Книга Пета
Глава ХVІ
След това се случи един феномен, който реших да изложа отделно понеже все още не съм намерил подходящо обяснение за него. Както казах, стоях все още така, гледайки Небето към Южния Кръст и мислейки за нещата, които споменах, опитвайки се да овладея носталгията от заминаването на вуйчо Курт и правейки усилие да надвия нервната депресия.
Ударът бе силен, съкрушителен, в средата на черепа, на няколко сантиметра по-нагоре от мястото, където вуйчо Курт ми беше нанесъл прецизния удар с дръжката на своя пистолет. Паднах поразен на земята, виждайки звезди, които не бяха точно продукт на един алхимичен процес, но съзнавайки, че нещо беше паднало от Небето върху главата ми – нещо с малък размер и значително тегло. Изправих се, все още зашеметен, и започнах да търся наоколо с помощта на фенерчето. Не след дълго намерих снаряда, причинил цицината, чиито болезнени ефекти траеха няколко дни и чийто белег все още ми остава: както лесно можете да се досети човек, касаеше се за един камък.
Но това беше един артистично издялан камък и се изглеждаше явно, че той е принадлежал на един по-голям комплекс, от който е бил отделен. Беше ръката на едно Каменно дете, отсечена на нивото на китката, която изразяваше Бала [1] Мудра [2] – Вътрешния Поздрав на Дома на Тарсис: показалецът и палецът бяха изправени, образувайки прав ъгъл, а средният, безименният пръст и кутрето сгънати върху дланта на ръката.
Когато намерих каменната ръка, спомних си мигновено Ден Тридесет и Трети от Писмото на Белисена Вилка, а по-късно го потвърдих, препрочитайки онзи параграф отново и отново: в този ден Белисена разказваше за изтребването на нейната Фамилия, извършено от Бера и Бирса, които трансмутират не-Посветените членове на Дома на Тарсис, както тези от моята фамилия, в юдейски битум. Тогава именно Ноят Носо де Тарсис се добрал до църквата на Девата от Пещерата в Турдес, за да спаси изображението й от всеобщия грабеж на Луго де Брага. И именно докато изпълнявал тази задача той установил, че на Каменното Дете била отсечена ръката, която изразявала Вруната Бала. Но това изчезване бе станало през ХIII век, преди седемстотин години: изглеждаше най-малкото рисковано, да не кажа абсурдно, да се свързва онова събитие с това. И все пак, въпреки всички логични аргументи, на мен случаят ми се струваше показателен. И не съм променил мнението си: по-късно дадох да поставят малката ръка в една сребърна гривна, поставих й верижка и я окачих на врата си. Как падна тя на главата ми и откъде? Не зная. Дали е същата ръка от ХIII век, също не знам. А какво означава това, че тя падна върху главата ми в онзи момент, е нещо, което принадлежи на областта на най-тъмните загадки. Но парчето ми харесваше и ще го нося със себе си до Края.
[1] “Сила” (бел.авт.).
[2] „Жест, израз” (бел.авт.).
Коментари
Публикуване на коментар