Книга Четвърта
Глава ХХVІІ
Един часът и двадесет и една минути. Карл фон Гросен, Хайнц, Клостер, Ханс, Оскар и Аз, групата на петимата лопи и гуркът, преодоляхме тристата метра, които ни деляха от лявата кула. Трябваше да си проправяме път с кървав бой между рядката тълпа, която все още тичаше хаотично, без да знае какво да прави, но този път за отстъпление, планиран от фон Гросен се оказа, ако не единственият възможен, то един от малкото, които ни оставаха. Друг път за измъкване, например, би могъл да бъде по вода през езерото; това, което не беше осъществимо, бе да се върнем оттам, откъдето бяхме дошли, т.е. по улицата, тъй като сега тя вече приличаше на тунел с висока температура поради всеобщия пожар – ефект, очакван от предвидливия фон Гросен.
В центъра на един зловещ кръг от трупове, в подножието на стълбата, ние се срещнахме с монаха кâулика. Предшествувани от него, ние се изкачихме в колона до кулата и се спуснахме бързо по въжето от външната страна на стената.
Без пречки, достойни за споменаване, започнахме отстъпление в посока на север. Петстотин метра по-нататък ние намерихме монаха кâулика с конете и приключихме оттеглянето, отдалечавайки се бързо от разрушеното село на дускхите. Пътят се изкачваше по склона на един хълм и Аз не можах да не се обърна, за да погледна за последен път последствията от нашата атака. Картината, която видях, като резултат на операцията, беше ужасяваща: в затворената мрачна рамка на нощта се различаваше ясно квадратът отвътре на стената, осветен от червеникавите отблясъци на пожара, който все още запазваше разрушителната си жизненост; огънят, като изгладнял звяр, бе решил да погълне всичко и все още се подхранваше от зловещия Манастир – сградата, която беше най-високата от селото, пламтеше свободно и нейните пламъци хвърляха многоцветно зарево над неподвижното огледало на езерото Гьяринг; под тази светлина успях дори да различа прокълнатия Храм на Ригден Джьепо, който беше построен изцяло с бели камъни.
Успехът на атаката шеше да бъде пълен, ако бяхме могли да последваме курса на един вариант, планиран от фон Гросен, който предвиждаше взривяването с динамит на онзи сатанински Храм. Но ние не разполагахме с физическото време за това; т.е. времето бе използувано за покриването на портите на Гомпа с цел да се попречи на ламите да избягат: на реалиста фон Гросен му се стори по-практично да избие всички лами – живите врагове, – отколкото да упражнява насилие срещу един „инертен” символ като Храма. Но Аз не се съгласявах с тази преценка, тъй като считах, че ламаисткият Манастир имаше по-голяма тежест като противник, отколкото ламите: за Бялото Братство щеше да се окаже много по-лесно да замени ламите, отколкото да възстанови хилядолетния Храм! Но не бих упрекнал в нищо фон Гросен, след като благодарение на неговия несъмнен професионализъм Оскар Файл сега препускаше в галоп до мен!
Няколко мощни възклицания ме изтръгнаха рязко от тези мисли. Не бях разбрал веднага, че всички бяха направили същото като мен и се бяха обърнали за секунда, за да хвърлят последен поглед към селото на дускхите. А сега, когато се спускахме от другата страна на хълма, те надаваха неудържими и радостни викове на веселие. Естествено, говоря за германците, понеже азиатците оставаха безразлични както винаги. Фон Гросен трябваше употреби авторитета на военния си ранг, за да им попречи да запеят на висок глас песента на Балдур фон Ширах „Химн на Стяговете на Хитлерианската Младеж”. На мене също ми се искаше да я запея в онзи момент. И припомняйки си детството ми в Кайро, Аз си я повтарях на ум, както без съмнения правеха и моите Другари:
... Германийо, един ден ти ще се издигнеш сияйна,
дори ако Ние трябва да умрем!
Нашите Стягове се развяват пред Нас,
нашите Стягове са от едно По-Добро Време,
нашите Стягове ни отвеждат във Вечността.
Да, нашите Стягове са по-силни от Смъртта!
Да, нашите стягове бяха по-силни от самата Смърт; и те пускаха Смъртта срещу враговете, както току-що бяха разбрали ламите на Куркумената Шапка. Ние, германците, развързвахме Смъртта, защото Историята ни призоваваше за това; Врагът на нашите стягове щеше да се разкайва завинаги за това, че бе впил алчните си нокти в Родината. Припомних си тогава „Песента на Тревога за германците” на Дитрих Екарт – онзи член-основател на Thulegesellschaft, за който Конрад Тарщайн ми бе говорил неуморно, тъй като той беше също един от Посветителите на Адолф Хитлер:
Зов, Зов, Тревога, Тревога!
Развързана е Змията! Драконът на Ада!
Глупостта и Лъжата строшиха веригите му;
Жаждата за Злато седи на страховит трон!
Червено като Кръвта пламти Небето;
със страховит грохот рушат се Стените.
Удар след удар – и Светите Олтари
Драконът разбива на малки отломки.
Бийте Тревога сега или никога!
Германийо, събуди се!
Зов, Зов, Тревога, Тревога!
Бийте камбаните във всички кули!
Бийте за младежите, мъжете и старците,
за спящите, за да излязат от своите стаи.
Бийте, за да оставят майките люлките,
бийте, за да слязат момичетата по стълбите,
за да затътне въздухът и да отекне рязко.
Нека реве! Нека реве той в Гърма на Мъстта!
Бийте, за да излязат мъртвите
от своите гробове.
Германийо, събуди се!
Зов, Зов, Тревога, Тревога!
Бийте камбаните във всички кули!
Бийте, докато изскочат искри!
Юда идва да завладее Райха!
Бийте, докато въжетата се обагрят в червено!
Всичко наоколо е пламтящ Огън
и Болка и Смърт.
Нека земята да се надигне
под Гърма на Спасителната Мъст!
Тежко на народа, който още спи!
Германийо, събуди се!
Историята призоваваше най-годните да се борят срещу Злото. И най-годните бяхме ние! В един уникален момент на Историята ние бяхме издигнали Вечните Стягове, както искаше Балдур фон Ширах. И затова Фюрерът биеше Тревога, както призоваваше Дитрих Екарт. Тежко на спящите народи или тези, предали се на Злото като дускхите! Тежко на онези, които не чуват звъна на Вечния Дух! Те ще понесат гнева на Пробудените Синове на Германия!
Случилото се в Тибет представляваше един пример: петима офицери SS и осем Посветени кâулика, понасяйки само една жертва, изтребиха повече от хиляда свирепи врагове. Един за хиляда! Справедлива пропорция за живота на падналия Посветен и за този на Оскар Файл, който те възнамеряваха да отнемат.
Наште врагове – по-точно: Врагът на нашите Стягове – трябваше да разбере окончателно, че Ние не заплашваме напразно!
Коментари
Публикуване на коментар