Книга Четвърта
Глава ХІV
Един час по-късно гледах как преминават последните квартали на Берлин от прозорчето на северния влак. Пътувах, вглъбен в себе си, мислейки за писмото на Рудолф Хес и съжалявайки, че не можах да разговарям с него, за да му задам някои въпроси, които изискваха спешен отговор. Нещо необичайно ми се случваше от известно време насам и освен Рудолф Хес не бих се осмелил да го доверя на никого.
От нощта на дипломирането, когато бях представен на Фюрера, бях започнал да преживявам един любопитен психологически феномен. В онзи случай Аз отговорих „YHVH-Сатана” на въпросите на Фюрера „Кой е Врагът на Германия? Срещу кого се борим?” и вярвах, че разпознавам, че даденият отговор не бе изведен рационално от мен, а „доловен” или сякаш „чут” с един вътрешен слух.
За мен нямаше съмнение, че чутият „Глас” бе чужд, т.е. че идваше от извън моето съзнание. Но също така разбирах, че бе невъзможно да предам този опит на друго лице, без да се изложа на риска да вдъхна недоверие относно моя здрав разум. По време на пътуването до Египет Аз размишлявах за това и стигнах до заключението, че присъствието на Фюрера бе задействувало един феномен на безсъзнателно разтоварване, като чутият Глас бе просто една формална интуиция. Или че по някакъв начин Аз съм „знаел” отговора и в един момент, когато съм бил психологически блокиран от поразителната личност на Фюрера, го бях „отгатнал” или съм вярвал, че го правя, приемайки една интуиция за екстрасенсорно възприятие. Това бе едно скептично заключение, но Аз бях сигурен, че въпросният феномен ще бъде чисто случаен и че няма да се произведе отново. Улавях се за тази сигурност с тайния страх, че неговото повторение предполагаше една загуба на разсъдъчното равновесие.
Това е разбираемо: в едно общество, което счита за „нормално” онова, което е общо за всички, т.е. колективно, и потиска като умопомрачение това, което се отклонява от „нормалното”, да се чувствуваш различен може да бъде опасно в множество смисли. Най-вече понеже липсата на „образци” или „модели” – елиминирани систематично или авто-елиминирани от страха – за сравняване на нашата „ненормалност” ни подтиква да се боим от една загуба на разсъдъка. Този страх да притежаваме дарове или сили, които ни правят различни от другите, е считан за „свещено благоразумие” в света, който прославя посредствеността на средния човек и подозира индивида.
Така че, боейки се от последиците, ако трябваше да разглеждам този опит като реален феномен, Аз приписвах чутия Глас на една проекция на несъзнаваното върху съзнанието.
Феноменът обаче се повтори и то не веднъж, а няколко пъти с последвалата тревога от моя страна, който се боях, че страдам от някакъв вид шизофрения.
Но щом отхвърлях съмненията и размишлявах спокойно, не можех да не призная, че този феномен далеч не беше опасен, и бих казал дори, че се оказваше симпатичен. Основанието за това заключение се състоеше в „сигурността”, която чувствувах сега, че чуваният Глас бе напълно чужд на моята собствена същност. Разбира се, би могло да се възрази, че „сигурността”, която един човек може да има във възприятието на феномени, отнасящи се към неговата собствена съзнателна сфера, е напълно субективна. И е вярно, прочее, че като цяло „сигурността” му не гарантира по никакъв начин истината на неговите твърдения. Така например когато ловецът се чувствува „сигурен”, че ще повали своята плячка, а не улучва, или когато студентът, „сигурен”, че е дал правилния отговор, установява, че професорът му е писал двойка, може да се каже, че сигурността е била „погрешна”. От какво зависи тогава успехът, ако когато съм „сигурен”, че ще го постигна, Аз мога да се проваля?
За да се отговори на този въпрос, трябва да се направи разграничение между „субективна сигурност” и „обективна сигурност”. Първата е по-близко до въображението, а втората до реалността. Субективната сигурност се опира на вярата; обективната сигурност се опира на реалността. Този, който вярва, че държи една ябълка в ръката си и това, което действително държи е ябълка, несъмнено разполага с обективна сигурност. Ако той напротив вярва, че държи ябълка, а в действителност държи нещо друго, неговата сигурност е субективна. Има, прочее, един разлом между субективната сигурност и обективната сигурност, който в зависимост от индивидите може да става цяла пропаст. Желателно е обаче изпитваната сигурност за това, което се върши или мисли, да бъде колкото се може по-обективна. Тогава: какво трябва да се направи, за да се затвори разломът, който разделя субективната сигурност от обективната сигурност? Оставяйки настрани случая на една естествена предразположеност към обективната реалност, отговорът би бил, че предишният „опит” гарантира по-добра вероятност, че „сигурността” за извършването на едно действие ще се реализира обективно.
Ако искаме да разберем по-добре тази тема, трябва да направим също и разлика между сигурността на дилетанта и тази на експерта. Изправени пред едно и също изпитание, и двамата се чувствуват „сигурни”, но само експертът постига успех с по-голяма вероятност, докато дилетантът се проваля. „Сигурността” на експерта се основава на предишния опит; тази на дилетанта – на вярата в себе си; но тъй като всеки експерт в някакъв първоначален момент е трябвало да бъде дилетант, възможо е дилетантът, ако упорствува, някой ден да стане експерт. По такъв начин сигурността е толкова по-обективна, колкото повече е съпроводена от опит. Но ако субективната сигурност е предадена от обективната реалност, ако тя се проваля, идва разочарованието на поражението. Трябва да се заключи тогава, че способността да се налагаме над провалите е един обуславящ фактор, за да се извлече полза от опита за целите на една обективна сигурност.
Сигурността от друга страна е една фундаментална психологическа нагласа за справяне с изпитанията на живота. Този, който се изправя пред предизвикателството на едно изпитание, трябва да разчита предварително на успеха – той трябва да бъде „сигурен”, че ще има успех и един провал няма да го обезкуражи дотолкова, че да не опита отново. В предходните случаи – нито ловецът престава да ловува, защото е пропуснал един изстрел, нито студентът престава да учи, защото е бил скъсан на един изпит; и двамата налагат себе си и извличат поука от опита, увеличавайки своята обективна сигурност, ставайки „по-експертни”.
Имайки предвид тези понятия сега, може да се разбере моето отношение към феномена на Гласа: Аз заключих, че „бидейки психически подготвен в течение на няколко години строго интелектуално обучение, сигурността, с която разполагах за истинността на моите съждения, беше достатъчно обективна”. Т.е. че, когато бях интелектуално „сигурен” в едно понятие, Аз „сигурно” бях прав. И с тази толкова обективна сигурност в съжденията, Аз си казвах, че Гласът, който чувах, не произлиза от моето несъзнавано, не образува част от моето Аз, че той е чужд на моя Дух или може би беше друг Дух.
Трябва да подчертая, че сигурността, която имах, че съм прав, бе съпроводена от един дълбок анализ в който се разглеждаше между другите неща и фактът, че Гласът бе способен да излъчва понятия, които Аз по никакъв начин не познавах. Това може да има едно повече или по-малко психологическо обяснение, но някои понятия бяха твърде специфични и въпреки това Гласът ги употребяваше и структурираше с голяма прецизност. Ergo [1] – Гласът беше „Мъдър” и това действително няма изработено обяснение, освен ако не се приеме това, което действително е: че Гласът принадлежеше да едно психично същество, различно от мен.
Друг елемент на феномена, който вземах предвид за анализа, беше фактът, че не бивах духовно „обсебван” от друго същество, както се случва при демоничното обладаване или в спиритизма, а че до моето съзнание достигаше единствено Гласът – ясен и енергичен, без психосоматични последици от никакъв вид. Ще рече, че когато се произвеждаше феноменът Аз не „виждах”, нито „усещах”, нито „вкусвах”, нито „помирисвах” нищо странно; единствено чувах гласа и се чувствувах – повтарям – все едно ми се бе „отворил” един вътрешен слух.
Първите пъти, когато чувах Гласа, бях изненадан от неочакваното съобщение, което изникваше на скоци, енергично и бързо, изстреляно ритмично като светкавица. Той не се явяваше винаги, а когато размишлявах над някакъв въпрос, който изискваше определена концентрация. За да се разбере по-добре качеството на феномена, който ми се случваше, ще дам няколко примера. Ти си лекар-психиатър, Neffe, и не желая в границите на разумното да се съмняваш в моето здравомислие, тъй като това, което се случваше, трябва да се интерпретира по-скоро като разширение на способността за възприятие, отколкото като едно „заболяване”.
(Направих знак на съгласие и доверие на вуйчо Курт, тъй като никой не знаеше така, както мен колко произволности се извършват около автентичните психични сили на човека – тези, които се развиват „сами” или се саморазвиват и го извисяват, без да засягат с нищо неговото разсъдъчно равновесие, тъй като се придобиват спонтанно, без да се прибягва до абсурдни „окултни методи” или „гимнастики на трансцендентална медитация”, които завършват с нарушаването на деликатния психичен порядък и накрая довеждат ученика до лудост и смърт).
– Спомням си един ден, – продължи вуйчо Курт, – в който четях „Бхагавад-Гита” [2], ведическо писание, принадлежащо към големия епос на „Махабхарата” – митична война, която въвлякла в борбата човеци, Ангели и Богове, чиито спомени древните арийци от Индия събирали и записвали. „Гита” разказва за битката, която трябвало да води героят Арджуна, за да възвърне трона, узурпиран от неговия братовчед. Арджуна е член на воинската каста, т.е. един Кшатрия и до него се намира Шри Кришна, въплъщение на Бога Вишну. В първата част, наречена „Скръбта на Арджуна”, Арджуна минава със своята колесница пред вражеската войска, установявайки, че заедно с неговия братовчед са се наредили голяма част от неговите роднини и приятели:
26. – Тогава Арджуна видя там своите чичовци, прачичовци, наставници, вуйчовци, племеници, праплеменици, свекъри, приятели и Другари.
27. – Виждайки своите роднини и приятели, събрани там, Арджуна почувствува голямо състрадание и много наскърбен, каза следното:
28. – 30. – Каза Арджуна:
О, Кришна! Виждайки тези роднини, желаещи да воюват, членовете на моето тяло омекват, устата ми е суха, треперя, тялото ми се разтърсва, кожата ми гори, не мога да държа лъка. Не мога да стоя на крака, умът ми е във въртоп. О, Шри Кришна! Виждам знаци на зла поличба.
31. – 34. – Не виждам какво благо мога да спечеля, убивайки моите роднини във войната. О, Кришна! Аз не желая победата, нито царството, нито насладите. О, Говинда [3]! За какво биха ни послужили царството, насладите, дори самият живот, когато моите наставници, чичовци, синове, прачичовци, вуйчовци, свекъри, внуци, девери и останалите роднини, за които желаем тези щастия, са събрани тук, за да се бият, отказвайки се от своите богатства и дори от своя живот?
35. – О, Мадхусудана (Кришна) [4]! Макар те да ме убиват, Аз не искам да ги убивам, нито за да царувам в този Свят, нито за властта над трите Свята.
36. – 37. О, Джанардана (Кришна) [5]! Какво удоволствие бихме имали, убивайки Дхарта-Раштрите [6]? Би било греховно действие да убием тези агресори. Затова, не бива да унищожаваме нашите роднини, Дхарта-Раштрите. О, Мадхава (Кришна) [7]! Как бихме могли да бъдем щастливи, убивайки собствените си роднини?
38. – 39. – Макар те, с ум, завладян от алчността, не виждат никакво зло в убиването на роднините, нито грях във враждата с приятелите, защо, о Джанардана, ние, които виждаме голямото зло, което се ражда от убиването на роднините, не се въздържим от извършването на този грях?
47. – Казвайки това Арджуна захвърли своя лък и стрели и със сърце, много наскърбено, остана седнал в своята колесница.
Във втората част на „Гита”, наречена „Пътят на Различаването”, Шри Кришна отговаря на безпокойствата и тревожните въпроси на Арджуна.
1. – На него (Арджуна), който бе така обезсърчен от скръбта и състраданието, с очи, пълни със сълзи и с объркан ум, Мадхусудана (Кришна) каза следното:
2. – Каза Благословеният Господ:
В този критичен момен, о Арджуна, откъде идва у теб тази недостойна слабост, не-арийска, долна и противна на придобиването на небесен живот?
3. – Не се дръж като евнух, о Партха [8]! Това е недостойно за теб; отхвърли тази слабост на сърцето и се изправи, о Поразителю на враговете!
Сетне Шри Кришна съветва Арджуна да следва „Пътя на Действието” (или Карма Йога) и да изпълни своята Дхарма, т.е. съдбата на Кшатрия, която е да води битка и да се сражава за правдата, без да се безпокои (априори) от резултата на битката, нито от участта на враговете (дори те да са роднини и приятели).
31. – Имайки предвид твоя дълг, още по-малко трябва да се колебаеш, защото за един Кшатрия няма по-добра съдба от борбата за справедлива кауза.
32. – О, Партха (Арджуна)! Щастливи са действително онези Кшатрии, на които се предоставя възможността да се борят в една подобна война, която им отваря портите на Небето.
33 – Но ако ти не се сражаваш в тази справедлива война, не ще отговаряш на твоята репутация, ще провалиш своя дълг и ще извършиш грях.
Това трябва да бъде така, казва Шри Кришна, защото реалността е Майа – илюзия – и „конфронтацията” е несъществена, възприемана само от този, който се чувствува „конфронтиран”. В един висш, духвен план, противоположностите са разрешени, конфронтациите са чиста илюзия. Духът не може да убива, нито да умре, затова Шри Кришна казва:
19. – Този, който мисли, че това Същество (Духът) убива, и онзи, който мисли, че това Същество е мъртво, и двамата са невежи. Съществото не убива, нито умира.
20. – Съществото не се ражда, не умира, нито се преражда; то няма начало, то е Вечно, неизменно, първото от всички, и не умира, когато убиват тялото.
21. – Този, който знае, че съществото е непреходно, Вечно, без раждане и неизменно, как може да убива или да бъде мъртъв?
22. – Както човек оставя използуваните дрехи и се облича в други, нови, така телесното Същество оставя своето използувано тяло и влиза в други нови (тела).
23. – Сабите не го секат, огънят не го изгаря, водата не го намокря и вятърът не го изсушава.
24. – Това Същество не може да бъде посечено, нито изгорено, нито намокрено, нито изсушено; то е Вечно, всеприсъствуващо, стабилно и неизменно; знаейки, че е така, не бива да се окайваш.
26. – 27. – Но, о Мощноръки! Ако мислиш, че това Същество просто се ражда и умира, дори и така не трябва да се огорчаваш за него; защото това, което се ражда, умира и това, което умира, се преражда със сигурност. Затова не трябва да страдаш за неизбежното.
Единствено има значение тогава да се посрещне конфликта, следвайки „Пътя на Действието”, изправяйки се срещу противоположното и изпълнявайки Дхармата. „Не се бой да убиваш, – казва Шри Кришна, – те вече са мъртви в мен”.
Аз размишлявах върху предходния параграф от „Гита”, за необичайните морални изводи, които изникват от този прастар индо-арийски текст, когато „чух” отново Гласа:
– Не бива да се мамиш от повърхностното значение на понятията, О Курт, човече с Чиста Кръв. Посланието на Кришна е отправено към двете природи на Арджуна – душевната и духовната. Неговата душевна част – неговата природа на човек-животно – Кришна съветва да продължи с драматичния сюжет, в който е въвлечен по силата на своята Карма: Арджуна е човек, въплътен е и преживява кармични обстоятелства; той трябва да изпълни Дхармата и да разреши конфликта на противоположните Архетипове; по този начин ще осъществи присъдата, наложена априори от Господарите на Кармата от Чанг Шамбала – неразбираемата присъда на семейната война, която тежи на сърцето му. Но на неговата духовна част – на неговата арийска-хиперборейска природа – Сиддхата Кришна внушава да надхвърли противоположностите не посредством техния синтез, който би могъл да бъде войната, а поставяйки се в абсолютната инстанция на Вечния Дух. Духът – „Съществото” – е в действителност Вечно или Несътворено, чуждо на всички Сътворени противоположности, които не са нищо повече от Майа – Илюзия. За Духа няма Сътворен живот, нито смърт, а Илюзия, и затова няма грях, нито вина, нито има дългове за плащане, нито Карма: ако решението идва от Духа, действието няма да произведе по-късно последствие върху Себе Си, защото Илюзията е лишена от способност да действува върху Реалността на Съществото; и така е, каквото и да е извършеното действие, влючително убийството на роднини и приятели. Кшатрият обаче трябва да изпълни едно съществено условие, за да преобладава неговата духовна природа над душевната или животинска част: той трябва да втвърди сърцето си, трябва „да изхвърли навън тази не-арийска слабост”, т.е. трябва да се освободи от всяко състрадателно чувство към онези, които не са нищо повече от актьори в един кармичен сюжет – чиста илюзия; те не съществуват действително, не живеят, или както казва Кришна: „те вече са мъртви в мен”. Това е Мъдростта на Господарите на Венера от Агарта: истински е само Кшатрият, който притежава сърце, твърдо като Камъка и студено като Леда; само един такъв Кшатрия може да извърши каквото и да е действие, дори да убива, без Кармата да го засяга. Това, о Курт, човече с Чиста Кръв, е Мощта на Кшатрия-Хиперборейски-Посветен – полубожественият човек, чийто Несътворен Дух е окован в Сътворената Душа!
Тези думи нахлуха като светкавица в моето съзнание, изпълвайки ме с объркване по няколко причини. Първо: защото ме връхлиташе сигурността, – както вече казах, – че Гласът бе външен спрямо моето същество. Второ: от тона на Гласа – твърд и енергичен, той бе едновременно вдъхващ доверие и приятелски Глас. В негово присъствие Аз чувствувах, че за мен бе невъзможно да му нямам доверие, нито да се съмнявам в неговите думи, защото този Глас бе излъчен от Някой, по-висш от мен самия. Някой, който се „приближаваше”, за да ми помогне и да ме води. И трето: защото „съдържанието” на тези думи – „понятията”, изляти в моето съзнание, – не винаги бяха ясни и разбираеми.
Последното трябва да се разбира не в смисъла, че бяха неясни или завоалирани, а че въпросните понятия намекваха за неща и ситуации, непознати или забравени от мен. Казвам „забравени”, защото в това чувство на истинност, което ми вдъхваше слушането на думите на Гласа, присъствуваше същевременно сякаш една реминисценция за едно изгубено Знание, за една забравена Истина. Шамбала, Агарта, Господари на Венера – понятия, бегло познати, които някога са съставлявали част от някакво по-обширно познание, но което Аз необяснимо бях забравил, без да мога да уточня къде, нито кога – със сигурност не в този живот и навярно не и „в друг живот”, а в едно „състояние на Духа” отвъд всякакъв живот и проявление.
За едно нещо бях сигурен: Истината беше в миналото – едно далечно минало, което въпреки това почти можех да докосна с върховете на пръстите си.
[1] Лат. „Следователно” (бел.прев.).
[2] „Бхагавад-Гита” – „Песен на Господа” на санскрит. Свещена книга на Индия (бел.авт.).
[3] Санскр. Govinda – „Главен пастир”, „Кравар” , епитет на Кришна (бел.прев.).
[4] Санскр. Madhusūdana – „Разрушител на демона Мадху”, епитет на Вишну и Кришна (бел.прев.).
[5] Санскр. Janārdana – „Възбуждащ хората”, епитет на Вишну и Кришна (бел.прев.).
[6] Санскр. Dhārta-rāṣṭra – „син на Дхритараштра”, епитет, даван на Кауравите („потомци на Куру” – герои на епоса „Махабхарата”, противопоставени на техните братовчеди Пандави, „синове на Панду”), по специално на Дурьодхана (бел.прев.).
[7] Санскр. Mādhava – „потомък на Мадху”, епитет на Кришна (бел.прев.).
[8] Санскр. Pārtha – „син на Притха”, епитет на братята Пандави Юдхиштхира, Бхимасена и Арджуна, особено на последния по името на тяхната майка Притха (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар