Книга Четвърта
Глава ХХХІХ
Двадесет дни, след като отплавахме от Шанхай, ние слязохме на сушата в Хамбург. Там ни очакваше един офицер от външната S.D., начело на един взвод; неговите заповеди бяха: да отведе Карл фон Гросен, Оскар Файл, Шривиря и Банги с две коли до Берлин. Аз трябваше да се отделя от групата и да се кача на една трета кола до местната аерогара, където един самолет щеше да ме транспортира също до Берлин.
Щяхме да се разделим за пръв път от няколко месеца и преживяването се оказа болезнено. Всички бяхме загубили Другари и претърпели заедно смъртни опасности; преживяните приключения ни побратимяваха. Преди да ги оставя, фон Гросен поиска да разговаря с мен насаме.
– Знаех си! – каза ми той с разтревожен тон. – Фон Зюберман: Вие сте били първият ключ на Операцията „Първи Ключ”! И Thulegesellschaft ще се заеме само с Вас. Ние от този момент ще останем затворени, изолирани от останалите от SS, за да не се допусне да проговорим. Знаем много, Курт, навярно повече, отколкото Посветените от Черния Орден биха искали някой да знае! Предчувствувам, че няма да се видим повече, – заключи мрачно той.
– Вие бълнувате, mein Standartenführer! – възкликнах ужасен. – Това не може да бъде! Завръщаме се, след като изпълнихме, мисля, че успешно, една важна мисия и няма никаква причина вместо да получим височайше одобрение някой да бъде наказан. Вие сте уморен, фон Гросен, казвам Ви го с цялото ми уважение! Ще видите как скоро ще се срещнем в някоя бирария на „Фридрихщрасе”, за да празнуваме. Естествено е, че първо би трябвало да предадем съответствуващите доклади в нашите съответни части, но след тези необходими процедури ще разполагаме с достатъчно време, за да се видим отново.
Фон Гросен поклащаше глава, сякаш отказвайки да допусне моите аргументи да проникнат в ушите му.
– Не, не! Фон Зюберман, още веднъж Вие не разбирате ситуацията. Чуйте ме добре, защото възможността да се разделим окончателно е реална. Казвам Ви го съвсем съзнателно и основавайки се на целия си предишен опит от тайни операции. Не съм толкова уморен, че да не мога да предвидя какво може да се случи: ние ще бъдем елиминирани. Т.е., ако Вие не ни спасите, Курт. Повярвайте ми, ще живеем само, ако Вие уверите Вашите Началници, че няма да проговорим пред никого за това, което сме видяли. Това е гаранцията, от която те се нуждаят, за да ни оставят на свобода: съвсем обратното на това, което предполагате! Ха, ха, ха: един доклад! Карате ме да се смея, фон Зюберман: кого го интересува Аз да докладвам за това, което съм видял в Тибет, и за онова, което съм Ви видял да правите? Мислите ли, че Посветените от Черния Орден ще позволят да съществува един официален доклад за вимāната на Шамбала, за кучетата дайви, или за Вашия Скротра Крāм? Не, фон Зюберман: чрез Вас ние сме осъдени на смърт. И само Вие можете да ни спасите. Обратно на това, което наивно предполагате: уверете своите Началници, че нито Оскар Файл, нито Аз няма да направим никакъв доклад, и можете да бъдете сигурен, че ще запазим живота си!
Успокоих го доколкото можах, уверявайки го в моята лоялност: никога не бих позволил на тях да им се случи нещо заради мен! И ние потеглихме поотделно към Берлин.
На Берлинската аерогара ме очакваше един „Мерцедес Бенц” от Канцлерството с мотоциклетен ескорт. Като го видях, си помислих, че се очаква пристигането на някакъв министър или генерал, но изненадата ми бе голяма, когато разпознах SS Оберфюрер Пап, изправен отстрани до входа.
– Курт фон Зюберман! – извика той, усмихвайки се от сърце. Не можах да не си припомня първия път, когато го видях във вилата на Рудолф Хес в Оберзалцберг на Берхтесгаден. Той също си го спомни, защото каза, като ме приближи:
– Шест години, Курт. Малко или много? Шест години и ти се завръщаш от първата си мисия. Бояхме се за теб, знаеш ли? Беше облекчение за всички, които знаеха за операцията, когато получихме новини от теб. Но от Шанхай! Ха! Никой не можеше да повярва. Тепърва ще ми разказваш как сте успели да преминете през Китай.
Колата пресече река Шпрее по Дворцовия Мост и започна да завива около Лустгартен [1]. Погледнах Едвин изненадан, но нямах време да кажа нищо:
– Мислех, че ще ти се се понрави да направиш една обиколка из града, преди да отидеш в Канцлерството; това ще те оживи след толкова месеци в Азия!
Едвин Пап бе изтълкувал правилно моите чувства. Беше неописуемо щастието, което изпитвах тогава от това, че се намирам отново в Родината, с която неведнъж се бях сбогувал през последните седмици, считайки, че никога не няма да се завърна. „Мерцедесът” пое на запад и зави пред Бранденбургската Врата, която беше покрита със знамена със свастики и гирлянди от скорошните празници. Сега вървяхме в посока на изток по „Унтер ден Линден” или Булеварда на Липите: видях да преминават Парижкият Площад и статуята на Фридрих Велики. В края на булеварда завихме към Площада на Операта, покрай Императорския Дворец, Кралската Библиотека, Берлинската Опера, католическата катедрала на Света Хедвига, Университета и няколко военни постройки. Накрая, от Липите и Площада на Операта колата се отправи към квартала „Фридрихщадт” и започна да обикаля по „Вилхелмщрасе”, която е неговата източна граница. Разходката беше приключила.
– Представяш си кой ме изпрати да те търся на аерогарата, нали? Твоят Taufpate страдаше много, когато те мислехме за изгубен и той изпитва огромно нетърпение да те поздрави и прегърне. Не искаше никой да те отклони и затова изпрати колата си да те посрещне, а мен командирова под строгите заповеди, – пошегува се, – да те охранявам жив и здрав до себе си.
Минути по-късно пристигнахме до номер 77 на „Вилхелмщрасе”. В Reichskanzlei [2] действително ни очакваше Щелфертретерът [3] на Фюрера.
Един час по-късно, след като се простих с Оберфюрер Едвин Пап, Аз напусках Канцлерството в компанията на Рудолф Хес. Той се бе развълнувал извънредно когато ме видя и тогава разбрах колко ме обичаше този стар Другар на татко. Пред шестте години, в които се бе грижил за моята съдба в Германия, той не само ми беше като баща, но и проявяваше към мен също такава привързаност. Сега отивахме към „Грегорщрасе 239” да посетим Конрад Тарщайн.
Това беше първият път, когато вървяхме заедно, и тъй като Рудолф Хес можеше да бъде лесно разпознат от хората и не желаеше да привлича вниманието към жилището на Тарщайн, беше настоял Аз да управлявам „Мерцедеса”, докато той седеше дискретно на задната седалка. Наистина, не само с Рудолф Хес, но и с никого другиго, освен Тарщайн, не бях бил никога в тайнствената къща. Дори бях започнал да подозирам, че Посветените от Черния Орден се срещат на друго място, защото никога не бе имало никой друг, освен нас двамата, по време на двете години, през които посещавах къщата. Но този път беше различно.
Сякаш повтаряйки някакъв Ритуал, Аз почуках с плесенясалия пръстен, който висеше от бронзовата дръжка, и пискливият глас на Конрад Тарщайн отвърна от някакво неопределено място зад порутената врата:
– Да?
– Аз съм Курт фон Зюберман, – представих се, говорейки в посока на малката шпионка, откъдето бегливите очички на Великия Посветен потвърждаваха моята самоличност.
Вратата се отвори и малката закръглена фигура на Конрад Тарщайн се появи с ръка учтиво протегната за поздрав.
– Курт, Рудолф, радвам се да ви видя, – каза той, нарушавайки Ритуала. – Влезте: очаквахме ви.
Беше месец януари 1939 г. Новата година бяхме посрещнали в открито море с фон Гросен и другите Другари. Помислих си за тях, докато Тарщайн ме водеше към една всекидневна, в която никога не бях влизал, разположена на горния етаж. Мислех си за тях и си спомних новините, които носех: според моята преценка експедицията на Ернст Шефер се беше провалила в своята цел за сключи договор между „здравомислещите сили на Германия” и Бялото Братство от Чанг Шамбала. Ако не грешах, Портата на Шамбала се бе затворила преди да се стигне до някакво съгласие и като последица разрушаването на Третия Райх и всеобщото установяване на Синархията не бяха гарантирани за Врага.
Беше януари 1939 г. и Втората Световна Война щеше да започне през септември същата година.
Около една странна маса с формата на полумесец седяха 16 Посветени от Черния Орден на SS. Освен Тарщайн и Рудолф Хес разпознах само четирима други като високопоставени лица на Третия Райх: десетте останали бяха тогава напълно непознати за мен. Всички бяха облечени цивилно, но предположих, че неколцина бяха военни, макар другите да трябваше да бъдат несъмнено граждани, особено азиатецът, чието присъствие ме изпълни с изумление.
Бях представен от Тарщайн и Посветените ме поздравиха приятелски, но не съобщиха своите имена в никой момент. Напротив, те се представяха с псевдоними, такива като Aquila, Leo, Serpens, Draco, Corvus, Pavo, Cygnus и др. Азиатецът каза, че се нарича Phoenix [4].
Поканиха ме да седна пред тях в един стол, разположен в изпъкналата част на полумесеца.
– Е, добре, Lupus, какво стана с Операцията „Алтвестен” на Ернст Шефер и с хората, които изгуби Операция „Пръв Ключ”? – запита Тарщайн, кръщавайки ме по този начин.
– Всички са мъртви или изчезнали, – обявих Аз. – Както участниците от Операция „Алтвестен”, така и нашите. Но позволете ми, господа, да ви разкажа стъпка по стъпка събитията, случили се откакто заминах от Германия.
Никой не трепна, когато съобщих участта, претърпяна от отсъствуващите. Нито също през следващите часове, употребени за разказа, в който се стремях да дам основните детайли и да представя информацията колкото се може по-обективно. Тарщайн разнообрази продължителното бдение, сервирайки на два пъти кафе, последното съпроводено с изискани конфитюри. И почти не бях прекъсван, освен за да ми се поиска някакво конкретно уточнение. Както щях да разбера по-късно, онези хора нямаха нужда да питат нищо, тъй като всички бяха необикновени ясновидци; притежаваха това, което в Thulegesellschaft наричаха Способност за Анамнеза, т.е. една сила, присъща на Хиперборейските Посветени, която им позволява да изучават Акашовите Културни Регистри. Оттам – от „Грегорщрасе 239” – те бяха видели това, което Аз им разказвах за нашите приключения в Азия.
– Не се обиждайте, уважаеми Lupus, – каза Тарщайн накрая, – но ще Ви помолим да изчакате долу. Трябва да проведем един Съвет.
Обсъждането трая още един час, докато бях повикан отново. Конрад Тарщайн започна диалога:
– Поздравявам Ви, Lupus: ние се съгласихме единодушно, че Операция „Първи Ключ” е била успешна, въпреки загубите, които са нищо пред духовната полза да бъдат разстроени плановете на Демоните. Тримата загинали – Хайнц, Ханс и Клостер – ще получат ордени, също както и фон Круп и неговите хора, тъй като те не са участвували в конспирацията на Шефер.
– Позволете ми да Ви прекъсна, Kamerad Unicornis. Това е много хубаво нещо, да се награждават мъртвите, но какво ще ми кажете за живите? Какво ще стане с Карл фон Гросен, Оскар Файл и двамата тибетци? Къде са те сега?
– Изолирани, разбира се, – потвърди съдбоносно Тарщайн. – Вижте, Lupus, ние бихме могли да ги оставим на свобода и дори да ги повишим единствено, ако Вие се погрижите те да не проговарят излишно.
– И какво бих могъл да направя Аз, за да дам подобна гаранция?
– Просто е, Lupus: само ще трябва да образувате един корпус, ръководен от Вас. Например, Оскар Файл ще бъде от днес Ваш помощник; а Вие ще се наемете да контролирате езика му. По същия начин Карл фон Гросен ще се заеме да обучи един Елитен екип, който да Ви подкрепя във Вашите бъдещи мисии, а той ще бъде в постоянен контакт с Вас. Как Ви се струва?
– Съгласен съм, – заявих облекчен, – и много доволен; защото тези хора заслужават най-доброто отношение: те са доблестни и безпримерни патриоти. Но сега, господа, след като изяснихме този въпрос, който ме тревожеше, ще мога ли да задам и Аз няколко въпроса?
– Разбира се, – съгласи се Тарщайн-„Unicornis”.
– Добре. Работата е, че вие изглежда знаете какво се е случило в онази долина в Тибет. Ще можете тогава да ми изясните някои съмнения. Например, защо бяхме атакувани и от кого? А имам също един въпрос, навярно не толкова „сериозен”, колкото предходните, но който не се срамувам да поставя тук: той се отнася до бъдещето на кучето дайва. Не мога да отричам, господа, че с голяма неохота оставих Вруна в клетка в Хамбург, имайки предвид, че се касае за един-единствен екземпляр на Земята, който скоро ще ражда.
– Имате право, Lupus! – съгласи се Тарщайн. – Утре рано ще изпратим най-добрия ветеринарен служител на SS и неговия екип асистенти с мисията да се погрижат и да транспортират до Берлин живо и здраво кучето дайва. Не се съмнявайте, че ценим това животно в неговата справедлива мяра и го считаме за едно тайно оръжие на Третия Райх.
А що се отнася до онова, което попитахте по-напред, – продължи Тарщайн, – Вие сте били нападнати от Друидите!
– От Друидите? – повторих невярващо. – Но ние се намирахме в Тибет!
– Да, от Друидите. Спомняте ли си онова, което Ви предупредих в първия ден, когато дойдохте в тази къща?: „измежду ловците на Синархията, Друидите са натоварени да ловуват екземпляри от Вашия вид”... от Вашия вид, фон Зюберман. Изненадвате се, че те са Ви устроили засада в Тибет, но трябва да имате предвид, че Вие сте се канили да влезете в „Портата на Бера и Бирса”, т.е. зловещия отвор, през който влизат в Шамбала Свещениците на Мелхиседек. На тази порта в частност желаеше да почука Ернст Шефер, защото оттам са дошли преди хиляди години Архи-Свещениците и Архи-Друидите на европейските Ордени на Бялото Братство.
– Бера и Бирса? – попитах объркан.
– Действително, Бера и Бирса, – отвърна азиатецът, когото наричахме „Phoenix”.
– Припомнете си, Lupus, не видяхте ли два величествени образа, по един от всяка страна на Портата?
– Предполагам, че имате предвид фигурите на крилатите бодхисаттви, които бяха издялани в стените на гърловината – или двара, или шън, – т.е. в отвора между планините в края на долината. Спомням си ги много добре: от двете страни на изходната гърловина имаше два барелефа с височина от около 25 или 30 метра, които представляваха едни Същества с Божествена природа, нещо като въоражени „ангели” или „бодхисаттви”.
Замълчах за няколко секунди, припомняйки си онази незабравима гледка. Сетне добавих:
– Те имаха крила: двата ангела имаха разперени гълъбови крила. И носеха бели туники до глезените; да, това бяха одежди на Друид или левитски ефоди! Те дори имаха изобразена четирилистната детелина на гърдите; и малки звезди, слънца и полумесеци наоколо. Спомням си също техните оръжия: всеки имаше в дясната си ръка една дръжка, от двете страни на която изпъкваха две топки. Сцената беше много внушителна и затова си я спомням с такава яснота: Аз стоях във входната гърловина, след като вече се бяха изянили нещата с фон Круп; тогава погледнах на Запад, към края на долината, и видях процепа на отвора или прохода, ограден от двете страни с онези колосални скулптури. И двете посочваха изхода с показалеца на лявата си ръка, сякаш канейки да се премине – жест, който съпровождаха също така с израза на демоничните си лица; но с десните си ръце те не преставаха да насочват топките в посоката на всеки възможен посетител, т.е. към центъра на долината. Мисля, че точно когато гледах западната гърловина и нейните страховити стражи, оттам изникна кълбото от светлина, което тибетците нарекоха „вимāната на Шамбала”.
– Няма съмнение тогава, че Вие сте се намирали пред Портата на Бера и Бирса – заяви Phoenix. – Тайнствените „ангели”, които описахте, не са такива, нито са „бодхисаттви”, а Демони от най-лошия вид, които обикновено се наричат „Безсмъртни”. Бера и Бирса са двама Безсмъртни Демона, които в продължение на хиляди години са действували в Европа и Азия, и чийто образ Вие сте имали късмета или нещастието – според както се погледне – да съзерцавате в онази долина в Тибет. Техният господар Мелхиседек ги е назначил преди хилядолетия да работят за Универсалната Синархия на Избрания Народ, заемайки се по-специално да поддържат конспирацията в лоното на народите от индо-европейско, индо-иранско и индустанско потекло. В европейския контекст Те са били Върховните Архи-Друиди, които са ръководели тайно друидския Орден и затова Unicornis и други Посветени ги определят също като „Друиди” или „Голени”. Но Те са много по-могъщи същества от Друидите, които командуват.
Например, Те са били надарени от Ригден Джьепо – Царя на Света – с Мощта на Дордже – най-страховитото оръжие в Слънчевата Система. Дорджета – това са били оръжията, подобни на две топки, свързани с дръжка, които Вие сте наблюдавали в барелефите на Безсмъртните! Но Вие, Lupus, не само сте видяли Дорджетата, издялани в камъка: Вие сте изпитали тяхната смъртоносна сила в собствената си плът.
Гледах го със зяпнала уста. И Phoenix още веднъж обясни това, което ушите ми отказваха да чуят.
– Именно, Lupus: пчелното жужене, което сте почувствували и което е причинило смъртта на Вашите Другари, не е нищо друго, а акустичното проявление на Мощта на Дорджето, която действува също така и в другите четири таттви; с Дордже е възможно да бъде излъчен крайният ом или йод – едносричното слово на разложението на Сътворените Форми, което е тъждествено с биджата на Началото на Творението. Твърде е възможно Демонът Бера да е бил този, който е приложил Мощта на Дордже върху Вашето сърце. Накратко: бъдете сигурен, че сте се намирали пред Портата на Бера и Бирса в едно дефиле в Тибет, познато от далечни времена като „Катрана”. Разбира се, до Катрана не е лесно да се стигне, т.е. не е лесно да се стигне неговата източна гърловина, но – любопитно – в много древни карти той фигурира там, където вие сте го намерили: до планините Алтън Таг.
– Не може да бъде! – отрекох безразсъдно. – Аз видях едно летящо превозно средство, един извънземен кораб; не знам какво беше, но със сигурност жуженето идваше от него.
– Но е така, почитаеми Lupus: феноменът, който Вие сте видяли, е бил Демонът Бера в цялата му Мощ. Не се касае за летящ кораб, нито за вимāна или непознат вид самолет, а за една „абсолютна единица енергия” на Вселената, одушевявана от пъкления „Разум” на Бера, който е Сефирата Бина. Една „абсолютна единица енергия” – един „архетипичен атом”, облечен от Бера, за да се яви и да освободи разлагащата сила на Дорджето: това е онова, на което сте били свидетел, макар и да вярвате, че сте видели нещо друго.
– Не е възможно, – повторих смутен, отказвайки да приема, че онова Смъртоносно Присъствие е било в действителност един Демон – един „Безсмъртен” – и че това Чудовище в крайна сметка вървеше по моите следи. Започвах да разбирам онова, което искаше да каже Тарщайн като ме предупреждаваше за „ловците на Синархията”, които ще се опитат да ловуват екземпляри „от моя вид”.
Несмутим, Phoenix продължи да обяснява:
– Архетипичният атом е Първичната Форма по преимущество – Яйцето на Брахма – монадата, направена по образ и подобие на Единния: всички реални атоми и всички атомни форми – всички единици – еманират от него и участвуват в неговото образцово присъствие. И знаете ли защо Бера е възприел тази форма, за да се прояви пред вас и да приложи Мощта на Дорджето? Защото единственият начин, който му остава на един Демон като Него – предател на Духа на Човека, – за да устои пред Знака на Източника, който Вие проявявате, е да се затвори в абсолютната единица на Сътворената Монада. Но вече сте видели резултата от тази тактика, Другарю Lupus: той е бил безсилен пред Вас – пред Знака на Източника, който Вие притежавате, – и Портите на Шамбала са били затворени за нашите врагове.
– О, Аз не бих бил такъв оптимист, Другарю Phoenix, – отвърнах Аз, докато потръпвах, разтърсван от стари и нови ужаси. – Уверявам Ви, че ако съм запазил живота си, то това съвсем не е поради Знака, а благодарение на намесата на онези невероятни воини, които са монасите кāулика, и неоценимото съдействие на кучетата дайви, които ни измъкнаха от долината в Алтън Таг.
– Ах, Другарю Lupus, боя се, че Вие не разбирате ситуацията.
Phoenix ми отправяше същия упрек като Карл фон Гросен. Очевидно Аз не разбирах нищо или много малко от това, което се случваше около мен. Или всички претендираха, че разбират по-добре от мен това, което ставаше. Или Аз бях станал извънредно упорит или глупав. Но както и да е, имаше нещо, което действително разбирах и за което не грешах: причината на всичките ми беди, която довчера считах за една чудна привилегия, беше неразбираемият Знак на Източника. Отличие на Боговете или Клеймо? Пред мен най-важните хора на Третия Райх казваха, че разчитат на мен и на моя Знак, за да реализират плановете на Фюрера. Но – и това действително го бях разбрал сега – най-страховитите Сили на Ада – Сили, които бях видял отблизо в Тибет, – ме считаха изначално за свой смъртен враг и те щяха да разгърнат срещу мен една невъобразима атака.
Алегорично казано, тази ситуация – единствената ситуация, която навярно разбирах, – беше, че Третият Райх се подготвяше да тръгне по Света като една циклопична фаланга, и че Аз щях да изпълняван тогава функцията на знаменосец. Да, щях да бъда носител на стяга на Третия Райх, а знамето, което щях да издигна, щеше да бъде Знакът на Източника – Знакът на Луцифер – Знакът на Вотан – Знакът на Шива – моят Знак. И както във всяка армия по време на военни действия, Врагът щеше да се опита да завладее знамената – нашите стягове, – стремейки се да повали без предупреждение знаменосеца, опитвайки се да му отнеме Сакралната Инсигния на Духа – опитвайки се да му отнеме живота – опитвайки се да му отнеме стяга – опитвайки се да отнеме моя живот – опитвайки се да отнеме моя Знак.
Не възразих на коментара на Phoenix и той продължи:
– Почитаеми Lupus: Вие не дължите на никого своето „спасение”, освен на Себе Си. Забравяте ли, че ако е имало Операция „Първи Ключ”, и кучета дайви, то това е станало, защото преди това е съществувал един Посветен Курт фон Зюберман, който е носил Знака на Източника? Кучетата дайви и Вие сте едно и също нещо, защото без Вас не би имало кучета дайви, нито Знак на Източника или на Шива, нито някой, способен да постави своето Аз отвъд Кула и Акула. Демонът Бера Ви е атакувал с яростта на една вимāна и Вие вярвате, че сте се спасили, „благодарение” на кучетата дайви: знайте тогава, че собствената Ви несигурност – Вашата липса на вяра в Себе Си – Вашето неразбиране на ситуацията е причината за това, че храните такова погрешно убеждение! Защото ако действително бяхте Посветеният, който трябва да бъдете – сигурен в Себе си пред Смъртта и отвъд Смъртта, до Източника, – щяхте да знаете, без да се съмнявате, че Вашият Знак Ви е направил неуязвим за атаката на кое да е Сътворено Същество, дори на най-могъщия Бог! Ако се намирахте сам пред Демоните Бера и Бирса, или други подобни, и Те употребяха цялата Мощ на Дорджето върху сърцето, Вие бихте останали с лекота извън техния достъп, разполагайки се отвъд Кула и Акула – в Източника – или създавайки с тулпамудра свои собствени кучета дайви, или „коне дайви” – лунгта, или каква да е друга илюзия от този вид!
– Добре! Добре! Предавам се! – обявих Аз, усмихвайки се тъжно; и преди претенциите на Посветените от Черния Орден да станат необорими обещах: – Ще се постарая да разбера вашите гледни точки. Действително ли мислите, че тези проклети Безсмъртни не само са ме атакували до смърт, но и също са затворили Портата на своето Леговище?
– Така е, Lupus, – каза примирително Тарщайн. – Ще Ви кажа това, което се е случило, според съгласуващата се визия на всички присъствуващи тук Посветени. По принцип – и това ще Ви изненада – имаме причини да мислим, че Ернст Шефер не е умрял в Катрана. А ако е бил мъртъв по време на атаката, сигурни сме, че Безсмъртните ще го съживят. Защо? За да се върне в Европа да си търси главата. Никога, – разберете това добре, Lupus, защото се отнася до Вашият живот, – никога Те няма да позволят да съществува някой като Вас в едно синархично общество. Напротив, докато Вие заставате по средата, не ще има договор между Бялото Братство и Тайните Общества на Синархията; и като последица – не ще има установяване на Синархията. Без никакво съмнение, Ернст Шефер или някой друг подобен малоумник ще бъде изпратен от Демоните, за да обяви на Запада техните условия: и в тези нови условия ще се изисква Вашето елиминиране и това на всички, които като Вас са носители на Знака на Източника, който те не могат да понасят.
Универсалната Синархия на Края на Времената трябва да види Боговете-Предатели, управляващи Света, както в дните на Атлантида, рамо до рамо с Великите Равини на Избрания Народ: но това те не ще могат да направят, докато в Света има духовни човеци, които издигат стяга на Източника, които говорят с Руните на Вотан. Затова можем да твърдим, без да се боим, че бъркаме, че Операцията „Първи Ключ” е била успешна: докарали сме един Посветен със Знака на Източника до Катрана, пред Портата на Бера и Бирса на Чанг Шамбала; и сме го спасили за Стратегията на Третия Райх. С една дума, отправили сме към Врага най-голямото предизвикателство на неговия собствен терен: сега е невъзможно той да иска друго нещо, освен отмъщение. И неговите ответни мерки не ще бъдат от дипломатически или политически порядък, той вече не ще подпомага тайни договори, които подкрепят държавни преврати или дворцови интриги: Третият Райх ще трябва да се подготви да устои на един страховит военен потенциал.
А що се отнася до Вас, Lupus: достатъчно е да Ви кажа това, което представлявате за нас. Да разполагаме с Вас означава да имаме едно стратегическо предимство за изпълнението на плановете на Черния Орден. Въз основа на това би трябвало да се опитаме да Ви предпазим от всяка опасност; това би било най-логичното. Ще направим обаче точно обратното: няма да пренебрегнем Вашата сигурност, но също така няма и да Ви попречим да изпълните Вашата мисия – мисията, която Ви е била поверена от Боговете, когато са Ви белязали със Знака на Източника. Ще продължавате, прочее, да поемате рискове! Ще разглеждаме внимателно Вашите бъдещи операции и ще Ви изпращаме да затваряте със своя Божествен Знак Портите на Ада! Сега знаем, че Вие можете да го направите. Ще го направите ли?
Шестнадесет двойки очи пронизваха мозъка ми. Погледнах Рудолф Хес – един почти баща за мен, – как бих могъл да му откажа? А Конрад Тарщайн, моят Хиперборейски Наставник, Мъдрецът, който ми разкри толкова тайни – какво не бих дал на него, който не се нуждаеше от нищо, нито молеше нещо за себе си? И останалите Посветени – Тайните Строители на Новата Германия, Водачите на Черния Орден SS: да откажа нещо на тях би означавало да откажа да служа на Родината. В онзи момент, Neffe Артуро, отговорът ми можеше да бъде само един:
– Хайл Хитлер! – извиках и повдигнах дясната си ръка, за да потвърдя окончателно. Отговорът ми, Neffe – и това го разбираха всички – беше една клетва, един обет на Рицаря SS.
Когато всички се оттеглиха половин час по-късно и на „Грегорщрасе 239” останахме само домакинът, Рудолф Хес и Аз, ние се сбогувахме с Тарщайн и потеглихме с „Мерцедеса”. Също като преди Аз карах, а Рудолф Хес оставаше на задната седалка. Копнеех да поздравя Илзе и мислех, че ще отиваме към къщата на Рудолф, но той ме спря веднага: „Към Хотел „Кайзерхоф””. Погледнах го в огледалото за обратно виждане, без да разбирам.
– Не се ли досещаш кой ни очаква там? – попита той, усмихвайки се шеговито. Потръпнах, докато питах:
– Татко?
– Да, Курт. Баща ти лично. Барон фон Зюберман пристигна специално от Египет, за да поговори с изплъзващия му се син.
– О, каква радост! Каква радост! Още не мога да го повярвам. Ти му съобщи, нали? Кажи ми истината, Taufpate?
– Е, да. Аз го уведомих, когато узнахме, че се намираш в открито море, за да може да пристигне 20 дни по-късно в Берлин. И това го направих, без да губя нито миг. Какво лошо има в това? Хубаво е баща ти да те вижда поне веднъж в годината. Или след края на една операция, в която за малко да изгубиш живота си. Одобряваш решението ми, нали?
– О, да, Taufpate! Направил си ми най-добрия подарък, който бих могъл да очаквам.
Онази беше една от най-хубавите нощи в живота ми. С татко, Рудолф, Илзе и малкия Волф-Рюдигер[5], в Берлин, през януари 1939 г., Светът изглеждаше, сякаш е в ръцете ни. Все още си спомням, че по време на вечерята татко съобщи, че дъщеря му се е омъжила за един германо-аржентински инженер и че те скоро ще заминат, за да се установят в Аржентина, където Сигнагелови притежаваха една винарна. И също, че Рудолф обяви, че през следващите дни Аз ще бъда повишен в йерархията на SS с чин Щандартенфюрер, прескачайки така междинния чин на Оберщурмбанфюрер. Щях да бъда, каза той, един от най-младите Щандартенфюрери или Полковници на Waffen SS.
[1] Нем. Lustgarten – “Градина на насладите” – парк на Музейния остров в централен Берлин (бел.прев.).
[2] Канцлерството на Райха (бел.авт.).
[3] Нем. Stellvertreter – „Заместник” (бел.авт.).
[4] Псевдонимите на Посветените от Черния Орден съответствуват на латинските имена на съзвездията: Aquila – “Орел”, Leo – „Лъв”, Serpens – „Змия”, Draco – „Дракон”, Corvus – „Гарван”, Pavo – „Паун”, Cygnus – „Лебед”, Phoenix – „Феникс”; и също Lupus – „Вълк” и Unicornis – „Еднорог” (бел.прев).
[5] Синът на Рудолф Хес, на две години (бел.авт.).
Коментари
Публикуване на коментар