Книга Трета
Глава VІ
Бих излъгал, ако кажех, че не очаквах нещо паранормално.
Очите ми бяха втренчени в предметите от стаята, очаквайки да ги видя всеки момент да се нахвърлят върху мен.
Очаквах това и наистина очаквах да се случи каквото и да е ненормално нещо, освен това, което действително стана: всичко започна да се движи и да променя положението си, да пада и да подскача по пода.
Полиците и мебелите – всичко падаше и подскачаше непрекъснато, докато Аз, потънал в размисъл, вярвах, че преживявам кошмар.
Забавих се няколко ценни секунди, докато разбера, че бях свидетел на едно сеизмично движение и когато най-сетне реших да побягна, трусът вече почти приключваше.
Случайност? Съвпадение? Нека читателят мисли каквото си иска, но не ще може да избегне съобразяването с факта, че в земетресението от 21 януари 1980 година единствената сграда, която бе повредена по непоправим начин, беше тази, в която обитавах, и че тя трябваше да бъде евакуирана, както може да се установи, прочитайки вестниците от онези дни.
Нямаше жертви, но сградата се оказа необяснимо увредена в своята структура, поради което градските власти предприеха едно безрезултатно разследване на архитектурната фирма, която я бе построила. Тъй като нямаше застраховки, загубите за собствениците от кооперацията, между които се числях Аз, бяха тотални.
Малко бе това, което успях да спася от моите принадлежности, тъй като всичко, което беше достатъчно здраво, за да оцелее в труса, бе разрушено при срутването на таваните. Сред тях моята бе кола, която макар да можеше да се поправи от множеството нащърбвания, нямаше да може да излезе от гаража за няколко дни, тъй като входната рампа бе затрупана.
Бях станал разорен от вечерта до сутринта като Йов. Но без прочутото му търпение.
Няма да отричам, че в първия момент ме обзе отчаяние; всеки ще го намери разбираемо, поставяйки се на мое място. След описаното зловещо преживяване, под тежестта на една дълга безсънна нощ и заряда от предишния ден, в който посетих професор Рамирес, трябваше да бъда повече от силен, за да не се поддам и рухна. Но след като минаха няколко дни моят Дух възвърна обичайния си нрав и нещата започнаха да се разрешават. Наех апартамент в един близък квартал и го мебелирах с помощта на сестра ми и няколко приятели. Нещата, които бяха унищожени и трябваше да заменя, придобих, използувайки оскъдните си спестявания.
Всички тези уредби направих, подтикван от обичните ми същества, които в солидарността си се безпокояха от моето абстрахирано и безразлично душевно състояние. Мислеха, – непознавайки странните обстоятелства, при които се случи земетресението, – че бедствието ме бе потопило в един волеви шок.
Това заключение не би било погрешно, тъй като макар никога да не съм бил особено привързан към материалните блага, загубата на четири години на труд и саможертви се оказваше прекалено болезнено изпитание, което в друг случай би ме засегнало значително. Но в онзи момент истината бе друга: от мига, в който си възвърнах спокойствието, моят ум не преставаше да анализира преживяните моменти. Така, както бях погълнат от спомена за онази пъклена нощ, разбираемо е, че изглеждах разсеян и обезсърчен за погледа на другите.
Далеч не бидейки такъв, вътре в мен нарастваше един безмълвен гняв, една сляпа ярост, която, без да замъглява ума ми, изглеждаше по-скоро, че ме захранва с жизнена сила и кураж. Аз нямаше да се върна назад! Сега по-малко от всякога!
Една седмица след случката с труса, Аз бях приготвен и готов да тръгна на път. Забавянето не засягаше съществено предишните ми планове и затова, с едно здраво младежко нетърпение, желаех да потегля колкото се може по-сторо.
Беше отново понеделник. Предвиждах да мина през Серийос, за да се сбогувам с моите родители и ако побързах да изляза, щях да стигна навреме, за да закуся с тях.
Качих една чанта и едно куфарче в очукания „Форд”, най-сетне спасен от отломките, и потеглих към приключението.
Коментари
Публикуване на коментар