Книга Четвърта
Глава ХV
Когато реагирах след получаването на едно от тези „послания”, първият ми импулс бе да „попитам” нещо повече Гласа, да задавам въпроси относно „интерпретацията” на посланието или за самия Глас. Но това бе безполезно, защото Гласът изчезваше така тайнствено, както се бе появил и получавах за отговор единствено мълчание. Въпреки това, когато не мислех за него, а размишлявах върху някакъв въпрос от областта на Историята, Философията или Религията, се появяваше Мимолетният Коментар, Мъдрата и Блестяща Дума като една Искра Мъдрост.
Това затруднение да „комуникирам” с Гласа вместо да ме разочарова, стимулираше моето любопитство и Аз предприех едно кратко издирване на информация за този странен феномен.
Вътрешният слух се бе отворил когато бях представен на Фюрера, дължейки се на мощното влияние на неговото присъствие, а сетне, както вече казах, Аз заминах с татко за Египет, за да прекарам една ваканция. Именно през тези дни се опитах да разкрия мистерията на потайните появи на Гласа. За целта започнах да чета всичко, отнасящо се до случаи, подобни на моя, установявайки с ужас, че допреди не много години всяко лице, изпитващо чуването на гласове, е било подозирано в магьосничество или демонология. Образът на Жана д’Арк – „Орлеанската Дева”, изгаряща на кладата, понеже била следвала повелята на един вътрешен Глас, – не се оказваше особено приятен стимул за задълбочаването в този въпрос. Но ме окуражаваше мисълта, че се намираме в друг век – в една епоха, отворена към изследването и познанието. Въпреки, че установявах на всяка крачка, че в терена на психичния опит изобилствуваше суеверието или скептицизмът.
Четейки трудовете на Алан Кардек – основателя на модерния Спиритизъм – установих, че между множеството форми на Медиумизма, описани като „общи за много надарени хора”, фигурираше един Аудитивен Медиумизъм, който мислех, че би могъл да се сравни с феномена, който преживявах.
Според Алан Кардек един Медиум е лице, което може да влиза в контакт със „Света на Духовете”: „Какво е Медиум? Това е съществото, индивидът, който служи за връзка с Духовете, за да могат те да комуникират с хората. Без Медиум няма възможна комуникация, била тя осезаема, умствена, писмена, физическа или от какъвто и да било друг вид”. И също така казва: „един Дух е човек без физическо тяло”.
Медиумизмът като човешка способност се явява „във връзка със сетивата”, бидейки едно разширение на същите – такова, че позволява да се обхване част от „Другия Свят”. Така има Аудитивен Медиумизъм, Пишещ Медиумизъм и др. Без поради това да приема Спиритистката Космогония, която утвърждава – както правят Гносисът, Алхимията и др., – една тройна композиция на човека: тяло, Душа (или „периспирит” [1]) и Дух, човек може да анализира феномените, споменавани от спиритистите, които почти винаги са реални. Това беше нещото, което правех безрезултатно през онези дни в Египет, посещавайщи различни Спиритистки Центрове и разговаряйки с многобройни Медиуми.
Разочарованието ми не можеше да бъде по-голямо, тъй като в повечето от случаите Медиумът беше лице с нисък интелектуален капацитет, неспособно да обясни ясно природата на чудесата, извършвани от него, или напротив – Медиумът беше мошеник, прекалено хитър, за да дава обяснения, и по-скоро обичащ да се обгражда с ореол на „тайнственост”.
Заключението, което извличах от тези проучвания, се свеждаше това, че когато субектът бе действително извършител на един медиумичен феномен, той не можеще да упражнява никакъв контрол върху същия, бивайки в повечето случаи един „малоумен”. Пишещият Медиум не биваше съзнателен за това, което пише, – една жалка ситуация, която обаче изпълваше с радост свидетелите, които твърдяха, че това представлявало „доказателство” за истинността на чудото. Същото можеше да се каже и за другите видове Медиумизъм.
Говорящият Медиум, напълно „обладан” от Духа или „развъплътената същност” – според спиритисткия жаргон – говореше, смееше се, ръмжеше или се гърчеше пред съзерцателния екстаз на последователите, толкова невежи, колкото и глупави. А Слушащият Медиум, който пробуждаше особения ми интерес, чуваше, но не един, а множество гласове. И те нахлуваха в него във всеки момент, заповядвайки му, молейки го или умолявайки го да извършва определени действия, често срамни или вулгарни. Нещо потискащо, което нямаше нищо общо с моя възвишен опит.
Убеден, че по този път ще намеря само болни хора или фанатици, Аз направих най-логичното, което човек може да направи в такива случаи: захванах се да търся решение на моя проблем, разчитайки на себе си, на моя собствен анализ и опит.
По този начин, разглеждайки щателно психичните процеси, които завършваха с появата на Гласа, Аз установих, че ключът не се коренеше в умственото разпитване, в „задаването на въпроси” на Гласа за това или онова. В моето объркване, за което допринесе не малко контактът с и наблюдаването на спиритистите, бях вярвал, че Гласът отговаря на въпроси, поставени в моето съзнание по време на размишлението. Вземайки произволно това вярване за истина, Аз заключавах, че би било възможно да разпитвам съзнателно Гласа, т.е. че Аз щях да питам, а Гласът да отговаря: груба грешка... както веднага ще видиш.
Размишляването за всичо това ми позволи да разбера, че „разпитването” е едно по същество рационално отношение, т.е., че е възможно да се разпитва единствено, тръгвайки от тази инстанция, която наричаме разсъдък. От всички съществуващи създания единствено човекът задава въпроси и го прави, за да узнава, за да придобива познание. Израз на жалката му неспособност и на драмата на неговото невежество, разпитването, тръгващо от разсъдъка – от неговата логика – му позволява да прави изводи, изказвания и да установява съждения. Но познанието, получено изключително, тръгвайки от разсъдъка, – чрез разпитването на реалността на света – съдържа в себе си едно насилие и едно завоалирано бунтарство. Разпитването носи като подразбираща се възможността за отговора и в това подразбиране има нещо горделиво и арогантно. Разпитва този, който горделиво „знае”, че ще бъде задоволен в своето узнаване. Това бунтарство, тази гордост, тази арогантност, това насилие най-сетне, което лежи в основата в разпитването, разбира се, е напълно безполезно винаги, когато не способствува освобождението на човека от неговата окованост към илюзорните форми на материята.
Моралната грешка на разпитването като „средство за познание” се разкрива в цялото си абсурдно противоречие, когато човекът утвърждава „правото” да задава въпроси, т.е. когато постановява, че придобиването на познание чрез разпитване е морално и юридически правилно. Защото ако е правилно и дори препоръчително да се практикува разпитването – без граници и морални задръжки спямо разпитваното нещо (без табута) – не след дълго ще видим човека, изправен ожесточено лице в лице с Бога, задавайки му въпроси: абсурдна възможност, която води неизбежно до отрицанието на Бога (атеизъм), до признаването на невъзможността за такъв въпрос (агностицизъм) или до най-обезпокоителни хипотези, които са само такива – вероятни, но не истинни отговори.
Гносисът – философско течение, на което доста често се позовава Белисена Вилка, – утвърждава възможността за „спасение” чрез познанието (гносис), но това „познание” не бива да се придобива по рационален начин. Както казва Серж Ютен: „Гносисът – притежание на Посветените – се противопоставя на вулгарната пистис (вяра) на простите вярващи. Той е не толкова „познание”, колкото едно откровение, тайно и мистериозно”. „... Гносисът представлява, след като е бил постигнат, едно тотално, непосредствено познание, което индивидът притежава изцяло или от което е лишен абсолютно; това е „познанието” в себе си – абсолютното познание, – което обхваща Човека, Космоса и Божеството. И единствено чрез това познание – а не посредством вярата или делата – индивидът може да бъде спасен”.
Съществува, следователно, един друг метод за „познаване” и въпреки че една мракобесна конспирация е изтрила от Официалната История Гносиса и неговата Инициатическа Мъдрост, именно по „гностически” път Аз намерих решението как да комуникирам с Гласа.
Работата е там, че действително има един начин за придобиване на познание „отвъд” разсъдъка, без да се изпада в механиката на въпросите и отговорите, на сравнението и заключението, на анализа и синтеза, и в крайна сметка – на диалектиката. И той е крайно прост. Състои се в разполагането на Духа към припомняне по един начин, подобен на нагласата, приемана от съзнанието, когато то „търси” един спомен в паметта. В този случай не се касае за приемането на една съзерцателна поза – за „изпразнен ум”, – а за едно динамично действие, което „търси”, без да „пита”.
Мъдростта на разбирането на това се основава на приемането на факта, че съзнанието е „ориентируемо” – „подлежащо на насочване” към зоните на ума.
Когато желаем да си припомним нещо, разсъдъкът може да разпитва или не, но споменът неизбежно идва. Например: каква вратовръзка носих на партито у Хуан Перес? И отговорът идва автоматично – зелена вратовръзка. Но нека бъдем откровени – истински „отговор” ли е полученият? Или когато искахме да узнаем каква вратовръзка сме носили, ние сме разположили ума „да търси” спомена за партито у Хуан Перес и този спомен се е появил в съзнанието като един образ, който е бил незабавно преведен от разсъдъка под формата на изказване: зелената вратовръзка. Защото ако вместо да питаме, просто извиквахме спомена за използуваната вратовръзка, тя „ще се появи”, без да бъде непременно отговор на един въпрос или пък изказване.
Когато установих това и потвърдих със сигурност, че когато си „припомням” съзнанието се „насочва” към спомена, Аз разположих аналогично моя Дух да се „насочи” към Гласа.
Отначало нямах успех, предимно защото разсъдъкът се намесваше със съмнения и скептицизъм, но когато се концентрирах добре и можах да пресъздам в ума си мимолетните моменти, в които изникваше Гласът, тогава започнах да напредвам. Гласът се бе появявал и изчезвал в един миг – със скорост, по-голяма от тази на най-бързата от моите мисли, до такава степен, че понякога не можеше да се различат ясно неговите думи. Затова трябваше да се концентрирам много и да извиквам спомена – само да извиквам, а не да разпитвам, – да разположа съзнанието, за да дойде споменът, и да остана в пълна духовна неподвижност. Този, който разбира, ще схване, че не се касаеше за съзерцателна нагласа, а за една енергична нагласа (от енергия), подобна на онази на воина миг преди да замахне с ръката с меча, изпълнена с потенциална сила. В съзерцанието има мир (спокойствие), а в извикването – очакваща енергия.
Процедурата, която използувах успешно, мога да обясня така: пресъздавах в моя Дух момента, в който се появяваше Гласът. Опитвах се този спомен да бъде колкото се може „по-точен”, т.е. да ме транспортира психологически до връхния момент, преживяван по време на опита. Тогава се явяваше Гласът – споменът за Гласа – толкова бързо, колкото си „спомнях”, че се беше появил. Но тогава, използувайки наскоро откритата „ориентираща” сила на съзнанието, Аз я „насочвах” към Гласа (повтарям: като някой, който си припомня) и успявах така да „разширя” неусетно Времето за проявлението на Гласа. Гласът възникваше в спомена и Аз се опитвах да огранича спомена около него, отрязвайки излишното, съсредоточавайки се единствено в него, опитвайки се да превърна мимолетността в дълготрайност, без поради това да губя нещо от неговата вокална динамика. Така успявах – всеки път повече – да „проследявам” посланието на Гласа от неговата поява до неговото изчезване.
Появата (началото) не ме занимаваше толкова, колкото изчезването, затова разширявах всеки път повече последния момент на Гласа, докато успявах да „чуя” с пълна яснота крайния тон – точната граница между Гласа и Мълчанието. Стигнал до тази точка, Аз чувствувах съзнанието, така насочено към Гласа, като че ли то беше една конична и остра издаденост – нещо като фуния, видяна отстрани, в която се излива течността.
Гласът бе проникнал в моя ум от една точка – вътрешния слух – и натам сочеше върхът на психичния конус, в който се превръщаше съзнанието ми, когато преследваше упорито мига на крайното изчезване на „посланието”.
Практикувах този вид избирателно извикване, когато при „разглеждането” (да го нарека по някакъв начин) на психичния конус внезапно пропаднах в един тунел, леко извит по спирала и мъгляв, подобен на вихър от сияйна и млечна енергия, който скоро завърши в един съвършено определен и ясен образ. Можех да го видя и да го чуя едновременно, защото именно от него избликваше Гласът.
Следвайки Гласа в неговото изчезване, като едно ехо, Аз бях стигнал до извора, от който произлизаше, и той бе сияен и ослепителен. Снабден сега не само с един вътрешен слух, но също и с едно вътрешно виждане, Аз участвувах, вглъбен в един възвишен огнен образ. Защото онова чудно и мъдро Слово не бе излъчвано от никакво гърло, нито произлизаше от някакво човешко или дори човекоподобно същество.
То просто избликваше от един пламенен език, който трепкаше ритмично, съпровождайки явяването на Словото.
– О, леден и искрящ огън, Бог ми е свидетел, че в теб Аз разпознах Божествеността на Хиперборейския Дух!
Пред това Божествено Присъствие, направено от Огън, Глас и Мъдрост, Аз не допусках нуждата на разпитвам, нито изпитвах изненада или желание да зная или разбирам.
Една дива радост, едно първично веселие нахлуваше в мен, докато огненият логос сияеше под вътрешния ми поглед. И тази неизразима радост се дължеше на една сигурност: бях си възвърнал нещо, изгубено преди много време, не можех да кажа кога, нито къде. Но със сигурност се касаеше за това, защото пламенното Присъствие не ми бе непознато, макар по някакъв тайнствен начин Аз да го бях забравил до този момент. И радостта от повторната среща изпълваше моя Дух с една неописуема наслада.
Не знам колко е траял онзи първи екстаз, но си спомням ясно познанието, което „остана” в моето съзнание като един утаечен слой след края на преживяването. Казвам „познание”, защото когато се свързвах телепатично с тайнствения Глас, Аз получавах достъп до един Поток от Мъдрост – не бих могъл да го нарека по друг начин, – който, прониквайки в Духа, разрешаваше всяко съмнение, правеше ненужен всякакъв въпрос, събираше и синтетизираше противоположностите. Това се случваше така, защото Гласът – един автентичен Логос, – чийто субстанция съставляваха Огънят и Словото, предаваше Своята Дума чрез простия факт на влизането в контакт с него.
И какво казваше Гласът тогава? Би било недодялана претенция да се опитвам да опиша с думи един подобен трансцендентен опит, но ще поема този риск и накратко и несъвършено ще обобщя съществените части на посланието:
– „Аз съм едно Същество, принадлежащо на Древната Раса, която дойде на Земята с Луцифер преди милиони години. Наричали са ме Ангел, но това е едно двусмислено название. Бях един от Великите Хиперборейски Водачи и като такъв си ме познавал ти в едно далечно минало, което въпреки това е винаги присъствуващо в Мистерията на Чистата Кръв. С моето Хиперборейско име трябва да ме наричаш: Киев; защото така ще ме „познава” отново Човечеството в края на Тъмната Епоха или Кали Юга. Ти си свързан с мен, както и други неизброими Духове, оковани от Символа на Източника – връзката, която свързва Сътвореното с Несътвореното: ти и всеки един от тях можете да дойдете до мен и до Източника на Расата на Духа, разрешавайки Мистерията на Лабиринта, преминавайки Илюзията на Сътворените Форми, изкачвайки се по Пътя на Чистата Кръв, както си направил ти сега, без да го разбираш. Тук, в Източника, съществуват други Същества като мен, принадлежащи на Расата на Духа, които също са били наричани Ангели. Но в действителност всички ние идваме от Венера – от Портата на Венера.
Можеш да комуникираш с мен когато си поискаш сега, когато знаеш как да се завръщаш в Източника, следвайки Пътя на Чистата Кръв, но не бива да го правиш, докато не си успял да разбереш Мистерията на Лабиринта и си станал господар на Пространството и Времето. В противен случай моето присъствие ще действува като един наркотик, който ще приспи твоето зараждащо се духовно съзнание. Ти си жертва на Великата Измама. Вярваш, че си, а почти не съществуваш извън каприза на Йехова-Сатана. Докато не се завърнеш съзнателно в Източника – тук, където се намираш, без да го знаеш, – ти не трябва да идваш при мен, защото би могъл да се отклониш от пътя. Първо трябва да бъдеш това, което вече си, – трябва да се завърнеш в Началото, откъдето никога не си заминавал, – да си възвърнеш Рая, който никога не си изгубвал. Когато разрешиш тази Мистерия, вървейки по пътя на Лабиринта и стигайки до изхода, едва тогава ще можеш да кажеш „Аз Съм”. Но не се бой, ти не ще бъдеш изоставен – ще бъдеш воден харизматично до края. Следвай Затворените Кръгове на Ордена на Туле, но не се задържай в никой от тях; винаги напредвай, докато стигнеш до Предпоследния Кръг; там ние отново ще се видим. И накрая, опитай се да изтълкуваш с мъдрост този мой съвет и напътствие: в планетарния порядък – първо Фюрерът; в индивидуалния порядък – първо Рудолф Хес. Затова следвай Рудолф Хес, вдъхновявай се от Рудолф Хес”.
Бях успял да разреша Мистерията на Гласа, стигайки до неговия таен източник – Божествния Киев, – но незабавно след извършването на това чудно психично постижение ми бе забранено да установявам отново контакт, причинявайки ми едно странно усещане на тъга. Почтително самовъздържайки се да съзерцавам искрящия сфинкс на Киев поради – приемах го безмълвно – моето несъвършенство, Аз желаех единствено да преодолея пречките, които ме отделяха от Предпоследния Кръг на Thulegesellschaft, където щеше да ми бъде позволено да възстановя телепатичната връзка с Източника.
Размишлявах за всичко това, докато влакът ме отнасяше бързо към Померания, съжалявайки, че не съм намерил Рудолф Хес в Берлин, за да му доверя случилото се и да се посъветвам с него относно Божествения Хипербореец Киев.
[1] Периспирит (калка от грц. περί – „покрай, около” и лат. spiritus – „дух”) – термин, въведен от Алан Кардек, обозначаващ тънкото тяло, използувано от духа за свързване с възприятията, създадени от мозъка (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар