Книга Пета
Глава VІ
Колата на комисар Майдана се изкачи по наклона на входния път и двеста метра по-нататък излезе на провинциалния път. Две дебели жени, които изчакваха търпеливо, се приближиха и ме прегърнаха, и двете едновременно: това бяха „млечните майки”, моята и тази на Каталина. По тези места бе много важно това да бъдеш „млечна майка”, „млечен син” или „млечен брат”; всичко започваше когато на една добра майка „пресеква млякото” за нейното бебе или тя не го произвеждаше в достатъчно количество: тогава се прибягваше до участието на друга майка – една по-силна майка, която да е родила детето си в приблизително същата дата и се изискваше нейното участие, за да кърми и двете бебета. Млечната майка, ако и да биваше по-силна, често беше също и по-бедна, тъй като обикновено се касаеше за една креолка или индианка, навярно майка на много деца, която охотно предоставяше своето съдействие. И, разбира се, биваше възнаграждавана за тези услуги. Но възнаграждението е едно нещо – основно подаръци за собствените й деца, дрехи и храна, – а друго, много различно, е любовта на майката: това не можеше да се заплати с нищо и така се създаваха връзки, по-висши от простата търговска сделка: „млечното кръстничество”. Действително, млечната майка се превръщаше обикновено в „кръстница” на истинската майка и се радваше на определено приятелство или предпочитание спрямо другите жени от калчакийската долина. Обичаи, вековни обичаи, които идваха от епохата на испанците или може би на индианците.
От тези две жени, които ме прегръщаха, едната беше моята „млечна майка”, а другата беше била такава на Каталина. „Нямам нищо, –каза ми първата, – нито приличам на доня Беатрис, но всичко мое е твое, Артурито, цялата ми любов”. Притиснах силно онази креолка, която ме бе видяла да се раждам и я целунах по двете бузи. „Благодаря, ня [1] Исабел, благодаря много” – казах й трогнат, докато оплаквачките от Ла Мерсед надаваха в хор своите болезнени вопли.
Оставих кръстниците, прекръстващи се до ковчезите, и се оттеглих в един отдалечен ъгъл в компанията на вуйчо Курт. Откакто комисар Майдана си тръгна, ме бе обзела една нарастваща свръхвъзбуда. Имах една идея – една идея, възникнала от рационалното заключение на полицая, която желаех да съобщя незабавно на вуйчо Курт. Естествено, ако Аз не бях поискал да приема предложенията на Майдана, вуйчо Курт дори не би ги изслушал. Така че му ги повторих:
– Вуйчо Курт! Вуйчо Курт! – стреснах го Аз. – Размисли върху думите на полицая: те са като един силогизъм. Той заяви „убийците са човеци”. Защо? – „Защото използуват ножове и тояги, т.е. материални оръжия”, заключава той. В онзи момент Аз отрекох директно такава възможност, но сега считам заключението на комисар Майдана за почти гениално.
– Ти си луд, Neffe, луд за връзване! – дисквалифицира мнението ми вуйчо Курт. – Те са Безсмъртни! Бера и Бирса са Безсмъртни! Това, че са използували един кинжал не означава нищо: било е необходимо за Ритуала на Жертвоприношението.
– В името на Боговете, вуйчо Курт, не се отнасяй с мен, все едно съм малоумен! – защитих се Аз. – Зная, че са Безсмъртни, но както казваше Белисена Вилка в историята на Нимрод, те са такива само докато не ги убият – „докато не се упражни физическо насилие срещу Тях”. „Тези Безсмъртни също могат да умират”.
– Ти си луд! – повтори той, още по-затворен в себе си. – Не видя ли снощи мощта на Демона Бера? Нищо не можем да направим срещу тях. Ти стори много добре като обезкуражи полицая!
– О, mein Gott! [2] – изругах. – Не, вуйчо Курт! Не съм луд! Ти си този, който е прекалено инат! Но мен ще ме изслушаш. И ще ми позволиш да ти изложа моята идея. Die prüfen? [3]
– Ja, ja [4] – обеща той без убеденост.
– Тогава слушай. Моето схващане е, че съществуват две несводими плоскости, които сега поради една погрешна и субективна преценка на реалността са се насложили или смесили. Тези плоскости са: Плоскостта на Реалността на Духа и Плоскостта на Човешката Реалност. Между двете плоскости не може да има отношения или връзки, а ирационалности: всички връзки или отношения са илюзорни, нереални. Но съществува също така един закон, който е рационалното в ирационалността, който охранява и утвърждава абсолютната реалност на плоскостите. И този закон, който поддържа рационалността на ирационалността между тези плоскости, е единствената ни отправна точка, за да не изгубим разсъдъка си и да полудеем. Този закон на здравомислието изисква: да не се престъпва границата на плоскостите. Да не се пренасят върху плоскостта на Реалността на Духа неща, присъщи на Плоскостта на Човешката Реалност; и обратно: да не се проектират върху плоскостта на Човешката Реалност идеите, присъщи на плоскостта на Реалността на Духа.
В този дяволски въпрос за Бера и Бирса, драги ми вуйчо Курт, на мен ми се струва, че плоскостите са се объркали – че вече не знаем коя е плоскостта, застрашена от Безсмъртните. Но Аз ще ти го кажа, вуйчо Курт. Ще ти го кажа толкова ясно, че вече не ще можеш да повториш, че съм луд, а ще трябва да приемеш, че съм напълно разумен. И така: да видим първо плоскостта на Реалността на Духа – там истината е Източникът, Символът на Източника; чрез тази истина – тъй като не могат да понесат тежестта на тази истина, понеже отричат или не понасят присъствието на тази истина, – Безсмъртните се виждат принудени да проявяват една архетипична монадична форма като онази, която ти си видял в долината на Катрана. Формата на монадата – единицата Светлина – им позволява да съществуват могъщо извън плана на Човешката Реалност и да избягнат изправянето срещу истината на Източника – срещу Символа на Източника; и тази могъща форма със сигурност е най-опасната, която човек може да си представи; съгласен съм, че тази опасност е също така реална.
Но да отидем сега до плоскостта на Човешката Реалност: там истината е Аз-ът, т.е. психичното и волево проявление на Духа, окован към Материята. А лъжата – илюзията за Човека, но също така негов душевен двигател, – е Страданието. Богът-Създател се храни с една сила, която се нарича човешко страдание; и човекът произвежда болка и страдание, за да храни Създателя на Великата Измама. Обикновеният човек произвежда малко страдание, защото, за да се страда от илюзията на страданието, се изисква нараненото благородство на Духа. Затова Великите Човеци – Великите въплътени Духове – са способни да пораждат Велики страдания, Велики болки, Велики мъки, Велики терзания: гладът на Бога – на Бог Йехова – изисква приноса от страдание на Великите Човеци. И тези човеци, способни на по-голямо страдание, трябва да бъдат способни също така да предлагат по-големи жертви: тяхното страдание трябва да бъде свещено за Бог, за Бог Йехова. Затова се изискват представителите на Бог Йехова – Свещениците на Бог Йехова. Тези, които имат властта да освещават Великото страдание, например Бера и Бирса. Защото в плоскостта на Човешката Реалност винаги ще бъде необходимо да съществуват Свещеници на Бог, които да посвещават Великото Страдание на Великия Човек на единството на Бог, на Бог Йехова. Само така ще бъде възможно да се принесе в жертва Великият Човек, за да подхрани неговото осветено Велико страдание единството на Единния – на Бога-Създател Йехова.
Накратко, вуйчо Курт, едно нещо са Безсмъртните, срещнати на плоскостта на Реалността на Духа, където те нямат друга алтернатива, освен да се проявяват монадично като единица Светлина, за да избягнат истината на Източника: тъй както му се е наложило на Бера с теб – той не е имал друга алтернатива, освен да се облече в Одеждите на Единния, т.е. в неговата Монада Светлина. Ще ми възразиш, казвайки, че това проявление се е случило също в плоскостта на Човешката Реалност, но ще ти отвърна, че ти си един нетипичен случай и ти го знаеш. Ти си като един човек, претърпял злополука, в която една необичайна рана излага на показ една от най-вътрешните му кости; тези, които го виждат, остават дълбоко впечатлени от възприемането на една интимна реалност, която обикновено избягва всяко съображение: по аналогичен начин онези, които са съзерцавали Знака на Източника, който ти неволно проявяваш, са оставали дълбоко впечатлени, защото са предусещали в това откритие откровението на другата Реалност, интимна и чужда. Накратко, вуйчо Курт: твоят опит няма обща валидност – той е присъщ на някой, способен да проявява в плоскостта на Реалността на Човека знаци на идеи, произлизащи от Света на Духа, присъщ навярно на един Шиватулку.
Но в полето на настоящите човешки същества – като не-Посветените членове на Дома на Тарсис, като мама, Каталина и Аз, – нещата се случват съгласно цитирания преди закон: страданието трябва да бъде осветено и принесено в жертва на Бог Йехова; и за тази цел са нужни Свещеници от плът и кръв. Затова в цялото си писмо Белисена Вилка винаги описва Безсмъртните като Демонични Свещеници. Разбра ли ме, вуйчо Курт? – За Жертвоприношението на Страданието трябва да бъде изпълнен Ритуалът на Смъртта; а за да се изпълни Ритуалът на Смъртта, са нужни Свещеници-жертвоприносители!
– Накъде биеш? Или по-точно: къде си мислиш, че искаш да ме отведеш с твоите аргументи? – запита вуйчо Курт, подозирайки, че намерението ми е да го накарам да попадне в някаква диалектическа клопка.
– Много просто: моето заключение е – и мисля, че съм го доказал, – че за да извършват убийствени Ритуали като онзи, който са изпълнили вчера, Безсмъртните трябва да се явяват в човешка свещеническа форма. С една дума, мисля, че комисар Майдана е прав: убийците на моите родители са били човешки същества – Престъпни Свещеници, които трябва да употребяват кинжал и физическа сила, за да убиват своите жертви.
– ... Макар и да прилича на лудост, трябва да призная, че това не е лишено от смисъл. Добре, Neffe; да предположим, че е така: и какво печелим ние от това? Къде е разликата в ситуацията?
– Ааа!... – въздъхнах триумфиращо. – Въпросът ти се подчинява на факта, че ти ни най-малко не предвиждаш възможността за атакуване, нали?
– За атакуване? Мисля, че ти действително си полудял, – отсъди прибързано той.
– Да! За атакуване, за атакуване на Демоните! Какво ти става, вуйчо? Тридесет и пет години принудителна отпуска са те размекнали ли? – пошегувах се Аз. – Току-що ти се съгласи, че Демоните, когато действуват като Свещеници, се преобразяват в човешки същества. Тогава какво ни пречи да ги екзекутираме – да се разплатим с цената на противните им животи за всяко зло, което те са ни причинили?
– Но как, Артуро, как ще направим това? Къде ще ги намерим, – бях оставил вуйчо Курт напълно объркан, без да знае какъв аргумент да противопостави на моята безразсъдна идея. – И дори предполагайки, че бихме могли да го направим, за какво би ни послужило това, за какво би послужило то на Стратегията на Сиддхите? Не се ли съгласихме вече, че най-доброто ще бъде да последваме дирята на Нойо Вилка, да изпълним молбата на Белисена Вилка?
– Шшшш! – изсъсках, поставяйки показалец върху устата си в знак за мълчание. – Тихо! Всички тези отговори ще получиш сам, когато узнаеш плана.
– К...какъв план? – запита ужасен вуйчо Курт.
– Моят план! Планът, който имам за атаката срещу Демоните! Но засега няма да говоря за това, докато не приключи погребението. Сетне ще ти го изложа и ще го обсъдим.
Без изобщо да е убеден, вуйчо Курт поклати глава с комично безпокойство. Ако не се намирахме в такива трагични обсоятелства, бих се посмял добре на неговите жестове, с които се опитваше да покаже, че е един сериозен човек, попаднал в ръцете на луд.
[1] Исп. Ня – обръщение, поставяно пред името на жена, съкратена форма на „сеньора” („госпожа”) (бел.прев.).
[2] Нем. „О, Боже мой” (бел.прев.).
[3] Нем. „Която ще обмислите” (бел.прев.).
[4] “Нем. Да, да” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар