Книга Пета
Глава VІІІ
Осем и половина сутринта. Намирах се в кухнята на фермата в Серийос, закусвайки с вуйчо Курт и комисар Майдана. Спомнях си с тъга, че в това помещение бях видял за последен път моите родители заедно: последен образ от една реалност, която вече нямаше да се повтори; като резултат от пътуването, което щях да предприема онази сутрин, моите родители сега лежаха в два ковчега в съседната стая. Споменът ми причиняваше болка, но според вуйчо Курт това беше слабостта: Хиперборейските Посветени, Рицарите SS – ми каза той в Санта Мария – не можеха да имат семейство; а още по-малко да го обичат: това щеше да го превърне в мишена за Врага, да го изложи на сигурно унищожение и – което беше по-лошо – щеше да бъде нашето слабо място. По онова време подцених неговите предупреждения, но сега разбирах фатално колко истина имаше в думите му; затова и той настояваше толкова: той, който познаваше Врага, знаеше, както сега го знаех и Аз, че никакъв съвет не е достатъчен, за да се предпази човек от Тях. В продължение на 35 години той се бе лишавал усърдно от това, да вижда своята сестра, за да я защити, и щях да бъда Аз, нейният син, който непредпазливо щеше да я изпрати в ръцете на палача. От това нещо можеше да полудее човек. Но Аз не можех да полудея. За смъртта на моето семейство Аз носех определена отговорност поради допуснатата небрежност. Но не трябваше да забравям, че обективните убийства ги бе извършил Врагът. Бяхме, прочее, във война: и в Стратегията на тази Война Аз трябваше да изпълня една мисия!
След закуската Майдана щеше да мине за момент през Дирекцията на Полицията в Салта и сетне щеше да си отиде да почива. Беше обещал да се върне в 18 часа за погребението. Но той настояваше за един определен отговор на момента във връзка с неговото предложение за помощ. Според него не можеше да се губи време, тъй като всяка минута, която минаваше, бе едно предимство, което убийците получаваха в своята тактика за бягство. Разбира се, – намекна той, – ако Аз не желаех да заловя материалните убийци, но исках да нанеса удар по подстрекателите, тогава щяхме да можем да говорим друг път, при по-малко драматични обстоятелства, тъй като той гарантираше, че неговата националистическа група също щеше да ме подкрепи.
Не беше необходимо да чака – Аз бях взел решение:
– Комисар Майдана, ще бъдете ли любезен да изчакате само още половин час и да не се обиждате, че ще поговоря насаме с г-н Сангедолсе? – помолих.
– Нямам нищо против, – каза уверено той. Сетне, докато вуйчо Курт се отправяше към стълбата, той се приближи до ухото ми и добави: – Обсъждайте го спокойно, но не мислете, че съм глупав. Наблюдавах го внимателно и бих се заклел, че той не е италианец. Навярно е германец или от някоя северна страна. И може би е Ваш роднина или един от онези нацистки герои, които евреите издирват, за да ликвидират. В най-добрия случай той е тайната цел на ориенталските убийци: една „мисия” на Моссад, защо не?...
Отдалечих се, без да слушам повече. Оказваше се много трудно да се оправям с Майдана: беше интелигентен, обучен и притежаваше интуиция, но упорствуваише в погрешната си нагласа да обхване всички факти в едно повърхностно политическо схващане. Не трябваше да мисля повече за него, а за речта, която щях да кажа на вуйчо Курт.
Срещнахме се в моята стая – място, наситено с болезнени спомени. Вуйчо Курт седна на леглото, а Аз заех един стол. Преди да успея да изрека първата дума, той ме уведоми за своето противопоставяне. Но Аз бях приготвен за неговата реакция, тъй като още преди дни бях разбрал защо Тарщайн го е определял като инат.
– Представям си какво искаш ми кажеш, Neffe. Откакто се появи полицаят Майдана и ти повярва в невероятната идея за „човечността” на Бера и Бирса, Аз се боя да чуя „твоя план”. И знаеш ли защо? Защото си представям какво е. Но не се безпокой, ще изслушам плана ти и ще го обмисля с най-добрата си воля. Само искам да оставя нещо установено предварително – един принцип, от който не ще се помръдна, каквото и да става: Безсмъртните не могат да умират.
Беше очевидно – „Безсмъртните не могат да умират” и вуйчо Курт, спрял се упорито върху този принцип, не би се съгласил никога с моя план. Нито дори с „най-добрата си воля”. Но, както казах, Аз бях подготвен за неговата реакция и вече бях намерил начина бъдещето да не бъде оставяно на неговата „добра воля”: възхищавах се на вуйчо Курт, но го мислех за напълно способен да изчаква други 35 години преди да предприеме някакво действие. Започнах моята реч:
– Драги ми вуйчо Курт: намираме се пред две гледни точки; и за да можем да се помръднем, едната от тях трябва да надделее над другата. Но никой от нас не ще отстъпи от своята позиция; и не е уместно да го правим. Ти – защото, макар и да си прекален инат, притежаваш сили, които никой няма, и едно Инициатическо познание, което следва да се уважава. Аз – защото, каква тавтология!, мога да бъда прав или да греша; никой не знае това, дори и ти. За нещо съм бил призован сега от Боговете, за нещо съм получил Писмото на Белисена Вилка, за нещо съм един фон Зюберман, за нещо понасям това страдание – атаката на Демоните срещу моето семейство; за нещо ще бъдат всички тези неща, но те не са достатъчни сами по себе си, за да решат дали съм прав или греша. Ти си склонен да вярваш, че всичко, което ми се случва е заради теб, но Аз имам една различна идея за мен самия и мисля, че също съществувам; и че ако съществувам, то е за нещо: за онова нещо, което не знаем какво е, но което навярно ще е да успея с моя план, което би предполагало, че ще успея също да изпълня молбата на Белисена Вилка – че ще намеря нейния син, Ноят на Меча на Мъдростта.
Как да узнаем коя е истината? Как да го узнаем, ако – след това, което се случи с моето семейство, и след като узнахме, че Бера и Бирса са се превъплътили, за да атакуват, – Аз никога не бих приел бъдещите ходове да бъдат решавани от твоята „добра воля”, нито пък ще решавам Аз самият? Ще ти обясня как ще го узнаем. И прости ми, ако трябва да бъда рязък с теб, вуйчо Курт. Ти постави твоя принцип, от който няма да се отклониш. Е, Аз ще ти изложа моя, от който също така няма да се помръдна: ще приема само – и ще приема единствено – Волята на Боговете! Нека Те да решат!
Разбира се, не предлагам едно „Изпитание на Бог” – един Божи Съд [1], – за да се установи Волята на Боговете. Защото действително има нещо, на което съм готов да се доверя; това е твоята Чест – Честта на твоя Вечен Дух. А ти можеш да говориш с Боговете посредством способността Скротра Крāм, макар да съм сигурен, че понеже си инат, никога не си я употребявал откакто е паднал Третият Райх. Е добре, говори с Боговете, с Капитан Киев, и се посъветвай за нашето бъдеще, попитай конкретно какви са ходовете, които трябва да предприемем! Какъвто и да е отговорът, който Те ти дадат, Аз ще го приема. И ще го приема от теб: ще повярвам в това, което ти ми кажеш.
В действителност това, в което имах доверие, бе, че Честта на вуйчо Курт няма да му позволи да ме измами. И ако, въпреки всичко, той ме измамеше, негова работа: Фюрерът, който който му бе предал Скротра Крāм, щеше да се заеме с него. Вместо да го убедя с моето красноречие, с моята реч Аз очаквах да вкарам вуйчо Курт в една диалектическа клопка, която да го принуди да избира между осъществяването на атаката срещу Демоните или това, да предаде Стратегията на Фюрера. Това – ако моят план беше правилен. Но ако той не беше такъв и ако вуйчо Курт ме увереше, че за Капитан Киев той не е такъв, Аз никога нямаше да го узная. Разбира се, бях толкова сигурен, че моят план бе добър, колкото той, че разговорът с комисар Майдана ми беше разстроил ума.
За момент вуйчо Курт онемя. Извлякох го от самовглъбението, тъй като имах нужда от неговото одобрение преди да му изложа плана. С цел да не се проваля, прибягнах до един удар за драматичен ефект:
– Какво ще кажеш, вуйчо Курт? Ще говориш ли с Капитан Киев и ще приемеш ли неговото съобщение? Искаш да те моля ли? Не се срамувам да те моля: направи го за мен. Спомни си, че когато беше в Санта Мария и за малко не накара кучетата дайви да ме убият, те твърдеше, че ако бях умрял, ти си щял да се самоубиеш: какво може да бъде по-лошо от това? Или от онова, което ни се случи сетне, когато Демоните изтребиха нашата Фамилия? Да, вуйчо Курт, моля те: поне веднъж в живота си разхлаби малко твоя инат!
– Почакай един момент, – прекъсна ме той, – защото не е чак толкова лошо. Не бива да преувеличаваш. Твоето предложение ми се струва справедливо и го премам охотно. Ще се възползувам отново от Скротра Крāм, която действително никога не съм използувал от Втората световна война, и ще се опитам да узная Волята на Боговете. Само дето ми е трудно да схвана ползата от твоя план: Безсмъртните не могат да умират. Но навярно ти въпреки всичко си прав и наистина трябва да се осъществи твоята безумна идея. Сега, ще можеш ли да потвърдиш по-подробно това, което моята интуиция вече ми е показала, за да не възникнат съмнения относно онова, за което трябва да се посъветвам?
Бях го убедил! Птичката беше в торбата! Козлето бе попаднало в примката! Потръпнах от радост, но не направих нито един жест, който да издаде душевното ми състояние, което бе сравнимо с онова на Катон, когато той убедил Сената, че Рим трябва да воюва с Картаген: ако той долавяше моите мисли, това бе нещо, което не можеше да се избегне, но Аз щях да се опитам да не правя нищо, което би могло да го обиди. Въпреки че той не пропускаше възможност да ми посочи, че моят план може да произлиза само от един луд.
– Стратегически, – обясних Аз, – моят план се основава на принципа на двете Реалности, който ти споменах преди. По-конкретно, Аз твърдя, че Демоните, за да ни атакуват, е трябвало да се спуснат на плоскосттта на Човешката Реалност и това ги е направило уязвими във въпросната плоскост. Не е много, но какво повече можем да искаме? Хиперборейската Мъдрост учи, че природата на страха е по същество животинска, т.е. душевна, човешка, присъща на Безсмъртната Душа; и напротив – Вечният Дух е чиста доблест, не познава страха, който му е същностно чужд. Добре тогава: Бера и Бирса са две Безсмъртни Души – високо еволюирали, но природата на страха не им е чужда; напротив – Те трябва да са способни да чувствуват страх и то много. Кога? Когато биват превъзхождани по сила. Това е така, защото Те, като всяка душевна същност, разбират само един език: този на силата. Разбира се, Те съзнават собствената си сила и затова не се боят от един враг, за който знаят, че е по-низш по сила, каквито са Духовете, оковани в Материята, – каквито са духовните човеци. Затова Те имат основания да не се боят от човеците, след като самите Те са свръхчовеци; и е вярно, че ще представлява лудост да се опитваме да атакуваме Бера и Бирса извън плоскосттта на Човешката Реалност. Но сега случаят е различен, защото Те са се разположили в плоскостта на Човешката Реалност, превръщайки се за момент в човешки същества, излагайки едно слабо място в своята Стратегия: сега ние можем да ги атакуваме в тяхната човешка слабост така, както Те атакуваха нас.
Какво ще спечелим, ако, както казваш ти, в крайна сметка „Безсмъртните не могат да умират”? Ако въпросът е видян така, както ти го разрешаваш – т.е. откъм принципите – в случай, че успеем да отнемем техния човешки живот, ние само бихме успели да развъплътим техните Безсмъртни Души. Тоест: няма да постигнем нищо. Но мисля, че не така трябва да се отговаря на въпроса, тъй като при хващането за един-единствен принцип, се оставят настрани другите принципи, толкова важни, колкото и този за Безсмъртието на Душата, които, ако бъдат разгледани, могат да ни дадат относително стратегическо предимство. По-конкретно, имам предвид вече изложения принцип на страха и „ефекта на лавината”, който се проявява във феномена на ужаса, т.е. в паниката: като професионалист в психичните явления, Аз зная много добре, че усещането за страх нараства, следвайки една експоненциална крива, която е обратна на кривата на волята; в една определена точка двете криви се пресичат и тогава страхът надделява над волята или, което е същото, волята се отслабва пред инстинктивната сила и настъпва паниката, по време на която душевното остава извън контрола на разсъдъка – става ирационално.
Моята теория е следната: нормално ние не бихме имали достатъчно сила, за да атакуваме Безсмъртните Души Бера и Бирса и да предизвикаме у тях страх, който да ги обърне в бягство. Но – ненормално – Те са се разположили в плоскостта на Човешката Реалност, въплътили са се в човешки същества, превърнали са се в Свещеници: демонични Свещеници, но в крайна сметка човешки същества с визия, ограничена от разсъдъка и от инстинкта на страха. Срещу човешки същества, колкото и демонични да са те, ние имаме оръжия, с които да се борим, и достатъчно сила, за да предизвикаме у тях един голям страх; един такъв страх, който да се превърне в ужас; един такъв ужас, който да пречупи сатанинската им гордост – тяхната магическа сигурност, че не могат да бъдат победени от човешки същества – и да вдъхне у тях паника; една такава паника, която да остави Безсмъртните Души Бера и Бирса за миг извън контрол: както в лавината една малка начална сила бива усилвана до една голяма крайна сила, така в една космическа паника един малък начален човешки страх ще бъде усилен в един голям краен ужас, до нивото на Безсмъртните Души.
Знаеш какво е Времето, вуйчо Курт: чиста илюзия. Единствената реалност на Времето в плана на Създателя на Времето е Началото и Краят на Времето, които са тъждествени. И знаеш какво е сигурността за Мага: изворът на мощта. Магът не може да се съмнява нито веднъж, защото магическата му сила ще пресекне; магът трябва да вярва винаги, че той е могъщ – с всеки миг по-могъщ: това е „сатанинската гордост”; един-единствен миг съмнение и тази вяра ще бъде разбита, „сатанинската гордост – пречупена”, достигнатата еволюция – изгубена по причина на последващото метафизическо падение. И съгласно моята теория, ако успеем да вдъхнем този миг на паника у Бера и Бирса, това ще е равносилно на собственото им магическо разрушаване – на тяхното автоматично завръщане в Началото на Времето по причина на мигновената загуба на еволюция. Не знам дали две еволюирали Безсмъртни Души като Бера и Бирса ще успеят да се завърнат от тази ситуация на пълна инволюция. Но ако трябва да приемем Хиперборейската Мъдрост, трябва да си припомним, че тя учи, че както в Началото на Времето, така и в Края, се намира Махапралая – Не-Проявлението или Крайната Смърт на всичко душевно. Така в Началото на Времето Бера и Бирса ще имат два пътя: единият – да не влизат във Времето и да се потопят в Махапралаята; и другият – да влязат във Времето, принудени да си възвърнат изгубената еволюция „във” Времето, т.е. проявявайки се монадично в елементалните Светове и сетне еволюирайки до архетипичното Крайно Съвършенство в продължение на еони, достигайки последователно минералното, животинското и човешкото Царства в кръгове и планетни вериги, в Манвантари и Калпи [2].
Заключение от моята теория: Те никога няма да могат да ни нападнат отново.
Да се осъществи на практика тази теория е възможно посредством моя план, който ще ти обясня по-нататък. Той е много прост и ще започна като определя неговата цел: да се убият „ориенталските убийци”, т.е. Свещениците Бера и Бирса, в хода на една операция командо. За да се постигне тази цел е необходимо да се изпълнят четири условия; ще ги назова и сетне ще ти кажа как те могат да се изпълнят: първо – да се разполага с нападателни оръжия с близък обхват; второ – да се локализират убийците; трето – да се приближим до Тях достатъчно, за да сме сигурни в изстрелите; и четвърто – да разчитаме на фактора изненада.
Първото условие мисля, че може да изпълним с помощта на комисар Майдана, когото считам отсега нататък – макар ти да не се съгласяваш с моята преценка – за един пратеник на Боговете; разбира се, един пратеник, несъзнаващ своята мисия.
Второто не изисква някакво разследване, защото и двамата сме сигурни, че оттук Те са потеглили в посока на чакрата на Белисена Вилка: там именно ще бъде мястото, където ще ги уловим в капан и където във всеки случай трябва да отидем. Само те моля да потвърдиш нашето предположение в твоя съвет с Капитан Киев.
Третото зависи от теб – от твоята способност да контролираш и насочваш кучетата дайви. Разчитам на тях – на това, че скокът свади-лунг ще ни позволи да се приближим на адекватно разстояние, за да не грешим при стрелбата по убийците.
Четвъртото, естествено, зависи от третото и също от теб – от това как ти ще съставиш с Килкхор свади умствените заповеди, на които ще се подчинят кучетата дайви. Логично е, че ако във въпросните заповеди споменеш – само споменеш – Бера и Бирса те ще те засекат, както стана с мен, и ще бъдат предупредени. Факторът изненада изисква, прочее, да не отпращаме булдозите към Бера и Бирса. Как да се приближим тогава? Трябва да се отхвърли възможността да се насочат кучетата дайви директно към чакрата на Белисена Вилка, защото се излагаме на риска да не се съгласуваме с правилния момент, т.е. когато и двамата са в къщата. Не бива да забравяме, че този момент вече е отминал, че убийците вече са били в чакрата и че кучетата ще трябва да скачат не само в Пространството, но и във Времето, връщайки се във Времето за точния период. Какво ще направим тогава, за да се приближим изненадващо? Ще отпратим кучетата дайви към автомобила на убийците – към черната кола, празна и разположена в чакрата. Това може да се постигне на няколко стъпки, първата от които се състои в това, да се накарат кучетата дайви да идентифицират още тук, в Серийос, следата на черната кола. По този начин те ще притежават in abstractus [3] „идеята” или „името” на черната кола преди да са получили последната заповед. А последната заповед ще бъде една точна математическа конскрукция, която да внедри идеята – или кодираното име – на черната кола в контекста на чакрата. Трябва да се помисли за решаването на този проблем, вуйчо Курт! Но съм сигурен, не няма да има непреодолими трудности, тъй като Янтрата е извънредно удобна за конструирането на всякакъв вид заповеди, дори и най-сложните такива.
[1] Изпитание, на което бивали подлагани обвиняваните през Средновековието, за да се установи тяхната виновност или невинност: чрез дуел, огън, нажежено желязо и пр. (бел.прев.).
[2] В индуизма: космически цикли на последователните човечества и проявления на вселената (бел.прев.).
[3] Лат. “абстрактно” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар