Книга Трета
Глава ІХ
Спрях в бензиностанцията на Серийос да заредя гориво и използувах случая да погледна отново картичката с адреса на вуйчо Курт. Беше невероятно, че толкова наблизо и в добро състояние се намираше един роднина, който бе считан за мъртъв от преди 35 години. Прочетох отново:
Г-н Серино Сангедолсе
Улица „Фрай Мамерто Ескую” № 95
Санта Мария – Провинция Катамарка
– Господине? – прекъсна ме разпоредителят.
– Напълнете резервоара със специална нафта, моля, – казах. – А, и проверете маслото...
Внезапното ми заминаване не позволи на мама да ми даде достатъчно информация за вуйчо Курт. Сега започваха да възникват въпроси, понеже не знаех дали се е женил, дали имаше деца и внуци, с какво се занимаваше...
„Ба! – помислих си. – Трябва да се съсредоточа в пътуването и да имам вяра. Всичко това ще го узная след няколко кратки часа”.
– Тридесет литра нафта и два масло, господине.– Ето, вземете, – протегнах му една банкнота. – Имате ли карта на пътищата на провинция Катамарка?
– Да, господине.
Той отиде до кабината и се върна бързо, носейки един разгъваем цветен план с изобилна туристическа информация.
– Това са още хиляда.
Платих му и запалих мотора, за да отдалеча автомобила от помпата, но спрях двадесетина метра по-нататък и започнах да разучавам картата.
Пътуването от Салта до Санта Мария не представлява никакъв проблем, а напротив – има предимството да включва един от най-красивите туристически маршрути на Северозападна Аржентина. Това е пътят от Салта до Кафаяте „Красивата”, както наричат популярно този град, разположен в сърцето на калчакийските долини, прочут в целия свят със своите отлични вина.
С едно наскоро асфалтирано шосе – провинциален път № 68, който улеснява пътуването и позволява на пътника да се наслаждава на уникални пейзажи със своите многоцветни хълмове, – тези двеста километра се изминават бързо. Неудобствата възникват веднага след излизането от Кафаяте, като се пресече потока „Лас Кончас” и се напусне провинция Салта. Тогава се навлиза в провинция Тукуман, но само за около 40 км, тъй като тук тя образува един малък клин, който се забива в провинция Катамарка. След изминаването на този кратък маршрут се стига до Катамарка в една точка, която се намира на 80 км от Санта Мария.
Като пресече споменатия поток – прегазвайки го, защото няма мост, – пътникът има впечатлението, че навлиза в друг свят. Извън изкуствената физиономия с цивилизовани черти, която му показва долината на Салта, тук той се озовава в една действително автохтонна среда. Пътищата са черни – все по-неподдържани, колкото повече се отива на юг – и зачестяват селата с тухлени къщи, обитавани от метиси-креоли, по-близки до индианеца, отколкото до белия човек.
Бедността става осезаема при навлизането в Катамарка – една провинция несправедливо забравена от останалата част на страната и изоставена от собствените си синове, които година след година предприемат неизбежния изход, с който се стремят да преодолеят мизерията и да напреднат материално.
Красотата на пейзажа не намалява в Катамарка, а напротив – тя става дива и примитивна, придавайки отлични визуални атракции на криволичещия път, който напредва по границите на планините Килмес. Това име идва от индианците Килмес – едно от племената на свирепата диагитска раса, които в края на Калчакийските Войни, продължили 35 години през ХVІІ век, били доведени в изгнание в Буенос Айрес, на брой 300 семейства, където те поставили началото на селището със същото име.
Между планините Килмес и Кахон на запад и Калчакийските Хълмове и снежните върхове на Аконкиха на изток се отваря напояваната по дължина от Рио Санта Мария плодородна долина Йокавил, седалище на града Санта Мария де ла Канделария.
Аз познавах Санта Мария, понеже бях идвал на учебни пътувания за изучаване на диагитската култура до няколко археологически находища в долините Йокавил и Калчаки, и да повторя това пътуване не ми беше неприятно. Естествено, като навлезех в зоната на Долините и Дефилетата, щеше да ми бъде трудно да прекося към Тафи дел Вайе в Тукуман, в сърцето на областта на Западните Гори, отделена от Катамарка чрез негостоприемните Калчакийски Хълмове и Снежните върхове на Аконкиха. Но за щастие от Санта Мария има един път, който се спуска на север до Амайчá дел Вайе: оттам може да се вземе Път 307, който пресича Калкачийските Хълмове през прохода Ел Инфернильо и отвежда директно до Тафи дел Вайе. Като цяло от Санта Мария до Тафи дел Вайе трябваше да се изминат само 80 км, но те щяха да бъдат изтощителни поради състоянието на пътищата и криволичещите височини, по които те се изкачват.
Движех се с повече от 100 км в час, използувайки хубавия път до Кафаяте, за да спечеля време, тъй като сетне пътуването щеше да е дълго, с не повече от 40 км/ч.
Разполагах с няколко часа, за да размишлявам и реших да ги употребя незабавно.
Пейзажът, свежият вятър, мълчанието на долината – всичко това спомагаше да се чувствувам отпуснат и спокоен, предразположен към размисъл. Но това състояние не беше съвсем нормално, ако се има предвид количеството на нещата, които ми се бяха случили напоследък. Липсата на безпокойство свидетелствуваше за една много голяма вътрешна промяна у мен, която се проявяваше също в едно усещане за отделеност от нещата на Света. Чувствувах се спокоен, защото нямах нужда от нищо. Бях материално разорен, намирах се навярно в смъртна опасност, но това откровение извикваше у мен само една глупава усмивка.
Да, много неща се бяха променили. И цялата тази промяна се бе произвела между 7 януари и датата, в която изпитах духовния екстаз и повярвах, че умирам, докато синхронистично се случи земетресението, което унищожи моите притежания.
Колко неща ми се бяха случили! И изглежда, че това още не бе приключило, защото продължаваха да ми се случват необичайни неща. Като въпросът с вуйчо Курт.
Това несъмнено бе една интуиция. Когато приключваше срещата с професор Рамирес и ученият спомена, че почти всички документи за Друидите в Европа са били разграбени от SS, помислих си вътрешно: – Кого да попитам за Черния Орден и техния интерес във връзка с Друидите? – и в този момент ми дойде на ум спомена за онази нощ от моето детство. Никаква логическа връзка, която да позволява да се асоциират двете неща. Нищо рационално. Ако бях помислил за това една минута, сигурно щях да съм отхвърлил предположението като абсурдно. Но скорошните събития ме бяха подтикнали да не се доверявам на „разсъдъка” и ето че, поддавайки се на едно шесто чувство, Аз попитах майка ми за това, което се бе случило в онази нощ преди 33 години. И там се намираше ключът! Необяснимо, ирационално, съществуваше връзка: защото Аз исках да зная за SS, а моят вуйчо, който не знаех, че имам, беше бил германски военен. И то от SS!
Отказах се да търся обяснение и се съсредоточих върху нощта на 21 януари, когато се случиха описаните феномени. Оттогава, както вече казах, Аз се чувствувах прероден и ако размишлявах за това, то беше само с цел да анализирам начина, по който се свързваха двете събития от различен порядък: едното – моят мистичен опит, и другото – телуричното движение. Защото за мен не оставаше съмнение, че между двата феномена съществуваше една не-причинна, синхронистична връзка, че се намирах в един случай подобен на този на убийството на Белисена, когато убиецът в един акт на безумна гордост бе оставил неопровержими доказателства за една страховита Мощ.
На 21 януари Материята, възбудена срещу мен, избухна в едно земетресение с особена сила, синхронично с мистичния опит, в който двете събития се смесваха поразително, създавайки усещането, че са причинно свързани. Ако бях повярвал, че е тъй, щях да се почувствувам изкушен да мисля, че собствената ми психика е задействувала „сеизмичните феномени” и това щеше да бъде моралното поражение на моя Дух.
Това бе именно онова, което Някой – Авторът на земетресението – искаше да повярвам, та по този начин да ме погуби. И този колосален капан е една друга демонстрация на пъклена гордост и арогантност.
Изкушението „да се владеят феномените” е една от първичните грешки, в която изпадат онези, които се стремят да си пробият път към Духа. Единствените феномени, които са действително важни за духовното издигане са тези, които се явяват лично и качествено, които не могат да се предават, нито съобщават. Конкретните феномени, които се възприемат колективно, носят отпечатъка на количественото и материалното; съмнително е от друга страна, че те могат да се произвеждат с един акт на волята.
Относно това неспециалиститие са жертва на една преднамерено объркана информация. Но Аз в качеството си на лекар-психиатър бях запознат с всевмъзможни феноменални действия, произведени от психологически патологии или истерични кризи. В невропсихиатричните болници е често срещано, но явно малко публикувано, проявлението на феномени от този тип. В определени случаи могат да се наблюдават парапсихологични феномени, случващи се във връзка с един или няколко болни. Тези феномени, особено привлекателни за профана, не разполагат с адекватно научно обяснение и този факт е основната причина за тяхното укриване. Обикновено те са от много различна типология: издигане на един предмет в пространството без явна сила, която да го крепи (левитация), преместване на предмети (телекинеза), увеличаване на блясъка на предметите в килията на болния или промяна в отенъка на цветовете (хромация), поява на непознати обекти или изчезване на други (пренос на материя) и др.
Достатъчно е да се каже, че всички тези феномени се поддават на колективна верификация, когато се явяват, но са напълно невъзпроизводими в условията на лабораторно изследване. Това се дължи основно на факга, че „виновниците” за подобни феномени са луди и в общия случай несъзнаващи измененията, които предизвикват.
Това, което прави тези феномени неразбираеми е тяхното привидно противоречие с природните закони, но в академичните и научни среди обикновено се допуска, че едно по-добро „разбиране на природата” (т.е. един по-голям прогрес в Науката) е това, което ще донесе разрешението на тези проблеми. Вярва се, прочее, че „Науката” ще даде разрешенията на противоречията в „Науката” – предположение, което е логически несъстоятелно и звучи най-малкото абсурдно.
Трудността се състои в това, че такива явления като споменатата телекинеза показват нарушения на закона на причинността. Този закон твърди, че „на всяко следствие (феномен) съответствува една причина, която го поражда”. В телекинезата например предметът се движи, все едно че действува една „сила на действие на разстояние” (от типа на гравитацията или магнетизма), без до днес да е било потвърдено действието на някаква сила. Тоест, „движи се, все едно че действува” една сила, но не действува никаква сила. Тогава се казва, че се „нарушава законът на причинността”, защото следствието няма причина, която да го поражда и затова се отрича съществуването на следствието (явлението), за да се „спаси” законът на причинността.
Най-сигурно би било да се приеме, че не се познава връзката (законът), който съединява причината (болния) и следствието (премествания предмет).
В Аналитичната Психология, развита от К. Г. Юнг е била изпитана една много привлекателна теория, за да се преодолеят тези трудности, както и онези, които възникват в разпространения случай на хора, разделени културно, географски и времево, без никаква установима връзка помежду им, които имат идентични или аналогични идеи. Тук би действувал един „Принцип на Синхронията”, непознат за Науката поради нейното неправилно разбиране на Времето.
Ще е уместно да се припомни в тази връзка онова, което казва К. Г. Юнг в „Тайната на Златното Цвете”: „Преди няколко години тогавашният президент на British Anthropological Society [1] ме запита как бих могъл да обясня, че един толкова духовно извисен народ като китайският не е развил никаква Наука. Отвърнах му, че това ще да е една оптическа илюзия, тъй като китайците са притежавали една „Наука”, чийто Standard Work [2] е била именно „И-Дзин” [3], но че принципът на тази Наука, както и на толкова много други неща в Китай, е напълно различен от нашия научен принцип. Науката на „И-Дзин” всъщност не почива върху принципа на причинността, а върху един, досега не назован – защото не е възникнал между нас – принцип, който в заглавието на това есе обозначих като Принцип на Синхроничността. Моите изследвания на несъзнателните процеси вече от много години ме бяха накарали да се оглеждам наоколо в търсенето на друг обяснителен принцип, тъй като този на причинността ми се струваше недостатъчен, за да обясни определени забележителни феномени в психологията на несъзнаваното. Открих, че действително съществуват успоредни психологически феномени, които абсолютно не се поддават на причинно свързване помежду им, но които трябва да се намират в някаква друга връзка на случване. Тази корелация ми се стори по същество дадена от факта на относителната едновременност, оттук израза „синхроничност”. Изглежда в действителност, като че ли времето е не нещо малко абстрактно, а по-скоро един конкретен континуум, който съдържа качества или фундаментални условия, които могат да се проявят с относителна едновременност на различни места с един причинно необясним паралелизъм, като например в случаите на едновременната поява на тъждествени мисли, символи или психични състояния. Друг пример ще бъде едновременността, посочена от Р. Вилхелм, на китайските и европейските стилистични периоди, които не могат да бъдат причинно свързани помежду си”.
Това беше мисълта на престижния психиатър К. Г. Юнг по темата, която ме вълнуваше. Според неговото разбиране, появата на две идентични явления (обща идея за две лица), разделени от пространството, ще зависи от един колективен Архетип (причина) и едновременността (синхрония) на феноменалните случвания.
За бъде интерпретиран принципът на синхронията, важно е да се има предвид едно ключово понятие на Аналитичната Психология: това за „колективното Несъзнавано”. Това понятие позволява бъдат третирани по един по-реален начин Архетиповете, които вече не са статични същности като Идеите на Платон, а динамични същности с мощна душевна сила, поддържащи и захранващи Митовете, които влияят несъзнателно в поведението на човека.
Понятието за колективното Несъзнавано е било обобщено от Юнг в същия онзи цитиран труд: „... така, както човешкото тяло разкрива една обща анатомия над и отвъд всички расови различия, също тъй и психиката притежава един общ субстрат, който надхвърля всичките разлики на Културата и Съзнанието, който съм обозначил като Колективно Несъзнавано. Тази неосъзната психика, обща за цялото Човечество, не се състои просто от съдържания, способни да достигат до Съзнанието, а от латентни предразположения към определени идентични реакции. Фактът на колективното Несъзнавано е просто психичното проявление на идентичността, която надхвърля всички расови различия, на структурата на мозъка. На тази основа се обяснява аналогията и дори тъждествеността на митичните теми и на символите, както и възможността за човешкото разбиране изобщо”.
Уместно е сега, в светлината на изложеното, да се извлече едно важно заключение: дори ако Аналитичната Психология позволява да се интерпретират синхронистичните феномени, никой никога не е твърдял сериозно, че би било възможно да се упражнява някаква форма на контрол върху тях. Този вид явления – много колоритни и привлекателни за профана – съответствуват на най-низкото ниво в скалата за оценяване на трансцендентния опит. Като че ли те се явяват винаги във връзка с лица, във висша степен разстроени, без значение дали те се намират в лудницата или не.
Като цяло, хората са склонни да вярват, че дисциплинирането на органичните или психичните функции дава определен вид власт над споменатите явления. Тази вяра се захранва от два източника: невежеството (наивност) и дезинформацията (продукт на Синархичната Стратегия). Има невежество в популярното вярване, че „чудесата”, които обикновено съпровождат дейността на Светците и Великите Мистици са осъществявани благодарение на една „Мощ”, която те са имали или която им е била дадена от едно Божество. В действителност „Светците” никога не са казвали такова нещо, заявявайки вместо това, че чудесата са били „извършени от Бог” или допускайки най-много, че те са били носители на една „Благодат” или на една висша „Сила”, която ги превъзхожда.
Естествено, съществуват членове на Синархията, също считани за „Светци”, „Мистици”, „Гуру”, „Учители” и пр., които са обявявали търсенето на Мощта като цел на практикуването на определени дисциплини, такива като „трансцендентална медитация”, „йога”, „молитви или мантри” и др. Но може да се заподозре незабавно какви са истинските скрити цели, които преследват въпросните сатанински агенти. Противно на това Хиперборейските Посветени, които действително са „Светци”,– сега можех да ги различа добре, след като бях прочел писмото на Белисена Вилка, – винаги са ориентирали своите ученици да се освободят от връзките, които техният Несътворен Дух поддържа със Сътворената Материя.
Дезинформацията се подчинява на една синархична цел и тези, които са нейни жертви, сляпо вярват, че съществуват „Езотерични Школи”, в които се преподава едно „тайно” учение, което накрая трансформира неофита – след няколко лекции в брошурки – в една западна версия на Кришнамурти. Но това, което дезинформацията представя като Езотерични Школи, са в действителност „Екзотерични Школи”, чиято непризната цел е печеленето на последователи.
Всички тези Екзотерични Школи претендират, че притежават тайната на Великите Мистерии на Античността, които предлагат да „разбулят” пред непредпазливите, ако те се нагодят към един вътрешен правилник, който неизбежно изисква като първо изпитание „сляпото подчинение” и „вярата” в Непознатите Учители на школата. Учението, което те представят на кандидата за Гуру не би могло да бъде по-мистериозно, тъй като в основата си представлява плагиатство на различни Древни Традиции, съчетани еклектично в една уж „Скрита Доктрина” (която е такава само поради невъзможността да се „от-крие” някаква Истина в нея). Великите Мистерии на Древността (в Персия, Индия, Гърция и др.) са оставили един седимент от Митове и Сакрални Символи – по-често противоположни, отколкото съвпадащи, – които единствено една посредствена и злонамерена Душа (един мошеник, да го кажем направо!) би се опитала да обедини в един модерен синкретизъм.
Ще се забележи, че по време на онова пътуване до Санта Мария едно чувство на ожесточена културна критика се бе установило в моето сърце и заплашваше да разбие и ампутира окончателно последните остатъци от рационализъм, които все още притежавах. Чувствувах се изпразнен отвътре, но бях готов да приема една Истина, която да замени цялата „безполезна” енциклопедична информация, която бях асимилирал през толкова много години на изучаване. Каква стойност имаше това помпозно академично знание, ако то не ми помагаше да посрещна и разреша мистериозните ситуации, които разказах – ситуации, в които бях въвлечен метафизично? Никакво. Бях, прочие, склонен да се освободя от този баласт, за да приема желаната Истина. Една Истина, която се състоеше – и никога не бях бил толкова сигурен в реалността на едно нещо, както в тази на това твърдение, – в Хиперборейската Мъдрост. Действително: сега за мен Истината беше Хиперборейската Мъдрост, чийто обхватг едвам бях започнал да прозирам в писмото на Белисена Вилка.
На моменти бях обхващан от един безмълвен гняв, който бе на свой ред един персонален упрек, един вид иск, който моето настоящо Аз, странно трансмутирано, отправяше неумолимо към д-р Артуро Сигнагел от годините на търсене – към моето минало Аз, което толкова наивно беше вярвало, че прогресът е логическа последица от образованието. По едно време бях приел, почти без да се замисля, че един закон на еволюцията ще позволи на Душата да израстне, ако се следват определени стереотипи на живот. Вярвах, че „следването на определени правила на морална честност” и посрещането на живота с позитивен критерий ще доведе неизбежно до едно вътрешно благо. – Да. Това беше ключът на прогреса. Щях да живея съобразно една „трансцендентна философия”, щях да възприема един религиозен „начин на живот” по маниера на ориенталците и в хода на търсенето, на обучението, на аскезата, прогресът неизбежно щеше да дойде чрез „еволюция”. – Такъв беше някога моят избор и сега, като разбирах, че цялото разсъждение бе погрешно, че нищо не бях спечелил след толкова години на самодисциплина и безполезни саможертви, чувствувах как гневът ме обземаше и също как един безполезен упрек изтръгваше от мен отчаяни стенания.
А че цялото разсъждение бе погрешно следваше ясно от писмото на Белисена Вилка. Законът на еволюцията съществуваше, управляваше и спомагаше за прогреса на сътворената Душа и на всяко сътворено същество в съгласие с Плана на Бога-Създател. Но нищо общо нямаше този закон – и никакъв „прогрес” не се придобиваше чрез неговата намеса – с Несътворения Дух. Припомнях си с ужас думите на Безсмъртния Бирса: „Душата на човека от глина, създадена след Началото, започнала да еволюира към Крайното Съвършенство”. Както изглежда, тази еволюция „била много дълга” и за да я ускорят, Боговете-Предатели осъществили чудното и пъклено „дело” на оковаването на Несътворения Дух към животинския човек или „човека от глина”: цялата Хиперборейска Раса, която била Несътворена и която произлизала от „извън сътворената Вселена” – от същия Свят, от който идвал Създателят, – била тогава привързана към еволюцията на животинския човек и към еволюцията изобщо – към прогреса в иманентното Време на Света. Според Хиперборейската Мъдрост Духът би трябвало да се освободи от оковаването към еволюиращата материя, да се изолира от закона на еволюцията и да предприеме Завръщането към Източника. Там се намираше търсената Истина. Наистина, Духът ми потръпваше под действието на една сигурна интуиция: тази Истина, която може да сияе за Духа с една Несътворена и неугасима Светлина, трябваше да бъде завладяна в една борба със свръхчовешки обхват, по време на която щеше да е нужно да се прояви непоколебима решимост.
Това, че съществуваше един Враг, срещу когото трябваше да се води подобна борба – един Враг, който „преграждаше пътя към Източника”, – това го знаех със сигурност от нощта на 21 януари. Но предходните размишления и интуицията, която споменах, ми позволяваха да разбера сега, че грешките от миналото произлизаха от моята стратегическа слабост – от това, че се бях поддал наивно на вражеската Стратегия. И тази Стратегия, която несъмнено засяга всички области на човешката дейност и дори най-непознатите психични сфери, е прилагана в полето на Културата посредством една Система за Контрол с колосални размери. Както казваше Белисена Вилка: „Културата е стратегическо оръжие на Синархията”. Въпросната Система за Контрол е предназначена да всява объркване и измама и поради това бе виновна за капана, в който бях попаднал. Защото ако Аз бях измамен – ако участвувах във вражеската Стратегия – това бе станало поради невежество или „стратегическа слабост”, поради непознаването на природата и дори самото съществуване на Врага: никога не бих могъл да сътруднича съзнателно на синархичните планове, никога не бих могъл да бъда купен от Бялото Братство, тъй както е бил изкушаван духовният интегритет на героичния Нимрод. Накратко, ако Аз се бях поддал в миналото пред измамния натиск на вражеската Стратегия, то се дължеше на факта, че тогава бях бил спящ, духовно заспал. Но сега бях пробуден, благодарение на писмото на Белисена Вилка и на духовния екстаз от 21 януари, и доказателството се намираше именно в непоклатимата решимост да се боря докрай срещу всички и срещу всичко, за да се завърна в Източника и да освободя моя Вечен Дух от неговия материален затвор. Да, Аз се бях пробудил, благодарение на Белисена Вилка, но сега бях способен да формулирам свои собствени заключения относно начините на действие на Врага, който имаше зад себе си възможностите на един Демиург. Синархията – израз на неговата Мощ между човеците – представляваше един страховит спектър от организации и Тайни Общества, които не можеха да бъдат доловени напълно; и посред тази разгръщаща се офанзива се намирах Аз, довчера просто невеж за тези реалности, лесна плячка за вражеската Стратегия. Защото, макар, естествено, да ми убягваше цялостта на Демоничния План, Аз виждах достатъчно ясно прилаганите тактики в областта на Културата. „Модерните синкретизми”, които споменах преди, се подчиняват на тази воля за измама, която Синархията проявява във всичките си Тайни Общества. И идеята за еволюционния прогрес на Душата чрез „Кармата”, „правилния живот” или какъвто и да е подобен начин на изкупление, е представена въз основата на Тайни Езотерични доктрини или прости религиозни Синкретизми като една толкова очевидна истина, че само глупак би се осмелил да се съмнява в нея. Извън религията същата идея е навлязла в мнозинството от „научните” или „хуманитарни” дисциплини. Поучително е, например, да се види с какво умение синархичните агенти са наложили геометрични понятия, за да внушат телеологични интерпретации на Историята: с една похвална рационалистка строгост, те определят произволно една геометрична траектория за прогреса на Човечеството и сетне проектират тази фигура върху Историята, установявайки асоциации, аналогии и съвпадения, в повечето пъти тенденциозни и преднамерени. Така прогресът може да следва една траектория по кръг (r2 = x2 + y2), по спирала (ρ=αθ), на цикли (y = sin x), по права линия (y=x), по експонента (y=ex) и пр., опитвайки се да принудят Историята да се нагоди и да съответствува на формата на тези функции, „потвърждавайки” по този начин теорията или официалната догма на синархичната секта.
Прилагането на Аналитичната Геометрия в религиозната интерпретация на Историята не бива да ни изненадва: „Бог геометризира” – заявяват някои знаменити синарси; „Бог е Великият Архитект на Вселената” – твърдят други; но като цяло всички твърдят, че намерението на Единния Бог е човекът и Материята, Светът и Всичко да еволюира. Това е един от ключовете на рационализма, лежащ под споменатите „Окултни Доктрини”. Защото да еволюира означава да се развива в Историята в съгласие с един определен закон. „Законът на еволюцията е този, който придава на човешкия прогрес една геометрична траектория” – постулира Синархията. Но, след като е така, каква е езотеричната облага, която придобива Синархията, налагайки културно еволюционизма, включително езотеричния, в кой да е от неговите геометрични варианти? Много просто: ако всички вярват, че човекът еволюира, че Обществото еволюира, че Вселената еволюира, че прогресът съответствува на един закон, те ще приемат безусловно, че бъдещето се определя от закона на еволюцията. Това предполага, че в името на едно по-добро бъдеще може да се упражнява определен контрол в настоящето. Т.е. „да оставим на тези, които познават закона, да контролират Обществото днес, за да имаме едно по-добро бъдеще утре”. Празна утопия! Кой познава закона, освен Учителите на Мъдростта от Бялото Братство, а също тъй Мъдреците от Сион?
Сега всичко става ясно: целта на Синархията е Контрола над Света и тя, естествено, подготвя своите управляващи кадри с една добре изградена инфраструктура за индоктриниране, докато човечеството, подходящо дезинформирано, очаква „Хората на Съдбата”, които да контролират ресурсите на властта и да „планират” бъдещето. Такава е реалността, която пулсира зад една Екзотерична Школа и която непредпазливите, фанатизираните и замаяните от синкретизма – толкова цветист, колкото кух и рационалистичен – не могат да усетят.
От друга страна достатъчно е да се посочи, че синкретизмите възникват когато човеците са изгубили способността да възприемат Мита в цялата му символична чистота. Тази загуба е една тежка рана в способността за метафизическо мислене и на метафизичното възприятие, аналогично, ако искате, на една загуба на зрението или слепота. По аналогия се говори за Тъмната Епоха или Ерата на Мрака: да се изгуби зрението – да не се вижда – е същото като да се „вижда” всичко черно.
Съществуват текстове за окултистката Доктрина, които изглежда притежават добро философско и научно обоснование; но също тъй съществуват фалшификации на картините на Леонардо да Винчи, толкова съвършени, че се не се поддават на преценката на престижни експерти. И е логично – както в единия, така и в другия случай – качеството на измамата да зависи от умението на фалшификатора. В езотеричния случай, за нещастие, фалшификаторите са постигнали висока степен на умение: тях ги има много добре „подготвени” за своята мисия, владеещи една голяма „обща Култура”. Да вземем например „езотеричните” писания на „учени” и „ерудирани” автори, такива като Е. П. Блаватска, Рудолф Щайнер, Рене Генон, Макс Хайндел и др., и да сравним смесицата от теософия, поддържана от кой да е от тях, с елементарната простота на метафизичните символи на Древната Мъдрост. Какво следва от това сравнение? Че ние не можем да четем един символ (да виждаме неговата истина), но наистина можем да четем една книга за символа, която няма да ни разкрие смисъла му, но ще ни развлече с множество описания и асоциации, поддаващи се на рационална интерпретация, които ще ни създадат илюзията за едно разбиране и един прогрес, тъй както е угодно на Синархията.
„Съществува един сетивен далтонизъм и един гносеологически далтонизъм” – писа някога големият епистемолог Лусиано Айенде Лесама. Може да се добави, че „съществува също един семиотичен далтонизъм”: това е този, от който страдат тези, които не могат да видят истината на един символ и които трябва да бъдат излекувани преди да търсят едно „Окултно Познание”. За да не бъдат измамени. За да не бъдат използувани от Синархията.
Без едно ясно виждане на символичното и едно адекватно морално различаване е невъзможно да постигне познанието на Хиперборейската Мъдрост, която от друга страна не се намира в Екзотеричните Школи. Липсата на тези качества или тяхното презиране довежда адепта-далтоник до търсенето на „феномените” и Могъществото, до следването на „източни” дисциплини, без тяхното разбиране, или до предаването пред очарованието на „научните изследвания” на парапсихологията (Кирлианова камера, психобиоенергетика и прочие шарлатанства).
Опасността се състои в това, че въпросните „Окултни” Школи (с легален статус, фирмено име и телефон) не се колебаят да обещават на хора със съмнителна духовна способност, но удобни за техните планове, всякакъв вид Сили и „освобождаващи опитности”. Разбира се, прогресът ще дойде „после”: след няколко „Посвещения”, „напредвайки” във „вътрешните степени”.
„Не помагаме на един бедняк – казва К. Г. Юнг – като му дадем в ръката една по-голяма или по-малка милостиня, макар че той иска това. Помагаме му много повече, когато му посочим пътя, та да може той чрез труд да се освободи трайно от своята нужда. Духовните просяци от наши дни, за съжаление, са прекомерно склонни да приемат един вид милостиня от Изтока, т.е. да си присвояват без да мислят духовните притежания на Изтока и да имитират сляпо техния маниер и метод”.
Всички тези разсъждения ме довеждаха до едно заключение: У този, който търси парапсихологично феноменално Могъщество – тавматургия, – винаги има един невежа или един дезинформиран човек. У този, който обещава да го даде, може да има само една извратена воля. Затова бях решил да разглеждам като „синхронистично съвпадение” всяка възможна връзка между духовния екстаз от 21-я ден на януари и едновременното с него земетресение. Можеха да бъдат спокойни във Валхала Белисена Вилка и всички нейни предци от Дома на Тарсис, и Боговете-Освободители, и всяко такова духовно Същество, което наблюдаваше моето поведение! – За мен краят на мистичното видение обозначаваше края на трансцендентния опит: нито разполагах с една Сила, която да въздействува върху Материята, нито желаех да я имам. Силите на Материята не бяха успяли да ме измамят този път и навярно никога нямаше да го постигнат.
Размишлявах така, докато километрите бързо изминаваха и Салта се разтваряше щедро със своите долини и дефилета. „Между зони на цветисти и отвесни върхове се редуват брегове с изобилна растителност, очертани от скали с чудноват вид, някои прочути като тази на Епископа, един действително внушителен склон със своя растеж и разнообразие на мотиви” – прочетох в картата, която бях купил в Серийос. Вече се намирах близко до Кафаяте, където планирах да обядвам и да купя някои подаръци, особено изисканото вино от областта. Когато се правят импровизирани пътувания по провинции или области с крайна бедност като това, което Аз предприемах, винаги е полезно да се носят подаръци във вид на храна. Един литър хубав Торонтéс [4] или няколко курабийки с карамел могат да отворят невъзможни порти, гранични контролни пунктове и да спестят всякакъв вид затруднения.
Влязох в Кафаяте и след като извърших някои покупки в един магазин за регионални стоки, спрях пред площад „Либертад”, за да обядвам в един ресторант, който обещаваше от една табела: „Меню на деня: пирожки и пиле с пикантерия”.
[1] Англ. “Британско Антропологическо Общество” (бел.прев.).
[2] Англ. “Стандартна практика” – определяне на най-ефикасния метод за получаването на даден резултат, произвеждане на даден продукт и пр. (бел.прев.).
[3] Кит. “Книга на Промените” – най-ранният китайски философски текст, една от каноничните книги на конфуцианското петокнижие (бел.прев.).
[4] Торонтéс – бял винен сорт грозде, разпространен предимно в Аржентина, също така виното, приготвяно от него (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар