Книга Трета
Глава V
Моят единствен съюзник – мислех в началото на размишлението – е различаването. То ще ми посочи накъде да се насоча и кому да се доверя. Ако се окаже, че има някаква сродна философска или религиозна линия, то ще ми позволи да я открия; то ще ми каже дали е „добра” или „лоша” и как да се обърна към нея.
Но анализът, извършен след дълбока медитация, даваше едно смразяващо заключение: като елиминирах възможностите една по една, всички организации попадаха в едната (вражеската) страна, а в другата – никоя.
Колкото и да се опитвах да поляризирам манихейски мириадата от Религии, Секти, Асоциации, Тайни Общества, Организации, Групи, Ордени, Лиги, Братства и Сдружения, не успявах да различа дори една, върху която да се проявява един лъч Несътворена Светлина – един проблясък от Изначалната Истина на Духа. Но ако всичко, което Белисена Вилка утвърждаваше относно Източника на Несътворения Дух, беше вярно – ако Духът можеше да изпитва само враждебност към този Свят, към юдейската Култура, която преобладава днес в този Свят, – не би ли бил странен резултатът от моите размишления? Напротив – би било съвсем логично, че след като Бялото Братство е близко до реализирането на Универсалната Синархия, както през ХІІІ век, би дъществувала поне една организация от Посветени в Хиперборейската Мъдрост. Да: също както през ХІІІ век Circulus Domini Canis се е противопоставял на плановете на Бялото Братство, може би сега съществуваше единствено Орденът на Мъдрите Строители на Господаря на Абсолютната Ориентация.
– Тогава, –казах си мрачно, усещайки едно безпокойство, много подобно на ужас, да се изкачва от стомаха към гърлото ми, – тогава не трябва да очаквам никаква конкретна помощ, за да изпълня моята мисия. Оставен съм на собствените си сили! – струваше ми доста усилие да приема това.
Мисията, поставена от Белисена, явно бе задача, която трябваше да бъде изпълнена от един висш човек – от някой, надарен с много повече от това, с което Аз разполагах в онзи момент. Ако бях сигурен за нещо, то бе това, че духовната помощ щеше да е съществена за изпълнението на мисията. Но помощта, съгласно скорошните ми заключения, не биваше да се очаква от човешките организации: не можеше да има посредници между духовното и Аз-а. Беше очевидно, прочее, че духовната помощ ще трябва да се прояви директно вътре в мен; че Бог, или „Боговете Освободители”, или собственият ми Дух – Вечен, Несътворен и Безкраен, – ако отвърнеха на молбата ми за помощ, трябваше да го направят в най-дълбоката интимност на моята психика.
От известно време усещах един вид задух – едно стягане в гърдите, на което не отдавах особена важност, тъй като го приписвах на знойния февруари. Това предположение скоро се разсея, тъй като нощите в Салта обикновено са доста хладни дори през лятото и тази не беше изключение. Забелязах това незабавно, когато отворих прозореца: видях парка, мъгляво осветен от полумрака в 4 часа сутринта, когато един студен бриз ме накара да спусна щорите. Застанал до прозореца, потиснат странно от една непозната тревога, помислих тромаво, че след няколко минути ще се разсъмне.
Едно усещане за космическа самота ме бе обхванало малко по малко, без да го забележа, и накрая то успя да проникне до дъното на моята Душа. За миг си помислих, че предходният анализ ме бе изолирал солипсистично от Света; или с други думи, че манихейската поляризация, на която бях подложил човешките организации, беше продължила несъзнателно, прескачайки от категориите до едно противопоставяне: Аз и Света. Това можеше да се припише на инстинктивното ми отхвърляне на материалното. Но не беше така, защото когато мислех за моите приятели и моето семейство, за съществата, на които се възхищавах, Аз чувствувах непосредствено духовния потенциал у тях. И познатото усещане за радост, което ми вдъхваше духовното, караше моето тяло да вибрира. Да, Аз бях способен да усещам интуитивно Духа у някои същества и затова не бях действително сам. Пронизващата самота, която изпитвах сега, – размишлявах бързо, – не бе продукт на едно патологично отклонение като онова, което обикновено изпитват в своите меланхолии солипсистите-егоисти. Това беше едно напълно различно усещане. Разкъсващо и болезнено остро, то можеше да се преведе с една дума: изоставеност.
Чувствувах се сам и космически изоставен, но в това усещане за изоставеност присъствуваше проникнато едно второ усещане, по-тънко, но не толкова болезнено: беше сякаш един безмълвен упрек, който вибрираише в дъното на моята Душа, но на една непредставима дълбина. Това бе упрекът на един Бог, който се предаваше през едно безразмерно пространство и който изглеждаше да плаче за една загуба: една метафизична ампутация на Неговата Субстанция, която беше претърпявана така, както само Той бе способен да страда.
И тази загуба, за която упрекваше Богът, бях Аз самият...
Аз, който го предавах, извършвайки една осъдителна и омразна ерес.
Чувствувах се сам и космически изоставен, – повтарям, – но в една такава интензивна степен, че за миг повярвах, че умирам.
Трябва да се разбере, че всичко това се случи много бързо, може би за няколко минути или секунди. И най-вероятно щях да бъда действително мъртъв – това го разбрах много по-късно, – ако се бях оставил да бъда напълно завладян от това странно душевно състояние.
И ако не стана така, това бе защото далече – на границите на съзнанието, което бързо ме изоставяше, – Аз изпитах една сигурна интуиция: тази емоция, която ме убиваше, беше външна спрямо моето собствено същество!
Не бях Аз този, който се оплакваше и стенеше прочувствено с една такава сила, която изпълваше всичко; която преминаваше множеството сфери на моето възприятие и се разливаше в околната реалност; която разтваряше моето съзнание при загубата на разграничението между субект и обект.
Любопитното бе, че при осъзнаването на тази интуиция внезапно всичко се прекрати в едно мълчаливо и сияйно избухване, в което повярвах че различавам мимолетно един бял кръг, който ме заобикаляше.
Т.е. не всичко се прекъсна, защото сега усещането се бе пренесло изцяло извън мен – в конкретния Свят.
Внезапно се почувствувах бодър и с бистър ум, докато моето обкръжение – мебелите, подът, стените на апартамента, всичко – изглеждаше сякаш излъчва една страховита и заплашителна злоба. Беше нещо мрачно, което преминаваше през кожата, което се възприемаше с цялото тяло, с всеки орган, с всеки атом. Същото предходно състояние, но обърнато наопъки и изострено: дълбоката космическа самота сега беше чисто Присъствие; изоставеността – един безмълвен зов, но с една неудържима сила; упрекът на Бога, който изглеждаше тъй Божествен, когато бликаше от дълбините на Душата, се бе превърнал в един зверски рев, гнусен и противен.
Невъзможно е да изразя с думи това, което преживях тогава; мога само да дам една бледа идея, ако кажа, че онази Първична Сила беше смътно подобна на диханието на един огромен и злобен звяр.
Едно зловонно и противно дихание, което бликаше от всички неща, които бяха на свой ред вътрешностите – органите на този наежен и опасен Дракон. Едно дихание, което натрапваше своето Присъствие, изпълнено с Живот; но този Живот бе за Духа това, което шумът е за музиката: груба имитация и мизерно копие. Едно сладострастно дихание, което вдишваше и издишваше в груб и животински ритъм.
В мълчанието и спокойствието на нощта това Присъствие бе подчертано, изпълвайки въздуха със заплаха; сякаш един смъртен Враг, невидим и могъщ, ме дебнеше, готов да се нахвърли върху мен, за да вземе живота ми и нещо повече от моя живот...
Имах впечатлението, че съм паднал в една мъглива пропаст, от която съм бил спасен преди да стигна до дъното. Сега се намирах неподвижен на границата на Бездната, невредим по чудо, но обзет от онзи страх, който изпитва само онзи, който оцелява от една катастрофа. Затова останах неподвижен и не побягнах от онова обкръжение, заредено с неописуема злоба, която изглежда се насочваше агресивно към мен.
И тази неподвижност, спокойна и замислена, изглежда възбуждаше още повече драматичното напрежение, издигайки го до непоносими нива.
Разбрах тогава, че „това, което излъчваше Материята” – както и да се нарича то – губеше своята способност да въздействува върху мен, тъй като сред непомосимото напрежение се отгатваше сякаш една неспособност да се осъществи агресията. В този момент изглеждаше, че всичко ще избухне, ще се разлети на парчета във въздуха...
И то избухна.
Коментари
Публикуване на коментар