Книга Четвърта
Глава ХХХVІІІ
Мога да кажа, Neffe, че Зелените ни доставиха без неудобства до самите порти на германското консулство в Шанхай. Планът се осъществи, както го беше предвидил Тиен-ма. Шест дни по-късно ние плавахме в една здрава и масивна джонка по калното течение на Яндзъ-Дзян. Преминахме спокойно пред Нанкин и край града Джън-Дзян стигнахме до сливането с река У-Сонг [1]. С голямо умение капитанът завъртя руля и навлезе в спускащото се течение на тази последната река, тъй като 500 км по-нататък, върху левия й бряг се издигаше гъсто населеният Шанхай.
Невъобразима беше стоката, която пренасяше онази невинна джонка. Разбира се, тя не беше такава, ако се разгледаше отблизо, впечатляваща с редицата оръдия по левия и десния борд и двете тежки къртечници на носа и кърмата. Но предпазните мерки не бяха излишни, защото корабът пренасяше контрабандно оръжия, експлозиви, фини тъкани, порцелан, метали, минерали, подправки, храни, опиум и дори дезертьори от двете китайски фракции или прости доносници, освен класическия товар от китайски проститутки, без които никоя подобна организация не би могла да мине. Покрай тези толкова разнообразни и опасни стоки, ние се оказвахме едно незначително неудобство. Разбрахме го още в Хан-Дзян, когато се качихме на джонката и видяхме огромния обем стоки, които пренасяше Зелената Банда: Обществото притежаваше цяла флота от кораби като нея само в Яндзъ-Дзян, – осведоми ни нашият водач, – без да се броят онези, които плаваха по други реки и в морето, и тези, които пътуваха до Хонгконг, Кантон или Макао.
По река У-Сонг преминахме покрай многобройни и скромни селища, занимаващи се със земеделие, и стигнахме до езерото Тай-Ху, което я изпълва със своите води. След като се плъзнахме по него още 200 км, стигахме до Шанхай и спряхме в един малък частен пристан, снабден с една голяма барака, която служеше за склад. Други членове на Бандата, които чакаха дисциплинирано, се заеха с разтоварването и складирането, както и с отвеждането на проститутките и бежанците. Изненада ни отсъствието на японски контрол, какъвто не видяхме също и в Нанкин, нито никъде другаде.
– Това е, защото японците вече са били помазани, – каза ни водачът на своя изразителен пиджин: един смесен жаргон от португалски и английски, който се говори по морските брегове на Китай; явно да се нарича подкупът „помазване” беше една ирония, присъща на Португалия и Испания. – Не ви ли обясни това господин Тиен-ма?
Отговорих му на същия език, че е така, но че ни впечатлява властта, която „макароните” от Зелената Банда упражняват върху помазаните лица. Той се усмихна и ни съобщи, че ще потеглим незабавно за Шанхай.
Като излязохме от пристанищната зона, поемайки по улици, които водачът изглежда познаваше много добре, стигнахме до един площад-пазар с огромни размери, където съществуваше едно естествено струпване от стотици джин-рикиша – онези японски превозни средства, теглени от човек, които имат формата на индивидуален файтон и които англичаните наричаха рикша. Стори ни се връх на организацията и дисциплината да установим, че шест от тях се бяха отделили, очаквайки ни, без съмнения предупредени от Зелените, които бяха излезли по-рано от пристанището. Погледнах странично фон Гросен, но той го забеляза.
– Тези разбойници действително знаят как се правят нещата, – изръмжа той. – Би трябвало да дойдем да се научим от тях.
Не обърнах внимание на това преувеличение, тъй като вече се придвижвахме с достатъчна скорост и бях погълнат напълно от изгледа на големия град: с 5.000.000 обитатели през 1938 г., Шанхай за англичаните – Шангхай за французите и Шангай за португалците и испанците – беше един огромен град за коя да е двойка западни очи. Сега се отправяхме към „образцовата Колония” или Bund [2] – острова, който западняците бяха успели да издигнат посред едно нездраво блато – единственото място, дадено им от китайците в договора от Нанкин от 1842 г., подписан с чиста канонада от англичаните, които през същата година окупират Шанхай, въпреки 250-те оръдия на батареите над У-Сонг: пиратите стоварили пехота, която неутрализирала оръдията и настъпила към града, докато лодките влизали през Северната порта, а китайците бягали през Южната порта.
Върху тези блатисти земи била издигната една великолепна европейска цитадела, оградена със стена, с каменна канализация за водата и павирани осветени улици. Били построени гигантски сгради, принадлежащи на трите окупиращи велики сили: Англия, Съединените Щати и Франция; и скоро възникнали три характерни квартала на тези националности, освен неизбежния Chinatown [3], наричан от китайците Нантао. Трите колониалистки сили придобили обширни зони за частни пристанища, за да могат техните компании за външна търговия да установят търговски постове. Когато германците поискаха да навлязат в този бизнес, пристанището вече беше напълно разпределено и те се видяха принудени да плащат за това право на своите конкуренти. Във всеки случай, търговията на Германия със Шанхай не беше голяма, макар и достатъчна, за да изисква присъствието на един Консул; Посолството се намираше в Нанкин. Естествено, японското присъствие в Шанхай и тяхното недоверие към картагенските империалистически сили, които бяха действували в региона, отваряше обещаващи перспективи за Германия да получи един по-голям дял от плячката.
Рикшите преминаха бързо решетестото заграждение, прекосиха една добре поддържана градина и спряха пред портата на една голяма къща в рейнски стил. Един сержант от Кригсмарине [4] се приближи до нас, докато слизахме.
– Хайл Хитлер! – поздрави фон Гросен. – Аз съм SS Щандартенфюрер Карл фон Гросен на специална мисия, сержант. Трябва да видим спешно Консула.
– Да, господине, – съгласи се морският пехотинец. – Бихте ли ми предали своите документе и веднага ще бъдете приети.
– Нямаме документи, сержант! Ето един списък с имената и военните чинове на тези господа, които ме съпровождат, както и моето. Всички сме офицери от SS.
Предвидливият фон Гросен беше написал една бележка за Консула, очаквайки някаква възможна бюрократична пречка. Тя гласеше следното:
Г-н Консул на Третия Райх,
Шанхай,
Представяме се пред Вас и молим да бъдем репатрирани незабавно за Германия: SS Щандартенфюрер Карл фон Гросен, SS Щурмбанфюрер Курт фон Зюберман, SS Хауптщурмфюрер Оскар Файл и двама мъже, родом от Бутан – гуркът Банги и лопът Шривиря – всички участници в Операция „Първи Ключ” – Свръхсекретно, код AI R.S.H.A., възложена от: Хитлер, Химлер, Хайдрих.
С искрен поздрав,
Подпис: Карл фон Гросен
Командир на Операция „Първи Ключ”
– Изчакайте един момент, господине, – помоли морският пехотинец и влезе забързано в сградата. Отвън остана другият страж.
– Изглежда, че всичко е наред, – каза Зеленият. – Аз ще си тръгна сега, но ще бъда още един ден в Шанхай. Можете да ме потърсите на пристанището, ако възникне някакъв проблем, а ако съм заминал, ще ви дам името на един контакт, когото ще предупредя, че се намирате под закрилата на Зелената Банда. Помнете, че ние винаги можем да ви изведем от Китай.
За щастие, не беше необходимо да прибягваме отново до Тайното Общество на китайския подземен свят. Докато очаквахме сержанта, фон Гросен разпита морския пехотинец. Този го информира, че Консулството се намира в края на френския квартал, почти до потока Янг-Дзин-Бан, заобиколено от филиалите на малкото германски компании, които търгуваха със Шанхай. Също така му каза, че в пристанището стоят на котва два германски кораба, предвидени да отплават след три и седем дни.
Сержантът се върна, съпроводен от един дипломатически Секретар.
– Моля, влезте, Господа, – нареди той.
Петимата влязохме в една удобна чакалня.
– Седнете тук и скоро ще бъдете обслужени, – помоли ни той и излезе през една талашитена врата, не без да хвърли преди това един недоверчив поглед към Банги, Шривиря и кучето дайва.
Трябваше да чакаме един час, докато накрая Секретарят се завърна и ни отведе до офиса на Консула. Този беше един дипломат с дълга кариера, родом от Кьолн, който бе изпратен в Шанхай навярно, за да приложи своето познаване на френски от детинство и на английски от университета. Безупречно облечен в черен костюм, той не даваше впечатление да е на повече от 40 години и изглеждаше спокоен.
– Извинете за забавянето, но трябваше да се обадя до Нанкин. Не можете да си представите как протестираше Посланикът, барон Хайнрих фон Баден, за това, което той счита за намеса на R.S.H.A. в делата на Външното Министерство: не приема извинения за това, че не е бил информиран относно тази тайна мисия „Пръв Ключ”.
– Но работата е, че операцията не трябваше да се развива в Китай, а в Тибет, – прекъсна го фон Гросен. – Ние дойдохме тук, бягайки оттам.
– Не се безпокойте, Щандартенфюрер: фон Баден винаги протестира, – успокои го усмихвайки се Консулът. – Оставете ме да довърша. Беше консултиран военният аташе, който потвърди, че вашите имета и чинове фигурират в шифрования списък на SS. Това, за което не знаеше нито дума, разбира се, беше Операцията „Първи Ключ”. Затова бе изпратена една молба за повече информация до Германия и сега очакваме отговора. След като пристигне телеграмата, ситуацията ви ще бъде разрешена.
– И колко може да се забави това? – попитах неразумно.
– Как мога да знам? Ако е вярно, че вие сте тези, които казвате, че сте, ще знаете, че Берлин може да отговори до един час, един ден, или да не отговаря, а да предприеме нещо. След като става на дума за R.S.H.A., никой не може да предвиди тяхната реакция. И имайте предвид, че не критикувам, защото Аз също съм от SS, – добави той: – почетен SS Щурмбанфюрер: получих този чин през 1936 г. по нареждане на настоящия външен министър Йоахим фон Рибентроп.
– Много добре! – одобри фон Гросен.
– Да. Аз съм от SS и затова ще ви посъветвам какво да правите сега. Ако останете тук, ще бъда принуден да ви поставя под стража – нещо, което за вас ще бъде много досадно. Вместо това ще наредя да ви отведат в един хотел, който се намира на четиристотин метра отттук, където ще бъдете удобно настанени докато получим новини от Германия или от Нанкин. На Посланика ще кажа, че не съм могъл да ви задържа и че във всеки случай там сте на сигурно място. Вие нямате с вас истинските си документи, но имате ли други документи? Пари? Струва ми се, че би трябвало да сте снабдени с тях, защото иначе не бихте могли да прекосите Китай.
– Действително, Щурмбанфюрер Консул: разполагаме с фалшиви документи и пари. Добри пари, както ни казаха, защото са също фалшиви, – потвърди със сарказъм фон Гросен. – Благодарим за Вашите съвети и ще ги последваме буквално, защото изглеждат много разумни. След като прекарахме месеци в изследване на Азия, не бихме могли да изтърпим и един час затворени.
– Вярно ли е това, което ми казахте, че идвате от Бутан? За Бога, какво пътуване! И от какво бягахте през Китай, ако мога да узная? От комунистите?
Мисля, Neffe, че и петимата се сетихме в онзи момент за Долината на Безсмъртните Демони, за вимāната на Шамбала, за смъртоносното жужене, и всички избухнахме в силни смехове.
– Ха, ха, ха! От комунистите? Не, хер Консул: бягахме от техните Началници, – отвърнах с очи, преливащи от сълзи. – Ха, ха, ха! Но не можем да Ви разкрием кои са те: няма да ни повярвате!
Карл фон Гросен кимна смеейки се – жест, който повториха Оскар, Банги и Шривиря. Изненаданият Консул реши да не разпитва повече и нареди на Секретаря да ни изпроводи до близкия хотел.
Всичко се реши през следващите дни. От Германия пристигнаха категорични заповеди да бъдем качени на кораб незабавно и без дискусии. Седем дни по-късно отплавахме с един товарен съд, който направи в Макао първата от една многобройна серия търговски спирки, но капитанът ни съобщи, че „на някакво място в Индийския Океан”, чиито координати ще му бъдат предадени по радиото, ще се прехвърлим на военен кораб. Така и стана на няколко мили от Суматра: един озадачен адмирал ни прие в своя крайцер и постави курс директно към Германия. Корабът, заедно с други два, се отправяше към Аржентина, изпълнявайки една дълго планирана маневра. Недалеч от Кейптаун той получил заповедта да се отклони към Индийския Океан, за да приеме петима пътници. Новата му мисия била определена като такава с „максимална сигурност” и от момента, в който на борда се качели мистериозните лица, той трябвало да предава с един свръхсекретен код и да избягва всякакъв контакт с други кораби или наземни пристанища. Никой не трябвало да може да открие крайцера, защото в противен случай съществувала възможността „да се влезе в бойни действия”. – „Кой би ни нападнал в мирни времена?” – мърмореше адмиралът. – „Трябва да се касае за някаква друга игра на Генералния Щаб, някаква тайна маневра за изпитание на Кригсмарине”.
Адмиралът не си и представяше, че ако синархичните сили бяха узнали местоположението на неговия кораб и самоличността на пътниците му, те щяха да го потопят на място.
[1] Старо име на река Суджоу (бел.прев).
[2] Bund – букв. ”насип, дига, бент” (от перс. през хинд.), което в английски придобива значението на крайбрежна улица или пристан в азиатските страни; в частност the Bund се отнася до квартала на тогавашното международно селище в Шанхай (бел.прев.).
[3] Англ. “китайски град” – обичайно название на китайските квартали в европейските селища (бел.прев.)
[4] Нем. Kriegsmarine – военноморския флот на Третия Райх (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар