Книга Четвърта
Глава ХVIІ
Обещах си повече да не прекъсвам вуйчо Курт. Неговият разказ продължи така:
– Съгласно подписаните и подпечатани документи, които съдържаше пликът, връчен ми от SS Оберфюрер Пап, вече бях член на Schutzstaffel (Гвардейски Ешелон или SS) и отивах да получа обучение в Орденсбурга на Кросинзее, присъединен с чина на SS Оберщурмфюрер [1]. В SS обикновено се постъпваше за кариерата на офицер с чин SS Унтерщурмфюрер [2], но дипломантите от НАПОЛА поради тяхната предварителна военна подготовка биваха присъединявани с един чин по-високо. По тази причина Аз влизах катоSS Оберщурмфюрер от легендарната 1а Танкова Дивизия „Лайбщандарте Адолф Хитлер” и понеже Остенфюрерите от Селективния Корпус за Източни Изследвания на НАПОЛА имаха своето естествено място в „Лайбщандарте”.
Офицерите от SS биваха обучавани в специално подготвени за целта центрове в различни места на Германия. Това бяха Орденсбург – замъци-манастири, заобиколени от горички и паркове, самодостатъчни по отношение на педагогическата цел, за която бяха предназначени. Три Орденсбурга зависеха от N.S.D.A.P. и един – замъка Вевелсбург – принадлежеше изключително на Waffen SS.
Кросинзее в Източна Прусия се занимаваше с физическа и ментална подготовка и със завършването на чисто военното обучение. Във Фогелзанг в Рейнска Област се даваше политическо и мистично обучение, и накрая Зонтхофен в Бавария се занимаваше с висшето образование на офицерите от SS по Политика, Дипломация или Военни Изкуства. Тези три бургове – Кросинзее, Фогелзанг и Зонтхофен – се преминаваха в този ред, като във всеки един от тях можеше да се остава по една или повече години в зависимост от особената кариера, която се следва. Но във Вевелсбург влизаше само един изключително подбран автентичен Елит, който се домогваше да получи Посвещение в Най-Окултното Познание на Черния Орден на SS, чийто Велик Магистър беше Райхсфюрерът Хайнрих Химлер.
В моя специален случай имаше изрични заповеди от Рудолф Хес да бъде ускорен моят престой в Кросинзее и Фогелзанг, поради което се обучавах в първия бург само три месеца и три месеца във втория. В Зонтхофен останах шест месеца и сетне прекарах три месеца в Бернау близо до Берлин в един секретен център на S.D. [3], където се даваше обучение в техниките на контрашпионаж. Като цяло – петнадесет дълги и трудни месеци на обучение, които завършиха към края на 1938 г., когато с чин на SS Хауптщурмфюрер [4] напуснах окончателно офицерските аули и библиотеки в качеството на ученик.
От идването ми в Германия през 1933 г. бяха изминали шест години, по време на които получих едно елитно образование, толкова специфично и добре замислено за това, което се желаеше да се получи от мен, че е трудно да си представим как то би могло да бъде направено по-добро.
По това време, – продължи вуйчо Курт, – Германия и нейните съюзници щяха да влязат в Тоталната Война срещу Силите на Материята – една война, която бе по-страховита от тази на „Махабхарата”, – и когато настъпиха тези времена, Аз имах възможността да действувам в полза на моята Родина и на Човечеството. Всъщност, Neffe, Аз получих първата си мисия преди да избухне конфликтът – едно начинание толкова странно, че би било трудно да го поставим в рамките на военните операции, особено сега, когато „професионалните” армии са едни добре смазани машини, а войниците – прости роботи. Но Waffen SS не беше една чисто военна организация, а външно проявление на Черния Орден – един Орден от Хиперборейски Посветени: съществуваха, прочее, наред с класическите военни операции и мисии с чисто езотеричен характер. Една от тях беше Операцията "Алтвестен", която бе предприел през 1937 г. професор Шефер, финансирана и ръководена от SS. Както бе предрекъл Рудолф Хес, моята Съдба бе свързана с тази експедиция до Тибет и никой, нито дори предателят Шефер, нямаше да може да ми попречи да участвувам в нея. Но през 1937 г. групата вече бе заминала и едва една година по-късно Аз се присъединих към тях в Тибет.
Предхождащите това обстоятелства бяха не по-малко странни, но ще ти ги разкажа, след като сме вечеряли, – каза изненадващо вуйчо Курт. Той погледна часовника си и се плесна по челото с удивление. – Ама че съм невнимателен! От пет часа те занимавам, без да съобразя, че това е първият път, когато напускаш леглото от петнадесет дни. Наистина ли си добре? Кажи ми истината, защото може би ще е по-добре да си легнеш и ще кажа да ти донесат вечеята горе.
– Много добре съм, вуйчо Курт, – казах, – и ако искаш да знаеш истината, това, което чувствувам сега, е глад. Така че, да вървим да вечеряме!
Вуйчо Курт се усмихна весело, докато се отправяхме към трапезарията. Един час по-късно се върнахме и се разположихме в столовете, след като бяхме изяли една лека студена вечеря, състояща се от месо и салати, по време на която разговаряхме на различни теми без никаква връзка с прекъснатия разказ.
Накрая, докато пиехме по чаша кафе, вуйчо Курт реши да продължи разказа.
– Това е една хубава лятна нощ, – каза той. – Ясно небе, приятна температура, тишина и полски аромати. Предлагам ти да седнем под върбите, Neffe! Ще видиш как ще се наслаждаваш на свежестта на нощта, докато напредваме с разказа.
– О, не, – отвърнах. – По-добре ще е да се върнем в хола. Там ще ни е по-удобно.
Съжалявах, че развалям ентусиазма на вуйчо Курт, но не желаех са се срещна отново с булдозите. Знаех, че рано или късно ще трябва да го направя, но щях да се постарая това да стане през деня. Булдозите отново през нощта? Идеята ме изпълваше с ужас, но вуйчо Курт трябваше да не го е забелязал, защото свивайки рамене, той се отправи към хола, последван от мен.
– Три или четири седмици след като пристигнах в Кросинзее, – продължи да разказва вуйчо Курт, – Аз се върнах в Берлин, за да се срещна с Конрад Тарщайн, моят контакт в Thulegesellschaft.
„Грегорщрассе 239” съответствуваше на един старинен дом на два етажа, който трябваше да е имал повече от два века изпълнено с перипетии съществуване, а неговият единствен обитател – Конрад Тарщайн – се оказа типичен берлински дребен буржуа: плешив, нисък, с дебело коремче, който напълно подхождаше на порутеността на мястото.
Вероятно едно подобно място и човек, – помислих си, – имаха за цел да отклонят възможните шпиони или да разочароват нетърпеливите кандидати. Аз лично претърпях втория ефект, когато почуках с плесенясалалия пръстен, мушнат в една бронзова дръжка, съмнително закрепена на разнебитената врата.
– Да? – запита един писклив глас, който идваше от някакво неопределено място.
– Аз съм Курт фон Зюберман, – казах, обръщайки се към малката шпионка, която най-сетне се бе отворила в едно от крилата на вратата, откъдето една двойка шавливи очички ме наблюдаваха нетърпеливо. – Изпраща ме хер Рудолф Хес...
Вратата се отвори и се появи една малка закръглена фигура с учтиво протегната за поздрав ръка.
– Аз съм Конрад Тарщайн, – каза. – Влезте, очаквах Ви.
Вътрешността на къщата не подобряваше с нищо първоначалното впечатление. Мебелирана с явен лош вкус в една безразборна смесица от форми и стилове, няколко минути в къщата бяха достатъчни за всеки, за да изгуби вяра, че тук имаше или можеше да се случва нещо важно. И въпреки това Аз очаквах много от Thulegesellschaft, където според Рудолф Хес щях да намеря отговор на всичките си въпроси.
Седнал в един абсурдно кресло в стил Луи ХV, което изглеждаше да няма никакво място тук, пред една нормандска маса и едни ренесансови столове, Аз наблюдавах с изненада как Конрад Тарщайн се кани да попълва някаква папка. Това беше най-отдалеченото от една духовна дейност, каквото можех да си представя, затова се поколебах да дам личните си данни – отношение, което Тарщайн изтълкува погрешно продиктувано от страх.
– Не се бойте, – каза Тарщайн. – Книгите на Ордена никога не биха могли да бъдат намерени. Мога да Ви уверя, хер фон Зюберман, че никога не се е случвало едно значително проникване в детайлите на Култа или самоличността на нашите членове. Претърпявали сме дезертьорства и едно малко предателство, но винаги в повърхностните нива на ордена и от хора, които не притежаваха много точно познание за вътрешната организация.
– Посрещате ли много кандидати, господин Тарщайн? – попитах Аз.
Конрад Тарщайн вдигна поглед от папката и ме наблюдава с любопитство няколко дълги минути. Накрая, като че ли си даваше сметка за нещо забравено или пропуснато, той прекара ръка по челото си, докато лицето му се озаряваше от една усмивка.
– Лаконичността на Рудолф Хес! – каза, сякаш размишлявайки на глас. – Неговата вечна и плаха лаконичност. Трябваше да предположа, че Вие не сте осведомен, че това интервю не представлява част от някаква редовна практика в Thulegesellschaft. Кажете ми, Курт фон Зюберман, каква информация получихте от Рудолф Хес, за да дойдете тук?
Отговорих му в пълна форма за всичко, което знаех относно Thulegesellschaft: това, което ми бе казал Рудолф Хес в нашата беседа в Канцлерството в нощта на дипломирането и отпращането ми към един „контакт” в Берлин, – Конрад Тарщайн, – изложено в неговото писмо, което попадна в ръцете ми чрез SS Оберфюрер Пап.
Докато говорех ме връхлиташе съмнението, че се бе получило някакво неочаквано недоразумение поради някаква грешка, допусната от мен в интерпретацията на инструкциите. Но колкото и да размишлявах, не намирах никаква причина, която би могла да предизвика изненадата на Тарщайн пред моя въпрос за приемането на други кандидати в Thulegesellschaft. Или действително никога не идваха други кандидати на „Грегорщрасе 239”? Това бе потвърдено накрая от самия Конрад Тарщайн няколко минути по-късно. Той одобри с кимане на плешивата си глава всичко, което казах, и след като постави папката в един кожен куфар, ме покани да премина в едно вътрешно помещение на огромния дом.
Залата, където се намирахме, се свързваше с вратата на улицата посредством един коридор от малкото фоайе. Отдясно се виждаше стълба от фино полирано дърво, покрита с килими, която по една крива от деветдесет градуса отвеждаше на горния етаж и продължаваше в една балюстрада, която се простираше странично по дължината на един пасаж, съвършено видим отдолу. Към предната страна на залата се отваряха две врати с огромни рамки от дялано дърво. Поемайки по дясната врата, ние с Тарщайн стигнахме до един открит двор, заобиколен от галерии с малки колони под нормадски арки, във всяка една от които се отваряха странични врати. Следвайки лявата галерия, изминахме дължината на едната страна на павирания двор и продължихме през една напречна двойна врата, която ни отведе към друг двор, този път затворен под една стъклена камбана, докато галерията се простираше по дължината на този двор, за да завърши в стената в дъното.
Преди да стигнем там, ние влязохме в последната от безбройните врати, които отвеждаха в задните галерии. Мястото, в което бяхме стигнали след тази лабиринтна екскурзия, беше наистина изненадващо. Със затварянето на вратата, която отвеждаше в галерията, изглеждаше, че влизаме в един модерен апартамент, който по-скоро би се намирал в някой небостъргач на „Бернауерщрасе”, отколкото тук, в сърцето на едно западнало жилище от ХVІІІ век.
– Изненадан ли сте, г-н Курт? – попита усмихвайки се Конрад Тарщайн. – Накарах да ремонтират това крило на тази старинна къща, за да живея с известно удобство. Нищо от другия свят, по-скоро просто, но удобно за някой, който вече е изминал голяма част от последния път. ... Вижте, Курт, това е кухнята – модерна и добре устроена; това – трапезарията и холът. Оттук, моля. Вижте – това са спалните; има две, защото често приемам една семейна двойка стари приятели като гости. Минете оттук, Курт; вижте – това е основното помещение, където прекарвам по-голямата част от деня и нощта.
Намирахме се пред една стая с огромни разери, чиито четири стени бяха покрити с рафтове с книги. В центъра, под една квадратна лампа с регулираща се височина, която висеше от тавана, една маса, отрупана с книги – някои отворени, други на купчини, – и няколко ръкописа, позволяваха да се отгатне работното място или кабинетът на Конрад Тарщайн.
Малко объркан от особената гледка, на която бях свидетел, и удържайки желанието да отида незабавно да разгледам ръбовете на книгите, които явно бяха много стари, Аз овладях нетърпението си и попитах:
– Защо тук? Защо да се строи една къща вътре в друга къща? Няма ли да бъде по-практично да се придобие друг, по-удобен имот в един по-приличен квартал?
– Успокойте се, успокойте се, Курт, – каза Тарщайн. – Това бе направено така поради една важна причина: Ние не можем да изоставим тази къща, която е много скъпа за нас. В нея са ставали много важни неща за Германия и Човечеството. Затова, макар малцина да са тези, които я посещават, ние я поддържаме непокътната, без да променяме нищо от нейната старинна и озадачаваща мебилировка. Преди тридесет години – през 1908 г. – тук функционираше една тайна група, чийто членове основаха през 1912г. Germanenorden [5], който сетне породи Thulegesellschaft и N.S.D.A.P. Разбирате ли сега, защо трябва да съхраняваме тази къща?
– Защото тук е започнало всичко, – казах Аз с възхищение.
– Точно така, тук започна да се пише историята на следващото хилядолетие. Тук, единствено тук, дойдоха един ден Висшите Неизвестни, за да скрепят с печат основаването на Третия Райх! По-скоро Берлин ще рухне от своите основи, отколкото да може да се пипне и един пирон от тази свещена къща.
Когато Конрад Тарщайн говореше по този начин, неговият писклив глас придобиваше пророчески тонове и ставаше магнетичен и обаятелен, карайки слушателя да забрави за момент чудатия вид на човека, който го издаваше.
– Да пийнем по чаша чай, – предложи Тарщайн, – и ще Ви изложа някои неща, които трябва да знаете за Thulegesellschaft и за уговорката, която сме направили с Рудолф Хес относно Вашето постъпване.
Съпроводих го до чисто новата кухня, съжалявайки, че напускам тази омайваща библиотека. Излязохме от библиотеката през друга врата, съседна на тази, през която бяхме влезли, и се озовахме отново в галерията и двора. Така разбрах, че домът на Конрад Тарщайн се простираше в цялото това крило на старинното жилище, срещу втория етаж.
– Колко стаи има къщата? – попитах, докато подслаждах ароматния шанхайски чай.
– Ако броим и двата етажа, около тридесет или тридесет и две помещения, – отвърна загадъчно той. – Кой би могъл да знае?
Изгледа ме един дълъг миг, сякаш колебаейки се дали трябва да спре дотук или да завърши отговора. Накрая нещо в него изглежда се отпусна и той избра втората алтернатива.
– Вижте, Курт, не зная дали все още сте подготвен, за да приемете определени факти, които убягват на нормалното разбиране на съвременния човек. Във всеки случай, предвид, че се опитваме да направим от Вас един Хиперборейски Посветен, рано или късно такива факти няма изобщо да Ви се струват изненадващи: само е въпрос на време да ги разберете. Затова ще Ви дам една информация, която за кой да е рационален ум би била логически невероятна, но не ще бъде такава за нас, тъй като съответствува на най-строгата истина, съвършено установима от всеки Посветен: в тази къща днес може да има 32 помещения, но утре, може би ще има 35, 40 или повече; или може би по-малко – 20, 25, 30, – кой би могъл да знае?
Естествено, Neffe, това разкритие произведе у мен неразбирането, което предвиждаше Тарщайн. Не забравяй, че бях само на 19 години и че все още бях развълнуван от наскоро придобитата способност да чувам Гласа на Киев, Господаря на Венера. Аз обаче не се шокирах и приех думите му спокойно. Конрад Тарщайн продължи, очевидно доволен от нулевия ефект, който причиняваха неговите данни.
– Това не е обикновена къща, Курт. Не, господине, Вие се намирате в онова, което ние наричаме освободен плацдарм – oppidum [6] – т.е. едно пространство, спечелено от Врага. Макар Вие да виждате само стени, заобикалящи застроената площ, те само покриват едно стратегическо ограждение, наричано Архемона или vallo obsesso [7], което отделя и изолира плацдарма от Валпладс или вражеската територия, т.е. от campus belli [8]. Вие не можете да възприемете Архемоната, защото още не сте Посветен и Вашата Душа блокира духовното Ви виждане: единствено Вашият Несътворен Дух е способен да долови харизматичното ограждение на Архемоната. Но тепърва ще го видите, Курт, тепърва ще го видите. И тогава ще разберете, че е реално това, което изглежда невъзможно, и че къщата не е геометрично стабилна, защото нейната структура не участвува изключително в Сътворените Архетипове, както всяка една къща, а че в нея се намесва един несътворен елемент – Актуалната Безкрайност!
След това заявление, Тарщайн въздъхна и каза:
– Тук, Курт, Времето тече по друг начин, десинхронизирано от външното Време, – от Времето на Света, – затова в това освободено пространство на плацдарма и с това собствено време постройката не може да бъда стабилна и не само, че нейните сектори варират, но те го правят в синхронност с вътрешното Време: векове и хилядолетия разстояние могат да се преодолеят с преминаването на една от тези врати. През едно от тези пролуки във времето и пространството дойдоха веднъж моите Предци – Господарите на Тарсис от германския клон, които са принадлежали на един средновековен Орден, познат исторически като Ейнхеряр: трябва да знаете, че моята фамилия „Тарщайн” означава „камък от Тарсис” в памет на един легендарен Дом, който извежда своя расов произход от белите Атланти – от оцелелите бели хора на Атлантида. Зная, че това ще Ви се стори фантастично, но Аз произлизам от една Фамилия, която е оставала скрита в продължение на столетия поради упоритото преследване, смъртно преследване, на която я подлагали Силите на Материята, т.е. онази Окултна Йерархия, управлявана от мрачните извънземни същества, установени в Чанг Шамбала.
Нека бъда малко по-ясен: моята фамилия, германският клон на Господарите на Тарсис, произлиза от Швабия – страна, където те се установили с голяма секретност през ХІІІ век, бягайки от една легендарна атака на Демоните, която почти унищожила цялата ни Фамилия. Там те се запазили в продължение на четири столетия, съхранявайки Хиперборейската Мъдрост, която била поверена в далечни времена на нашия Дом. През ХVІ век един Хиперборейски Понтифекс, произлизащ от Англия, основал в двора на Император Рудолф ІІ в Прага Ордена Ейнхеряр, който имал за цел да развива и прилага във всеки момент от Историята един точен метод, за да локализира пришествието на Господаря на Абсолютната Воля – Посланика на Господаря на Войната, т.е. Фюрера на Бялата Раса. В онзи момент Понтифексът решил, че най-добрата Стратегия за поддържането и запазването на Ордена изисквала неговите членове да принадлежат винаги на осем избрани потекла между Фамилиите с Най-Чиста Кръв в Европа. Случаят бил такъв, че един от Князете, призовани от Понтифекса, принадлежал към моята фамилия, докато друг произлизал от Дома на Бранденбург – от едно странично потекло на династията Хоенцолерн. Орденът работел тайно в продължение на следващите векове, формирайки Хиперборейски Посветени и очаквайки времената на идването на Великия Водач на Бялата Раса. Неговата най-важна база на действие било маркграфството Бранденбург, което от ХІІ век било наследствено княжество, васално на Императора. И именно присъствието на Ордена е свързано с по-късния възход на Дома на Бранденбург над останалите княжества на Европа до придобиването на кралската титла, постигнато от Фридрих Вилхелм ІІІ през 1791 г. Тогава се ражда Прусия – Държавата, в която ръководният национален принцип бил честта, където семейството се организирало около авторитарната и образцова фигура на бащата, където редът царувал във всички обществени класи – благородничество, буржоазия и селячество, – защото се утвърждавал в дълбоко вкоренените понятия на изпълнението на дълга, пестеливостта, безусловното подчинение на младшите в цялата йерархия на служителите и в най-строгата военна дисциплина.
Но преди всичко Прусия била по начало една военна Държава: две трети от нейния бюджет се посвещавали на поддържането на могъщата национална войска, която нанесла поражения на Франция, Австрия, Русия и др., и наложила уважение и възхищение към суровия и господарски пруски „начин на живот”. И заедно с изкуството на войната тук се култивирали философията, литературата, музиката. Но нищо в тази революция не ставало по случайност: Орденът изпробвал в едно общество на Чистата Кръв Новия Ред, който Фюрерът, в своето скорошно идване, щял да наложи на цяла Германия и на Света. Затова именно Фюрерът никога не е скривал своя дълг към Прусия и е оповестил публично своята симпатия към Фридрих ІІ Пруски и Бисмарк, Железния Канцлер.
Е, добре, Курт: старинният Орден Ейнхеряр бил станал толкова силен през ХІХ век, че един от неговите Посветени бил коронясан за Крал на Прусия през 1840 г. Имам предвид Фридрих Вилхелм ІV, наричан почтително „Бранденбургския Дамян” поради неговата любов към Красноречието и в памет на прочутия оратор от Ефес. Той бил същият Крал, който заповядал да реконструират Мариенбург – замъка, който през Средните Векове служел за резиденция на Великите Магистри на Тевтонския Орден; тази работа по реставрацията, както ще узнаете, се продължава понастоящем от една специална дивизия на SS, в изпълнение на преките заповеди на Райхсфюрера Химлер. И този именно Крал бил, който, считайки, че древната опасност е изчезнала и че Демоните вече не биха могли да попречат на налагането на Новия Ред в Света, разрешил създаването на фамилията Tharstein или Tarstein – съкращение от „Tharsisstein”, – съпроводена с благородническата титла на Граф и правото да излага фамилния герб в Замъка на Дома. Замъкът Тарщайн се намира недалеч оттук, Курт, – на около 100 км от Берлин, но Аз от много години не го посещавам често, защото се съм напълно зает с работата за Thulegesellschaft и Черния Орден на SS.
Елате, Курт; ще Ви покажа нещо много тайно и свързано с тази тема.
След това той ме отведе през един страничен коридор до една близка стая, херметически затворена с двойна ключалка. Когато бяхме вътре, пред погледа ми се разкри една друга богата библиотека: по двете стени би трябвало да има подредени около четири хиляди книги, много от които с явна древност; на другата стена една лавица преливаше от документи и свитъци.
– Целият този материал има една обща черта, – обясни той. – Той се отнася се до „Друидите” и „друидизма”. Някои от тези документи са много секретни и са били придобити на висока цена: те произлизат от цяла Европа и се отнасят до всички Епохи, чак до днес. Това със сигурност е най-пълната колекция, която някой някога е събирал за Друидите.
– Но, – възкликнах изненадан. – Друидите не са ли били исторически персонажи, вече изчезнали? Вие говорите така, сякаш те все още съществуват!
– Преди момент Ви споменах факта, че моята фамилия – Домът на Тарсис – е била принудена да бяга преди седем века поради „една атака на Демоните”; е, добре: тези „Демони” са били Друиди или „Голени”, както са ги наричали моите предци. И оттогава, доколкото знам, тяхното могъщество никога не е намалявало. Напротив, може да се твърди, че днес то е по-силно от всякога. Но имайте предвид това, Курт: ако Стратегията на Фюрера надделее и някой ден Третият Райх се окаже властвуващ над Човечеството, една от големите ни езотерични битки ще трябва да водим срещу Голените, които в Европа представляват колоната на Синархията.
– Но кои са те? Къде са? – попитах шашнат.
– През Средните Векове техният център на действие е била Католическата Църква – отговори замислено той, – където, както изглежда срещу тях са се сражавали ожесточено членовете на моята фамилия. След ХІV век, по-конкретно след унищожаването на Ордена на Храма, който се подчинявал на тяхното влияние, те се разпръснали и укрепили в различните съсловия на европейското общество. Днес почти няма организация, в която да не са проникнали Голените. Зная, че с този отговори не Ви изяснявам много. Но по-нататък ще Ви опиша пълната структура на Синархията и тогава ще можете да разберете функционално ролята, която те изпълняват в настоящето, и ще можете да ги идентифицирате с лекота. Ако днес Ви показах тази библиотека и Ви споменах за Голените, това не е, за да отвърна на естественото любопитство, което това ще събуди у Вас, а за да Ви отправя едно сериозно предупреждение. Чували ли сте да се говори за лова по видове?
– Ами, мисля, че да. Не е ли онзи, който се състои в това, че всеки ловец трябва да убие по един екземпляр от един определен вид? Като един вид игра, в която един ловец трябва да убие например див заяк, друг – земеровен заяк, трети – фазан, четвърти – пуйка и т.н.?
– Точно така, Курт – потвърди Тарщайн. – Чуйте това тогава и си го запечатайте добре в мозъка: аналогично на лова по видове, измежду ловците на Синархията, Друидите са натоварени с ловуването на екземпляри от вашия вид.
Стоях, гледайки го, без да разбирам; или без да искам да разбера. Той повтори:
– ... от вашия вид, Курт фон Зюберман.
Не знаех какво ми се струваше по-изумително: дали историята, която бе разказал Тарщайн – несъмнено истинска – или знанието, че се намирах пред един Граф, един Благородник от прастаро потекло: от неговия граждански вид, от смиреното му и вежливо държание, от неговото облекло със съмнително качество трудно бих заподозрял такова нещо. Аз също наследявах една благородническа титла; но нещо вътрешно – една необяснима интуиция – ми казваше, че неговата Кръв бе по-Чиста, че неговата Фамилия бе по-древна, че неговото благородничество бе по-висше от моето. На неговото предупреждение за опасността от Друидите, разбира се, обърнах не по-малко внимание.
Преди да излезем, той взе от лавицата с документи няколко напечатани на машина листове и ми ги подаде. „Това е – каза ми – препечатка на статията „Druidism” от Енциклопедия Британика: прочетете я; тя ще Ви опресни паметта”. Той заключи друидската библиотека и ние се върнахме в кухнята.
Пиех друга чаша чай, все още объркан от разкритията на Тарщайн, когато той, който бе излязъл за момент преди това, се върна.
– Отидох до моя кабинет, за да потърся този ръкопис, – той показа ми една книга, изкусно подързана и написана на ръка с изящни готически букви. – Заглавието му е „Тайна История на Thulegesellschaft”. Написах го, използувайки познания, които са напълно секретни и които в Германия само неколцина Посветени познават отчасти. Вие ще можете да го прочетете по-нататък, но не бива да го изнасяте от тази къща, защото е единственият екземпляр, който съществува, а тайните, съдържащи се в него, биха могли да променят политическата организация на Планетата, ако попаднат в ръцете на Врага. Тук се обяснява например какво са правели Посветените от Ордена Ейнхеряр, за да определят, че Адолф Хитлер е бил Фюрерът на Бялата Раса и как те са го водели към Властта; и междинните Ордени, които е трябвало да основат, като Германенорден и Thulegesellschaft, докато се стигне до Ордена, притежаващ Хиперборейската Мъдрост в Най-Висша Степен, т.е. Черния Орден на SS.
Можеш да се представиш жаждата, с която наблюдавах този ръкопис, желаейки да имам възможността да го прочета още тогава. Думите в устата на Тарщайн звучаха тайнствено и това впечатление се подчертаваше от нереалността на мястото, където вековете се прекосяваха с простото преминаване на няколко метра по коридора.
– Вашият Taufpate Хес, – продължи Тарщайн, променяйки темата, – го познавам откакто се появи в Мюнхен през 1919 г. Той беше един млад студент по геополитика, когато през тази година постъпи в Thulegesellschaft. Въпреки това ние разпознахме в него един от големите Духове на Германия, който идваше, за да бъде Оръженосеца на Крал Артур. Един Парсифал, чиято мисия този път нямаше да бъде търсенето на Грала, а саможертвата да седне на опасното място по време на кризата на Кралството – на онзи стол номер тринадесет на Кръглата паса, който може да заема само един Чист Безумец, един Рицар, способен да стори едно Безумие от Любов, за да спаси Кралството. Затова Рудолф е стоял винаги близо до Фюрера, очаквайки своя час, както верния Рицар. И всички ние трябва да желаем, че неговата възможност никога няма да дойде, защото когато Парсифал предприема своята мисия, това ще означава, че Крал Артур е ранен и че Кралството е terra gasta [9].
Кимнах с глава пред изпитателния поглед на Тарщайн, но този безмълвен отговор не го впечатли ни най-малко.
– Не разбирате напълно това, което ви казвам, нали? Така и трябва да бъде, защото: кой ще бъде способен да разбере чистия безумец? Неговата мисия не е земна; победата, ако той победи, може да се празнува само в другите Небеса. Малцина наистина ще бъдат тези, които ще ръкопляскат на анонимния герой, който присъствува у Рудолф Хес. И въпреки това от него зависи до голяма степен триумфът на Фюрера.
Колко значими щяха да бъдат тези думи, които Тарщайн ми казваше при онова първо посещение на „Грегорщрасе 239”, четири години по-късно, когато през 1941 г. Рудолф се подготвяше да се изправи доблестно срещу Elementalwesen! Но онази събота през 1937 г. войната и целият ужас, който щеше да дойде, все още бяха далече, в едно бъдеще, което Аз не можех и да подозирам.
От друга страна коментариите на Тарщайн пораждаха у мен известна гордост в качеството ми на кръщелник на въпросния Рудолф Хес и с едно приятно чувство Аз се усмихвах глупаво, без да се задълбочавам в окултния смисъл, който се криеше зад символогията на артурианската легенда.
Няма да се разпростирам върху това първо посещение, защото не беше кой знае колко повече онова, за което говорихме. След един час, както си спомням, Аз си тръгнах оттам, потопен в море от съмнения, но с твърдата цел да продължавам до края.
Рудолф Хес се бе намесил със своето влияние, за да ме доведе до Конрад Тарщайн, който и да беше той, и Аз не желаех да го разочаровам.
Един час по-късно, във влака, четях статията от Енциклопедия Британика: това, което казваха англичаните за Друидите не беше много.
„ДРУИДИЗЪМ: вярата на келтските обитатели на Галия до епохата на романизацията на тяхната страна и на келтското население на Британските Острови до романизацията на Великобритания или в отдалечените от римското влияние части – до периода на въвеждането на Християнството.
От гледна точка на достъпните източници, темата представя две различни полета на изследване, първото бидейки пред-римска и римска Галия, а второто – пред-християнска и ранно християнска Ирландия и Пиктланд [10]. При настоящото състояние на познанието е трудно да се преценят взаимните връзки на друидското езичество.
Галия: най-ранното споменаване на Друидите е дадено от Диоген Лаерций („За живота на философите”, Въведение, І; 5) и то било намерено в един изгубен труд на един гръцки автор, Сотион от Александрия, писан около 200 години пр.Р.Хр. – епоха, в която по-голямата част от Галия е била келтска за повече от две столетия, а гръцките колонии са били установени от още по-дълго време по южния бряг.
Галските Друиди, които впоследствие били описани от Цезар, съставлявали един древен Орден на религиозни служители, тъй като когато Сотион е писал, те вече притежавали репутацията на философи във външния свят. Разказът на Цезар обаче е основният източник за настоящата информация и той е един особено ценен документ, тъй като приятелят и съветникът на Цезар – едуанският [11] благодорник Дивитиакус [12] – е бил Друид. Описанието, което Цезар дава на Друидите („Записки за Галската война”, VІ), поставя ударение на техните съдебни и политически функции.
Въпреки, че служели при Жертвоприношенията и преподавали Философията на своята Религия, те били повече от Свещеници: на годишното Събрание на Ордена, която се свиквало близо до Шартър, хората идвали от далечни места не за жертвоприношенията, нито за богослужението, а за да представят своите спорове на справедлив съд. Тяхната власт била още по-голяма: те не само разрешавали по-маловажните кавги, но функцията им включвала и разследването на най-тежките криминални престъпления, както и споровете между племената”.
– Himmel! [13] – възкликнах, спирайки за момент четенето: не бях ли чак дотолкова повлиян от Доктрината на Фюрера, че ми се привиждаха евреи навсякъде? Понеже – защо да го отричам! – тези Свещеници-Съдии с техния бял ефод, ми изглеждаха като Левити от чиста еврейска Раса – „Не грешиш! – потвърди в ума ми Гласът на Киев – Друидите са евреи! Един ден ти ще узнаеш Истината!”.
Продължих да чета:
„Това, заедно с факта, че те признавали един Архидруид, облечен във върховна власт, ни показва, че тяхната система е била замислена на национална основа и че е била независима от обичайната ревност между племената; и ако към това политическо предимство се добави тяхното влияние върху общественото мнение, което те формирали в качеството си на главни наставници на младите, и най-сетне – страховитата религиозна санкция зад техните декрети, явно е, че допреди сблъсъка с Рим Друидите трябва да са контролирали напълно гражданската администрация на Галия”.
Тази вездесъща власт, както по време на мир, така и на война, това посредничество между Небето и Земята, тази способност да „формират народа” във всичките му слоеве, това могъщество да дават закони и да съдят – не е ли аналогично то на онова на един Аарон, на един Иисус Навин, на един Самуил, и на Левитите, т.е. на онова племе на Израил, комуто Йехова поверил мисията да изпълнява Култа на Закона? Въпроси без отговор засега; но въпроси, които пораждаха доста показателни интуиции.
Статията продължаваше така:
„Не е много това, което се казва за самия друидизъм, освен, че Друидите учели за безсмъртието на човешката душа, твърдейки, че тя преминава в други тела след смъртта. Това вярване било идентифицирано от по-късните автори, такива като Диодор Сицилийски, с Учението на Питагор, но това вероятно е неправилно, тъй като не съществува доказателство, че друидската религиозна система е включвала понятието за верига от последователни животи като средство за етическо пречистване или че е била ръководена от едно учение за морално въздаяние, имащо като последна надежда освобождението на Душата, и това изглежда свежда друидското кредо до нивото на една обикновена религиозна спекулация”.
„Много противоречиво” – мислех си Аз във влака. Доста невероятно е едни варварски народи, каквито са били келтите, да са се подчинили с милиони на религиозното, морално и съдебно водачество на едни Свещеници-Съдии, оттеглени в горите, които поддържали само „една обикновена религиозна спекулация”. Нещо по-осезаемо е трябвало да показват Друидите – нещо по-висше от една проста рационална спекулация – нещо, което за келтите е било Истината.
„За Теологията на друизима Цезар ни казва, че галите, в съгласие с друидското учение, казвали, че произлизат от един Бог, който съответствувал на Дис [14] в латинския пантеон и е възможно те да са го разглеждали като Върховно Същество; той също добавя, че те почитали Меркурий, Аполон, Марс, Юпитер и Минерва, и че за тези божества са имали същите вярвания, каквито и останалата част от света. Накратко, бележките на Цезар намекват, че освен доктрината за безсмъртието, не е имало нищо друго в друидското кредо, което да прави от тяхната вяра нещо необикновено, поради което можем да заключим, че друидизмът е изповядвал всичките известни догми на древната келтска религия и че Боговете на Друидите са били познатите разнообразни божества на келтския пантеон”.
Тук английският автор на статията вече минаваше границата. Никъде преди този последен параграф той не бе казал или намекнал, че Друидите са били нещо различно от келтите, освен това, че „образували един официален Орден от Свещеници”. Но сега той открито даваше да се разбере, че в действителност не познава вярванията на Друидите, а предполага, че те са били същите като тези, които са поддържали древните келти. Кои са били тогава Друидите, ако не са били келти? И защо келтите биха сменили своята Религия за онази, – сега вече много вероятно, – която била донесена от Друидите? Въпроси без отговор. Въпроси за Конрад Тарщайн.
„Философията на Друидизма не изглежда да е оцеляла изпитанието на контакта си с римските вярвания и несъмнено е била една смесица от от Астрология и митична Космогония. Цицерон („За Гадаенето”; І, ХІІ, 90) казва, че Дивитиакус се хвалел, че притежава голямо познание на физиологията, но Плиний в крайна сметка решава („Естествена История”, ХХХ, 13), че знанието на Друидите не е било нищо повече от купчина суеверия. Що се отнася до религиозните Ритуали, Плиний („Ест.Ист.”; ХVІ, 249) е дал едно впечатляващо описание на церемонията за събиране на имел, а Диодор Сицилийски („История”; V, 31, 2-5) описва техните гадания чрез пренасянето на човешка жертва. Цезар вече бил споменавал изгарянето на живи хора в клетки от ракита. Вероятно е тези жертви да са били злодеи и съответно е възможно тези жертвоприношения да са били спорадични национални пречиствания, а не обичайна практика на Друидите”.
Грешах ли или Енциклопедията се опитваше чрез един субективен аргумент да представи в добра светлина убийците Друиди? Защото едно нещо е да бъдеш палач – неприятна, но социално необходима задача, – а друго, много различно, да бъдеш Свещеник, принасящ човешки жертви: палачите могат да бъдат оправдани от човека, защото осъденият е виновен за нарушаването на закона; да се убива този, който нарушава общия закон, е нещо разбираемо: просто се елиминира онзи, който е неспособен да съжителствува в общността; но Свещениците убиват, за да умилостивят един Бог, на когото те са представители и те извършват едно човешко жертвоприношение, което е нещо неразбираемо; единствено Те го представят като необходимо и само Богът може да ги оправдае. Давах си сметка, тогава, че се касаеше за една голяма услуга, която англичаните им оказваха, представяйки престъпленията на тези зловещи Свещеници като естествени актове на правосъдие.
„Идването на Римляните бързо довело до упадъка на друидския Орден. Възстанието на Верцингеторикс трябва да е разрушило тяхната междуплеменна организация, тъй като макар някои от племената да останали настрана от конфликта, много приели страната на Римляните. Освен това, към началото на Християнската Ера техните жестоки практики ги поставили в пряк конфликт с Рим, който довел в крайна сметка до официалната забрана на Друидизма”.
И противоречията продължаваха. Един юридически народ като римският – как така не е разбирал, че ритуалните убийства на Друидите са били позитивни актове на правосъдие, съгласно убеждението, което авторът на статията изразява няколко реда по-горе? Или може би редакторът-познавач на Историята се е борил между своя дълг да излага истинските факти и една заповед на Директорте на Енциклопедията или на други лица с особено влияние, чрез която той е бил задължаван да възхвалява доброто на друидизма – много малко наистина – и да прикрива злото, което било прекалено много, или пък да подслажда онова, което не можело да бъде скрито? Както ще видиш, Neffe, такава беше теорията на Конрад Тарщайн.
„Към края на І в. от Р.Хр. техният статус западнал, докато те се превърнали в прости магьосници, а през ІІ век те вече не се споменават. Една поема на Авзоний показва обаче, че през ІV век в Галия все още имало хора, които се хвалели със своя друидски произход.
Британски Острови: Има само едно споменаване на Друидите във Великобритания като съвременници на галското свещеничество и това е онова, което прави Тацит („Анали”, ХІV, 30), откъдето се знае, че е имало старейшини с такова име в Ангълси през 61 г. от Р.Хр., но няма никакво споменаване на Друиди в цялата История на Римска Англия и би могъл да се зададе въпросът дали някога е имало Друиди в източните провинции, които са били подложени на германско влияние преди римското нашествие.
От друга страна, със сигурност е имало Друиди в Ирландия и Шотландия и няма причина да се съмняваме, че Орденът би могъл да се простира назад в древността поне до І или ІІ в.пр.Р.Хр.; друмата drai (Друид) се проследява единствено до ирланските тълковни речници от VІІІ в., но съществува една силна традиция в ирландската литература, че Друидите и тяхната Наука (druidecht) са били или от туземен, или от пиктски произход. Що се отнася до Уелс, отделно от Друидите в Ангълси, малко е това, което може да се каже, освен, че най-ранните бардове (Cynfeirdd) в много редки случаи са се наричали derwyddon.
Ирландският Друид е бил едно много забележително лице, фигурирайки в първите саги като пророк, учител и маг; той не е притежавал, обаче, юридическата власт, приписвана от Цезар на галските Друиди, нито изглежда да е бил член на една национална колегия начело с Архидруид.
Освен това в никой текст не се споменава, че Ирландските Друиди са ръководели жертвоприношения, въпреки че се казва, че са изпълнявали идолопоклоннически богослужения и че са извършвали погребални и кръщелни ритуали. Те са най-добре описани като гадатели, които в по-голямата си част са били доносници (sic!) на князете.
Произход: Може да се избегне известно объркване, ако се установи едно разграничение между произхода на Друидите и произхода на друидизма; що се отнася до самите жреци, изглежда най-вероятно техният Орден да е бил чисто келтски и да произлиза от Галия, навярно като резултат от контакта с развитото общество на Гърция; но друидизмът от друга страна навярно представлява в своите най-прости понятия пред-келтската и аборигенна вяра на Галия и Британските Острови, която била възприета с малки изменения от келтските преселници. Лесно е да се разбере, че тази вяра може да е придобила особения престиж на древност в далечните области, такива като Великобритания, и тази гледна точка би обяснила вярването, изразено от Цезар, че дисциплината на Друидизма е от островен произход.
Етимологията на думата Друид е все още съмнителна, но старото ортодоксално мнение, което приема druкато усилваща представка и vid със значението на „знание”, от което Друидът бил „много учен” човек, трябва да се изостави в полза на едно по-вероятно извеждане от думата за „дъб”. Плиниевото извеждане от гръцкото δρῦς [15] обаче е твърде невероятно.
През ХVІІІ и ХІХ век имало едно голямо възраждане на интереса към Друидите, породено в голямата си част от археологическите теории на Обри и Стюкли, и от Романтизма като цяло. Една от последиците на този интерес било създаването на „нео-друидизма” – екстравагантна смесица от хелио-аркитска [16] теология и уелски бардизъм, а друга била, че повече от едно общество е претендирало да е наследник на традиционната вяра и познание на първите Друиди. Обединеният Древен Орден на Друидите обаче – едно приятелско общество, основано през ХVІІІ век, – не прави никакви претенции в това отношение”.
Вуйчо Курт ми бе подал една статия от Енциклопедия Британика, идентична с онази, която Тарщайн го бе накарал да прочете в Германия през 1937 г. [17].
Предвид това, което бях научил напоследък за Друидите, откакто те бяха убили Белисена Вилка и след като прочетох нейното писмо и получих ерудираните обяснения на професор Рамирес, е естествено, че споделях съждението на Конрад Тарщайн, в смисъл, че тази статия бе крайно обобщена и двусмислена, за да оправдае включването й в един толкова престижен труд – първото издание на Енциклопедия Британика датира от 1771 г., поради което би могло да се очаква, че в 1930 г. те биха добавили достатъчно материал за Друидите, така че да съставят една по-обширна и пълна статия. Но изглеждаше очевидно, че англичаните не желаеха да се задълбочават в историята на едни древни и забравени Свещеници, които можеха да убиват и днес с подновена ефективност.
– При следващото ми посещение на Конрад Тарщайн, – припомняше си вуйчо Курт, – той одобри моите разсъждения и ме увери, че случилото се със статията беше нещо много разпространено и че бе желал да ми обърне внимание върху него; затова и ми я беше дал: за да ми посочи, че една невероятна европейска конспирация отричаше информацията или я изопачаваше с цел да избегне нежелателни погледи да могат да паднат върху една тема, която най-могъщите синархични сили бяха заинтересовани да прикрият. И той отново ме предупреди относно дотогава неразбираемото обстоятелство, че Аз представлявах дивечът, който Те си поставяха за цел да ловуват.
В крайна сметка, Neffe, що се отнася до информацията, беше лесно да се потвърди, че Тарщайн бе прав като не допускаше едно просто обяснение за друидското укриване, което се извършваше в Англия. Това ще стане ясно, ако направиш едно проясняващо сравнение. Прочети например статията „Друид” от Енциклопедичния речник на Монтанер и Симон, който е издаден в Барселона към края на ХІХ век, и у теб не ще останат съмнения, че английската публикация е засегната от един странен рахитизъм, въпреки че и в испанското есе се забелязва същата цел Друидите да бъдат представени в добра светлина.
След това, вуйчо Курт постави в ръцете ми Том VІІ от Енциклопедичния Речник – труд в 25 тома, който несъмнено имаше по-малък обхват от Енциклопедия Британика. Потърсих посочената статия и прочетох:
ДРУИД (от лат. druida; от уелското druiz или deruiz, от dervo – „дъб”): м. Свещеник на древните гали и британци.
– Друид: Ист. Много е било дискутирано относно етимологията на думата друид. Етимолозите са прибягвали дори до еврейски речници, за да видят дали в тях ще намерят нещо, което да им даде някаква идея за нея. Името „друид” е нарицателно като по-голямата част от коренните съществителни на всички езици. В галски език draoi или druidas означава „гадател, авгур, маг”, а druidheacht – „гадаене и магия”. Казвано е било също, че тази дума се извежда от гръцката δρῦς, която означава „дъб”, понеже те обитавали и преподавали своите учения в горите, и защото, както казва Плиний Стари, правели своите жертвопиношения само в подножието на един дъб; но тази етимология, макар и да има в своя полза основанието на древността, предвид че е от времената на Плиний, не престава от това да изглежда чисто произволна, тъй като не е много естествено друидите да биха взели своето име от една чужда дума. Други поддържат, че думата друид се извежда от британската dru или drew, което също означава „дъб”, и че от тази дума се извеждала гръцката δρῦς. От множеството ориенталски етимологии, които са били предлагани, изглежда най-приемлива санскритската форма druwidh, което означава „беден, нищ”, понеже друидите, както и свещениците на всички народи, би трябвало да дават обет за бедност. Аргументите в полза на ориенталския произход на друидите са твърде достойни да бъдат разглеждани, ако не по други причини, то защото това е било приемано от много писатели на античността. Диоген Лаерций и Аристотел поставят друидите и халдеите наред с персийските магове и тези на индийците – мнение, което споделят с тях голям брой писатели. Божеството на брахманите е много подобно на друидското божество. Важността, която друидите приписват на воловете е друго специфично съвпадение; друидските мистерии също имат голяма аналогия с мистериите на Индия. В магическата пръчка на друидите може да се види свещеният жезъл на брахманите. И едните, и другите имали едни и същи свещени обекти: използували тиари от плат, а символичния кръг на Брахма, както и полумесецът – символ на Шива – били друидски орнаменти. Големи били също аналогиите между идеята, която друидите имали за едно Върховно Същество, и тази, която се открива в свещените книги на Индия; така че не изглежда много рисковано да се предположат големи връзки между друидите и индийските и персийски свещеници.
Друиди е имало не само в Британия, обитавана от галски народи, но също и в цизалпинска Галия [18] и в южната долина на Дунав, обитавана също от галски народи; но не ги е имало в Германия, както без никаква основа претендират онези, които казват, че германците са били братя на галите и ги наричат с въображаемото нарицателно „келти”; или по-ясно и строго казано – свещениците на германците не са носели името „друиди”.
Според Цезар в неговия труд „За Галската Война”, в чиято книга VІ той се занимава с практиките и обичаите на галите и германците, друидската наука била създадена в Британия и оттам преминала в Галия. Макар да е явно, че Галиите са били обитавани преди Британия и Ирландия, възможно е, действително, йерархичната организация на корпуса на друидите и системата на тяхната доктрина да е била създадена в Британия. По-вероятно е обаче да е имало няколко друидски школи на Континента и на островите, като една или няколко от тях в Британия да са се радвали на по-голяма знаменитост поради това, че обучението, което се давало в нея или тях, било по-пълно. Действително, Цезар не казва, че всички, които искали да влязат в класата на друидите, били задължени да ходят да учат в Британия, а че там отивали онези, които желаели да получат едно по-пълно обучение. Едно ново доказателство, че Британия не е била основният център на организацията на друидите, е че техните общи събрания се извършвали в една свещена горичка в страната на карнутите, която се считала за центъра на Галия. Вярвало се е, че тази горичка се е намирала в околностите на Дрьо и че този град е получил името си от друидите; но това не е повече от предположение, тъй като името на Дрьо (Duro-Cath или Caz) означава „крепост близо до река”.
Във вече цитирания труд „За Галската Война” Цезар казва, че всички хора, които принадлежали на издигнатите класи в Галия, фигурирали или между благородниците, или между друидите. Те били отдадени на религиозното наставление на народа, понеже били основните тълкуватели и пазители на законите. Друидите имали властта да налагат най-сурови наказания на онези, които отказвали да се подчинят на техните решения.
Измежду наказанията, които те можели да наложат, това, което вдъхвало най-голям страх, било прогонването от обществото. Друидите не образували една наследствена каста, те били освободени от полската работа и от плащането на данъци, и заради тези изключения и привилегии всички младежи от Галия се домогвали да бъдат допуснати в Ордена. Изпитанията, на които един послушник трябвало да се подложи, траели понякога двадесет години. Цялото обучение или друидската наука се съобщавали устно, но за някои цели те имали един писмен език, в който употребявали гръцки букви. Председателят на Ордена, чиято длъжност била избирателна и пожизнена, упражнявал върховен авторитет над всички индивиди, които го образували. Друидите учели, че душата е безсмъртна. Астрологията, Географията, Теологията и физическите Науки били техните любими занимания. Галите не правели човешки жертвоприношения, освен в много редки случаи и в тях се принасяли в жертва големите престъпници. Всичко, което се знае относно религиозните доктрини, преподавани от друидите, се свежда до няколко фрагмента, които се намират в различни трудове на писателите от античността и особено при Цезар, Диодор Сицилийски, Валерий Максим, Лукиан, Цицерон и др. От тези фрагменти следва, че те вярвали, както вече се каза, в безсмъртието на душата и в нейното съществуване в един друг свят, като смъртта била не повече от точката или момента на разделянето на двете съществувания. От тази вяра е естествено да се извежда онази за наградата и наказанието в другия живот – вяра, която обяснява естествено неукротимата храброст на галите и тяхното презрение към смъртта. Те преподавали положението и движението на небесните тела и величината на Небето и на Земята, т.е. отдавали се на изучаване на Астрономията и без никакво съмнение – на това на Астрологията. Цицерон казва, че се отдавали също на изучаването на тайните на природата и на тези на Физиологията. От това се породила тяхната претенция, че притежават науката на Гадаенето и на Магията. Техният най-важен предмет било теологическото изследване, но за него не се притежават сигурни данни, бидейки много слабо позната тяхната теологическа система, тъй като гръцките и латински автори, когато говорели за името, функциите и атрибутите на друидските божества, ги отпращали към собствената си теогония; така че само могат да се правят догадки, на които етимологическото изследване би могло да придаде известни вероятности. Цезар казва, че основното им божество било Меркурий, който господствувал над Изкуствата, пътешествията и Търговията. Сетне следвали, по реда на важност, Аполон, Марс, Юпитер и Минерва. Лукиан и други писатели поставят начело на боговете Теутатес и след него Есос, Беленос, Таранос и Херкулес Огмиос. Цезар добавя, че друидите претендирали, че произлизат от Дис – име, което би се превеждало като означаващо Плутон, – и че този произход се дължал на това, че те броели времето по нощи, а не по дни. Това мнение е очевидно погрешно и грешката се породила от това, че Дис или „Денят” било между галите едно от имената на Върховното Същество, което те наричали също Есар или „Вечния”, и Абаис или Aiboll – „безкрайния”. Беленос, Beal или Beas било едно от имената на Слънцето, което наричали също Аблис или Atheithin – „топлия”, и Граниус или Гриану - „светлия”. Теутатес или Tuitheas бил богът на огъня, смъртта и разрушението.
Когато се разглеждат религиозните вярвания на Галия, нужно е да се цитира мнението на изтъкнатия писател Тиери. Според него религиозните вярвания на галите се отнасяли към два корпуса от символи и суеверия – към две напълно различни религии: едната – много древна – била основана на политеизма, извлечен от почитането на природните явления, а другата – друидизмът, въведен по-късно от преселниците от кимрийската [19] раса – основан върху един материален пантеизъм, метафизичен и мистериозен. Основните божества на келтските народи били вече цитираните и Огма, Огмиус – богът на науката на красноречието, представен с образа на един старец, въоражен с боздуган и лък, следван от пленници, оковани за ушите с вериги от злато и кехлибар, които излизат от устата на бога. Освен главните божества, друидите имали и други божества, уподобени било на Марс като Камул, Камулус, Сегомон, Белатукадрус и Катвикс, било на Аполон като Могоунус и Гранус, а също други божества, които били обожествяване на природните явления като Таран, Таранис – гръмотевицата; Керк Цирциус – буйният североизточен вятър, или обожествяване на планините, горите и градовете като Пенин – богът на Алпите; Восегус, Восегинс – богът на Вогезите; Ардена, Ардуина, уподобена на Диана – богиня на Арденската гора; Немансус, Весонтис, Луксовия, Ненериус, Борнония, Дамона – местни божества на Ним, Безансон, Люксьой, Нери, Бурбон и Ланси. Епона била богинята-покровителка на конярите и коневъдите.
Друидите били много тачени от народа; те водели суров и отдалечен от събирането с останалите човеци живот; обличали се по особен начин; обикновено използували една туника, която им стигала до под коляното. Надарени с върховната власт, те налагали наказания, обявявали война и налагали мир; можели да свалят от длъжност магистратите и дори краля, когато техните действия били противни на законите на Държавата; имали привилегията на назначават магистратите, които управлявали годишно градовете, а и кралете не се избирали без тяхното одобрение. Цезар казва, че единствено благородните можели да влизат в друидския орден, докато Порфирий твърди, че било достатъчно да се притежава правото на гражданство. Трудно е обаче да се повярва, че един толкова могъщ корпус като друидският би допуснал в лоното си индивиди, които да не принадлежат на една определена каста. Друидите образували първия орден на нацията; били съдии в по-голямата част от обществените и частните въпроси; те знаели за всички престъпления, за убийствата, за наследствените въпроси, за въпросите на собствеността и осъдените на такова наказание били разглеждани като светотатци или нечисти; те се оказвали изоставени от всички, дори от своите роднини – всички бягали от тях, за да не се окажат опетнени от контакта си с тях и да изгубят всичките си граждански права, закрилата на законите и Трибуналите. Почитта, която се отдавала на друидите, била толкова голяма, че ако те се явели пред две сражаващи се войски, битката се прекратявала незабавно и сражаващите се се подчинявали на техния арбитраж.
Както се каза преди, според мнението на писателите от античността, друидската доктрина не била писана, а се предавала устно и послушниците били задължени да учат в продължение на двадесет години, за да овладеят науката. Изглежда обаче, че това твърдение е погрешно и че грешката произлиза от грижливостта, с която друидите прикривали своята наука от профаните. С възрастта паметта неизбежно отслабва и ако не са писали нищо, то по необходимост би се оказало, че водачите, т.е. най-старите, ще се окажат по-назад от най-младите по отношение на детайлите на тяхната доктрина. Друидите имали една свещена писменост, която според традицията се наричала Огам. Много вероятно е, прочее, те да са имали книги, писани с тези букви, които навярно са били, както се посочи по-горе, гръцки букви, но това не означава, както някои са вярвали, че те са писали на гръцки. За съжаление до настоящата епоха не е достигнала никаква такава книга. Тези, които са избегнали едиктите на римските императори в Галия и Британия, били унищожени от първите християнски проповедници – от Свети Патрик в Ирландия и Свети Колумбан в Шотландия.
Корпусът на друидите се разделял на няколко класи: друиди собствено казано, гадатели, сарониди, семнотеи, силодури и бардове. Относно последните някои автори изказват мнението, че те не трябва да фигурират сред друидите, а други твърдят, че бардовете са били една корпорация от служители, посветени на религиозния култ, който предшествувал ордена или корпорацията на друидите. Бардовете, също като скалдовете на германците, не били нищо повече от поети, присъединени към вождовете, и които били натоварени да възпяват великите дела да героите, да импровизират възхвали и хвалебствия, погребални молитви и военни песни. Дали са празнували също и мистериите на своята религия, както са правели скалдовете? Това е един въпрос, на който не може да се отговори, защото сред песните на бардовете, които са се запазили, няма никоя, която да съдържа нещо, отнасящо се до догмите или церемониите на някаква религия. Гадаенето било общ атрибут на друидите – всички те били гадатели и няма основание да бъдат разделяни на класи по този аспект, освен според упражняването на различните функции, които изпълнявали. Семнотеите – дума изведена от sainch („екстаз”) – били екстатици или съзерцатели; силодурите били инструктори или учредители и вземали името си от думата realadh, която означава „учение”, и накрая саронидите не е трябвало да формират една особена класа, а така трябвало да се наричат вождовете, тъй като името „саронид” се извежда от sar-navidh или sar-nidh, което означава „многоуважаем”; може, следователно, да се мисли, че саронид е било титла, а не една нова класа в друидския орден.
Имало е също друидеси, които били жените или дъщерите на друидите, или просто жени, присъединени към корпорацията, тъй като не е възможно да се допусне, че друидите биха позволили упражняването на магията, гадателството и свещеничеството на жени, които да не принадлежат на друидския корпус и не са подчинени на неговата дисциплина. А е несъмнено, че е имало такива, защото Историята говори за галски весталки от Остров Сен, гадателки и магьосници. Тези, които предсказали на Аврелий и на Диоклециан, че ще бъдат императори, а на Александър Север неговата злочеста съдба, били друидеси. Един надпис, намерен в Мец, дава името „друидеса” на жрицата Авете (Druis antistisa).
Според мнението на Тиери друидизмът е бил вече в упадък преди епохата на Цезар. От известно време благородниците от една страна и народът от друга, ревниви към голямата власт на друидите, успели да намалят постепенно тяхното политическо влияние.
Рейно – един от писателите, които най-добре са изучавали друидизма – поддържа, че древните друиди са били първите, които са преподавали с голяма яснота доктрината за безсмъртието на душата и че са имали едно също толкова съвършено понятие за истинската природа на Бога, колкото и самите евреи. Ако по-късно те са правели компромиси с култа на други божества, това било с цел да примирят друидизма с идеите, изповядвани от необразованите класи, по-склонни да вярват в полубогове и божества, отколкото да си представят един-единствен Бог. Според същия Рейно друидизмът западнал и в крайна сметка изчезнал, защото му липсвал един необходим елемент в живота на всяка религия: любовта или милосърдието. Християнството дало този елемент и друидизмът изчезнал; но изчезнал, след като бил изпълнил една важна мисия: съхранението в една част на Европа на идеята за единството на Бога. Дали тази теория, подкрепена от много непълни данни, или с разсъждения, повече или по-малко налучкани, за да се докаже присъствието сред галите на определени идеи за истинската природа на Бога и неговите връзки с човека, които по-късно се изродили в грубо суеверие, е вярна или не, е един въпрос, който не трябва да се разглежда тук.
[1] SS Obersturmführer – чин на старши лейтенант в SS (бел.авт.).
[2] SS Untersturmführer – чин на младши лейтенант в SS (бел.авт.).
[3] Sicherheitsdienst– Служба за Сигурност наSS (бел.авт.).
[4] SS Hauptsturmführer – чин на капитан в SS (бел.авт.).
[5] Нем. „Орден на Германците” (бел.прев.).
[6] Лат. букв. „укрепен град, цитадела” (бел.прев.).
[7] Лат. „обсадна стена” (бел.прев.).
[8] Лат. “бойно поле” (бел.прев.).
[9] Ср.век.лат. “опустошена земя” (бел.прев.).
[10] Пиктланд или Пиктавия – страната на пиктите в дн. Шотландия (бел.прев.).
[11] От келтското племе едуи или хедуи (бел.прев.).
[12] Дивитиакус (или Дивикиакус) е същият онзи Друид „Вивикиан”, когото споменава професор Рамирес в Книга Трета, Глава ІІІ (бел.авт.).
[13] Нем. “Небеса!” (бел.прев.).
[14] Дис – римски бог на подземния свят, отъждествяван с гръцкия Плутон (бел.прев.).
[15] Грц. „дъб” (бел.прев.)..
[16] „Хелио-Аркитска” (Helio-Arkite от грц. Helios – „слънце” и англ. Ark – „ковчег”) – мнима древна религия, която според някои историци-романтици и събирачи на фолклор от ХVІІІ-ХІХ в. била предшественица на езическите култове, произлизаща от митовете за Потопа и Ноевия Ковчег, чийто смътен спомен сред потомците на Ной се развил в култа му като слънчево божество, заедно с другите членове на неговото семейство, отъждествени с божествата на езическите митологии. Това мнение било популярно сред уелските националисти, желаещи да видят в своята бардска традиция една по-стара и по-чиста религия от тази на Англиканската църква (бел.прев.).
[17] Буквална препечатка на статията от Енциклопедия Британика:
DRUIDISM: was the faith of the Celtic inhabitants of Gaul until the time of the Romanization of their country, and of the Celtic population of the British Isles either up to the time of the Romanization of Britain, or, in parts remote from Roman influence, up to the period of the introduction of Christianity.
From the standpoint of the available sources the subject presents two distinct fields for inquiry, the first being pre-Roman and Roman Gaul, and the second pre-Christian and early Christian Ireland and Pictland. In the present state of knowledge it is difficult to assess the interrelation of druidic paganism.
Gaul.- The earliest mention of druids is reported by Diogenes Laertius (Vitae, intro., I and 5) and was found in a lost work by a Greek, Sotion of Alexandria, written about 200 B.C., a date when the greater part of Gaul had been Celtic for more than two centuries and the Greek colonies had been even longer established on the south coast.
The Gallic druids which were subsequently described by Caesar were an ancient order of religious officials, for when Sotion wrote they already possessed a reputation as philosophers in the outside world. Caesar's account, however, is the mainspring of present information, and it is an especially valuable document as Caesar's confidante and friend, the Aeduan noble Divitiacus, was himself a druid. Caesar's description of the druids (Comentarii de bello Gallico, vi) emphasizes their political and judicial functions.
Although they officiated at sacrifices and taught the philosophy of their religion, they were more than priests; thus at the annual assembly of the order near Chartres, it was not to worship nor to sacrifice that the people came from afar, but to present their disputes for lawful trial. Moreover, it was not only minor quarrels that the druids decided, for their functions included the investigation of the gravest criminal charges and even intertribal disputes.
This, together with the fact thay they acknowledged the authority of an archdruid invested with supreme power, shows that their system was conceived on a national basis and was independent of ordinary intertribal jealousy; and if to this political advantage is added their influence over educated public opinion as the chief instructors of the young, and, finally, the formidable religious sanction behind their decrees, it is evident that before the clash with Rome the druids must very largely have controlled the civil administration of Gaul.
Of druidism itself, little is said except that the druids taught the immortality of the human soul, maintaining that it passed into other bodies after death.This belief was identified by the later writers, such as Diodorus Siculus, with the Pythagorean doctrine, but probably incorrectly, for there is no evidence that the druidic belief included the notion of a chain of successive lives as a means of ethical purification, or that it was governed by a doctrine of moral retribution having the liberation of the soul as the ultimate hope, and this seems to reduce the druidic creed to the level of ordinary religious speculation.
Of the theology of druidism, Caesar tells us that the Gauls, following the druidic teaching, claimed descent from a god corresponding with Dis in the Latin pantheon, and it is possible that they regarded him as a Supreme Being; he also adds tath they worshipped Mercury, Apollo, Mars, Jupiter and Minerva, and had much the same notion about these deities as the rest of the world. In short, Caesar's remarks imply that there was nothing in the druidic creed, apart from the doctriny of immortality, that made their faith extraordinary, so that it may be assumed that druidism professed all the known tenets of ancient Celtic religion and that the gods of the druids were the familiar and multifariours deities of the Celtic pantheon.
The philosophy of druidism does not seem to have survived the test of Roman acquaintance, and was doubtless a mixture of astrology and mythical cosmogony. Cicero (De Divin., i, xli, 90) says that Divitiacus boasted a knowledge of physiologia, but Pliny decided eventually (Natural History, xxx, 13) that the lore of the druids was little else than a bundle of superstitions. Of the religious rites themselves. Pliny (N.H., xvi, 249) has given an impressive account of the ceremony of culling the mistletoe, and Diodorus Siculus (Hist., v, 31, 2-5) describes their divinations by means of the slaughter of a human victim. Caesar having already mentioned the burning alive of men in wicker cages. It is likely that these victims were malefactors, and it is accordingly possible that such sacrifices were rather occasional national purgings than the common practice of the druids.
The advent of the Romans quickly led to the downfall of the druidic order. The rebelion of Vercingetorix must have ended their intertribal organization, since some of the tribes held aloof from the conflict or took the Roman side; furthermore, at the beginning of the Christian era their cruel practices brougth the druids into direct conflict with Rome, and led, finally, to their official suppression.
At the end of the 1st century their status had sunk to that of mere magicians, and in the 2nd century there is no reference to them. A poem of Ausonius, however, shows that in the 4th century there were still people in Gaul who boasted of druidic descent.
British Isles - There is one mention of druids in Great Britain as contemporaries of the Gallic clergy, and that is the reference to them by Tacitus (Annals, xiv, 30) from which it is learned that there were elders of that name in Anglesey in A.D. 61; but there is no mention of the druids in the whole of the history of Roman England, and it may be questions whether there ever were any druids in the eastern provinces that had been subjected, before the Roman invasion, to German influence.
On the other hand, there were certainly druids in Ireland and Scotland, and there is no reason to doubt that the order reaches back in antiquity at least to the ist or 2nd century B.C.; the word drai (druid) can only be traced to the 8th-century Irish glosses, but there is a strong tradition current in Irish literature that the druids and their lore (druidecht) were either of an aboriginal or Pictsih origin. As to Wales, apart from the existence of druids in Anglesey there is little to be said except that the earliest of the bards (the Cynfeirdd) very occasionally called themselves derwyddon.
The Irish druid was a notable person, figuring in the earliest sagas as prophet teacher and magician; he did not possess, nevertheless, the judicial powers ascribed by Caesar to the Gallic druids, nor does he seem to have been a member of a national college an archdruid at its head.
Further, there is no mention in any of the texts of the Irish druids presiding at sacrifices, though they are said to have conducted idolatrous worship and to have celebrated funeral and baptismal rites. They are best described as seers who were, for the most part, sycophants of princes.
Origin - Some confusion is avoided if a distinction is made between the origin of the druids and the origin of druidism. Of the officials themselves, it seems most likely that their order was purely Celtic, and that it originated in Gaul, perhaps as a result of contact with the developed society of Greece; but driudism, on the other hand, is probably in its simplest terms the pre-Celtic and aboriginal faith of Gaul and the Brithish Isles that was adopted with little modificacion by the migrating Celts. It is easy to understand that this faith might acquire the special distinction of antiquity in remote districts, such as Britain, and this view would explain the belief expressed to Caesar that the disciplina of druidism was of insular origin.
The etymology of the word druid is still doubtful, but the old orthodox view taking dru as a strengthening prefix and uid as meaning “knowing”, whereby the druid was a very learned man, has been abandoned in favour of a derivation from an oak word. Pliny's derivation from Greek δρῦς is, however, improbable.
A great revival of interest in the druids, largely promulgated by the archaeological theroies of Aubrey and Stukeley and by romanticism generally, took place in the 18th and 19th centuries. One outcome of this interest was the invention of neodruidism, an extravagant mixture of helio-arkite theology and Welsh bardilore, and another result is that more than one society has professed itself as inheriting the traditional knowledge and faith of the early druids. The United Ancient Order of Druids, however, a friendly society founded in the 18th century, makes no such claim).
[18] „Отсам-алпийска Галия” – тази част от Галия, разположена на Апенинския полуостров по долината на р. По, която се намирала на юг от Алпите (бел.прев.).
[19] Т.е. уелска, от самоназванието на уелсците „Cymreig” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар