Книга Четвърта
Глава ХХVІ
В околностите на стената нямало скали, поради което те трябвало да пълзят петдесет метра. Пет минути преди един часа фон Гросен, тримата офицери SS и тримата лопи се намирали притиснати до земята на двадесет метра от главната порта. Останалите четирима монаси, натоварени с ликвидирането на наблюдателите, били разположени в адекватни позиции за тази цел.
Тяхната акция била много бърза и наблюдателите „не видяли нищо”, когато лопите изникнали от земята със скоростта на кобра и, опряни на едно коляно, изстреляли четири стрели. Четири стрели в нощта – четири точни попадения! Казвало се, че онези свещени стрели намирали сърцето на почитателите на Господаря на Шамбала.
Фон Гросен и неговата група изтичали тогава към портата, присъединявайки се към двамата стрелци; другите двама отишли поотделно да ликвидират стражите от крайните кули на стената – онези, които се намирали над водите на езерото. Всички се събрали до стената, докато Клостер и Ханс поставяли в пантите и резетата четири разрушителни заряда. Основният вход в селото бил затварян от една огромна тежка порта с едно-единствено крило, направено от свързани дъски и облицовано с железа, които покривали всички процепи. Това наистина била една здрава стена, която би издържала не един удар на таран, но несъмнено неефикасна в модерната война срещу артилерията или бомбите като тези, които ние поставяхме. Клостер погледнал часовника си: две минути до един часа; тогава той настроил закъснителя на детонатора на две минути и се притиснал до стената, близо до фон Гросен.
Психологически две минути могат да траят един миг или една Вечност, особено ако съществува възможността човек да умре в края им. Германците, за да избегнат мисълта за всичко, което не се отнася до битката, се заели да проверяват дали предпазителите на автоматите са освободени; да се уверяват за пореден път, че пълнителите се вадят лесно от патрондашите и че ръчните гранати се изплъзват без проблеми от колана и от кончова на ботушите. Така за германците двете минути били по-близо до миг, отколкото до вечност. Вместо това кâуликите оставали абсолютно неподвижни с ум, съсредоточен в безкрайното единство на Кула. За тях, които се били освободили от съзнанието за продължителност, двете минути били подобни на Вечността.
Но когато бомбите избухнали, всички се втурнали еднакво. И, буквално казано, се уморили да убиват.
Зарядите, разпределени с особено умение, разкъсали портата напълно и я раздробили, разпилявайки парчетата на десетки метри околовръст. Още не се бил разсеял димът от входа и фон Гросен и Хайнц вече били застанали пред двете единствени врати на казармите.
Вътре царяло голямо объркване и само неколцина съумели да грабнат оръжието си и да се опитат да излязат; но тази реакция дошла много късно, за да им спаси живота. Клостер и Хайнц тичали вече цяла минута около казармите, хвърляйки гранати през амбразурите: с петата граната, двете бараки едновременно започнали да се срутват. Отчаяни, тези, които по чудо не били ранени, се борели да стигнат до вратите и да излязат, за да паднат бездиханни върху труповете на своите предшественици, поразени от безмилостните откоси на „Шмайзерите”. Нито един не успял да избяга от този смъртоносен капан.
Тъй като не изглеждало да има повече стражи на вратите, фон Гросен дал заповед и двама кâулики проникнали в руините и се захванали да доубиват ранените и оцелелите с точни промушвания на своите кинжали. Щандартенфюрерът погледнал ръчния си часовник с фосфоресциращи стрелки: един часът и осем минути. Само за осем минути и без да им дадат възможност да дадат дори един изстрел, тримата офицери SS били изтребили целия гарнизон на дускхите!
От главния вход до широкия площад, където се издигал Манастирът, отивала една широка улица, дълга 300 метра, по която фон Гросен бил планирал следващото настъпление. Освен двамата лопи, които останали отвън и чиято задача се състояла в това, да се изкачат на кулите, на кâуликите било възложено „да разчистят” пътя на германците. С тази цел, още когато портата полетяла във въздуха, трима от тях се насочили направо натам, размахвайки своите ятагани и обезглавявайки със забележително майсторство всички дускхи, които им попадали на пътя. Те си били разпределили маршрута и всеки един изминавал по стотина метра, раздавайки удари наляво и надясно. Първите, които умряли, разбира се, били обитателите на къщите с фасада към улицата и тези, които извършили непоправимата грешка да излязат като чули експлозиите: старци, мъже, жени, деца – на никого не прощавал ятаганът кâулика. В един часа и десет минути, когато като към тях се присъединили двамата лопи, които се върнали от доубиването на ранените от гарнизона, десетки трупове на цели фамилии лежали безжизнени край своите жилища.
Но на този етап от събитията, след експлозията на бомбите, гранатите и тракането на автоматите, хаосът бил господар на селото на дускхите. Посред пъклена врява, едно объркано множество хора се стичало към онзи път, едни с цел да стигнат до стените и други, за да се упътят към Манастира. И макар много да идвали въоражени с кинжали и саби и да оказвали бегла съпротива на монасите кâулика, тези покосявали неумолимо жалките им животи.
Когато четиримата офицери SS вървели по пътя към Манастира, улицата се била превърнала в река от кръв. Но пътят бил ефикасно „разчистен”. Те само изстрелвали при преминаването си по няколко откоса върху тълпата, която се стичала от страничните улички. Зад тях настъпвали също и кâуликите, изпълнявайки отлично своята функция да осигуряват мобилността на германците.
В един часа и десет минути, докато германците вървели по улицата, двамата стрелци лопа се завърнали отвън и се изкачили по една каменна стълба на кулите, които охранявали разрушената входна порта. Там те се разделили: единият поел по левия пасаж, а другият по десния – пасажи, които свързвали всички кули помежду им и които представлявали тесни издигнати платформи, разпределени периферно от вътрешната страна на стената. Във всяка кула имало по една примитивна печка, която сега се оказвала негодна да стопли окончателно вледенените тела на стражите. Кâуликите наблюдавали от първите кули конгломерата от къщи, който се простирал плътно в една широка триста метра ивица, успоредна на стената. Използувайки различните кули, било възможно да се контролира всеки детайл, квартал, уличка, къща или Храм от селото на дускхите.
Те бяха прекарали предишния ден в изработването на възпламеняващи стрели. Това не беше трудно: достатъчно бе да увият върховете на обикновените стрели с нишка от вълна, напоена с една смес от възпламенимо масло и захар. Имали сто такива стрели, тъй като според фон Гросен нямаше да са нужни повече; важното – обяснил Щандартенфюрерът – било не количеството на стрелите, а качеството на избраните цели и степента на точност на изстрелите. Съобразно тази тактика, кâуликите избрали стоте мишени една по една, стремейки се да прицелват във възпламеними материали, такива като дърво и тъкани.
Вратите, прозорците, сенниците, завесите, торбите с храна, купчините фураж и навесите, окачени над тесните коридори, започвали малко по малко да се разгарят в различна степен. На някои места пламъците скоро надхвърлили височината на къщите и искрите полетели наоколо; огънят се разпространявал неумолимо и пожарът станал всеобщ.
Когато – в един и двадесет – двамата кâулики стигнали до крайните кули, селото на дускхите се било превърнало в гигантска клада. Мнозинството от неконтролираните тълпи се опитвали да избягат от задушаващата топлина и да стигнат до езерото или да излязат извън стените. Стражите на страничните порти, уловени между пламъците и тълпата, ги отворили и не могли да възпрат преминаването на стотици ужасени обитатели. В този час двамата монаси кâулика заели различни позиции. Този, който се намирал в кулата от десния край, се спуснал с едно въже извън стената и се насочил решително към мястото, където били скрити конете, посичайки без да се замисля със смъртоносните удари на ятагана си обърканите дускхи, които срещал по пътя. Онзи от кулата отляво приготвил въжето, за да се спусне навън, но сетне се спуснал по каменната стълба към вътрешността и, превърнат във вихър от смъртоносни мушкания, разчистил от врагове околностите на онова място: той очаквал пристигането на взвода на фон Гросен, който вече трябвало да се намира там.
Един и петнадесет. Многобройното струпване на дускхи, събрани пред входа на Манастира, призовавало на висок глас ламите на Куркумената Шапка. Игнорирайки врявата на своите братя, монасите се били окопали и навярно отправяли молби към Ригден Джьепо и Боговете на Бялото Братство.
Било невероятно във вътрешността на Гомпа – физическо седалище на Шафранения Ашрам – да има някакво огнестрелно оръжие; а още по-невероятно било някой лама да е склонен да защитава с оръжие своето убежище.
Бързата поява на фон Гросен и офицерите SS била изненадваща и предизвикала паника сред обитателите. Гранатите падали сред тях и завършвали картината на безименен ужас. Експлозиите сред тълпата осакатявали най-близките тела и разпилявали десетки осколки във всички посоки – метани зъби, жадни да хапят и нараняват плътта, – слепи крилати зверове, които убивали безразборно. Фон Гросен трябвало да стреля само два пъти с автомата, за да се изсипе дъжд от куршуми над обезумялата тълпа.
Цялата група се подслонила превантивно под галерията на една красива будистка Пагода в тибетски стил, с цел да се подготви за следващото действие. Клостер и Ханс в центъра на кръга от ятагани кâулика, свалили раниците си и извадили четиридесет винтовъчни гранати. След това взели „Маузерите 1914” и вкарали две от тях в адаптора на дулата.
Винтовъчните гранати имаха фосфорен заряд, който избухва при удар и представляваха крайно ефикасна тактическа запалителна бомба. Изстреляни с една винтовка, подобна на „Маузер”, беше възможно да се уцелят точно мишени на разстояние 300 метра. Техните цели – прозорците на Манастира – ги приканвали да хвърлят снарядите си само на 25 метра.
Разположен на квадратна основа със страна седемдесет метра, Гомпът имаше три реда прозорци на нивото над входната порта, основната фасада, която виждахме пред нас. Той подслоняваше, както казах, около 500 лами на Куркумената Шапка, мнозина от които се показваха от прозорците и призоваваха дускхите, ту молейки ги, ту заповядвайки им да се съпотивляват на врага, да подновят защитата, да не бягат и т.н. Може би най-парадоксалната от онези драматични молби беше онази, която уверяваше в Името на Благословения Господ, че нападателите не са Демони, а простосмъртни.
Имаше също една голяма задна порта, която отвеждаше към Белия Остров и две малки порти от двете страни на сградата, всички от които оставаха заключени отвътре. Покривите, покрити с кафяви цигли, се накланяха в лека висяща хипербола, имаше също един централен двор, заобиколен от галерии и тънки колони.
В този момент, ламите забелязаха пожара, който поглъщаше селото и увещаваха народа да се бори с него, използувайки водата от басейните и вътрешните канали, които можеха да бъдат наводнени за няколко минути, отваряйки едни шлюзове, които удържаха водите на езерото. Трябва да се признае, че някои дускхи запазиха хладнокръвие в онези трагични мигове и се втурнаха да изпълняват заповедите, които ламите не се осмеляваха да изпълнят сами; имаше и други, които напразно се опитваха да се противопоставят на огнената стихия. Но едно нещо е да се овладее един случаен пожар, възникнал поради злополука на едно или друго място, а друго, много различно, да трябва да се разправя човек със сто умишлено запалени пожари.
Пожарът в някои квартали ставаше неудържим и техните обитатели бягаха ужасени – някои навън, а други в посока към Манастира. Без да обръщат внимание на надупчените трупове, които осейваха площада, тълпите, идващи от различни посоки, се стичаха във всеки миг, за да се молят за Божествено спасение от своите Богове, докато ламите ги заплашваха да се върнат незабавно, за да се борят с огъня и с невидимите, но смъртоносни врагове.
Но макар воят и риданията на отчаяните да бяха оглушителни, над основния шум, произвеждан от пукането на горящите неща, вече не се чуваше звукът на огнестрелните оръжия. Обнадеждени от това мълчание, ламите сега извикваха молитви и мантри от почти всички прозорци.
Един и шестнадесет. Взводът на фон Гросен изникна внезапно от мрака на Пагодата и настъпи в затворен строй от две редици в продължение на няколко метра. Миг по-късно Клостер и Ханс изстреляха първите две запалителни гранати към прозорците на втория етаж: едната улучи в гърдите един лама, провикващ се на висок глас, проповядвайки надълго и широко, който изчезна в миг зад ослепителна светлина; другата проникна чисто през съседния отвор и избухна във вътрешността на Гомпа. И през двата прозореца, след като угасна блясъкът на експлозията, се видя как пламъците изпепеляваха всичко.
Но есесовците не спряха, за да оценят ефекта от своята атака. След двете първи, те продължаваха да изпращат гранати срещу прозорците – по десет от всяка страна, докато свършиха всичките четиридесет. Клостер изтича надясно, следван от фон Гросен и двама кâулики, спирайки от време на време, за да зареди граната и да стреля. Ханс се отправи наляво, прикриван от Хайнц и тримата кâулики, стреляйки по същия начин.
Никой не бе помислил за възможността, че Манастирът може да има свой собствен корпус от стража, която бе останала незабелязана за наблюдателния гурк. Но тя беше незначителна на брой, макар членовете й да притежаваха добро умение във владеенето на сабята. Там ние понесохме първата и единствена жертва, когато един изненадващ удар прекрати живота на един лопа от групата на фон Гросен. Стражите – по двама или трима на порта – бяха останали навън и се опитваха да проявят известна храброст, да възпрат нападението на Манастира. Разбира се, те нямаха нито ловкостта, нито необходимото познание, за да си съперничат с кâуликите и когато не бяха ликвидирани от техните ятагани, те падаха пронизвани от неумолимите германски куршуми.
За броени секунди ламаисткият Манастир също се превърна в море от пламъци. Като неволни гости в една пъклена пещ – сякаш Мълнията на Индра действително беше паднала върху мирния Шафранен Ашрам – повечето от лицемерните светии-лами намери ужасната си смърт в тези първи минути на атаката. Една смърт, съпроводена от смразяващ концерт от болезнени виения.
След две минути двата отряда се срещнаха до задната порта на Манастира – тази, която гледаше към Белия Остров и Храма на Ригден Джьепо. Часовниците показваха един часа и осемнадесет минути и по брега се приближаваше с бавен ход една трета група: това беше групата, съставена от гуркът, монахът лопа, Оскар Файл и мен!
Скоро портата се отвори и няколко лами се опитаха да излязат навън. Те кашляха и плачеха от дима, а простите им азиатски лица изразяваха ужас: фон Гросен ги разстреля безмилостно и изрева:
– Към другите порти!
Действително, останалите порти също се отваряха, но оцелелите, които трябваше да удържим, бяха много малко: интензивната топлина и срутването на горните етажи бяха ликвидирали по-голямата част от тях преди те да могат да стигнат до изходите. Както стражите и гарнизона, всички лами на Куркумената Шапка бяха унищожени поради нашето превъзходство в изкуството на войната.
Коментари
Публикуване на коментар