Книга Четвърта
Глава ХVI
– Вуйчо Курт, това, което ми разказа, е удивително! Ти сам, вътрешно, т.е. без ничия помощ, си стигнал до един от Боговете-Освободители! – възкликнах, впечатлен от подобието на неговия опит с моето възприятие на онзи безкраен миг в нощта на земетресението, по време на който съзерцавах Божествения образ на Девата от Агарта.
– И кажи ми, вуйчо, – добавих, игнорирайки протестиращите жестове на вуйчо Курт, който искаше да продължи линейно с разказа си, – успя ли да съхраниш способността си да комуникираш с Капитан Киев? Искам да кажа: успявал ли си да го чуваш по-нататък? Чуваш ли го все още и днес?
– Да, Neffe, – заяви примирен той. – Макар да изминаха няколко години, докато се осмелих да се обърна директо към Него, Неговият Глас ме водеше през всеки момент, спасявайки ми живота малко по-късно в Азия, както ще видиш, ако ме оставиш да продължа с разказа. Но ще ти дам предварително един положителен отговор на последния ти въпрос: все още го чувам; все още ме води. Той ми нареди да дойда в Санта Мария и да остана тук. И макар и да изпълних Неговата повеля, направих го с неудоволствие и всичките тези години – тези тридесет и три години – прекарах в открито неподчинение спрямо Висшите Неизвестни. Да, Neffe: Той ми е говорил много пъти и все още ми говори, както го направи преди ти да дойдеш, когато забръмча жуженето на пчелите – звукът на Дордже-то на Друидите – и ме предупреди, че ще бъда нападнат; но Аз не съм отвръщал на Неговите послания. Никога не съм го правил от 1945 година насам.
– Боже мой! Защо, вуйчо Курт? Как си могъл да оставаш в мълчание, да оставаш безразличен пред Гласа на Боговете? – не разбирах неговото отношение и му го казвах, почти крещейки.
Преследван от Друидите, от Бялото Братство, от цяла една Йерархия от пъклени същества: как можеше да отхвърли той единствената възможна помощ – подкрепата на Боговете-Освободители? О, mein Gott, колко трудно ми беше понякога да разбирам вуйчо Курт.
– Знам, че не можеш да ме разбереш, Артуро. Но работата е, че би трябвало да се поставиш на мое място – да се намираш в моята кожа през 1945 г., виждайки Германия разрушена от Синархията на Съюзниците и установявайки, че Най-Мъдрите човеци – Посветените от Черния Орден – изчезваха безследно в Антарктическите Оазиси или през Разширените Портали. И докато Те си отиваха – до Последната Битка или кой знае докога – Аз получавах заповедта да остана в Ада, сам, да изпълня една мисия, за която не знаех абсолютно нищо и в която не вярвах. Да, Neffe, можеш да го нарече липса на вяра или както си искаш, но Аз не вярвах, че моето оставане тук бе действително важно: чувствувах се изоставен, предаден от Боговете, оставен на собствената ми участ. Какво можех да направя Аз пред триумфиращата Голяма Конспирация? И въпреки това не бях прав. Сега го виждам и се надявам, че няма да бъде късно, за да поправя глупавото си отношение. Писмото на Белисена Вилка ми разкри една неподозирана част от Историята – един аспект, който придава последен смисъл на моя живот. Защото, естествено, остава ми само да умра с чест, за да изтрия петното на тези години на позорно спокойствие.
Вуйчо Курт се измъчваше ненужно и отново Аз бях виновникът за неговото страдание. Проклех се, че бях задал този въпрос и ми се искаше земята да ме погълне на място. И нямаше начин да спра своята субективна самокритика.
– Аз съм есесовец, Артуро! Един Посветен от Черния Орден на SS! – каза отчаяно той. – И Аз оставах в една удобна ситуация: укрит през всичките тези години, но в безопасност, в удобна безопасност! Проклет да съм Аз и всички офицери от SS, които са действували по същия начин! Трябваше да се борим, да формираме съзнанието на младите, да разкриваме Хиперборейската Мъдрост! Но предпочетохме да замълчим, да приемем една страхлива поза, с претенцията, че тя е благоразумна. Представи си, Артуро: ако дори на Боговете не бях способен да отговоря, колко по-малко воля бих имал да обяснявам нещо на някого! И знаеш ли защо? Защото дълбоко в себе си си ние не вярвахме в новите поколения, нито в Триумфа на Фюрера, нито в Последната Битка! Може би – и казвам само „може би” – ние ще бъдем отчасти извинени, защото в нашето убеждение трябва да се е намесила ръката на Врага – Мощта на Илюзията на Бялото Братство. Бяхме неверници и егоисти и не трябва да очакваме прошка от Боговете, защото Те не са съдници. Всъщност ние сме задължени от нас самите, от нашата чест...
До днес, Neffe, Аз живях, приемайки ролята на жертва, твърдейки непреклонно, че нищо не би могло да се направи срещу Синархията, освен да се очаква Последната Битка – Края на Света, Апокалипсиса, една Божествена намеса. И дори това го казвах с ирония, без да вярвам, че Пришествието ще се случи, че Аз ще доживея да го видя. И с моето пренебрежение, и с безразличието на толкова други, които може би правят също като мен, ние осъдихме на невежество онези, които със сигурност ще трябва да участвуват в Същностната Война, в Последната Битка на Същностната Война! О, Богове, какви глупаци сме били! Не го бях разбирал досега, докато ти не дойде и не ми разказа за твоя предрешен живот, докато не ми описа годините на търсене и не ми показа как никъде не е възможно да се намери Истината: колко бродене слепешката си могъл да избегнеш, ако ме беше познавал преди! Мен, Оскар или кой да е от нас, които знаехме Истината! О, Артуро, какво направихме? Спасихме мизерните си животи, но с цената на загубата на честта, на това да изоставим младите на собствените им сили, да позволим те да бъдат покварени и унищожени от Врага...
– Но, вуйчо Курт, – казах, опитвайки се да го успокоя, – ти си получил една заповед от Капитан Киев: трябвало е да останеш скрит по стратегически причини, навярно очаквайки писмото на Белисена Вилка. Може действително другите есесовци да са действували егоистично, както ти казваш, но Аз намирам за много показателна твоята история, моята и тази на Белисена Вилка. Виждам всичко много синхронизирано, много съвпадащо и ми се струва, че Боговете са го изчислили предварително. Затова, прочее, не бива да се огорчаваш напразно: нещата ще придобият смисъл, твоите тридесет и три години в Санта Мария ще имат смисъл, ако изпълним молбата на Белисена Вилка и намерим нейния син и Меча на Мъдростта, ако покажем нейното писмо на Нимрод де Росарио и се присъединим към неговия Орден на Мъдрите Строители.
– Може би имаш право. Но Аз открих грешката си и нищо не ще ми попречи да заплатя дълга на честта, който дължа на тези, които идват след мен. Дългът е към теб, Артуро, зная го! И затова Аз съм готов да умра, ако това е необходимо; да умра с чест, както умира един офицер от SS. Да, Артуро, считай това за клетва: ще те закрилям от Друидите, ще поставя на твое разположение всичките способности и сили, които развих в Черния Орден и ще умра за теб, ако е необходимо, за да изпълниш ти мисията, която ти е поверила Белисена Вилка!
Беше безполезно да се опитвам да убедя вуйчо Курт, че ситуацията не беше толкова тежка и че никой нямаше да умира. Но само успях да го убедя в моята наивност. Във всеки случай, едно нещо беше ясно: той – невероятно! – притежаваше способността да комуникира телепатично с Капитан Киев – един от Господарите на Венера, когото Белисена Вилка споменаваше на няколко пъти в своето писмо.
Коментари
Публикуване на коментар