Книга Четвърта
Глава ХХV
Такава беше, повече или по-малко, историята, която ни разказа гуркът. Мисля, че фон Гросен, също като шпионите в експедицията, бе загрижен повече за Операцията „Алтвестен”, отколкото за живота на Оскар Файл. Съгласно неговите заповеди – заповеди, които бяха подписани от най-висшите власти на Третия Райх, но които, както не ми бе неизвестно, произлизаха от „сивите мозъци” на режима, сред които се числеше Конрад Тарщайн – беше абсолютен приоритет „да се установи контакт с експедицията на Шефер” и „да се уреди присъединяването на Курт фон Зюберман към нея”. Тоест, ако зависеше от фон Гросен, ние трябваше да оставим Оскар на съдбата му и да се съсредоточим в следването на дирите на Шефер: това би била най-добрата Стратегия за изпълнението на заповедите. Но за мен животът на Оскар Файл беше по-важен от височайшите заповеди и Аз нямаше да се мръдна оттам, докато не бях постигнал неговото освобождение.
Парадоксално, „ключът” на Операцията „Първи Ключ” бях Аз – моето доброволно сътрудничество за отклоняването на Операция „Алтвестен” от нейните скрити цели. А моето сътрудничество сега изискваше освобождаването преди това на Оскар Файл. Затова, проявявайки голям прагматизъм, фон Гросен прие фактите без дискусия и се подготви да планира спасяването.
Ние – петимата германци, осем монаси лопа и монахът гурк – лагерувахме в една тясна долчинка, отдалечена от основния път, но разположена на около пет километра от Шафранения Ашрам. Там фон Гросен разпитва в продължение на часове гурка относно детайлите на вражеското укрепление, изработвайки накрая един план за действие, с който всички се съгласихме. В основни линии Стратегията щеше да е следната: спасението щеше да се осъществи чрез една изненадваща атака.
Съгласно местните традиции първото нещо, което човек бил почитал на това място, било островчето, където по-късно бил издигнат Храмът, посветен на Ригден Джьепо. Една народна легенда уверяваше, че в далечни Епохи Джаганнатх [1] – Царят на Света – Хогмин Дорджи Чанг бил излязъл от Шамбала, за да обиколи Света в Своя Аспект Жерав. При завръщането си той избрал онази канара, полупотопена в езерото Гьяринг, за да си почине преди да предприеме последния етап от своето пътуване до Чанг Шамбала. Митът разказва, че на брега, който се свързвал с острова чрез един тесен пасаж от камъни, обитавал един лама-Светец, наричан Дуск [2], който, изпитвайки състрадание към изтощената птица, се приближил, за да я нахрани с единственото, което имал под ръка: една торба с цветове от куркума. Благодарен, Благословеният Господ решил да награди Дуск, правейки го баща на един народ от почитатели на Царя на Света и поверявайки на всички Посветени, които щели да възникнат от неговата Фамилия, охраната на Преддверието на Шамбала, което започвало именно от този свещен остров.
Друга версия на легендата – без съмнение по-стара – твърдеше, че Божественият Жерав бил обикнал ламата Дуск и пожелал да му даде потомство преди да си тръгне. Проблемът се състоял в това, че Жеравът бил мъжки екземпляр – от същия пол като ламата, – поради което оплождането не би било възможно. Тогава Жеравът от Шамбала, който в тази история бил нахранен от кръвта на ламата, си спомнил, че единствено при съчетаването с една мъжка змия Нага [3] е възможно да се постигне чудото на размножаването между членове на един и същ пол. Докато оставал на островчето в езерото Гьяринг, Жеравът задействувал с ума си своето Дордже на Мощта, което се намирало на Трона на Царя на Света в Чанг Шамбала, и преобразил ламата в една мъжка змия Нага. След това те се съвокупили страстно, като Жеравът Ригден Джьепо забременял от змията Нага. След този хомосексуален акт, преди да си тръгне, Божественият Жерав снесъл две яйца със шафранен цвят.
Измътени впоследствие от ламата Дуск в Аспекта на Змията Нага, двете яйца породили една двойка от близнаци-хибриди – една трета Жерав, една трета човек и една трета змия, – които щели да бъдат Великите Предци на дускхите.
Не бива да ни учудва, прочее, че с едно подобно вярване те утвърждават своята родствена връзка с Царя на Света и се превръщат в негови най-фанатични почитатели, изисквайки от всеки, който възнамерява да премине в Преддверието на Шамбала, да дари страданието на една човешка жертва – подходящ дар за онзи, който носи титлите „Баща на Човешкото Страдание”, „Господар на Господарите на Кармата” и „Върховен Учител на Кâлачакра”.
Оттогава дускхите – народът-потомък на митичния Дуск – охранявали ревностно областта и издигнали Храма на Ригден Джьепо върху „Белия Остров”, наречен така в памет на Чанг Шветадвипа [4] – „Белия Остров на Севера”, невидим за човешките очи и седалище на Портата на Чанг Шамбала, Обителта на Бодхисаттвите [5]. С течението на вековете народът на дускхите се умножавал, също както и броят на неговата общност от лами, като те се видели принудени да издигнат огромния Гомпа на Шафранения Ашрам, който заобиколили с красиви Пагоди, посветени на култа на различни Божества от Бялото Братство.
Островът с неговия Храм се намираше много близо до западния бряг на езерото; пред него на сушата се издигаше Манастирът със своя пръстен от Пагоди; а по-нататък, образувайки един широк полукръг, който закриваше и същевременно защитаваше комплекса от религиозни постройки, беше селото на дускхите.
Хуанг-Хъ или Жълтата река в тази област винаги е представлявала една тройна граница между Царствата на Тибет, Монголия и Китай. В продължение на хиляди години нашественически войски, произлизащи от това или онова Царство, са минавали пред Шафранения Ашрам, често уважавайки неговия статут на религиозна общност, но в някои случаи опитвайки се да превземат селото или да го подложат на грабеж. Тази реалност принудила дускхите да укрепят мястото, издигайки една висока стена от камък във формата на буквата “U”, която се простира от бряг до бряг на езерото Гьяринг: в отвора на “U”-то – пред откритото пространство на езерото между краищата на стената – се намираше Белият Остров с Храма и пленникът, когото възнамерявахме да освободим. В основата на “U”-то, която представляваше предната част на оградения град, се намираше една огромна дървена порта с две високи кули отстрани, които служеха като наблюдателници, заемани постоянно от въоражени стражи. В двата ъгъла на “U”-то също имаше подобни кули с техните съответни пазачи.
Добре ще е да се поясни, че тези мерки за сигурност бяха възникнали по силата на обстоятелствата, т.е. поради необходимостта да се защитават Храмовете и Ашрама от възможните нашественици, тъй като дускхите, въпреки своята свирепост в Ритуалното Жертвоприношение, бяха напълно лишени от воинско призвание. Те представляваха, действително, един народ от родени Свещеници, чийто членове постъпваха от ранна възраст в практиката на Култа и живееха винаги аскетично, проявявайки фанатична непреклонност. Те не само не бяха воини, но войната причиняваше у тях един същински ужас и те си я представяха като последица от човешката грешка – от слепотата на човека, който не вижда така ясно като тях Добротата на Боговете-Създатели на Вселената.
Техните огнестрелни оръжия се свеждаха до една оскъдна стотица от пушки „Мартини-Хенри” от ХIX век и шест малки неподвижни оръдия, поставени по кулите на стената: те нямаха никакви пистолети. За разлика от това хладните оръжия бяха многобройни и разнообразни и те ги владееха с особено умение.
Към този недостиг на материал се прибавяше и оскъдната стратегическа визия на онези нещастници, които бяха разположили целия си гарнизон – около стотина войника – в две казарми, разположени от двете страни на главната порта. Очевидно цялата тежест на защитата им се основаваше повече на психологически, отколкото на реални фактори, т.е. те разчитаха, че солидността на техните стени и оскъдната плячка, която се намираше зад тях, ще обезкуражат възможните нападатели. Самите оръдия представляваха по-скоро един внушаващ страх обект, отколкото действителна опасност за обсадителите, предвид че те функционираха трудно – и това, ако им се дадяха идеалните условия: да имат сух барут, амуниции и фитили, и тези елементи да се поставят по правилния начин.
Накратко, тъй като областта беше спокойна за момента и нямаше причини да очакват някакво нападение, стражата бе намалена до минимум: по един човек на всяка кула, т.е. шестима наблюдатели – двама на основната порта и по един зад всяка една от другите четири странични порти или всичко шестима стражи; други шест стражи в Храма на Белия Остров – двама отвън и четирима вътре; и четиридесет войника, дремещи във всяка от казармите, но готови да излязат при най-малката тревога.
Онази нощ Кâли щеше да изпълни молитвите на гурка. Но нямаше да бъдат ударите на Тризъбеца на Шива, нито Огънят на Мълнията на Индра, нито точността на стрелите на Арджуна, а отмъщението на Банги щеше да се осъществи чрез други подобни сили: ударите на куршумите от нашите пушки, огъня на гранатите и точността на стрелите на лопите.
По броя на бойците, с които разполагаше, формацията, командувана от фон Гросен, едвам образуваше един взвод; но по боен дух и съзнание за собствената сила, тя трябваше да се определи като фаланга или легион. Един легион, може да се каже, по голямата си мобилност за Blitzkrieg [6]. Отначало щяхме да нападнем разделени: фон Гросен щеше да води ядрото на взвода, докато една група, ръководена от мен, щеше да действува в Храма. Във втората фаза на плана взодът щеше да се раздели на два отряда, за да се срещнем след това всички в една предварително определена точка и да извършим оттеглянето.
Само германците щяхме да носим огнестрелни оръжия в нападението: по един пистолет „Люгер” и един автомат „Шмайзер” на човек, плюс двете остарели винтовки „Маузер 1914”, които тепърва ще се види за какво щяха да послужат. В онези дни 9-милиметровите „Шмайзери” бяха секретни оръжия и само на един елитен корпус като нашия се позволяваше да ги носи извън Германия. Разполагахме с петдесет пълнителя с по тридесет куршума във всеки, но Аз щях да нося само два, оставяйки останалите на моите Другари, които щяха да съставят ядрото на атаката. Естествено, всички носехме кинжала на Рицаря SS с надписа “Blut und Ehre” [7], гравиран на острието.
Воините кâулика от своя страна употребяваха три вида оръжия: лък и стрели, ятаган и кинжал. Както казах преди, тези монаси бяха експерти в бойните изкуства и тяхното умение в стрелбата с лък нямаше равно в Тибет, където никой не се съмняваше в приписването на магическа сила на техните стрели, като се твърдеше, че те могат да улучват целта както през деня, така и през нощта, с отворени или завързани очи, и пр. Всички носеха по четиридесет стрели – нито повече, нито по-малко, – в един колчан, който оставяха да виси до десния крак: всяка стрела съответствуваше на един от черепите от огърлицата на Кâли и затова беше гравирана върху дръжката с една от буквите от свещената азбука на арийците. Ятаганът беше къса сабя, дълга около 80 сантиметра с едностранно, криво, изрязано в изпъкнала форма и балансирано острие, разширяващо се в далечния край; гардът предпазваше ръката с две напречни разклонения, наподобяващи орлови нокти, а дръжката от черна слонова кост завършваше с една изящно издялана топка, изобразяваща Лицето на Кâли като Мритю – Смъртта. Ятаганът, поставен в ножница, висеше от една презрамка от лявата страна. И накрая, в една малка кания, затъкната в пояса, се намираше кинжалът с вълнообразно острие и дръжка от слонова кост с размер, подобен на този на средновековния „Panzerbrecher” [8] или неговия съвременник „Misericordia ”[9].
Членовете на Кръга Кâула наричаха в своята Тантра Шива „Рудра” – дума, възникваща от съкращаването и слепването на Ру и Дускха, която означаваше „Този, който разрушава Страданието”. Така Шива беше Врагът на Страданието или Врагът на Дуск; а неговите ученици съответно бяха Враговете на дускхите. Обяснявам това, Neffe, защото не мога да не сметна в сумата на самото въоражение и дълбоката омраза, която кâуликите изпитваха към дускхите, като един важен тактически елемент в наша полза. Кâуликите считаха дускхите за не много различни от вампири, които живеят от човешкото страдание, и бяха психологически предразположени да действуват с максимална суровост срещу „фамилията на Дуск” – Шива Рудра щеше да одобри и възнагради проявата на храброст на своите Кшатрии кâулика.
Слънцето се скри зад страховитата планинска верига Баян Хара[10] и нощта, непроницаема поради оскъдната светлина на луната в последна четвърт, се спусна над езерото Гьяринг. В нула часа оставихме конете добре завързани на един километър от Шафранения Ашрам и започнахме да напредваме пеша, носейки необходимите материали за атаката. Тя беше определена за точно в един часа – час, в който двете групи трябваше да бъдат на местата си.
Гуркът, познаващ пътя до Храма, един от лопите и Аз, се наемахме да освободим Оскар в точния момент, в който фон Гросен и останалите щяха да започнат челната атака. Изненадата беше определящ фактор за успеха на нашата Стратегия и затова се придвижвахме с крайна предпазливост.
В един часа без четири минути и на около триста метра от стражевата кула, ние влязохме в езерото. И тримата бяхме Посветени и знаехме как да освободим топлината на огнената енергия Кундалини, за да избегнем измръзването, но без никакво съмнение в тази водна среда на високата вланина кâуликите ме превъзхождаха: практиките на Хатха Йога на SS се съсредоточаваха предимно в издържане с голо тяло на ниските и сухи температури в баварските Алпи. Така Аз все още потръпвах от студ, когато минути по-късно стигнахме до Белия Остров, без дускхите да ни чуят.
В задната част на Храма ние се изкатерихме до звездовидния отвор, през който бе проникнал преди четири дни злополучният Ганги. Беше почти един часът сутринта. От този момент трябваше да действуваме с математическа точност, тъй като имаше възможност вътрешните стражи да се опитат да убият Оскар, след като се опомнят от изненадата на нападението.
В един часа и пет секунди – с германска точност – една мощна външна експлозия разтърси Храма и остави пазачите парализирани от ужас. В този миг, докато навън се развихряше Адът, Аз скочих през прозореца, търкулнах се по пода в посока на олтара, изправих се рязко и с един откос на „Шмайзера” ликвидирах четиримата стражи. Всички получиха куршуми в гърба и умряха, без да узнаят какво става, приковани към портата на Храма, към която се бяха обърнали. Една по-справедлива жертва от Оскар Файл бе тази, която получаваше сега ужасният идол, зад който се бях прикрил за в случай, че портата се отвори и нахлуят другите стражи.
Кâуликите, които дойдоха секунди по-късно при олтара, се заеха да прерязват вървите и да свалят кърпата, която запушваше устата на Оскар, който вече се отърсваше от ефекта от наркотика.
– Курт! Курт фон Зюберман! – извика поразен той. – Наистина ли си ти или сънувам?
– Аз съм, Аз съм! – потвърдих нетърпеливо. – Приготви се, защото трябва да бягаме оттук колкото се може по-скоро. После ще ти обясня всичко.
Горкият Оскар не можеше да се държи на крака.
През седемте дни го бяха държали завързан на олтара и го бяха хранели само колкото е необходимо, за да стигне жив до деня на своята екзекуция. Лопът и аз поставихме по едно рамо под ръцете му и се отдръпнахме към дъното на Храма, повдигайки го във въздуха. Междувременно гуркът поставяше ухото си на портата и след като не долови никаква опасност, се уверяваше с кинжала, че стражите бяха действително мъртви.
Наистина, можехме да излезем през портата на Храма, тъй като външните стражи тичаха към селото, след като бяха чули експлозиите; но тогава ние не го знаехме и не искахме да рискуваме да започваме една неравна борба. Това, което направихме в замяна, беше да излезем четиримата през прозореца: първи се изкачи лопът; сетне Оскар, поставен върху раменете ми, получи помощ и премина върху външния корниз; и накрая се изкачихме Банги и Аз.
Заобиколихме Храма и установихме, че предната част не беше охранявана. Преминахме тогава пасажа, който свързваше Белия Остров с брега, и се скрихме зад малката стена, за да наблюдаваме това, което се случваше в Манастира на петдесет метра по-нататък. През следващите минути щяхме да се срещнем с нашите Другари!
[1] От санскр. jagan-nātha – „господар на света” (бел.прев.).
[2] Дуск [от санскр. duṣkha/duḥkha – бел.прев.] означава Страдание. Дускхите съставлявали „фамилията на Дуск”, т.е. Синовете на Страданието (бел.авт.).
[3] Санкр. nāga – змия, дракон; в индуската митология – змийски демони, обитаващи водите на подземния свят, понякога представяни с човешки лица и змийски тела (бел.прев.).
[4] От тиб. чанг – “север” и санскр. швета-двипа (śveta-dvīpa) – „бял остров” (бел.прев.).
[5] Санскр. bodhisattva – „просветлено същество” (бел.прев.).
[6] Нем. „светкавична война” (бел.прев.).
[7] Нем. “Кръв и Чест” (бел.прев.).
[8] Нем. “бронетрошач” – германски триъгълен боен нож, използуван през Средновековието за разкъсване на брънките на рицарските ризници или за доубиване на врага (бел.прев.).
[9] Лат. “милосърдие” – френски боен нож с тясно и тънко острие, използуван за доубиване на врага чрез промушване на острието между пластините на рицарската броня (бел.прев.).
[10] Монг. Баян Хара Ула – „богатата черна планина” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар