Книга Трета
Глава VІІІ
Отправих се, прочее, към дома на моите родители, проникнат от онзи мистичен оптимизъм, който изпитват само тези, които се чувствуват преродени. След като взех решението да замина, Аз размишлявах само за феномените от съдбовната нощ на 21 януари, опитвайки се да интерпретирам техния трансцендентен смисъл. След няколко минути щях да стигна до Серийос, но по-късно тези мисли щяха да ме съпровождат много часове през пътуването, което щях да предприема.
Тридесет минути по-късно вкарвах колата по двестата метра на входната алея в компанията на вярното куче Кануто.
Родителите ми, които тъкмо закусваха, бяха щастливи да ме видят и го изразяваха с поздрави и усмивки. Опитваха се с ласкавото си държание да заличат спомена за преживяното бедствие. Вътрешно бях благодарен за тези жестове, тъй като имах нужда да натрупам резерви от мир и спокойствие в очакване на бъдещи злополуки. Знаех, че един час по-късно, когато потегля, умът ми щеше се концентрира в анализирането на всички детайли от сложната бъркотия, в която се бях оплел.
– Разполагаш с хубав ден за пътуване, – казваше татко, докато нападаше една печена наденичка с апетитен вид. – Карай внимателно, сине, не забравяй, че сутрин шофьорите на камиони карат полузаспали.
– Не се безпокой, татко; ще карам бавно и за три часа ще съм в Тукуман, – заявих не много убедително.
Сестра ми Каталина ми поднесе наденичка с яйца, димящи хлебчета и кафе. Установих изумен, че устата ми се пълнеше със слюнка от глад и си дадох сметка, че се бях хранил зле от няколко дни насам. Да усеща глад човек, ако има с какво да го засити, е винаги знак за добро здраве. Не размишлявах повече и се отдадох решително на поглъщането на закуската.
Фермата разполагаше с една широка трапезария с прозорец, обърнат на изток, срещу входната алея; но сутрин закусвахме в кухнята. Тя се намира зад трапезарията, заемайки южната стена, която има един голям фиксиран прозорец с четири метра дължина с една дървена селска маса до него. Цялата западна стена на кухнята е заета от печката и огнището до нея.
Седнал пред прозореца с изглед към лозята, Аз закусвах в компанията на моите роднини и преживявах носталгията за множеството подобни утрини. Но един черен облак смущаваше моя Дух; сякаш един таен глас ме предупредаваше, че това може би е последната закуска, която ядях по такъв приятен начин. И тогава се борех да прогоня тези мрачни предчувствия, дъвчейки свирепо печената наденичка...
– Довиждане, Артуро, – сбогува се баща ми. – Ще отида да прегледам напоителните канали.
– Чао, тате, – съпроводих го до задната врата и останах да го гледам, докато той се отдалечаваше към конюшната в търсене на своя стар дорест кон. Минути по-късно го видях да се отдалечава в тръс по пътя, който минава от изток на запад успоредно на главния канал. Вече трябваше да съм заминал, но се забавих умишлено, защото исках да поговоря насаме с майка ми.
Тя все още беше в кухнята и бе достатъчен един знак, за да се приближи загрижено до мен. Това поведение обикновено не би й направило впечатление, но когато прекарах ръка по рамото й и започнах да говоря, един израз на изненада се изписа по лицето й.
– Мила майчице, – казай й ласкаво, – ще трябва да ми простиш, ако това, за което ще те помоля, ти причини някаква болка...
– Знаеш, сине, че всичко, което имам, е твое... – тя си даде сметка, че нямаше да й поискам нищо материално и лицето й сега изглеждаше откровено разтревожено. – Какво мога да направя за теб, Артуро?
– Успокой се, мамо, знаеш, че не бих ти причинил никаква тревога, ако не го считах за абсолютно необходимо.
– Стига си заобикалял и ми кажи какво, по дяволите, искаш, – каза майка ми, която започваше да губи търпение.
– В коя година се родих, мамо? – запитах, отивайки към същината.
– Знаеш го много добре: през 44-та. 30 януари 1944 година. Сега си на 36 години.
– Добре, мамо, изслушай ме внимателно. Никога не сме говорили за това, но искам да ти кажа, че си спомням една нощ преди повече от тридесет години – бях на три или четири години, – когато нещо, един шум, не знам от какво, ме събуди. Беше късно, Каталина спеше в съседното легло и през прозореца се виждаше луната, спускаща се на запад. Мисля, че чух гласове, защото станах без да се обличам и се спуснах по стълбата на хола, борейки се между съня, който ми затваряше очите, и любопитството, което ми ги отваряше. Там бяхте вие: татко, ти и някакъв човек, когото не бях виждал никога преди – един висок мъж с остър поглед. И до днес си спомням неговия пронизващ поглед и високия му ръст, по-голям от този на татко, който има 1.80 метра. Той бе, който ме забеляза на стълбата и се засмя гръмогласно пред разтревожения ви поглед. В крайна сметка, не си спомням много. Струва ми се, че бях в ръцете му и мисля, че си спомням, че той ми даваше нещо бляскаво, което погълна напълно моето внимание. После ти ме сложи да си легна отново, а на следващия ден непознатият вече го нямаше, нито видях отново неговия подарък.
Майка ми беше пребледняла. Спряхме до столовете в градината и й посочих безмълвно да седнем под дъба.
– В течение на годините, – продължих, – понякога си спомнях за онази нощ, но без да й придавам особено значение. Само веднъж, трябва да съм бил на девет или десет години, се осмелих да попитам татко и неговата реакция беше много странна: той изпадна в голямо смущение и ми забрани да говоря повече за това, но няколко минути по-късно размисли и се опита да ме убеди, че съм си спомнил един сън, един лош сън, който съм имал като дете. Затова никога не споменах повече този въпрос. До днес... – Майка ми въздъхна и разтърси глава, сякаш се събуждаше от един кошмар.
– Защо, Артуро, защо тридесет и две години по-късно все още си спомняш онази нощ? – питаше тя по-скоро себе си, отколкото мен. – Защо настояваш да възкресиш един бегъл спомен, който не означава нищо за теб?
– Майко, повтарям ти, че не желая да ти причинявам болка; почакай, защото още не съм ти казал това, което искам да знам, – казах с успокоителен глас. – Кажи ми само две неща: дали този човек е от нашата фамилия и дали е имал нещо общо с войната.
Тук употребих твърд тон, който убеди майка ми, че е безполезно да отказва да ми отговори.
– Виж, Артуро, вече си голям човек и знаеш какъв ужас беше войната. През годините след 1945-та духовете бяха разгорещени и много хора трябваше да живеят в изгнание. Но сега е различно, минало е много време... не е в ничий интерес да се зачеква онова нещо...! – една молба се долавяше в гласа на майка ми.
– Мамо, не отговаряш на въпроси те ми и това не е хубаво. Нямаш ли ми доверие?
– ... – само един безмълвен поглед в ответ.
– Трябва да ми кажеш това, което знаеш, защото то е много важно за мен, за моето бъдеще, разбираш ли? – заявих твърдо.
Беше явно, че не разбираше и реших да бъда по-убедителен.
– Преминавам през една ужасна духовна криза, мамо. Съдбата ме е поставила на един дяволски кръстопът, където една грешка в избора означава да се отклоня по погрешния път, пълен с пречки и реални опасности. Твоите отговори ще ми помогнат да не сбъркам; повярвай ми, мамо, – взех ръцете й в моите в едно отчаяно усилие да й внуша доверие.
– Не разбирам нищо от това, което говориш, но усещам, че си действително разтревожен, сине. Ще ти кажа това, което искаш да знаеш и Бог да ми прости, ако греша като го правя. – Тя въздъхна дълбоко и продължи: – Курт; той беше онзи, който дойде онази нощ през 1947 година. Моят брат Курт, който бе считан за мъртъв или изчезнал в Берлин през 1945-та, в действителност беше изпълнявал една мисия в Италия, когато войната приключи. Той останал две години укрит в един францискански манастир в Южна Италия, докато през 1947 г. успял да дойде в Аржентина, благодарение на една мрежа за подпомагане на бегълци от войната, която функционираше с подкрепата на правителството на президента Перон.
– Но, мамо, – прекъснах я, – защо той не се е върнал в Египет, в семейното имение? Египетското правителство беше много приятелски настроено към германците, особено след основаването на държавата Израел през 1948 година.
– Това е една мистерия. Той никога не пожела да го каже, нито причината, поради която го преследват, тъй като бе само на 30 години, – размишляваше наивно мама, – и почти винаги е изпълнявал дипломатически задачи.
– Но какъв е бил той през войната? – попитах заинтригуван. – Цивилен или военен?
– Военен: офицер от Waffen SS. Майор или нещо такова. Трябва да имаш предвид, че през 1938 година Аз се омъжих да баща ти и дойдох в Аржентина, изгубвайки всякакъв контакт с него за много години. Още през 32-ра година Курт беше Водач на Отряд, т.е. Fähnleinsführer от Хитлеристката Младеж или Hitlerjugend в германската общост на Египет. Благодарение на едно уреждане, направено от татко, който поради благородническата си титла се радваше на определено влияние в Германия, през 1938 г. той намина замина, за да учи в една от школите Напола – Nationalpolitischen Erziehungsanstalten [1] – в Берлин. След това го видях само в три случая, последният от които преди да замина за Аржентина – на Коледа в 1937 г.; сетне изминаха 10 години, докато той се появи тук през 1947-ма. През това време не знаех много за него, тъй като получавах писма горе-долу по едно на година и никога директно, понеже Курт пишеше до Египет и оттам татко ни ги изпращаше дотук. Така че не зная почти нищо за неговата кариера; само малкото, което можеше да ми разкаже в кореспонденцията си от студентските години и още по-малко по време на войната, за която не говореше много. Зная, че в школата Напола той се бе отличил със своето познание на езиците от Близкия Изток и това му послужи да завърши няколко специални курсове, но в какво точно са се състояли, не знам. Спомням си, че през първите години беше щастлив, защото му бе позволено да постъпи в една дивизия на школата Напола, наречена, ако не греша, Flieger H-J, в която се даваше обучение за пилоти; но ти повтарям, че не зная много за него след като завърши училище през 1937 година. Той постъпи в някаква специална дивизия на SS, но доколкото знам никога не се е сражавал. Функцията му беше нещо свързано с Външната Служба, защото прекара почти цялата война в Азия. И това е всичко. Приз 1945 година бе признат официално за мъртъв, тъй като местоназначението му, казаха, било Берлин през месец април, когато този град падна в ръцете на руснаците. Трупът му бил „намерен” овъглен в един самолет, което не успял да излети, получавайки един залп от руската артилерия.
Бяхме уведомени за неговата смърт, – продължи майка ми, –и много го оплаквахме, докато през 1947 г. той изненадващо се появи тук. Останалото вече ти го казах; беше подпомогнат от своите Камеради [2] и с една нова самоличност се подготвяше да започне „друг живот” в Аржентина. Според това, което ни каза веднъж, беше за предпочитане да изчезне завинаги, тъй като ако съюзниците подозираха за неговото съществуване, нямаше да закъснеят да го издирят. Мисля, че това е едно решение, което трябва да уважим, не ти ли се струва? – майка ми гледаше с надеждата, че моето „любопитство” е било задоволено. Реших да продължа да разпитвам преди тя да реагира.
– Да, мамо, разбирам и ти благодаря за това, което ми каза, но липсва основното. Къде е сега вуйчо Курт? – изстрелях въпроса в упор и изглеждаше, че това ще я накара да припадне.
– Артуро, сине мой, ти си възрастен и интелигентен, защо питаш за нещо, което благоразумието съветва да не се знае? Той е добре: никой не го е безпокоил през всичките тези години и би трябвало да се желае, че никой няма да го направи преди близката му смърт. – Нещо премина през ума й и тя се втренчи в мен с отворена уста. – Не си мислиш да отидеш ти да го видиш? О, не! Трябва да си изкараш тази идея от главата. Той е живял 35 години на едно и също място и всички го познават под новата му самоличност. Ще бъде глупаво да се постави в опасност това прикритие заради един каприз.
Тя беше отгатнала намерението ми и отговорила съответно; разбрах, че щеше да е трудно да измъкна от нея адреса на моя възкръснал вуйчо Курт.
– Не разбираш, мамо! Не става на дума за един каприз: важно е да говоря с него, за да получа една информация, която е възможно той да има и която за мен е толкова съществена, колкото въздуха, който дишам. За сигурността му не бива да се безпокоиш – какво може да го засегне посещението на един непознат един-единствен път в живота? Има хиляди оправдания, за да приеме един посетител, който после няма никога да се върне. Защото това е, което ще направя, мамо, кълна се! След като съм го попитал за това, което желая да узная, ще си тръгна и никога няма да се върна, – опитвах се да я убедя с какъвто и да било аргумент и тя, съмнявайки се, поглеждаше към лозята, сякаш търсейки закрилата на баща ми.
– Хайде, майчице, кажи ми къде е! Имам право поне веднъж в живота си да видя вуйчо Курт.
Накрая тя се реши, макар и показвайки голяма неохота, и докато говореше, вместо да се радвам от успеха на моето убеждаване, проклинах вътрешно болката, която й бях причинил и безпокойството, което несъмнено щеше да й докара това доверие; поне до завръщането от моето пътешествие.
– Той е недалеч от тук, в провинция Катамарка. Никога не съм ходила да го посещавам, защото изрично ми го забрани, макар че ми даде адреса за спешни случаи.
Подадох й една картичка и писалката, установявайки, че майка ми бе запомнила данните наизуст.
– И през тези 35 години не си го виждала отново и не си му писала? – попитах невярващо.
Усмихна се, докато ми връщаше картичката и химикалката.
– Не, глупчо. Виждали сме го с баща ти няколко редки пъти в Салта и веднъж в Буенос Айрес по време на една ваканция. Но ние не сме му писали никога. Той ни пише един-два пъти в годината в една пощенска кутия, която баща ти има в Серийос, и ни съобщава кога ще ходи до Салта – случай, който използуваме, за да се срещнем за няколко кратки часове. Няма и двадесет пъти, в които да съм го виждала през тези години.
Беше ми трудно да повярвам, че едни брат и сестра, разделени само от 350 км, не биха могли да се посещават поради неща, които никой не си спомня, случили се преди четиридесет години на хиляди мили разстояние. Въпреки това оправдавах страховете на майка ми и разбирах усилието, което трябваше да направи, за да изпълни молбата ми и да ми довери неговата тайна.
Внезапно си спомних да за татко и потръпнах предварително, предвиждайки гнева, в който щеше да изпадне като узнае за моето нахалство. Мама нямаше да скрие от него моите неделикатни разпитвания и той щеше да изпадне в ярост. Щях да бъда обхванат от срам и навярно щях да съм принуден да им обещая да не ходя в Катамарка. Реших да избегна всякаква дискусия и да потегля незабавно.
Целунах мама по челото и се отправих към автомобила. Тя изглежда не бе забелязала моето бързане, тъй като преди да успея да запаля мотора, ми извика:
– Почакай, Артуро; изчакай няколко минути, за да ти дам нещо.
Влезе в къщата и въпреки моето нетърпение, трябваше да изчакам десет дълги минути. Накрая тя се завърна с един плик в ръка.
– Написах няколко реда за Курт. Толкова си прибързан, че не се сещаш, че той не те познава. Видял те е за пет минути, когато беше съвсем малък – как мислиш, че ще си те спомни сега?
Подаде ми плика, който получих с благодарност, защото, признавах, че щеше да ми е от голяма полза, за да се идентифицирам.
– Отвори дясната си ръка и постави дланта си нагоре, – каза майка ми с един тон, полу-тайнствен полу-съучастнически.
Направих каквото ме молеше и тя разтвори дясната си шепа, която бе държала затворена през цялото време. Нещо падна в ръката ми, което в първия момент не успях да разпозная. Беше един блестящ предмет и докато го разглеждах, слушах изумен:
– Това е онова, което ти даде Курт в онази нощ през 1947 година. Взех го, докато спеше от страх, че ще го изгубиш като си играеш и го запазих в моята кутия за бижута. С минаването на годините стана сложно да ти го върнем, защото щеше да поискаш обяснения, които не можехме да ти дадем. В онзи момент той искаше да ти даде един подарък, но не бе донесъл нищо, защото не знаеше, че има племенник. Беше останал ерген и когато те видя, се разчувствува и каза, че понеже няма деца ти, неговият единствен племенник, ще бъдеш този, който ще трябва да го получи.
Аз гледах поразен Железния Кръст със Свастика и Дъбови Листа, който държах в ръцете си, и се питах как един офицер, който никога не се е сражавал, е могъл да получи най-високото отличие, което Германия е давала, за да награди актове на героизъм и храброст.
– Довиждане, майко, – казах през прозореца на колата. – Не се безпокой, ще бъда внимателен. Поздрави отново татко и Каталина. Чао, чао!
Потеглих и няколко минути по-късно бях на пътя.
[1] Нем. „Национал-политически Образователни Институции” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар