Книга Пета
Глава ХVІІ
Много малко е това, което ми остава да добавя към този Епилог или Пролог.
Когато премина шокът, несъмнено предизвикан у мен от заминаването на вуйчо Курт и явен от ненормалното спокойствие, с което се отдадох на размишления относно символите на Меча, Псетата, Птиците и Дивите Зверове, и след като преодолях болезнения ефект от удара по главата, Аз започнах да си давам сметка за реалността и нервната ми система изпадна в буйна криза. Вътрешно чувствувах, че се разпадам и се опитах да поддържам бронята си отвън, извиквайки хиляди обиди и клетви срещу нашите врагове, от които накрая не останаха изключени и нашите Другари и съюзници: Белисена Вилка, нейният син Нойо, Капитан Киев, Лоялните Сиддхи, Фюрерът и дори Непознаваемият се оказаха обхванати от моите невъзпроизводими сквернословия. Няма да се оправдавам, защото описаните събития обясняват тази ирационална реакция. Как нямаше да се прекърши волята ми, ако в рамките на четири дни моето семейство бе жестоко убито – цялата ми фамилия, близки и далечни роднини, – а единственият оцелял освен мен – вуйчо Курт – току-що беше заминал, за да не се върне никога?
Бях като обезумял. Сипех обиди и ритах безсилно труповете на ориенталските убийци. В пристъп на ирационална агресивност, бях готов да изстрелям в тези дяволски тела зарядите на безполезния картечен пистолет, когато едни стенания, идващи отвътре, ме върнаха навременно към реалността. Не бях сам! Спомних си внезапно, че по време на атаката бяхме чули някакви викове на болка.
С лице, все още изкривено от яростта, с безумен блясък в очите и пистолет в ръка, Аз влязох решително в къщата, причинявайки така тревогата на лицето, което се намираше със завързани ръце върху масата на трапезарията. Това бе Сегундо– индианецът потомък на Народа на Луната, когото Белисена Вилка споменаваше в своето Писмо и когото бях виждал няколко пъти като посетител в Невропсихиатричната Болница в Салта.
Той изглеждаше ужасно, защото Бера и Бирса му бяха изтръгнали ноктите на ръцете и краката; но трябваше да е благодарен на Боговете и на Операция „Бумеранг”, понеже Демоните не бяха имали време да му отрежат езика и ушите, да му извадят очите и накрая да го одерат или заколят. Когато го развързах и го попитах дали има аптечка за първа помощ, индианецът си възвърна способността да говори.
– А двамата мъже? – попита предпазливо той.
– Не бяха мъже, – отвърнах злобно, – а Демоните Бера и Бирса. И двамата са мъртви, там отвън: ние ги убихме с изстрелите, които сте чули. И сега моят вуйчо ги преследва до Дъното на Централната Бездна на Вселената – до едно пъклено място, от което навярно никога не ще успеят да се завърнат.
Сега разбирам, че този отговор беше неуместен и абсурден, за да го давам на един непознат индианец, който навярно нямаше ни най-малка представа за това, което му казвам. Но Аз претърпявах ефектите на шока и кризата и не се замислях какво говоря. По-скоро се проклинах постоянно за всичките ми грешки: за това, че бях причината Демоните да открият Света и дома, където живееше моето семейство; за това, че в плана на атаката забравих да съобразя състрадателното действие на Авалокитешвара; и задето не обърнах внимание на лошото предчувствие, което предизвика у мен сбогуването на вуйчо Курт в Серийос, преди той да се издигне с кучетата дайви: вуйчо Курт бе знаел какво щеше да се случи – че щяхме да бъдем подложени на изпитание от Майчината Страст на Авалокитешвара, която щеше да закриля милостиво Безсмъртните, и че по всяка вероятност той ще трябва да замине в преследване на Демоните, за да поддържа буден техния страх; и затова той бе поискал да се сбогува преди да започнем операцията! А аз бях глупакът, който продължаваше докрай с плана, без да обръща внимание на нищо, подценявайки способностите на вуйчо Курт! И сега оставах сам – по-сам, отколкото беше бил вуйчо Курт в своето изгнание, макар той да твърдеше обратното, за да ме утеши и да ми вдъхне кураж!
Такива бяха мислите, които занимаваха ума ми, когато отвърнах на индианеца по казания начин. За щастие, не бях съвсем сам: индианецът повтори с още по-голяма предпазливост:
– Берах и Бирчах?
Може би едва в този момент си дадох сметка, че индианецът е реален.
– Берах...? – повторих Аз, опитвайки си да си припомня къде бях чувал преди това произношение. Тогава си спомних Писмото на Белисена Вилка и историята на Народа на Луната. – Но разбира се, че Вие също ще го знаете! Тези Кучи Синове са изтребили Вашата фамилия, също както Дома на Тарсис и моето собствено семейство! – възкликнах с преувеличена еуфория.
– А Вие как знаете това? – попита индианецът във върха на изумлението. – Не сте ли от Армията?
– Ха, ха, ха! – засмях се сърдечно, като открих впечатлението, което предизвикваше униформата на командо. – Не, човече, не. Не съм от Въоражените Сили. Този, който бе член на Армията, беше Нойо Вилка, както Вие добре знаете. Наистина ли не си ме спомняте? Аз съм Артуро Сигнагел, лекарят–психиатър, който се грижеше за Белисена Вилка в Салта. Тя ми разказа всичко това в едно дълго писмо: зная, например, че Вие произлизате от Народа на Луната, който е живял на Остров Коати в езерото Титикака, и че Вашите далечни предци са обитавали в Скандинавия, в страната на Крал Колман от потеклото на Скьолд.
– А, докторът! Да, спомням си Ви. Знаех, че доня Белисена пишеше едно писмо с данни за Дома на Тарсис, но не знаех за кого беше предназначено то. И Вие казвате, – добави той, – че тези мъчители са същите Берах и Бирчах, които преди повече от седемстотин години са водели злодеите от еврейските индианци диагити, начело с касика Кари в нашествието срещу Острова на Слънцето?
– Бяха, – поправих го Аз. – Действително, бяха същите, макар този път да са използували други тела; това не го знам със сигурност. Но сигурното е че преди три месеца те убиха Белисена Вилка в Болницата, а само преди четири дни изтребиха цялата ми фамилия; заради тези проклети Демони оставаме само трима оцелели от три духовни Фамилии: Нойо Вилка от Дома на Тарсис, Сегундо от Дома на Скьолд и Артуро Сигнагел от Дома фон Зюберман. Белисена Вилка ме помоли в своето Писмо да потърся Нойо Вилка в Кордоба и ме увери, че Вие ще ми помогнете. Тя също така ми препоръчваше да внимавам много с Бера и Бирса, които бяха могъщи Демони; но вече виждате: въпреки ударите, които те ни нанесоха, и благодарение на помощта на Боговете, ние успяхме да приключим с Тях за момента. Ще има други Демони, които несъмнено ще ни преследват и хиляди непознати опасности, но е малко вероятно Бера и Бирса да се завърнат в Света на Кръвта на Тарсис: в други Светове на Илюзията обаче те ще продължават да съществуват; и тежко на онези духовни човеци, които не намерят скоро Света на Дома на Тарсис! Как Ви се струва, Сегундо? Ще ми помогнете ли?
– Разбира се, че да! Знайте, д-р Сигнагел, че за тези от моята Раса Тя беше една Кралица: нейните желания са заповеди за мен. Тя ме помоли да не идвам повече в Болницата в Салта, защото беше наблюдавана и подозираше, че ще я убият. И Аз изпълних буквално нейните заповеди: не отидох повече в Салта и не отговорих на кореспонденцята на Болницата, на Съдията, на Полицията, и пр. И никой не дойде тук, защото тази къща е много трудна за намиране. Много големи трябва да са били вашите сили, за да сте стигнали дотук с изненада и да сте успели да убиете Демоните. Спасихте ми живота и със сигурност ми спестихте едно ужасно страдание преди това! Но не знам до каква степен съм ви благодарен, предвид че, както ще разберете, вече ми е дошло до гуша от живот.
Разбирах го напълно, тъй като на мен също ми бе дошло до гуша от живота и ако продължавах напред като онзи германски индианец, то беше изключително заради Честта – защото беше Чест човек да остане да изпълни мисията, поверена му от Боговете, които направляват Същностната Война, и защото след Последната Битка, след като бъдат уредени сметките със Силите на Материята, ние щяхме да се завърнем окончателно в Източника на Несътворения Дух.
Видях лицето на Сегундо, изкривено от болка, и изтичах до една съседна барака да потърся аптечката, която се намираше в жабката на един пикап. С търпение дезинфектирах двадесетте му пръсти и ги превързах един по един. Носех с мен успокоителни таблетки и му дадох да изпие две: четири милиграма, които го накараха да спи до пладне.
Когато приключих с лечението, вече клюмах за сън, така че го отведох до неговата стая, карайки го да стъпва на пети, и го оставих легнал в скромното му легло от рожков.
Сварих кафе и го изпих, вече по-спокоен, седнал на една табуретка в кухнята. Срещата със Сегундо ме беше успокоила достатъчно и сега размишлявах за следващите стъпки, които да предприема. Поставих на масата гарафата с киселина, трансмутирана като една много черна течност, но с лека гъстота. За да извадя каменните рози – обеците на Авалокитешвара, – щях да излея тази безполезна субстанция в помийната яма и да неутрализирам остатъчната киселинност с един мощен концентриран почистващ препарат, който открих в един шкаф. Една минута по-късно обеците Естир се намираха в джоба ми, вече изпразнен от оръжията. Със сигурност бяхме прекалили с въоражението и сега върху масата почиваха „Итаката”, петдесетте патрона, картечният пистолет с неговия неудобен нараменен кобур, пълнителите му, десетте осколочни гранати, бомбите с тротил и ловният нож. С по-свободно тяло, Аз се уверих, че Сегундо спи дълбоко и реших да се заема да премахна остатъците от ориенталските убийци. Снабден с един мощен фенер с дванадесет батерии, разучих околностите на чакрата.
Тогава установих, че постройката на къщата действително следваше очертанията на древната пукарá на Тарси и че укреплението по периметъра бе сведено до една ниска земебитна стена, не повече от метър висока, за да се прикрие функцията й да охранява един освободен плацдарм. Във вътрешността й все още съществуваше прастарият кромлех, камъните на който образуваха един огромен кръг, в чиято площ се вместваше повече от достатъчно първият етаж на чакрата. Но мен ме интригуваше съдбата на Менхира на Тарси – този, който бяха поставили белите Атланти, за да установят Кръвния договор с Фамилията на Тарсис и да определят тяхната семейна мисия. Вземайки диаметрите на Кромлеха, Аз потърсих центъра в тяхната пречесна точка и установих с интерес, че това централно място се падаше във вътрешността на чакрата. Накрая, у мен не останаха съмнения, че централното място се намираше във вътрешността в един огромен херметически затворен заслон. Срязах веригите и катинарите с едни подходящи клещи и отворих вратите на заслона: невероятно – след векове и хилядолетия, менхирът на Тарси все още се намираеше на своето първоначално място. Той беше от зелен камък и в основата му се виждаше хилядолетната апачета на Вултан: пуриуака Волтан хананча унанчан уанюй. Върху апачетата се бе намирал в продължение на четиристотин четиридесет и три години Мечът на Мъдростта на Дома на Тарсис, охраняван както в Уелва от неуморими Нойове и Враи, потомци на Лито де Тарсис. Пред това отношение на респект и доверие в Лоялните Богове, поддържано в продължение на хилядолетия търпелива стража, какво означаваха моите настоящи тревоги, моите егоистични безпокойства? Впечатляващият менхир и неговият селски каменен олтар, имаха ефекта да ме накарат да се засрамя от себе си – от моите човешки слабости – и да укрепят моята воля да продължавам до Края.
Имайки предвид всичките напразни и жестоки усилия, предприети в миналото от Демоните Бера и Бирса, не е странна омразата, която будеше у тях тази чакра, в която бяха живели извън техния досег членовете на Дома на Тарсис, съхранявайки Венериния Камък на Меча на Мъдростта. Но Те пристигнаха късно – Те винаги идваха късно в Америка: не бяха успели да изтребят потеклото на Скьолд с диагитите-евреи, нито с испанците на Диего де Алмагро, Диего де Рохас и на толкова много други; дори убийството на Белисена Вилка не им послужи за нищо, защото Тя ги подведе умело по погрешната следа; нито пък изтреблението на фон Зюберманови им позволи да ликвидират вуйчо Курт. Америка се бе оказала фатална за тях! Те не знаеха къде се намира Нойо Вилка с Меча на Мъдростта и искаха да си отмъстят на индианеца Сегундо, принасяйки го в жертва чрез ужасно мъчение, преди да си тръгнат от непредсказуемия Свят на Дома на Тарсис. И бяха атакувани и убити когато най-малко го очакваха. Като един бумеранг, техните собствени удари се завръщаха срещу тях; като в един похват от джиу-джицу техните врахове използуваха собствените им движения и обръщаха силите им срещу тях.
В бараката, където се пазеше пикапа, имаше всякакъв вид инструменти. Отидох дотам, взех една широка лопата и започнах да търся подходящо място, за да изкопая гробовете. На петдесет метра от къщата растеше един гъста бамбукова горичка, което ми се стори да идеалното място: беше трудно да се проникне през слоя на корените, но след няколко дни никой не би могъл да открие и най-малката следа от отстраняването. Върнах се на два пъти до къщата и пренесох проклетите трупове с една количка, за да улесня транспортирането; при последното отиване донесох също едно мачете, за да разчистя мястото. Погледнах часовника в къщата и установих, че показваше 3 часа на 23-я ден от април. Моят, напротив, показваше 1:30 часа на 26-я ден на април. Разбира се, синхронизирах моя часовник с местното време.
Така, прочее, в 6 часа – три часа по-късно – приключих злокобната задача да погребвам разстреляните трупове на ориенталските убийци. Вече се зазоряваше и се чувствувах изтощен, психически и физически изчерпан. А все още оставаха няколко неща да се свършат – неизбежни неща, които не допускаха забавяне. Едно от тях беше да осъществя разрушаването на черната кола на убийците с цел да се избегне проследяването от полицията: но за това бе необходимо да разчитам на помощта на Сегундо.
Изпих една нова чаша кафе и сетне се заех да изливам ведра сапунена вода в двора, за да премахна следите от кръв – предпазна мярка, която, повече от избягването на полицейските разследвания, целеше да предотврати още по-страховитото действие на тукуманските мухи. В светлината на деня открих до едно дърво на петнадесет крачки разстояние от вратата на къщата куртката и всичките оръжия на вуйчо Курт: явно той ги бе оставил преди да потегли, когато бе извикал мълчаливо кучетата дайви. В онзи момент помислих, че волята ми ще се прекърши отново. Но се овладях и прибавих тези предмети към остатъка от моя екип.
Вече не можех да продължавам облечен като командо, особено ако трябваше да излизам извън чакрата, така че се заех да извърша една грижлива инспекция на вътрешността на къщата. Отписах дрехите на индианеца поради техните размери, забележително по-малки от моя, и разчитах, че Нойо Вилка ще да е имал по-едро телосложение и че се запазват неговите дрехи. Накрая попаднах на стаята му, след като минах през тази на покойната Белисена, и действително открих един разнообразен гардероб: намерих един каубойски панталон, повече или по-малко по моите мерки, и една подобна риза. Реших да остана с кубинките от Майдана и направих два големи пакета с оръжията и бойните дрехи: оставих без да опаковам само четирите тротилени бомби.
В една кутия за обувки от най-груб картон поставих зловещото Дордже – Скиптъра на Мощта, който Ригден Джьепо бе предал на Демоните Бера и Бирса, – заедно с каменните падми – обеците Естир на Авалокитешвара.
И тогава, когато бях приключил с тези по-дребни работи, се отправих към черната кола, за да успокоя разбираемото любопитство, което тя събуждаше у мен от момента, в който узнах за нейното съществуване.
Видяна отдалеч, тя не оставяше съмнения, че се касае за една класическа североамериканска лимузина. Но като се разгледаше отблизо, възникваше объркване поради невъзможноста да се установи нито марката, нито модела, както твърдяха полицаите от Салта. Защото марка имаше и то добре видима: „Авиант”. Но кой знаеше за такава марка? На коя страна принадлежеше? Незабавно ме връхлетя подозрението, че автомобилът не беше от този Свят – че произлизаше от една Реалност, паралелна на нашата, където „господата” като Бера и Бирса се придвижват в коли „Авиант”. Във всеки случай, беше ли действително един автомобил? Да, беше. Една автентична и отлична луксозна кола, както изглежда, наскоро излязла от фабриката. Повдигнах капака и разгледах мощния мотор с осем цилиндра във формата на „V”. Ключовете бяха поставени на таблото; запалих и заработи без проблеми. И беше безполезно да се разглежда вътрешността й, защото Демоните не носеха със себе си нищо – нито документи, нито багаж: нищо от нищо, което посочваше, че в плановете им не бе влизала възможността да бъдат задържани или разпитвани по пътищата; или че те по никакъв начин не се придвижваха по пътищата и шосетата на човешката цивилизация.
В 8:30 часа се разположих в едно кресло в трапезарията и спах непробудно до 13:30 часа. Приготвих още кафе, препекох филийки и събудих Сегундо за една късна закуска. Той се възхити като узна, че бях работил през цялата нощ и че вече не оставаха следи от смъртта на убийците. Докато пийваше едно кафе, прегледах раните му. Особено ме безпокояха краката му: бяха много подути.
– Мислите ли, че ще можете да управлявате пикапа? – попитах го Аз.
– Ще направя всичко, което е необходимо, – каза доблестно той. – Болката няма значение.
– Ще излезем на свечеряване, – обясних. – Ще трябва да изминем около петнадесет или двадесет километра, за да се отървем от автомобила на убийците. Но преди това ще Ви донеса лекарства и успокоителни: само ми кажете къде се намира най-близката аптека.
Намираше се в Тафи дел Вайе, на пет километра разстояние. В 15 часа, след като изпекохме едно пиле и го изядохме двамата, Аз отидох до аптеката в пикапа и купих ваксина против тетанус, спринцовки, противовъзпалителни и успокоителни.
В 19:00 часа излязохме от чакрата. Сегундо караше напред с пикапа, а Аз го следвах с „Авианта”. Поехме по едни второстепенни пътища, обикновено рядко преминавани, тъй като успехът на маневрата зависеше от това, че никой няма да види черния автомобил – никой, който можеше да съобщи за него на полицията, а още по-малко полицията, която вече имаше неговото описание.
Но всичко мина добре. Сегундо с превързани пръсти и босоног, тъй като не можеше да обуе сандали, караше умело камионетката в посока на планината Аконкиха. Прекосихме реката Тафи дел Вайе, Рио Бланко, и навлязохме в един почти непроходим път, който се изкачваше до върха на хълма Ла Овехериа. Трябваше да извърша чудеса с огромната лимузина, за да завивам по острите завои на пътя, минаващ по каменния корниз. Накрая, на няколко километра от върха, намерихме идеалното място: ръбът на една пропаст с хиляда или повече метра дълбочина. Там спрях черната кола, докато Сегундо се върна с пикапа няколко метра назад: пътят беше толкова тесен, че трябваше да се върнем на стотици метри назад, за да намерим едно разширение, което да ни позволи да завием.
Връщането на Сегундо беше необходимо, за да предотврати едно възможно срутване на пътя, което да остави пикапа изолиран и без възможност да слезе от хълма. Защото Аз планирах да взривя „Авианта” и това бе много вероятно да се случи, както и действително стана.
Излях съдържанието на един бидон с десет литра бензин във вътрешността в колата; програмирах електронните детонатори за пет минути и поставих една бомба върху блока на мотора, друга – във вътрешността на кабината, трета – в багажника, и четвърта – под шасито. След това затворих капака, вратите и багажника се затичах към пикапа, който ме очакваше на сто метра назад.
Експлозията на четирите килограма тротил беше впечатляваща в онези планини, пораждащи продължителни еха. Автомобилът никога нямаше да бъде намерен, защото от него останаха само парчета, разпиляни на стотици метри по недостъпни скали. Когато експлозията престана, ние се приближихме малко и се уверихме, че ще бъде така, понеже там, където стоеше колата, пътят беше изчезнал, а каменната лавина беше завлякла най-големите остатъци до дъното на гърловината, погребвайки ги завинаги.
Останах десет дни в чакрата на Белисена Вилка, по време на които разговарях много със Сегундо и ние постигнахме съгласие относно бъдещите стъпки. Предадох му последните части от Писмото на Белисена Вилка и му обясних, че имам сигурни указания за възможното местопребиваване на Нойо Вилка: всичко се състоеше в откриването на тайнствения Рицарски Орден Тиродал и неговия Понтифекс, Нимрод де Росарио. Предвид, че една глава от моя живот бе приключила и вече нямаше връщане назад, оставаше ми само да продължа приключението и да започна издирването на Ордена в Провинция Кордоба. Сегундо се показа решен да ме съпровожда в тази мисия. Освен това, че той също беше един Хиперборейски Посветен – ученик на Белисена Вилка – и притежаваше разбираем духовен интерес по въпроса, индианецът, който беше на четиридесет години, познаваше Нойо Вилка от дете и щеше да направи всичко възмогжно, за да го види отново или да му предостави своята помощ.
И така, замислихме един прост план, предназначен да разреши последните оставащи проблеми, за да се придижим най-сетне към Кордоба. В чакрата имаше едно имане от ингско злато, за което намекваше Белисена Вилка в своето Писмо. Сегундо ми показа тайното скривалище, близо до Менхира, в което имаше 250 килограма злато на кюлчета: първоначано, обясни ми индианецът, златото представлявало сервизът от съдове на принцеса Киля, тъй като ингите не придавали монетарна стойност на този метал; вече в Тукуман и за да избегнат възможните изненади, потомците на Лито де Тарсис претопили всички съдове през XVII век и скрили кюлчетата там, където те все още се намираха. Фамилията никога не бе имала нужда от този резерв, но ние бихме могли да вземем това, което искахме, защото такава бе волята на Белисена Вилка.
Но според моето разбиране, това богатство принадлежеше на Нойо де Тарсис и не бе уместно да го докосваме за момента. С онова, което ми оставяше вуйчо Курт, щяхме да имаме повече от достатъчно, за да започнем. Оказваше се съществено, прочее, да осигурим грижата за чакрата, дори ако ние нямаше да отсъствуваме за дълго време. С това се зае Сегундо, докарвайки от Тафи дел Вайе едно голямо семейство – хора, които в други случаи вече бяха живяли там: те щяха да живеят в къщата за слуги и да наглеждат мястото.
След като бе уредено това, на 4 май ние потеглихме към Санта Мария с пикапа на Сегундо. В Салта не мислех да се връщам никога; но бизнесът на вуйчо Курт неизбежно трябваше да се приключи. Освен това, във фермата на моя вуйчо ме очакваха двете най-скъпи неща, които ми оставаха в живота: ръкописът на Белисена Вилка, възпрпоизведен в тази книга, и ръкописът на Конрад Тарщайн на неговата неиздадена книга „Тайна История на Thulegesellschaft”, който се надявам да публикувам в бъдеще.
Фермата в Санта Мария не можеше да се продаде, тъй като вуйчо Курт не беше мъртъв, а „изчезнал”, и неговото завещание в моя полза бе лишено от стойност в този случай. Но действително тя можеше да се даде под аренда и това беше нещото, което направих, сключвайки един договор със семейство Толаба, които от толкова години бяха съпътствували моя вуйчо Курт: те щяха да се заемат с малката фабрика за бонбони и да пазят притежанията на моя вуйчо. Щяха само да плащат една малка годишна рента. Ясно е, че ако в бъдеще имаше нужда да се сведе тази собственост до налични пари, щеше да се прибегне до познатото средство да се фалшифицира смъртния акт на „Серино Сангедолсе” и да се направи завещанието валидно. Но бъдещето беше все още в ръцете на Боговете.
Това, което действително можех да продам, бе фермата в Серийос, която не желаех да съхранявам нито минута повече. И така, писах на моите адвокати в Салта да я обявят незабавно за продан и да я ликвидират колкото се може по-скоро. Шест месеца по-късно, в Кордоба, подписах окончателните документи за прехвърлянето и получих едно значително количество пари. И през последния ден, в който бях в Санта Мария, изпратих с препоръчана поща двете торби на Майдана, съобщавайки му в една кратка бележка, че операцията командо се е оказала успешна и че ще е безполезно някой да търси повече „ориенталските убийци”; и че, понеже не съм се възстановил от болката поради смъртта на моето семейство, ще предприема едно пътешествие за почивка, при завръщането от което, ще се срещна с него. Една „милостива лъжа”, разбира се, но, какво друго можех да му кажа на Майдана? Може би в бъдещето; може би, ако Боговете го решат в бъдещето.
Коментари
Публикуване на коментар