Книга Пета
Глава V
Седях на дивана във всекидневната, дремейки. Бях погълнал 3 милиграма успокоително и нервната ми система беше доста притъпена. Беше 10 часът вечерта и между сънищата си чувах вуйчо Курт да говори на арабски и немски. Но не се касаеше за сън: към пладне вуйчо Курт поиска международно обаждане и наскоро бяха успели да го свържат. Минути по-късно той дойде до мен и ме разтърси безцеремонно.
– Всички са мъртви, Артуро! Всички! Ти и Аз сме единствените живи фон Зюберман, които остават!
Гледах го през мъгла. Той продължи:
– Моите чичовци и братовчедите ми от Египет, включително някои далечни братовчеди, които живееха и учеха в Европа – всички са умряли тази сутрин в 0:15 часа!
Вуйчо Курт не повишаваше глас, но жестовете му бяха красноречиви: той бе извън себе си. Опитах се да го успокоя, да му предам моето фармакологично спокойствие, но успях само да се изнервя отново; яростта на вуйчо Курт беше заразна!
На няколко крачки разстояние, в трапезарията, където видях родителите си мъртви, лежаха два ковчега върху двойки дървени магарета; венци, букети цветя, светилници със запалени свещи и кръстове завършваха церемониалните елементи на католическото погребение. Баща ми беше известен в това село от своето детство, а майка ми – от 1938 г., така че парадът от съседи и приятели, които желаеха да им кажат последно сбогом бе непрестанен. Мнозина – хора от най-скромен произход, но на които винаги разчитахме за грубата работа в полето, – останаха през нощта.
Някой бе наел едни професионални оплаквачки от Ла Мерсед, прочути с чувството и страстта, които влагаха в своите оплаквания, и те се бяха заели в този момент да изпълняват своята функция.
Ужасен е моментът на безсилие, когато виждаме начина, по който нашите врагове ни нападат, а ние не можем да им отвърнем в същата мяра. И нещо изненадващо – твърдият вуйчо Курт бе седнал най-сетне на другия диван и на моменти хлипаше злочесто. Аз, съгласно традиционния обичай, трябваше да приемам съболезнованията на посетителите, които преди да си тръгват оставяха своето име, отбелязано в една картичка, което им гарантираше, че ще получат по-късно, в рамките на не повече от десет дни, една писмена благодарност по пощата. Обичаи, навици, практикувани от незапомнени времена, от които не бих могъл да се измъкна, без да причиня голям скандал.
Към полунощ къщата бе претъпката с хора. Няколко съседи се наеха любезно да приготвят кафе и да се погрижат за познатите. Различни групи приятели образуваха кръгчета, за да обсъждат ужасните престъпления, и най-необичайни слухове циркулираха от уста на уста в суеверната индианска и метисна околност. Ние с Вуйчо Курт се опитахме без успех да накараме Полицията да ни предаде телата на Каталина и децата, боейки се, че след няколко часа те ще се разложат, както бе станало с членовете на Дома на Тарсис. Но преговорите ни бяха безрезултатни. Аутопсията нямаше да се извърши до следващия ден. И макар Полицията да не го признаваше, ние знаехме причината за това забавяне: съдебните медици не успяваха да установят причината на смъртта. Моите сестра и племенници бяха намерени в техните стаи на горния етаж на къщата и се предполагаше, че бяха починали, без да узнаят за ужасните убийства, които са били извършвани отвън; те бяха умрели така, както не-Посветените членове на Дома на Тарсис – в момента, в който силата на Дорджето на Бера е трансформирала кръвта във винената преса в катран, т.е., в 0:15 часа. И очевидно съдебните медици не знаеха това.
Примирихме се, така, да направим бдението само над моите родители, макар да упълномощихме фирмата за погребални служби да настоява периодично в моргата и да изисква да им върнат телата. Една кола спря и от нея слезе едно познато лице, което обаче не бях си представял, че ще видя тук: служителят Майдана – полицаят, който се занимаваше със случая на Белисена Вилка! Като ме видя, той се приближи бързо и ми предаде „своите най-дълбоки съболезнования”, както беше обичаят. И сетне се разпростря върху причините, които го бяха накарали да дойде на погребението, говорейки в присъщия си стил, прост и откровен.
– Д-р Сигнагел, този случай, както можете да си представите, разтърси Провинцията: всички бихме желали да заловим безумните убийци на Вашето семейство. Но този случай остава този път извън моята юрисдикция: сега Аз съм Комисар от Отдел „Разследвания”, а не Началник на Поделението. С това пояснение искам да Ви уверя, че не съм дошъл тук като полицай, а като приятел. Разбирате ли ме, докторе?
Кимнах, без да разбирам накъде биеше. Вуйчо Курт беше до мен и наблюдаваше с любопитство комисар Майдана.
– Тогава ще говоря по същество: в беда ли се намирате? Имате ли нужда от някакъв вид помощ? Каквото и да е, не се колебайте да ми се доверите. Имам познати хора, доблестни и лоялни, хора, изпитани в борбата срещу подривните сили, които биха били готови да действуват, да речем, извън предписанията, за да си уредят сметките с евреите или които и да са тези, които Ви преследват.
Вуйчо Курт сбърчи чело и за момент се побоях, че ще избухне в един от своите гръмогласни смехове; но той беше прекалено наскърбен за нещо такова и вместо това се усмихна снизходително. Аз от моя страна бях раздразнен и изненадан; раздразнен не от предложението на Майдана, за което бях благодарен, тъй като, макар и абсурдно, то беше искрено, а от това, че трябваше да преживявам цялата тази нелепа ситуация, включително погребението; и изненадан, защото не си представях как служителят бе стигнал до заключението, че Аз имах нужда от такъв вид помощ.
– Не ми отговаряте? – каза обезсърчен той. – Или не ми се доверявате? Но Аз знам, че Ви преследват, макар и да го отричате. Моята професия е да откривам такива неща. Зная го от вчера, когато получих в Отдел „Разследвания” доклада за случилото се в Серийос. Тогава си спомних за Вас и за случая с болната Белисена Вилка. Отваряйки скоба, ще Ви призная сега, че Вие имахте право, когато твърдяхте, че в онова престъпление има един неясен момент: този момент никога не се изясни; но също така е вярно, че никой не се интересуваше да го изяснява и че Полицията има по-важни спешни случаи, за които да се погрижи с парите на данъкоплатците. Зная! – Вас това не Ви интересува; Вие искате да видите Правдата да възтържествува; интересува Ви много Белисена Вилка, защото случаят Ви е засегнал отблизо. Но ние имаме да се грижим за стотици случаи и този е само един от тях – един, от който, повтарям, никой не се интересуваше. Разказвам Ви това, защото признавам, че в определена степен имахте право, докторе. Приемете го така! Наистина, Аз бях искал да заровя онзи случай, защото той бе лишен от важност. Но сега зная, че не е така!
– Какво искате да кажете? – попитах въпреки себе си.
– Това че, – затваряйки скобата, която отворих, за да Ви се извиня, – стана тъй, че тази сутрин се опитах да Ви намеря в Невропсихиатричната Болница, където работехте и там ме информираха, че сте напуснали преди два месеца, по време на отпуската си. Тогава позвъних в Университета и узнах, че сте поискали Вашето отписване от предметите, които сте следвали, и сте напуснали лекарската специализация. Все действия много странни, за да произлизат от някой толкова... нормален?... като Вас. Тогава именно, към пладне, реших да си взема свободен ден и да се отдам на извършването на едно малко разследване за моя сметка. Така открих, че сте продали своя апартамент на хълма Сан Бернардо, без да съобщите никому новия си адрес; и че Вашите приятели са получили от родителите Ви съобщението, че Вие „изучавате самостоятелно едно археологическо находище в Катамарка”; всичко много неясно, д-р Сигнагел. Затворени банкови сметки, смяна на адрес, напускане на работа, на следването, на приятелствата: би могло да се каже, че това са действията на някой, който желае да заличи следите си – на някой, който бяга. Но Вие не сте престъпник – нямахте причини, нито врагове, които да Ви принудят да бягате преди два месеца. Или работата е, че тогава са се появили тайнствените врагове?
Да, д-р Сигнагел. Върнах се малко назад и свързах странното Ви поведение с престъплението от Невропсихиатричната Болница. „Възможно ли е там е имало нещо повече – нещо, което да е принудило доктора да бяга” – казах си Аз и се заех да прочета отново протоколите от убийството на Белисена Вилкса. И какво откривам? Това, че не сме обърнали ни най-малко внимание на еврейските медальони, които носеше в краищата си убийственото въже. Поисках да узная колкото се може по-скоро какво означават надписите и, пренебрегвайки следобедната почивка, отидох до Университета и разпитах в една лабиринтна секция, мисля че се казваше „Факултет по Филология”, докато се срещнах с един невероятен персонаж, наречен „професор Рамирес”. И какво ми казва д-р Рамирес? Ами горкият човек щеше да побегнте като узна, че съм полицай, и като видя фотографиите на медальоните. Трябваше да го убеждавам в продължение на часове, за да проговори. Оказа се накрая, че той Ви познава много добре. И че Вие сте се консултирали с него преди три месеца относно същите надписи, но без да споменавате престъплението (и добре сте направили, понеже като узна за него, устата му се затвори автоматично). И зад всичко това има една изумителна история, зад която стоят, както Ви казвах, д-р Сигнагел, проклетите евреи.
Да, да. Вече знам какво си мислите. Че Аз не мога да направя разлика между Друиди и евреи, нито съм способен да разбера универсалната структура на Синархията. Вие, като всеки германец, мислите, че ние сме идиоти. („Друид” ли се казва? Мисля, че така ги наричаше професор Рамирес). Вижте, възможно е Аз да не разбирам какво е Друид. Но преди да възразите, ще Ви кажа, че тъкмо идвам, след като прекарах шест-седем часа с професор Рамирес, през които той се зае да ми покаже, че Друид е същото нещо като евреин, ако не съм разбрал погрешно неговото крайно заключение. Така че за този случай това е същото – интелектуални тънкости. Аз бях прав: Белисена Вилка е била ликвидирана от евреите – специални евреи, но в крайна сметка евреи. И Вие също бяхте прав, когато ми казвахте, че формата на убийството – неговият modus operandi [1] – е квази-масонски. Да, Вие бяхте прав, а Аз не Ви обърнах внимание. Но сега няма да направя същата грешка, защото обмислих всичко. Размишлявах за онова, което се случи преди три месеца, Вашите по-нататъшни действия, и това, което е станало тук вчера. И знаете ли до какво заключение стигнах?
– Не се осмелявам да си го представя, – казах му искрено.
– Това, че убийството на Вашето семейство представлява едно Ритуално престъпление.
– Не мога да го отрека, – съгласих се, тъй като полицаят заслужаваше потвърждение на своите заключения.
– И то от същия тип като онова на Белисена Вилка, навярно извършено от същите убийци?
– Не мога да го докажа, но съм сигурен, че отговорът е положителен – съгласих се.
– Така е по-добре, д-р Сигнагел! Вече Ви казах, че не съм тук като полицай, а като приятел. Разбирам, че по някаква причина Вие не искате да кажете истината и затова идвам да Ви предложа моята помощ – моята и тази на моите Другари националисти. Имам една оперативна група, готова да влезе в действие във всеки момент! – каза той, понижавайки тона на гласа си до недоловимо ниво.
Макар и да изглежда невероятно, Аз продължавах да не разбирам какво ми предлагаше служителят Майдана.
– И какво е това, което искате да направите? – попитах го без да се преструвам.
– И още ме питате, докторе? Да Ви помогна срещу Вашите врагове, които без съмнения са и наши врагове и врагове на страната! Предлагаме Ви конкретна помощ – хора, оръжия, екипировка! Само трябва да ни дадете имената на убийците, да ни предоставите една следа, да ни разкриете коя е тяхната организация. Не искате ли да отмъстите за Вашето семейство? Ние ще го направим за Вас или заедно с Вас.
Погледнах Майдана обезсърчен. Как бих могъл да му обясня реалността на Бера и Бирса? Несъмнено в главата на полицая не се побираше възможността, че зад убийците би могло да има една свръхестествена причина. Той не признаваше реалното съществуване на магичното; и по негова преценка езотеричното би било само един метод за разузнаване, предназначен да постигне „психологическо въздействие” и „културно проникване”. Накратко, офицерът Майдана, като добър ветеран от националистическото фраготе[2], си представяше само врагове от плът и кръв – солидни мишени – евреи, марксисти, масони, ционисти или каквито и да са, но врагове, проницаеми за артилерията от различен калибър и тротила.
– Благодарен съм за Вашето предложение, Майдана. Благодарен съм дълбоко, защото знам, че то е честно и незаинтересовано. Но Вие не бихте могли да ни помогнете и Аз не мога да Ви дам никаква информация. Повярвайте ми, че е по-добре да се оставят нещата така. Сега не се касае просто за една болна от лудницата: касае се за моето семейство Майдана; за цялото ми семейство. Ако Вие бихте могли да ми помогнете, как бих могъл да не приема? Но сега Аз съм този, който желае да остави нещата такива, каквито са. Знам за какво говоря.
– Как така да не можем да Ви помогнем? – протестира Майдана. – Знаете ли какво се мисля? Че Вие се страхувате! Не знам кой е извършил престъпленията. Но е явно, че Вие знаете и не желаете да споделите тайната. И защо ще правите такова нещо? Ами защото считате, че врагът е прекалено „силен” за нас, тъпите южноамериканци. Разбирам това: Вие сте германец и имате предубеждение срещу аржентинския национализъм; и навярно имате право, защото цяла една фауна от малоумници и предатели са ни създали лошо име; Аз не мога да съм отговорен за тези обвинения. Но грешите, ако предполагате, че винаги ще бъде така! Намираме се в друга епоха и има други хора: нашето поколение, д-р Сигнагел, не ще могат да го удържат с материални средства, – заяви твърдо той. – Ние сме много, имаме идеали и ни е дошло до гуша от корупция и материализъм; наближава денят, в който ще дадем на синархичните сили един голям национален урок. Доверете ни се и няма да се разкайвате! Никой враг не е достатъчно силен в нашата Родина, за да не можем да му нанесем незабравим удар. Може би няма да спечелим войната, но можем да го накажем частично – да нараним неговата гордост, да пречупим надменността му, да му попречим да се радва на триумфа на своите престъпления! Какво ще кажете, докторе? Моссад ли е? Английската МИ-5? ЦРУ?
Какво можех да му отговоря на комисар Майдана?
– Ще Ви кажа само това и то е единственото: – казах Аз, – ако Врагът беше човешки, сигурен съм, че помощта Ви щеше да е ефикасна. Да, Майдана, ако врагът беше човешки, уверявам Ви, че бих разчитал на Вашата подкрепа. Това трябва да Ви е достатъчно.
– Но какво говорите? – запита той със шеговит тон. – Изненадва ме, че Вие – човек, когото уважавам за неговата искреност, – ми показва, че прибягва до един прост ескейпизъм, за да избегне заплахата от убийците. Вие се страхувате и не искате да се изправите пред факта, че рано или късно също ще бъдете нападнат от тях! Защото ако не беше така, ако бяхте с всичкия си, щяхте да разбирате, че убийците са напълно човешки.
– Как така? – възкликнах неволно.
– Да, докторе, отговорете ми, – помоли Майдана. – Убийците са човешки същества: ако не бяха такива, защо щяха да употребяват ножове и тояги? – запита той с необорима полицейска логика.
Това беше едно просто заключение, абсурдно и елементарно просто. Затова не можех да го приема, не го допусках в ума си; затова, и защото то идваше от Майдана – един прост салтенски полицай.
– Не! Не! – отрекох упорито. – Вие не разбирате природата на Врага. Не можете да ни помогнете.
Бях се затворил в една жалка детинска нагласа, когато намесата на вуйчо Курт изненада и двама ни.
– Разбира се, че можете да ни помогнете! – заяви той.
Погледнахме го със зяпнали уста.
– Навярно можете да ги накарате да ни върнат телата на Каталина и децата, – предложи той.
– Ах! – въздъхна Майдана. – Касае се за една бюрократична процедура. Друг вид помощ бях дошъл да ви предложа, но не мислете, че ще ви разочаровам, ако ме помолите за услуга.
Той погледна ръчния си часовник и добави:
– Сега е 2:15. Лош час за водене на преговори. Въпреки това, ще отида до местния полицейски участък, за да разпитам какво става с тези тела, и сетне ще се върна. Не забравяйте това, което Ви казах, докторе! Междувременно, обмислете моето предложение.
[1] Лат. “начин на действие” (бел.прев.).
[2] Фраготе (аржент., жарг.) – „заговор, конспирация” (от името на Росендо Фрага – аржентински военен, в чийто дом се уреждали конспиративни срещи за планиране на държавните преврати през 50-те и 60-те години на ХХ век) (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар