Книга Трета
Глава VІІ
Да се каже, че не бях същият човек от преди седем дни, би било неправилно, тъй като по същество нищо не се бе променило вътре в мен. Въпреки това Аз не се чувствувах същият и знаех, че никога нямаше да бъда отново онзи от преди. – Спуснах се до Ада като Данте и се завърнах, – мислех си. – Логично е, че да живея отсега нататък със спомена за Бездната ще трябва да е различно.
Но не се касаеше само за един зловещ спомен. Аз бях търсил духовна помощ и я бях получил. Вярно е, че помощта дойде, съвпадайки с атаката на Силите на Материята – едновременно със земетресението. Но това не лишаваше от стойност факта, а му придаваше едно особено значение – един смисъл, който за момента не разбирах, но който по-късно, по време на пътуването до Санта Мария, щеше да погълне цялото ми внимание. Какво се случи всъщност? Това, че Аз бях имал едно Видение: най-чудното Видение на моя живот, което бе същевременно и търсената помощ.
Ще го обобщя хронологично. Както изглежда, процесът започна реално, когато изпитах онази интуиция, че не съм Аз този, който страдаше и агонизираше, който претърпяваше болката от угасването на живота. Тогава, както казах, „всичко се пренесе навън”. Наистина, в този миг за мен бе очевидно, че болката и страданието – агонията на живота и самият живот – са неща чужди, от не-духовна природа. Ще рече, че в този миг бях направил ясно разграничение между Духа и Душата – между моето духовно Аз и животинската ми природа. Бях разбрал, че Духът не познава болката, нито страха, а че е чиста Радост и Храброст – чиста непоколебима Чест, чиста волева Сила. И тогава „да живея” или „да умра” не означаваше нищо за мен, защото вече се намирах отвъд живота и смъртта, навярно също и отвъд доброто и злото. Тогава именно Душата и Богът на Душата изгубиха способността си да въздействуват върху моето Аз и сякаш една Древна Илюзия се разсея, прекрати се едно Първично Очарование: внезапно всичко душевно и жизнено, – което беше също така всичкото зло, – се пренесе „извън” моето Аз – в моето животинско тяло и в Света, където обитаваше животинското тяло. За пръв път се почувствувах Аз, единствено Аз – Аз-ът, заобиколен от Силите на Материята – Аз-ът, обсаден от Бога-Създател на Вселената. И тогава – несъмнено като последица от това, че бях водил една битка срещу Душата и бях победил – се произведе Видението и получих търсената помощ. А сетне последваха телуричните феномени.
Не ще навлизам в детайли, които не биха допринесли много за разбирането на моето мистично преживяване, но само ще успеят да го принизят. Накратко: видението съответствуваше на една Богиня. Появата стана в един безкрайно малък миг, не бих могъл да кажа дали вътре или извън моята психична структура, но истината е, че Тя възхити моя Дух. Да – за да съобщя случилото се не бих могъл да сторя нищо друго, освен да извикам думите възхищавам и възторгвам като глаголи и да твърдя, че Тя възхити моя Дух, възторгна моето Аз и го извлече извън Душата и Света. Тя ме отвлече за секунда от тялото и от Земята и се яви пред моето духовно Аз в цялото великолепие на своята Несътворена Красота. Защото този духовен екстаз ми разкриваше онази, която толкова пъти бе споменавала Белисена Вилка в своето писмо – Девата от Агарта, Харизматичната Застъпница на окования Дух. И тогава, посред мистичния възторг, разбрах, че това, което възторгваше Духа-затворник в Материята, бе Благодатта – необходима след като Аз-ът на спящия човек се е сражавал срещу Душата и е победил: само чрез нейната намеса – чрез действието на Нейната Благодат – спящият човек ще успее да удържи тази Победа срещу Силите на Материята; единствено Тя ще помогне на Аз-а харизматично – с приноса на една допълнителна волева сила, която ще му позволи да се поддържа независим от Сътворената Душа.
Това бе един миг без начало и без край, защото той винаги щеше да присъствува в интимността на моя Дух – един абсолютен момент, в който, несъмнено, надзърнах във Вечността. Тя ме отвлече и ме задържа през този миг в Несътворената Сфера на Своето Собствено Съществуване, вливайки ми допълнителната волева сила, от която Духът се нуждаеше, за да предприеме мисията на Белисена Вилка. Колко силен и непобедим се почувствувах Аз тогава! И най-вече – разбрах колко свободен, абсолютно свободен, беше в своята същност Несътвореният Дух – без Сътворени граници за неговото Вечно Съществуване, т.е. Безкраен! Чувствувах се Аз – Несътворен, Вечен, Безкраен, Свободен и изпълнен с Мъдрост; почувствувах се Аз и усетих как бяха останали извън мен психичното и душевното, съзнанието за топлия живот и съдържанието на топлия живот – външната и вътрешната илюзия, които причиняват духовното заспиване; внезапно узнах, изпитах явното откриване на това, което бе „Великата Измама”, за чиято опасна очароваща сила ме бе предупреждавала Белисена Вилка.
Чувствувах се Аз и знаех, че Душата не е Аз, в екстаза на духовното вдъхновение, което причиняваше у мен впечатлението на Девата от Агарта. Бях впечатлен от Духа и този отпечатък все още остава у мен – Нейната Лъчезарна Несътворена Светлина, величествеността на Нейната Мощ, Нейната сияйна Благодат. Видях в Нея една Богиня, но там, в сферата на екстаза, Аз също бях един Бог. Затова предусетих в Нея една Gottkamerad [1] – една Другарка, една Сестра, една Спътница от Расата на Духа; само дето Аз бях извлечен за момент от затвора, в който се намирах, докато Тя беше един абсолютно свободен Хиперборейски Дух. Тя се приближаваше към мен, за да ми донесе подкрепата на Своята Благодат, подтикната от Честта, която е същността на Несътворения Дух. Това също се оказваше очевидно за мен в онзи безкраен миг и така моят собствен Дух, повлиян от нейната същностна Чест, се стремеше да благодари на Богинята по някакъв начин – да покаже, че Нейната Подкрепа не е била напразна, да увери, че решимостта ми е непоклатима. Но нищо в този смисъл не успях да направя, защото Богинята се усмихна дивно, давайки ми да разбера, че схващаше всичките ми мисли.
Девата от Агарта държеше един сноп житни класове в Лявата Си Ръка и едно зърно от същото растение, взето между показалеца и палеца на Дясната Ръка. По време на Усмивката, Тя направи един жест с тази ръка, който отначало не разбрах, и я насочи към мен – към нещо като Огнено Око, което Аз притежавах в определена част на Духа: тогава разтвори Божествените Пръсти и пусна там магическото семе. И това действие сложи рязко край на Видението. Почувствувах сякаш един Леден Лъч бе влязъл през главата ми и се бе ударил в сърцето; внезапно леденото усещане започна да се разпространява по тялото и ме обхвана една нарастваща парализа. И се озовах, все така неподвижен в стаята, гледайки глупаво как всички неща започват да скачат от местата си и сградата заплашва да се срути. Екстазът, както казах, бе траял само един безкрайно малък миг, но сетне изминаха ценни секунди, докато разбера това, което се случваше – съвпадайки, едновременно – в Света и да реагирам. Тогава земетресението приключи и забелязах, че беше изчезнала също и потискащата злоба, която допреди един момент бликаше от Материята. Напротив – сега Материята изглеждаше да е подчинена на мен. Имаше една идея, която се носеше в обкръжението, изтичайки еднакво от всички неща, която Аз улавях съвършено и която можеше да се преведе повече или по-малко така: – Сега ти си един Бог и нищо и никой не може да се противи на Твоята Воля. Случилото се тук е едно доказателство за Твоето страховито Могъщество! – Това схващане определи „новия смисъл”, който – както споменах в началото – изглежда придобиваше сега Материята като следствие от Видението: съществуваше, прочее, явното намерение да се свърже причинно земетресението с моя неотдавнашен духовен екстаз. Но Аз не се оставях да бъда измамен. Интуитивно усещах в тази идея един капан на Силите на Материята – едно изкушение, което за момента не беше ясно, но върху което по-късно щях да се спра, размишлявайки в дълбочина.
По същество след това нищо не се бе променило вътре в мен, но вече никога нямаше да бъда същият: само съотношението на силите, които поддържаха Духа и Душата, се промени като следствие от допълнителната волева сила, придадена от Девата от Агарта. Когато си възвърнах съзнанието за реалността на Света, след като видях Божествения Образ, моето Аз бе способно да владее с особена сила душевната природа така, както никога не бе успявало преди след години йогически практики за концентрация и контрол на ума; и не бях склонен да изгубя тази власт, ролите да се обърнат и Аз-ът отново да стане подчинен на желанията на Душата. Но това нямаше да стане – можех да го кажа със сигурност, – защото беше явно, че не само Аз-ът излезе по-силен от духовния екстаз, но и Душата отслабваше постоянно в това, което съставляваше собствената й същност: чувствата и емоциите, любовта към живота и нещата от живота, доброто сърце, което винаги бях проявявал и което бе възпирало неведнъж употребата на насилие за разрешаване на проблемите, които стояха на моя път – всички тези горещи страсти и много други замръзваха бързо, премигваха и угасваха като пламъка на една свещ, която е изразходила своя фитил. Разбира се, ако бих бил принуден да обобщя новото състояние на моето битие, бих казал, че то бе нещо много подобно на повторно раждане: да, не се боя да го твърдя, въпреки че съм лекар-психиатър, а също така културен човек. Макар да е недопустимо за официалната ортодоксия, не бих могъл да отрека това, което определено изпитвах и което вече бе произвело една осезаема трансформация в моето поведение: тя беше забележима за почти всички, които ме познаваха, и затова именно те предполагаха един шок като последица от земетресението – това, че Аз „страдах” от един вид психологическа регресия. Внезапно бях станал „като дете”: „смеех се по всякакъв повод” и изглеждаше сякаш „нищо вече не бе важно за мен” – такива бяха упреците на приятелите и роднините, които разкриваха особената регресивна промяна на моя характер. Но също така бях станал жесток и безмилостен – това го знаех самият Аз, – но не се укорявах за това, защото както никога преди презирах своя живот и живота изобщо. Искам да поясня, че „както никога преди” означава „както никога преди като възрастен човек”, тъй като – и това го знаех професионално – децата, също като прероденото Аз, са способни да убиват без предразсъдъци и угризения.
Може би по време на онзи духовен екстаз – в онзи безкраен миг – действително бях умрял и възкръснал, когато той приключи, което предполага един парадокс, тъй като не може да приключи това, което няма край – един миг, който щеше да присъствува вечно в моя Дух. Ако беше така, детинската промяна на характера, подсилената волева сила, чувствата, които умираха, желанията, които угасваха, сърцето, което замръзваше необратимо, усещането за повторно раждане, духовната сигурност да се чувствувам спасен, близък до окончателното освобождаване от материалните обвързаности – всичко би било обяснимо, допускайки, че истинският духовен живот продължаваше в сферата на екстаза, от който никога не бях излязъл, нито щях да изляза – т.е. в Безпределното – и че този привиден живот, живян след „приключването” на това, което не може да приключи, беше в действителност една форма на смърт – една несъществуваща, но неизбежна духовна илюзия. Може би наистина бях действително мъртъв и поради това състояние вече не се боях от нищо живо, а още по-малко от Смъртта. Може би всичко бе произведено от онова тайнствено семе, което Девата от Агарта пусна в Огненото Око на Духа. Аз, обаче, не можех да го знам. Но сигурното – конкретното – беше, че бях получил духовната помощ, за която бях молил, че умрял или роден отново, Аз се чувствувах радостен и смел, че не се боях от Смъртта, нито се боях да убивам и че чувствувах как моето Аз по един странен начин участвуваше в актуалната Безкрайност: да, чувствувах се несъмнено неопределен от страната на Аз-а; всичко, което съдържаше Вселената, включително собственият ми биологичен живот и самата Вселена, бяха ограничени и преходни – това беше крайната страна на моето същество, илюзията; но сега знаех със сигурност, че в Аз-а се отваряше една безпределна бездна: това беше Безкрайната страна на моето същество, Истината.
Навярно ще бъди разбрано отчасти това, което преживях тогава, ако се прибегне до една метафора.
Представете си един човек, свикнал да живее сам в една красива гора. Дните там минават гладко, без особени изненади, и дори ако борбата за живот налага една постоянна бдителност, самото това постоянство поддържа вниманието в неизменни и в крайна сметка рутинни нива.
Ще се каже, че този човек „владее ситуацията” на своя всекидневен живот. Недалеч оттам, спокойно и тихо, езерото предлага спорадичното удоволствие на едно ободрително и възстановяващо силите къпане. Но езерото не е сигурно място, в което да може да се остане за дълго време, както в гората.
Водата не притежава твърдостта на земята и за да се поддържа в нея, трябва да се разполага с определен контрол, с едно определено допълнително внимание – изискване, което в крайна сметка уморява човека. Затова посещенията на езерото се регулират от нуждата от риболов или удоволствието от къпането. Един ден този човек по погрешка или дързост поражда едно обстоятелство, което избягва неговия контрол: огънят, който му е помагал да живее дотогава, се разпространява към гората, яростен и разрушителен. Човекът остава вцепенен, или се бори да го загаси, или проклина отчаяно; както и да постъпи, резултатът е един и същ: нищо не може да избегне бедствието, тъй като огънят е излязъл от неговия контрол, надхвърлил е неговите способности. Пламъците се разпространяват навсякъде, поглъщайки всичко и става необходимо да търси спасение. Но накъде да бяга? Къде е сигурността? Внезапно, като светкавица, проблясва прозрението: езерото!
Каква ирония: мястото, в което никога не му е хрумвало да търси убежище, сега е единственото, което му предлага възможността да оцелее в бруталната промяна на всекидневния свят, който се изгубва, поглъщан от свирепия и убийствен пожар!
Той побягва; човекът тича отчаян към спасителното езеро. Зад него сякаш го преследва отблизо едно пламтящо неумолимо чудовище, което скърца със зъби, реве и изпуска задушливи облаци дим.
Но той не може да се обръне да го погледне, защото не ще има друга възможност. Остава му само да стигне до езерото, което никога не е изглеждало толкова далеч, колкото днес. Най-сетне – райско видение, неописуема радост, мистична визия! – езерото се появява на неговия хоризонт.
Фантастично спокойно е то за този, който бяга на милиметри от смъртта – един мирен оазис. Човекът се хвърля в спасителните води и плува с много махове, насочвайки се интуитивно към средата. Едва тогава, когато е в безопасност сред хладните води, той може да се обърне за момент и така да погледне към своя доскоро също тъй безопасен Свят.
Разглеждайки аналогиите, които предлага тази метафора със събитията, които разказах по-горе, ще може да се разбере какво беше моето духовно състояние. Както човекът от примера, който вижда гората да пламти и да се преобразява, изчезвайки за моменти сред дима това, което е съставлявало неговия Свят и неговата сигурност, така и Аз също видях сигурната всекидневна реалност да се разтваря в един огън от осезаема злоба.
Както човекът от метафората, който се почувствувал странно сигурен сред водите на езерото, довчера изменчиви и непознати, Аз също сега бях сигурен и твърд в довчера непознатите води на Духа.
Човекът от гората, докато плувал в безопасност, гледал как света изгаря и си мислел: „родих се отново”. Аз също се чувствувах прероден в пределите на Душата и единствено заради това неизразимо чувство би могло да се каже, че Аз бях друг човек, макар по същество да продължавах да бъда същият.
[1] Нем. „Бог-Другар, Божествен Другар” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар