Книга Пета
Глава VІІ
В 5:30 часа пристигнаха две погребални коли, които пренасяха Каталина и нейните деца. Трите ковчега бяха незабавно поставени до тези на моите родители – нещо, което вдъхнови оплаквачките да обновят с особен патос своите литании. Петнадесет минути по-късно се появи комисарят Майдана – авторът на този невероятен бюрократичен подвиг.
– Как постигнахте това, комисарю? – попитах Аз.
– Е, не беше толкова трудно, имайки предвид, че докладите на съдебните медици вече бяха готови, макар и да не бяха подписани: на никой не се нрави да подпише един доклад, лишен от диагноза. Защото това е, с което те разполагаха: нищо. Ще рече, че не знаеха от какво са умрели Вашата сестра и племенниците Ви. Единствената ми заслуга бе да убедя медиците, които току-що бяха дошли в 5:00 часа, че имам поверителна информация, че случаят ще бъде потулен по заповед отгоре. Дори и така, трябваше да събудя един почитаем съдия, за да получа словесното одобрение, че позволява на комисаря да предаде телата; но тъй като докладите на съдебните медици бяха готови, нямаше никаква пречка да се прекрати процедурата и съдията се съгласи да ги приеме сутринта и да подпише разрешението. И така, Вашите злощастни роднини са тук, докторе. И знаете ли с каква диагноза? Сърдечен удар. Глупаво е, защото всички сме съгласни, че се касае за едно множествено убийство, но тези медици не успяха да определят причината на смъртта: Аз на тяхно място бих поискал едно задълбочено изследване в Университета на Салта, но тъй като бързате толкова да приключите с погребението, нещата ще трябва да останат така.
– Наистина, комисар Майдана. Така ще останат: за доброто на всички, – уверих го Аз. – По един или друг начин, убийците ще заплатят за това, което са сторили на моите родители.
– За това исках да говоря с Вас, Сигнагел! – каза Майдана еуфорично, променяйки напълно отношението си. – Извинете ме, ако съм прекалено оптимистичен, – извини се той, – но обичам да печеля спорове или басове, особено когато опонентът е едно уважаемо лице като Вас: това ме изпълва с гордост, – призна наивно той.
– И какво сте спечелили? – попитах объркан.
– Може би за Вас това не ще бъде важно, но преди да си тръгна Аз Ви направих едно предложение, – припомни той. – И все още си спомням Вашите необичайни думи, намекващи абсурдно, че „убийците не са били човеци”. „Ако те са били човешки същества, казахте, бихте приели моята помощ”. Вие го казахте!
– Успокойте се, Майдана, тъй като няма да си противореча! Действително, Аз вярвах, че е така, макар по-късно да промених мнението си и сега съм практически съгласен с Вас, че убийците са били човешки същества, извратени и зли човешки същества.
– Браво, д-р Сигнагел! Радвам се, че сте променили мнението си. Сега ще бъде по-лесно за Вас да допуснете, че Аз бях прав. Появили са се нови елементи в този случай, докторе!
– Какви елементи?
– Свидетели, д-р Сигнагел. Появиха се двама свидетели, които са видяли много добре убийците, – информира ме той с професионален тон. – В този момент те дават показания и предоставят описанието, което ще позволи да се реконструират лицата на престъпниците: след като бъдат направени фотокомбинираните портрети, ще се разпространят хиляди от тях по цялата Провинция и останалата част от страната, и ще се започне едно оперативно проследяване, за да се засекат техните придвижвания.
Вуйчо Курт беше пребледнял. Аз – обратно – преценявах, че тези новини благоприятствуваха моите планове.
– Кои са свидетелите? – поисках да узная.
– Ще Ви го кажа под пълна тайна, защото случаят се счита поверителен. Били са двама охранители от Тютюневата фабрика на 300 метра оттук, които е трябвало да влязат в 0:00 часа и са минали пред входната порта почти в този час. Тъй като са съседи, те винаги изминават пътя заедно, всеки със своя велосипед. И както всяка сутрин, вчерашната също изглеждала спокойна, докато, стигайки дотук, те видели автомобила.
– Автомобила! – извикахме в дует вуйчо Курт и Аз. – Какъв автомобил?
– Ахаха! – иронизира Майдана. – Виждате ли, че вашите убийци са напълно човешки? Дори дотолкова, че се придвижват с една огромна вносна кола.
– Бихте ли могли да ни дадете повече подробности? – поисках френетично.
– Имайте търпение, докторе, и ще Ви кажа всичко, което зная, което не е много. Към 11:59 или 0:00 часа приблизително двамата мъже минавали с велосипедите си пред тази ферма. Много скоро те забелязали, че по-напред от тях се движи бавно една огромна черна кола; тя вървяла бавно, като че ли търсейки определена къща, и велосипедистите не я изпреварили от чисто любопитство. Така, прочее, те следвали в редица, докато, когато стигнал до портата, автомобилът завил и излязъл от пътя, спирайки да входа. Тогава те успели да разгледат добре неговите пътници: били двама мъже с „ориенталски вид”, безупречно облечени в черни дрехи; единият от тях дори слязъл, за да отвори портата и бил ясно видян от двамата. Свидетелите са задържани от вчера по пладне, само че на вас нищо не са ви казали за хода на разпита. Важното е, че им е била показана на монитора на компютъра една етнографска програма и че охранителите са идентифицирали втория персонаж като някакъв вид „турчин” или лице, произлизащо от Близкия Изток. Какво да Ви кажа, Докторе? Не съм бъркал много, когато Ви намекнах, че те биха могли да бъдат членове на Моссад.
Не, Бера и Бирса не бяха членове на израелския Моссад, но без съмнения биха могли да бъдат Шефове на тази зловеща „Служба за Разузнаване” или еврейски „Ескадрон на Смъртта”: те бяха във висша степен надарени за това. Бяха действително родом от Близкия Изток, където според Белисена Вилка те са били царе в далечни времена. Не оставаха, прочее, съмнения относно формата, в която Върховните Свещеници на Мелхиседек бяха дошли в Серийос: като „човешки същества”, облечени в модерно облекло и управляващи един луксозен автомобил. Като получи тези новини, вуйчо Курт онемя напълно.
– Каква марка е била колата? – попитах Аз.
– Нито модел, нито марка. Любопитно – свидетелите се съгласявали при даването на едно подробно описание на автомобила, но не успели да разпознаят марката; също така те не забелязали дали колата е имала номер. От декларациите им се заключава, че се касае за една много голяма кола – един „Кадилак“ или „Линкълн”, който, тъй като не е често срещан в нашата страна, е затруднил идентификацията.
Когато Майдана приключи със съобщаването на полицейската информация, която бе придобил за толкова кратко време, той се върна към своето: искаше Аз да му се отплатя със също такава лоялност и да му разкрия каквото знаех за убийствата и тайнствените убийци. Разбира се, Аз не можех да му кажа истината – една невероятна истина от друга страна – и така се оказвах поставен в едно трудно морално положение.
В 7:05 часа дойде комисарят на Серийос. Той идваше да ме поздрави и да изпълни една молба на Майдана, който бе събудил и него в 3:00 сутринта.
– Здравей, Артуро. Добър ден, господин Сангедолсе. Как сте, Майдана? – поздрави той. – Не знаех, че сте приятел на Артуро. Донесох това, за което ме помолихте, но тъй като сте приятели, помнете, че всичко все още се държи в тайна. Съдията се опитва да хвърли светлина по въпроса, който става все по-странен, и още сутринта ще издаде заповеди, които ще ни позволят да действуваме. Дотогава резюмето е секретно.
Той предаде един плик на Майдана, който побърза да го отвори. Съдържаше фотокомбинираните портрети на убийците и различни рисунки, които представяха сцените, видяни от свидетелите.
Портретите показваха две лица с несъмнен ориенталски вид: кръгли, с подчертани скули, тънки вежди, леко монголоидни очи и дебели устни. Бяха гладко избръснати и изглеждаха лишени от коса. Последното не можеше да се потвърди със сигурност, защото – необичайно – престъпниците носеха ниско нахлупени бомбета.
– Има неща, които не се връзват, които не са в съгласие с общите стереотипи на криминологията, – коментира с досада комисарят на Серийос. – Търсим двама жестоки убийци, извършители на избиването на едно безобидно семейство. Двама свидетели ги виждат в часа на престъплението да проникват в къщата. Дотук всичко е правилно, всичко е „нормално”. Молим тогава свидетелите да ни опишат предполагаемите злодеи. Те се съгласяват; и тук свършва типологичната нормалност: случаят се изплъзва от всяка обща рамка; нито криминологичната казуистика, нито предходните факти, нито натрупаният опит ни помагат да разберем станалото. В началото се усъмнихме в свидетелите, но сетне бе потвърдена тяхната способност да свидетелствуват: те са безупречни хора, които никога не близват капка алкохол, предвид че трябва да изпълняват една охранителна служба, а като връх на всичко са бивши полицаи, т.е. опитни, обучени да наблюдават фактите и свикнали да дават детайли. Но тяхната история е прекалено невероятна. – Погледнете този образ, в който спътникът е слязъл, за да отвори портата, а водачът е седнал зад волана на черната кола. – Какво са видяли свидетелите? Не двама „нормални” престъпници, които отиват потайно да убият едно семейство, а двама господа, облечени елегантно, които влизат, сякаш идват на посещение във фермата на Сигнагелови. Действително, съдията нареди да бъдат прегледани от психиатри вчера следобед, но докладът е позитивен: те са в съвършено психично състояние. Дори се подложиха на един разпит под хипноза, който също даде положителни резултати: а именно – казват истината; каквото и да е това, което са видяли, те вярват в това, което казват.
Хвърлих страничен поглед към комисар Майдана, тъй като от всичко това се разнасяше познатият мирис от времето на убийството на Белисена Вилка. Но този не се помръдна; очевидно имаше рационално обяснение също и за любопитното облекло на „агентите от Моссад”.
– Вижте това, господа! – настояваше комисарят на Серийос. – Може ли да има нещо по-абсурдно от едни убийци, облечени в черни костюми, с черни обувки, черни шапки – черни бомбета! – черни вратовръзки и бели ризи? Да, знам, че могат да съществуват такива убийци: в Хонг Конг, в Истамбул, в Лондон, в Ню Йорк и хиляди други места по света. Но тук, в Серийос? Тъй като се касае за друга класа хора, би било възможно дори да се приеме тяхното присъствие в зоната: например, ако те бяха служители на някоя транснационална фирма, дошли по бизнес, за да заграбят някоя от нашите суровини. Този тип престъпници можем да си представим без усилие. Но в случая, който ни занимава, те лесно се изплъзват от общия стереотип на убийците на земеделци.
Комисарят погледна часовника си и се сбогува:
– Вече трябва да си вървя. До скоро, Артуро; много съжалявам за всичко това. Ще те видя този следобед на гробището. Извинявай за приказките, но Майдана беше този, който дойде да разбърка гнездото на осите: Аз не бих те безпокоял до след погребението. Естествено, съдията също иска да говори с теб и скоро ще те повика; когато отмине този трагичен момент, естествено.
Последните думи на комисаря на Серийос ми причиниха дълбоко безпокойство. Какво ли щеше да иска полицаят? Убиват моето семейство, а разпитваният щях да бъда Аз?
– Успокойте се, докторе, тъй като това е нищо, – увери ме Майдана. – Проста рутина. Полицията е объркана и ще иска да узнае Вашето мнение. Същото става и със съдията; именно затова той не искаше да предаде телата. Аз бих могъл да Ви дам много хипотези за това, което комисарят не каза и което вероятно се е случило: например, почти сигурно е, че са разпратили по радиото описанието на черната кола и не са успели да намерят местоположението й, нито дори са узнали дали тя е напуснала Провинцията. Това ги обърква; това е един рядък автомобил и те предполагат, че някой трябва да го е видял. Но те не напредват, защото разследват професионално. Вие и Аз знаем, че, противно на това, което твърдят комисарят и съдията, това в действителност е един класически случай – един класически случай в рамките на Международното Разузнаване и Контраразузнаване.
Майдана беше убеден в своята теория и Аз трябваше да му дам някакво обяснение без забавяния.
Коментари
Публикуване на коментар