Книга Пета
Глава ІV
Петнадесет минути по-късно за втори път в живота си минавах по улица „Ескую”: пътувахме вуйчо Курт, Аз и кучетата дайви. „Трябва да ги вземем, за в случай, че ни поставят клопка” – обясни ми той. – „Но тези Демони са горделиви и считат, че никога не биха пропуснали със своя удар; възможно е вече да са в Чанг Шамбала или изпълнявайки друга от зловещите си мисии”. Той остана за момент замислен и сетне добави с мрачен тон:
– Небеса, Артуро: къде мислиш, че ще отидат сетне, ако, както се боим, те вече са минали през Серийос?
– В Тукуман, в Тафи дел Вайе, в чакрата на Белисена Вилка, – отговорих без колебание.
Тази вероятност и онова, което можеше да е станало в Серийос, ни убиха желанието да говорим през останалата част от пътуването. Едно изтощително пътуване, като се има предвид нощнияг час, лошите шосета, фактът, че бяхме прекарали един ден без да спим и скорошното физическо усилие, причинено от атаката на Демоните.
Камбаните на църквата в Серийос призоваваха за месата в осем часа, когато ние минахме пред нея. И сто метра преди да стигнем до портата на фермата вече знаехме, че нещо ужасно действително се бе случило: въртящите се светлини на покрива на полицейските патрулки потвърждаваха трагично нашите подозрения и страхове. Игнорирайки полицаите, които охраняваха входа, вуйчо Курт завъртя джипа и пое по пътя към къщата с голяма скорост. Явно сега нищо не го интересуваше: нито стратегическото му прикритие, нито възможните преследвания, ако бъдеше разкрит, нито това, че съгласно новата му самоличност нищо не го свързваше със Сигнагелови-фон Зюберман. Горкият вуйчо Курт! За тридесет и пет години никога не се бе осмелил да премине тази порта, за да посети единствената си сестра, и сега трябваше да го направи за нейното погребение!
Защото всички бяха умрели, включително майка ми, т.е. неговата сестра Беатрис! И то по най-ужасен начин!
Четири коли бяха спрели до къщата, зад лапачосите, където получих от ръцете на майка ми съдбоносното писмо на Белисена Вилка: две полицейски патрулки и две линейки. До едно лапачо – любимото ми, под чиято благословена сянка бях учил по време на университетското ми следване и размишлявал върху мистерията на човека и неговия жалък земен живот, – се намираше безжизненото тяло на Кануто, покрито с някакви окървавени вестници. Как се бе променило това място само за два месеца! Радостта и щастието на семейството бяха заменени от болка и смърт! Проклето Писмо на Белисена Вилка! Ако само не го бях прочел! Но напразно се измъчвах. Както казах в началото: „в живота на определени лица има сякаш грижливо поставени капани: достатйчно е да се докосне пружината им, за да се задействуват необратими механизми”.
Като чуха мотора на джипа, няколко души излязоха от къщата. Един от тях беше полицейският комисар на Серийос, който ме познаваше от дете.
– Господи! Артуро Сигнагел! Точно навреме! – каза той без да мисли, но сетне се разкая, сне поглед и, поставяйки ръка на рамото ми, заговори внимателно, т.е. толкова деликатно, колкото може да говори един полицай, изправен пред едно зашеметяващо множествено убийство. Вуйчо Курт остана до мен.
– Прощавай, Артуро. Истината е, че не си дошъл навреме. Казах го само, имайки предвид разследването, защото не знаехме къде да те намерим. Не знам как да ти го кажа, разбираш, че съм полицай, а не свещеник, но трябва да знаеш, че цялото ти семейство е било убито по един странен начин.
Понечих да се отправя към вътрешността на къщата, виждайки, че още не бяха качили никакво тяло в линейките, но Комисарят ме спря:
– Почакай за момент, Артуро, защото е мой дълг да те разпитам: ти знаеше ли, че нещо е станало тук? Откъде идваш сега?
– О, да! – заявих прибързано. – Знаех, че става нещо лошо, защото никой не ми отговори от телефона на фермата тази сутрин в един часа. Затова именно тръгнахме веднага насам.
– Но откъде си се обадил, къде се намираше? – искаше да знае той без уговорки.
– Ами във фермата на този приятел, тук присъствуващ: г-н Серино Сангедолсе, който е производител на бонбони в Санта Мария де Катамарка и с който уреждах една сделка да му продадем от нашия излишен гроздов сок. От няколко дни се намирах там.
– Добре, Артуро, ще го проверя, – каза той, докато прибираше бележника, в който отбелязваше всички данни. – Добре, можете да влезете. Ти си лекар и се предполага, че трябва да притежаваш „студена кръв”, но това е нещо различно: убиецът или убийците са без съмнение психопати, навярно избягали от лудницата, където работиш. Извършили са престъпленията със зверство, каквото никога не сме виждали тук. По-добре е да влезеш подготвен.
Вътре безпорядъкът бе пълен, след преминаването на незнайни полицаи, които бяха извършили своите още по-незнайни разследвания. В трапезарията бяха дръпнати една до друга ръбовете на две маси и върху тях бяха поставени петте трупа, покрити грижливо със савани. Вуйчо Курт ме стисна за лакътя с желязната си ръка и сам откри първия труп.
– Беатрис! – извика той.
– Мамо, о мамо! Какво са ти направили? – извиках отчаян Аз, установявайки, че милото лице на майка ми, застинало сега в гримаса на неописуем ужас, се явяваше с прерязано гърло от ухо до ухо.
– Виждате ли? – коментира неуместно Комисарят. – Касае се за най-извратеното престъпно деяние, което съм виждал в живота си, неразбираемо, несъмнено продукт на болен ум.
Следващите тела бяха на сестра ми Каталина и нейните двама сина, Енрике и Федерико. Тези нямаха никакви белези от насилие.
– Мислим, че са били отровени, и щяхме да ги преместим в местната морга, за да извършим аутопсията, когато вие пристигнахте. Сега, след като сте ги видяли, ще дам заповед да ги качат в линейките. Другите няма да е необходимо да се вземат, защото причината за смъртта е ясна и вече бе определена от съдебния медик: майка ти е била заклана, както сам виждаш, а баща ти е починал от удар в черепа, сигурно докато се е съпротивлявал на нападението: имаш ли някакво възражение по тази диагноза?
Помръднах отрицателно глава и открих тялото на татко: ударът бе дошъл отгоре, стоварен с някакъв тежък предмет, направляван умело, тъй като бе потънал само на два сантиметра в черепния свод, на височината на мозъка.
Вуйчо Курт стоеше като отнесен пред безжизненото тяло на своята сестра. Линейките вече бяха отнесли Каталина и синовете й, а полицаите започваха да се оттеглят. Поканих Комисаря на една чаша и му показах няколко каси от най-доброто ни „Савиньон”, посочвайки му да налее на своите хора – жест на учтивост, забранен от полицейските правила, но който щеше да се приеме като негостоприемство, ако не беше предложен. Без да се забавя, Комисарят нареди да натоварят касите с вино и се присъедини към мен в кухнята. Изстудено „Шабли” и сурова шунка бяха погълнати в порядъчно количество, докато се развързваше езикът на полицая. Известно време след това към нас се присъедини вуйчо Курт.
– Кой съобщи за станалото? – попита.
– Персоналът, който идва в 5 часа, – отговори той. – Един креол, наречен Хорхе Луна, изглежда е бил първият, който е дошъл. Изненадал се като забелязал, че всичките светлини в къщата били запалени „като в празнична нощ”, както заяви; приближил се тогава до кухнята, където винаги се намирал баща ти, пиейки мате от 4:30 часа, но не видял никого. Така че започнал да заобикаля къщата, мислейки, че баща ти ще се намира навън. Първият знак, че нещо лошо се е случило, получил, когато се спънал в тялото на кучето, буквално разсечено на две, близо до лапачосите. На няколко метра по-нататък лежал трупът на дон Сигнагел с разбит череп.
На пръв поглед и спекулирайки малко, – продължи Комисарят, – бих казал, че са участвували най-малкото двама извършители, навярно трима. Двама са необходими, за да се реконструират фактите с известна логика, тъй като изглежда явно, че баща ти е излязъл от къщата, извикан от майка ти, навярно отговаряйки на нейния ужасен вик, и е бил изненадан от убийствения удар до вратата. Веднага след като е излязъл, той получил удара, който според съдебния медик е причинил смъртта му на място. И там го намерил Хорхе Луна и изтичал с колелото си до участъка да потърси помощ, докато съобщавал на останалите работници, които идвали, да не се доближават до фермата. Доня Беатрис я намерихме ние, до винарната. Вероятно оттам е извикала баща ти, преди да бъде убита, и мислим, че е била накарана да излезе от къщата с измама: когато престъплението е било извършено, е минавало 0:00 часа – неподходящ час за доброволно излизане от къщи за хора, свикнали да стават в 5 часа сутринта. Разбира се, касае се само за предположения. Докато не се съберат повече елементи и резултатите от експертизата, не ще можем да преценим много точно фактите, – спря се той, както прави всеки професионален полицай, когато не желае да се обвърже с мнението си.
Окуражих Комисаря да продължи с описанието на случилото се, докато циркулираха резените шунка и чашите „Шабли”.
– Да ми прости Господ: ти ме молиш и Аз ще трябва да ти отговоря директно, Артуро. Лудият, който хванал майка ти, я е завлякъл до винарната, навярно със запушена уста, и оттам й позволи да извика, за да привлече дон Сигнагел в капана, който му подготвял неговият съучастник. След като баща ти бил мъртъв, двамата се събрали, за да убият доня Беатрис. Ще ме попиташ как мога да бъда толкова сигурен? Ами защото, както заключи съдебният медик, за да се убие по този начин, са нужни четири ръце; т.е. две, за да държат жертвата, и две, за да се изпълни един такъв съвършен разрез от ухо до ухо. Няма да са нужни четири ръце, ако жертвата е била в безсъзнание, но случаят не е такъв, защото не бяха открити удари по главата, нито белези за упояване – трябва да се изчака анализът, за да сме сигурни за всичко, – и най конкретното: съществуват следи от крака, които разкриват една отчаяна съпротива до последния дъх.
Почувствувах, че ми призлява, че всичко около мен се завърта, че гаденето обхваща стомаха ми, гърлото... Олюлях се на стола, готов да повърна.
– Пийни една чаша, Артуро! Хайде, пий! Имаш нужда от това! – подтикваше ме Комисарят, протягайки ми чашата, преливаща от хубаво бяло вино.
Пийнах една глътка; и вярвам, че никога не ми се е отразявал толкова добре един от нашите сортове.
– Беше предвидимо, че ще се разстроиш – прекалено ужасно и отвратително е това, което се е случило тази нощ в твоята къща. Сигурен ли си, че искаш да узнаеш всичко сега? Би могъл да си починеш няколко часа и да го научиш по-късно, когато си по-спокоен.
– Не, не! Моля Ви, Комисарю! – примолих се. – Това беше само едно преходно прилошаване. Кажете ми всичко сега, колкото се може по-скоро.
Вуйчо Курт одобри с един жест тази молба.
– И тук идва най-лошото, Артуро: Доня Беатрис е била държана по такъв начин, че когато е била заклана, убийците са успяли да източат кръвта изцяло във винената преса, до последната капка!
Комисарят ни гледаше объркан. Очакваше да ни изненада с тази зловеща подробност, но ние не помръднахме, защото си представяхме ритуалните действия на Бера и Бирса и заключавахме, че целта им е била да използуват безценната Чиста Кръв на фон Зюберманови, за да се опитат да изтребят цялата Фамилия, както бяха направили през ХIII век с Дома на Тарсис.
– От друга страна, – каза Комисарят, – бих искал да ни обясниш нещо, което ни заинтригува всички.
– Всичко, което бихте искали да узнаете, Комисарю.
– Става на дума за винената преса; какъв капацитет има тя?
– Ами... ако не си спомням погрешно, около 20.000 литра – отвърнах.
– И може ли да узная за какъв Дявол сте я напълнили с катран?
Коментари
Публикуване на коментар