе ритуално с много силен глас. Държеше ме с лявата си ръка и ме повдигаше, за да ме видят всички, докато с показалеца на дясната си ръка посочваше Бога-Змия. Каза следното:
– Посветени на Змията-Освободителка! Следовници на Змията от Несътворена Светлина! Почитатели на Змията-Отмъстителка! Ето Носителя на Знака на Източника! Този, който може да разбере със Своя Знак Змията; този, който може да придобие Най-Висшата Мъдрост, която е дадено да познае на Човека от Глина! Вътре в това Божествено дете, в утробата на вечния Дух, пръсъствува Белегът на Врага на Създателя и Творението – Символът на Източника на нашия Бог и на всичките Духове-затворници на Материята. И този Символ на Източника се е проявил в Знака, който ние и никой друг бяхме способни да видим: Божествено дете! То ще може да разбере Змията от отвътре! Но ние, благодарение на него – на неговия Знак-освободител – сме я разбрали от отвън и вече нищо не ще може да ни задържи!
– Да! Да! Вече можем да заминем! – извикаха в хор обезумелите Офитски Посветени.
Минутите течаха и всичко се бе успокоило в убежището на Офитския Орден. Арабите се бяха заели с някакъв вид подготовка, а Аз, въодушевен от змиевидния подарък и успокоен от доброто отношение на Учителя Наасен, не заподозрях нищо, когато той ми даде да пия от една чаша с освежаваща мента. Няколко минути по-късно падах, надвит от дълбок сън, със сигурноост причинен от наркотика, поставен в питието.
Когато се събудих, бях с моите родители в Британския Санаториум в Кайро, заедно с един лекар в бял комбинезон, който безуспешно се опитваше да ги убеди, че Аз просто спя.
С течението на годините реконструирах действията, които бяха довели до моето освобождаване. Както изглежда, Шефът на Полицията се задействувал бързо, боейки се, че отвличането на един член от богатата и влиятелна фамилия фон Зюберман ще приключи с чистка в Управлението на Полицията, чиято глава – която би била първата да се търкулне – беше той. Чрез доверени хора, просяци, безделници или обикновени свидетели, те открили без място за съмнения, че авторите на похищението били фанатичните членове на хилядолетния гностически „Офитски” Орден, считани за безобидни и дори много мъдри.
Отначало това объркало полицаите, които не успявали да видят мотива за отвличането, но като следвали някои следи, те стигнали до къщата на Учителя Наасен. Арабите, в еуфорията си да ме занесат дотам, се били държали неблагоразумно, влизайки всички заедно сред викове и възклицания. Един просяк – свидетел, присъствувал на странната процесия, – желаейки колкото да получи наградата, която моята фамилия бе обявила, толкова и да избегне полицейските палки, дал сведения за къщата, където били влезли похитителите. Тя била обкръжена от властите, но тъй като никой не отговарял на повикванията, се прибягнало до разбиване на вратата, откривайки едно скромно жилище, напълно лишено от хора. След грижлива инспекция бил намерен, скрит под един килим, капакът на пода, който отвеждал по една влажна каменна стълба до подземния храм на Бога-Змия.
Едно зловещо зрелище изненадало присъствуващите, тъй като моето бездиханно тяло лежало върху една копринена възглавница, заобиколено от трупове с конвулсивно изражение, които в един последен жест протягали втвърдените си ръце към мен.
Всички похитители били мъртви от отрова на кобра. Учителят Наасен и идолът се били изпарили.
Първото впечатление, което получили новодошлите било много лошо, тъй като те мислили, че Аз също съм мъртъв, но веднага разбрали своята грешка и тогава съм бил транспортиран до Британския Санаториум, заедно с моите родители.
На врата ми все още висяла сребърната змия, която после беше ревниво съхранявана от татко, макар че той понякога – години по-късно – ми я показваше, когато си припомняхме за това приключение.
В онзи момент, докато слушах татко и Рудолф Хес да говорят за Офитите, всички онези събития се струпаха в ума ми.
Бях се разположил странично срещу прозореца по такъв начин, че можех да ги виждам само странично как разговарят, но гласът им стигаше ясно до моите уши.
– Това е едно сребърно украшение с образа на Офис-Луцифер, – казваше татко. – Запазих го с оригиналната му връв; вземи, сега ти ще трябва да го съхраняваш.
Това бе едно необичайно откровение – не можах да не се завъртя малко, за да виждам по-добре, – тъй като татко никога не бе придавал важност на малкия идол, а Аз, който не разбирах неговото значение – също. Всичко дори се беше изтрило от ума ми преди години.
А сега се оказваше, че татко се бе преструвал, принизявайки важността на въпроса, докато в действителност бе приписвал определена непозната стойност на малкия идол! И най-странното беше, че той го бе донесъл тайно до Германия, предавайки го за съхранение на Рудолф Хес. Това нещо за мен нямаше смисъл.
От друга страна те говореха за Знака, също като арабите. Какъв Знак? Години след отвличането Аз продължавах да се гледам в огледалото, търсейки благословения Знак, който бе донесъл смъртта на онези нещастници; и никога не намерих нищо необичайно. Още по-малко пък бях подозирал, че татко бе вярвал в съществуването на този белег – или стигма? –
В главата ми се въртеше вихър от безпорядъчни мисли, докато разсеяно гледах как Рудолф Хес изучава сребърната змия.
Внезапно, мушкайки ръка през яката на анорака, той извади една връв, надяната около врата му. От нея висеше една сребърна змия, напълно еднаква с моята!
Рудолф Хес ги бе поставил в ръката си, за може да ги види баща ми, и след няколко минути прибра своята и постави другата в джоба. Мигове по-късно двамата влязоха в топлия хол, без да споменат темата на предходния си разговор.
Тази резервирана нагласа ме убеди в неуместността на това, да спомена по някакъв начин въпроса, защото щях да се издам извършения от мен порицаем шпионаж. Не го мислех много: щях да мълча, докато не ме заговорят директно за това, но си обещах да направя невъзможното, за да придобия информация за тайнствения Знак.
Беше два часът сутринта и вуйчо Курт стана с намерението да се прибира в своята стая. Не го упреквах за това, тъй като той бе говорил много часове, но разказът му пробуди в моя Дух безпокойства и въпроси, правейки ме нетърпелив и неделикатен.
– Вуйчо Курт, – казах, – късно е, знам, и знам също, че утре ще можем да продължим нашата беседа, но наистина имам нужда да ми отговориш на два въпроса преди да си идеш.
– Ха, ха, ха, ха! – засмя се той със страховития си смях. – Същият си като мен на твоята възраст: нуждаеш се от отговори, за да можеш да живееш. Това е като една жажда. Разбирам те, Neffe. Какво искаш да знаеш?
– Само две неща, – казах. – Първо: Има ли възможност този Знак, който арабите са виждали в теб, да е същият, който Белисена Вилка е видяла в мен?
– Без никакво съмнение, Neffe, – отговори той. – Знакът означава много неща, но той е също един Sanguine Signum [2] и двамата имаме същата кръв. Кръвта не е определящ фактор за появата на Знака, но действително е „условие за качество”; ако у членовете на нашата фамилия се явява един знак, то това е същият знак. Аз не бях знаел досега, че е имало и друг жив фон Зюберман с въпросния белег. Татко, с когото накрая говорих за това, ми разказа, че според семейната традиция един наш предтеча бил „доказал” на своите съвременници посредством определени белези, че е „избраник на Небето”, по силата на което Крал Албрехт ІІ Австрийски му дал титлата на Барон през ХV век. От тази Епоха се водят фамилните анали, като всичко преди това остава неясно и непознато. През следващите векове фамилията винаги се е посвещавала на производството на захар, както казва Белисена Вилка в своето писмо, и е следяла за появата на потомци с „особени способности”. Действително, имало е няколко членове на Фамилията, които са показвали, че притежават свръхестествени дарования, но никой не е успял да разреши семейната загадка. Единствено последните поколения от египетския клон са успели да се приближат до разрешението на мистерията с откриването, че съществува един белег или знак с циклична поява сред членовете на фамилията през вековете. Но освен тази новина, получена благодарение на контактите, осъществени с определени улеми – ислямски мъдреци – не е много това, което е могло да се узнае със сигурност.
За мое отчаяние вуйчо Курт продължаваше да върви към вратата с твърдото намерение да си ходи.
– Ще ти задам втория въпрос, – казах. – Успял ли си да разбереш какво представлява Знакът?
Вуйчо Курт направи един жест на досада.
– Мислиш, че един отговор, който самият Аз съм търсил в продължение на години, може да се обобщи с две думи? Предполагам, че въпросът ти се отнася до Символа на Източника, който е метафизическата причина на нашия знак. Ако е така, ще ти кажа само, че всичко, което успях да открия по тови въпрос е по-малко от онова, което излага в писмото си Белисена Вилка. Съгласен съм напълно с нея и според това, което ми бе разкрито в Черния Орден SS, Символът на Източника е свързан с Мистерията на духовното оковаване. Символът на Източника, Neffe, е като един Харизматичен Белег: този, който е обхванат от въпросния белег – съзнателен или не, „ориентиран” или не към него – остава неизбежно окован към Материята; този, който вместо това успее да обхване знака – да го разбере или преодолее – успява да се освободи от оковаването, да бъде „свободен в Източника”. И тези, които се стремят да поддържат Вечния Дух окован под този белег или Символ на Източника, са Учителите на Кâлачакра – Бялото Братство от Чанг Шамбала. А тези, които се стремят Духът да преодолее Символа на Източника, навярно разбирайки Змията, са Посветените на Хиперборейската Мъдрост – Боговете-Освободители от Агарта. Това е, накратко, всичко, което зная за Символа на Източника. Но ако твоят въпрос се отнася до Знака като белег, ще ти кажа, че зная дори още по-малко, тъй като Знакът могат да разпознаят само онези, които вече го познават. Основен принцип е, Neffe, че за да се различи едно нещо от друго, то трябва първо да се познава; същото е валидно и за Знака: „виждат” го само онези, които имат Истината вътре в себе си, защото само така е възможно да се разпознае външната Истина; затова ние с теб не можем да видим Знака, макар и да го носим в нас, тъй като все още имаме нужда тепърва да стигнем до Истината.
Слушах вуйчо Курт съкрушено, тъй като бях хранел тайната надежда, че той ще знае отнасящото се до Знака и навярно ще се съгласи да ми довери неговата тайна, но отрицателният му отговор беше прост и логичен: откровението на Знака трябваше да бъде вътрешно.
Лицето ми отразяваше моето обезсърчение и това накара вуйчо Курт да се засмее отново.
– Не се безпокой, Neffe, не е толкова важно ние да виждаме Знака, а да го разпознават онези, които трябва да ни помагат. И това винаги се случва, както го доказва твоят собствен опит. Но има нещо, което може би ще компенсира любопитството, което изпитваш. През годините, когато бях в Азия, Аз придобих една точна информация относно нашия Знак: неговото телесно местоположение.
– Къде е? – попитах Аз, без да скривам нетърпението си.
– На едно много любопитно място, Neffe, – отвърна с явно удоволствие той. – В ушите.
Погледна часовника и без да изчака отговор, каза:
– До утре, Neffe Артуро – и излезе.
В първия момент си помислих, че вуйчо Курт се шегува с мен, но сетне отидох до огледалото в банята, за да си погледна ушите. В тях нямаше нищо необичайно: малки, без възглавничка, прилепени към главата; бяха – наистина – същите като тези на вуйчо Курт.
Определено Аз не бях способен да „видя” прословутия Знак; и отидох да си легна.
[1] Чадра (от перс. chādor – „шатра, палатка”) – фередже (бел.прев.).
[2] Sanguine Signum – кръвен белег (бел.авт.).
Коментари
Публикуване на коментар