Книга Трета
Глава ІV
Завърнах се в моя апартамент потънал в мрачни размишления, борейки да не позволя на обезсърчението да ме надвие. След като премина първоначалният ентусиазъм, тежестта на реалността притискаше грубо моя Дух и ми поставяше един неизбежен въпрос: как бих могъл Аз, използувайки само собствените си сили, да изпълня молбата на Белисена Вилка? Вярно е, че чувствувах, че притежавам непоклатима воля, че не бих се предал така, защото в моята решимост да стигна до края действително бих поставил всичките си сили безрезервно в служба на Каузата на Дома на Тарсис; но беше вярно също така, – признавах смирено, – че Аз не бях надарен с качествата на Одисей. Не, определено Аз не бях Хероят Персей, който според Белисена се спуснал до самата Преизподня, за да овладее Мъдростта; но не само на онези митологични Херои не приличах; не се уподобявах дори отдалечено на някой от Господарите на Тарсис. Те действително са знаели как да разрешават всякакъв вид ситуации. Изправяйки се в продължение на хилядолетия срещу една пъклена конспирация, неразбираема за съвременния човешки ум, те претърпели няколко опита за изтребление и излизали с лекота от всички изпитания, заобикаляли всички опасности и триумфирали над всички врагове. И постигали това защото, както казва Белисена, техните сърца били по-твърди от диамантен Камък и притежавали сигурността на Вечния Дух; и защото изпитвали една същностна враждебност към „Силите на Материята”, която им позволявала да проявяват неописуема сила пред който и да е враг. Те се държали „настрани от Историята”, опитвайки се да съхранят наследството на Хиперборейската Мъдрост на белите Атланти. Били Посветени, които действували, осъзнавайки своята духовна отговорност. Изпълнявали „Стратегията” на своите Богове и Боговете се обръщали към Тях и ги ръководели.
Аз, за разлика от това, бях несравнимо по-слаб. Не разграничавах тъй ясно като тях Душата и Духа, макар прочитането на писмото да бе предизвикало у мен сякаш едно откровение на „духовното Аз” – една неотрицаема интуиция за истината на Духа, окован в материята; но засега това беше само една духовна интуиция. Също така Аз не бях получил една езотерична традиция – една наследена мъдрост – и още по-малко имах възможността да бъда Посветен в истинската Мистерия на Духа: търсех – това да! – истината в продължение на много години, както ще разкажа по-нататък, и дори стигнах дотам да открия за себе си реалността на Универсалната Синархия, но никога не бе ми минало през ума да се боря срещу тези сатанински сили, нито някога си бях представял, че е необходимо да се прави това – съществено, неизбежно, един въпрос на Чест. Напротив, както се казва в познатото танго, „Аз се предадох без борба”: оставих сантиментализмът да смекчи сърцето ми, да бъда проникнат от упадъчните нрави на века, толерирах и съжителствувах с най-противните реалности – същите, в които бавно потъва, без да реагира, западната Култура. И Аз не реагирах никога, защото бях лишен от морални рефлекси – бях като заспал, може би защото в основата си, както и днес, се боях да се боря и да реагирам, да се изправя срещу прекалено могъщи сили. О, Боже! Бяха ме превърнали в един полезен идиот, в един глупав пацифист!
Но сега нещата щяха да се променаят: ако трябваше да разрушавам, щях да разрушавам! Ако трябваше да убивам, щях да убивам! Всичко щях да сторя, преди да се продам на Врага на Духа, описан от Белисена Вилка. Само имах нужда от помощ, от някакъв вид духовна помощ. Накратко, Аз бях решил да стигна до край – да заложа, както казах, всичките си сили за Каузата на Дома на Тарсис, – но също така бях реалист, осъзнаващ своите ограничения, и знаех, че без помощ не бих могъл да стигна доникъде. Но към кого можех да се обърна за такава помощ? Това не можех да реша за момента, но то бе което занимаваше моите мисли през следващите часове.
Оставих автомобила в гаража на блока, в който живеех от няколко години насам, и се изкачих до кабинките на асансьорите по една отвратителна винтова стълба от армиран бетон. Няколко минути по-късно се намирах удобно увит в моята пижама, готов да размишлявам върху това, което ме занимаваше.
„Три стаи са прекалено много за сам човек” – повтаряха ми до втръсване моите родители, когато го купих, но сега апартаментът не изглеждаше такъв поради безразборното натрупване на археологически обекти, различни публикации и книги. Всъщност за книгите бях предназначил една малка стая, която обзаведох с рафтове по четирите стени; но скоро капацитетът на тази библиотека се запълни и новите книги завземаха останалите стаи като нежелани гости.
Единственото място, повече или по-малко приведено в известен ред, бе широкият хол, който разполагаше с един комплект столове, масичка за кафе и лампа за четене. Прозорецът до моя любим стол позволяваше да се види склонът на един малък хълм, на чийто връх, въздействуваща и величествена, се издига статуята на кон на генерал Мартин Мигел де Гуемес. Седнах там, обзет от едно много специално чувство, както ще се види с хода на разказа, и останах така няколко часа; докато се случиха феномените.
Но да не избързваме; беше 12 часа през нощта и Аз, подхващайки отново нишката на предходните ми мисли, се питах натрапчиво: трябва да поискам помощ, но от кого?
Както винаги става когато човек се изправя пред ситуации, които надхвърлят възможностите му, и той зове за външна помощ, неизбежно се поставя един морален проблем: това е прастарата конфронтация между доброто и злото. В тези случаи основният принцип, който трябва да господствува в съждението относно „доброжелателството” или „враждебността” на Силите, към които се обръщаме, е различаването. Когато „законът” е точен – например в случаите, които трябва да се разглеждат юридически, – различаването е автоматично, бихме казали „рационално”. В сложната законодателна тъкан хиляди закони, свързани качествено и йерархически помежду си, регулират поведението на човека в цивилизованото общество. Съществуват типови юридически „фигури”, които позволяват да се ориентира съждението и да се определи с точност дали това, което един човек прави е добро или зло: добро е, ако не предизвиква юридически доказуеми противоречия; зло е, ако нарушава закона.
Така е, що се отнася до поведението на човека, нагодено колективно към „закона”. В индивидуалната сфера субектът – като правило невеж за огромното разнообразие от закони, които регламентират Правото, – се държи съобразно своето „морално съзнание”. Това понятие намеква, че за фактът да е член на едно човешко общество – както чрез културното предаване от поколения предци, така и чрез възпитанието или простото подражаване на ближния – прави човека способен да упражнява един вид обусловена морална рефлексия, която действува в крайна сметка като една интуиция (морално съзнание или „глас на съвестта”). Но не става на дума за една истинска интуиция, а за привидността на такава, и това, което се случва, е, че един слой от морални опитности, асимилирани чрез споменатите средства или чрез какво да е друго такова и сведени до едно несъзнавано ниво, действуват автоматично, направлявайки разсъдъка в различаването на установените опозиции и определяйки логиката на съждението.
Разбира се, че колкото по-„автоматично” се задействува този психологически механизъм, толкова по-отслабена е волята за различаване. Приятността или удобството да се обитава в населени места или градове говори за преобладаването на тези несъзнателни процеси и обяснява паническия страх от изправянето пред оригинални ситуации или обстоятелства, където различаването би могло да се провали. Оттам грешката да се вярва, че градският „хабитат” – културна среда по преимущество – прави човека по-„уравновесен”, когато истината е, че индивидът от селските среди обикновено притежава едно по-сигурно морално различаване, не рационално, а произтичащо от дълбините на Духа.
Спокойното съждение на хората, които сме свикнали да считаме за невежи, би могло да ни дойде като изненада. Без черупката на безбройните упадъчни привички, кристализирани във всички места на ума, тези прости хора изпитват също и състояния на трансцендентно съзнание, без да вдигат много шум около това и – което е хубаво – без да правят „парапсихологични класификации”.
За да сравним двете поведения, нека предположим, че те (гражданинът и селянинът) са били накарани да избират между Бога и Демона, бидейки вторият имитация на първия. Напълно вероятно е, че рационалистическата склонност на гражданина ще го направи неспособен да направи разлика между Божествена същност и привидност. Навярно това различаване не ще може да направи също и простият ум на селянина, но поради тази същата простота или чистота той ще може да „предусети” присъствието на Бога, ще има „сигурността” на разграничението между истината и лъжата.
Би могло да изглежда много трудно, че някому ще бъде поставена една подобна дизюнктива, но за мен това бе въпросът при разглеждането на необходимостта от получаване на „външна помощ”. Защото тази помощ щеше да бъде най-вече „духовна помощ”, а такава помощ би могла да произлиза само от „отвъд” – от един Свят, трансцендентен спрямо материята и човека. А там именно Аз се бях спирал озадачен в миналото: този „друг Свят” – Кой Бог го управлява? Каква е истинската Религия на Духа? Кои са нейните представители на Земята? Къде е Вратата към Бог, към Света на Бог, към Родината на Духа?
В продължение на много години Аз бях търсил истината на тези въпроси, но никога не се бях намирал както сега пред една крайна ситуация, в която необходимостта да различа да бе станала несъвместима с обичайния живот. Вече бях сигурен, че не можех да напредвам повече в моя живот, без да намеря един отговор; бях на 36 години, но поне от 15 „търсех” от-говори. В това търсене бях изминал един криволичещ път, който не бе презрял интелектуалните върхове на Философията и Науката, нито ирационалните бездни на Религиите и Сектите.
Спомнях си, че в началото се гордеех, че имам „западно” образование. Подготвен в една среда на груба рационалистическа вяра в науката, имаше времена, когато стигах дотам да вярвам сляпо, че методологиите на емпиричното изследване са единственият път за придобиване на едно сигурно познание за Вселената. Но минаха години и се появиха безпокойства, които не можеха да бъдат редуцирани чрез никаква „методология”, и тогава се замислих за възможността да изследвам други методи на познание.
Преминах в моето търсене през хиляди философски и религиозни тенденции; прочетох стотици книги и практикувах множество ритуали на различни Култове. Но винаги се случваше едно и също нещо: докато теориите и догмите, изразени във всички представими форми, бяха най-малкото достойни за уважение, не можеше да се каже същото за организациите, които поддържаха тези идеи. Освен ако човек не бе заслепен от една фанатична вяра, накрая той откриваше „зад” Ордените или Сектите – или просто зад „Лидерите” – една долна и неизказана цел; недопустимата и нетърпима връзка.
Тези скрити цели, откривах с възмущение, се подчиняваха на три модуса на действие на синархичните сили: „военен”, „политически” и „религиозен”, без тази класификация да предполага ред на важност или поява. „Тайните синархични Общества” – ще употребя това общо име – можеха да се държат съгласно един, два или трите споменати модуса и да се стремят твърдо към изпълнението на своите тайни цели. В крайна сметка – започнах да подозирам – всички те се обединяваха в една обща цел: да придобият господство над Планетата, да спомогнат за превземането на световната Власт от една йерархична група хора. Естествено, че тогава – до прочитането на писмото на Белисена Вилка – Аз не знаех, че тези, за които бе предназначено универсалното усилие на Синархията, бяха членовете на Избрания Народ. Но ето както откривах: Разузнавателните Служби от всевъзможни видове и страни – „военен” модус на синархичните Тайни Общества – се заемат да проникват във всички възможни организации, включително в религиозните секти и Църкви, в случаите когато не ги контролират директно, както става например с Църквата на Светиите на Последните Дни (Мормоните), която е умело ръководена от ЦРУ. Интернационалният марксизъм, троцкизмът, ционизмът и пр. – „политически” модуси на Тайните Общества – се намират зад стотици невинни организации, които им служат за фасада. А в „религиозните” модуси се числят хиляди групи или групички, контролирани от Синагогата, Протестантските Църкви, Исляма, Будизма и дори Католическата Църква. И винаги крайната цел е да се формира един най-широк възможен спектър, за да се обхванат всички идеологически варианти и да се уловят всички дисиденти от Големите Интернационални Линии. „Никой не трябва да остава извън контрола на Синархията” изглежда е мотото, което ги ръководи.
Откриването на тази черна реалност, стояща под лъжливите обещания за извисяване и духовен прогрес, ме доведе до едно състояниое на „липса на идеал”, което определих в друга част на разказа. Оттогава започнах да живея повече или по-малко нормално и дори се заинтересувах от Антропология, но реакцията от предишните измамни опитности ме подтикваше да се съмнявам систематично в „добронамереността” на социално организираните институции. Стигнах дотам, че да изпитвам едно спонтанно отвращение при установяването на контакт за пръв път с някоя асоциация, чиято открито обявена цел – както отгатвах незабавно – биваше предавана под було в полза на нейните скрити интернационални тенденции.
Определено Аз не се доверявах на никоя земна организация като посредник между един Висш Духовен Порядък и Материалния Свят.
Като се вземе предвид казаното, ще бъде разбрана по-добре дилемата, която бе поставена пред мен в онзи момент: за да изпълня молбата на Белисена Вилка, Аз трябваше да се изправя срещу едно Тайно Общество от Друиди – хора, които притежаваха страховити сили, както се заключаваше от писмото и от заявленията на професор Рамирес – и дори се подлагах на риска да привлека вниманието на Безсмъртните Бера и Бирса, които щяха да ме ликвидират мигновено. Това не беше игра! Аз трябваше – за момента – да търся помощ срещу Тях; и тази помощ можеше да бъде само духовна, дадена от същества, които споделят целта на мисията, т.е. от привърженици на Хиперборейската Мъдрост. Но къде се намираха тези същества?
Наистина, Аз сериозно вярвах, че за да се предприеме мисията с възможност за успех, беше нужно нещо конкретно, което не бе въпрос на това, да седна да се моля или да се разпилея в метафизични размишления. Но – повтарях си – към кои организации можех да се обърна в търсенето на помощ? Масонството, Теософията, Антропософията, Мартинизмът, Розенкройцерите, Гностиците и други, още по-скрити Тайни Общества, но от същия синархичен тип, се намираха в същностна опозиция спрямо Хиперборейската Мъдрост – сега виждах това доста ясно. И така, колкото повече мислех и преглеждах списъка на всички познати организации, винаги заключавах, че те бяха най-малкото подозрителни, че принадлежат към Бялото Братство – окултната суперорганизация, противница на Дома на Тарсис. О дилема! Съществуваше едно Тайно Общество на Хиперборейски Посветени в Аржентина – един Орден на Мъдри Строители, както разкриваше Белисена в своето писмо, но никой не знаеше къде се намират, нито как да се стигне до Тях. Аз щях да опитам да ги намеря, но осъзнавах напълно, че стотици, навярно хиляди агенти на Синархията дебнеха някой да се приближи, за да го екзекутират безмилостно. Съмнявах се дали можех да предприема сам това търсене и затова разгледах възможността да прибягна до някоя организация, „доброжелателна” към Хиперборейската Мъдрост, за да поискам помощ. Но – повтарям – колкото и да мислех, не намирах решение: нима Хиперборейската Мъдрост нямаше привърженици в този Свят? Отговорът изглеждаше да е „не”: поне не разполагаше със социално организирани последователи или Аз не знаех за съществуването на някаква подобна организация.
Коментари
Публикуване на коментар