Книга Трета
Глава ІIІ
Размишлявах сериозно върху предупрежденията на Белисена за опасностите, свързани с търсенето на нейния син. В светлината на нейното психично разстройство и последвалото й убийство тези предупреждения придобиваха могъщо красноречие, което не бях склонен да подценявам. Затова реших да действувам решително, но предпазливо.
Вече бях получил цялата полицейска информация за случая и почти не хранех съмнения, че мистериозните убийци на Белисена са били Безсмъртните Бера и Бирса: всички данни за престъплението посочваха това. Единствено същества като Тях биха могли да влязат в нейната херметически затворена килия и да я екзекутират ритуално. И най-поразителното от тези доказателства представляваше въжето с медальоните: явно бе, че „златото от Испания” на медальоните произлиза от Тарсис – от древните мини на Тартесос; и че косата на въжето, „боядисана с разтвор на вар”, е принадлежала на злощастните тартесянски Враи – онези, които били убити от Бера и Бирса, когато спасявали Меча на Мъдростта и с чиято кръв Безсмъртните написали присъдата: „наказанието за тези, които обиждат Йах ще дойде от Глигана”. Несъмнено Те считаха, че е приключил един цикъл, че е било изпълнено едно хилядолетно отмъщение и може би отново вярваха, че е изтребен Домът на Тарсис, за да употребят такава знаменателна форма на екзекуция: да убият последната Врая с косата, която са отрязали от една от първите Враи – зловещ трофей, който сега Те връщаха с демонична логика. И каква Мистерия се криеше в силите на Бера и Бирса, в тяхното невероятно владеене на Времето! Защото от полицейския доклад се заключаваше ясно, че тази коса не е пострадала от хода на времето: косата на въжето в действителност е била все още жива – като наскоро отрязана от една човешка глава, от една глава от Бялата Раса, – когато то е било сплетено, за да се използува за убийството; и по никакъв начин то не разкриваше две хиляди и двестата години, изминали оттогава. Къде, – дори самото мислене на този въпрос ме изпълваше с безпокойство! – къде я бяха пазели досега, без тя да остарее? Навярно в самата Преизподня, в която Те обитаваха и която Белисена Вилка наричаше Чанг Шамбала? Да. По всяка вероятност това беше правилният отговор: косата идваше от техните Прокълнати Обители, където Времето не тече и Те също не остаряват.
Вече бях решил да се изправя срещу опасността и трябваше да потегля колкото се може по-скоро. Но първо исках да си изясня окончателно въпроса за надписите върху златните медальони. И за тази цел никой не би могъл да ми бъде по-полезен от професор Рамирес. Отправих се, прочее, към неговото местопребиваване.
Спрях автомобила на площада на Университетското Градче и се отправих към Факултета по Антропология в търсене на професор Рамирес. Той беше много зает с извършването един превод, но любезно ми отдели внимание.
– Какво Ви води отново при мен, д-р Сигнагел; друго бълнуване на кечуа на Вашите пациенти? – пошегува се той.
– Не, Професоре, този път става на дума за не-американски езици. Намерих в една стара книга една хартийка с тази рисунка – излъгах хладнокръвно – и поисках да се консултирам с Вас относно нейните надписи. – Подадох му рисунката, която бях направил на зловещото златно украшение.
Пробляснаха малките сиви очички и за миг изглеждаше, че той действително ще се заинтересува; но незабавно прие отново лаконичния вид, който бе характерен за него. Нищо не можеше да смути стария ерудит, тачен от университетите на половината свят.
– Това е най-гротескната лингвистична комбинация, която съм виждал. За някаква шега ли се касае, Сигнагел? – попита с недоверие.
– Не зная. Донесох Ви го така, както го намерих, – казах, без да преувеличавам много.
– Е, ако не е, то прилича! Еврейски и Келтски! Хайде, Артуро; това или е една шега, или става на дума за нещо много, много сериозно. Като начало думата hvhi е прочутият тетраграматон или четирибуквеното име на Бог, притежаващо чудовищно могъщество съгласно Кабалистите, което се чете повече или по-малко като „YHVH”, където „Н” са буквите, които могат да приемат звука на гръцката „ЕТА”, т.е. подобен на испанското „Е”. Що се отнася до hnib, нейният превод е „Бина” и означава „Разум”, но не какъв да е разум, а „Върховния Разум” – Разума на Бог, по-точно Разума на YHYH Елохим: за еврейската Кабала Бина е един от десетте Сефирот или Аспекти на Единния Бог.
Колко познати и изпълнени със смисъл ми се сториха тогава тези обяснения на професора, след като ги поставях неизбежно в рамките на писмото на Белисена Вилка и нейната страховита смърт. Но професорът продължаваше:
– Фразата „ada aes sidhe draoi mac hwch” е без съмнение на древен келтски или някой от неговите множество диалекти. Келтският език еволюира от индоевропейското дърво в два клона; единият – континентален – дава Галския; другият – островен – се разделя на свой ред на два подклона: 1во. гойделския или древния ирландски – баща на ирландския и шотландския келтски; и 2ро. британския, който дава бретонски, уелски и корнуелски. Бих казал, че тези думи принадлежат на древния ирландски, такъв, какъвто той се явява в сагите „Песента на Марзин” или в поемите на барда Талиесин, писани през V век.
Любопитно е, че Марзин (на уелски Мърдин и деформирано в германските езици – „Мерлин”) е бил Друид, също както Талиесин, и във фразата, която Вие сте ми донесли, се намеква именно за Друидите: „Draoi” означава Друид на келтски. Пълната фраза би била „Победа на Божествения Друид, Син на Глигана”, съгласно следната лексика:
аda = Победа
аes sidhe = Божествен
Draoi = Друид
maс = Син
hwch = Глиган.
– Драги ми д-р Артуро Сигнагел, – професорът ме гледаше втренчено, – какво знаете за Друидите?
Въпросът не ме хвана неподготвен, тъй като самият Аз размишлявах ускорено за това от самия момент, в който професорът завърши своя превод.
– Зная много малко: – казах – че са образували един вид Свещеническа Каста при древните келти, че са практикували магия и гадателство... Мисля, че са били прочути като Мъдреци и че въпреки езическия си произход са притежавали доста развит морал. – Всичко, което знаех за Друидите или Голените, произлизаше от писмото на Белисена Вилка и моето мнение за Тях, естествено, не можеше да бъде по-лошо. Но не знаех какво понятие имаше за тях професор Рамирес и се опитвах да не се издам, осъждайки ги категорично. – Мисля, че те са изчезнали с приемането на християнството от келтите, – завърших наивно.
Професорът се усмихна с насмешка:
– Седнете, Сигнагел, защото това ще бъде дълъг разговор! – Той стана и след като заключи офиса, ровичка няколко минути в богатата си частна библиотека. Избираше книги оттук и там, сумтейки от задоволство, когато намираше някоя, която се бе съпротивлявала за повече от 30 секунди. Накрая, вземайки една папка от един архив, той се разположи в своя стол.
– Вижте, докторе, – започна професорът със сериозен тон, – ще Ви кажа откровено: ако беше някой друг, който ми бе донесъл тази рисунка, без съмнение щях да го изгоня с ритници. Но познавайки Ви като сериозна личност, ще Ви доверя моите мисли, тъй като нещо ми подсказва, че зад тази наивна рисунка се крие друго нещо.
Усмихнах се на сигурната интуиция на професора.
– Като начало, нека припомним, че най-добрата етимология изглежда да е Druvid – дума, която се разлага на Dru = „нещо в себе си” или „такова нещо” и vid = „познавам”, което би дало „познавам нещата в себе си”. Друидът ще бъде тогава „този, който познава нещата в дълбочина”; но едно по-древно значение ги нарича „Този, който познава истината”. Не бива да се изненадвате, Артуро, че знаете малко за тях, тъй като макар Друидизмът да е бил една институция при древните келти и мнозина класически автори да ги споменават, техният произход и Доктрина остават най-тъмна мистерия. Някои от тези писатели, които ми идват на ум, са например Юлий Цезар, Посидоний, Цицерон, Диодор Сицилийски, Страбон, Плиний, Тацит, Лукиан, Светоний, Диоген Лаерций, Ориген и др.
Никой не хвърля достатъчно светлина върху тях и това, според мен, е по три причини: 1во. защото тяхното учение е било устно; 2ро. защото тяхното учение е било инициатическо; 3то и основно – защото най-заинтересуваните в укриването на всичко, което се отнадя до „Друида”, са били самите Друиди.
По отношение на Вашата преценка, че те са съставлявали един вид „Свещеническа Каста”, ще Ви кажа, че не изглежда да са били нито едното, нито другото. Не са образували каста, а един Орден; и не са били „Свещеници”, тъй като не са изпълнявали публично ритуалите на един Култ, както би трябвало, за да заслужават това определение. Но фактът, че не са отслужвали един Култ публично не означава, че не са притежавали такъв и не са го практикували тайно в гъсталака на горите, близо до хилядолетните мегалитни конструкции, които Те са адаптирали за тази цел. Да, д-р Сигнагел. По тази точка сте напълно прав: Друидите са били Свещеници; и то от най-лошия вид, който е бил известен в Историята на Човечеството.
Вие също така вярвате, че те са били „Мъдреци и са имали доста развит морал”. Е, относто тяхната „Мъдрост” има малко съмнения, тъй като са владеели всичките аспекти на келтското знание. Затова пък, що се отнасят до морала да Друида, мненията са противоречиви; един генерал-педераст, какъвто бил Юлий Цезар (100 – 44 г.пр.Р.Хр.), ги намирал за приятни и дори изпратил Друида Вивициан в Рим като Посланик. Но по моралния аспект бъдещият консул оставял много да се желае; затова пък Страбон (60 г.пр.Р.Хр.) – знаменит гръцки географ, съвременник на предходния – споменава деяния с изключителна жестокост, „които са противни на нашите обичаи”, и разказва как Друидите извършвали гадания, „четейки” дълбоките мъки на една жертва, пронизана в гърба. Те също обичали човешките жертвоприношения, които изпълнявали, вкарвайки жертвите в една огромна фигура от ракита, която сетне запалвали.
Друидите „считали за дълг да покриват олтарите си с кръвта на своите пленници и да се допитват до Божествата в човешките вътрешности” – пише Тацит.
Професорът продължи доста време, четейки ми цитати от различни автори, гръцки и латински, едни превъзнасящи тази или онази добродетел, други открито осъждащи друидската злина. Не ми убягваше това, че тези, които „осъждаха” Друидите, също бяха езичници, поради което големи ще да са били техните извращения, способни да впечатлят хора, свикнали с всичките варварщини на своите съответни Епохи. Лингвистичното обяснение, което бях дошъл да потърся от ерудицията на професора, беше вече задоволено. Но този човек се бе заел да ме наставлява относно Друидите, разкривайки ми каквото знаеше за тях и Аз не можех да бъда толкова неучтив, че да откажа да го изслушам, въпреки че беседата му повтаряше теми, вече изложени повече от достатачно в писмото на Белисена Вилка. В края на краищата откритието, че и други знаеха част от тези истини, можеше само да ми вдъхне увереност и да ме успокои относно душевното здраве на покойната Посветена.
– Както вече Ви казах, – продължи професорът, – не съществуват документи от келтски произход, до които да можем да се допитаме, с изключение на сагите, събрани от д’Арбуа де Жубенвил през ХІХ век, много богати на традиционни елементи от келтите от „Иверзóн” или Ирландия. От тях се уверяваме в голямото могъщество на Друидите, които способствуват последователните келтски нашествия (Фир Болг или келтите от Белгия; Фир Домнан и Фир Галоа или галите, шотландците и уелсците) в Ирландия, обитавана дотогава от Фоморите – гигантски същества – и Туаха де Данан, Божествените Хиперборейци. В повече от един случай келтите разгромяват Гигантите Фомори, които изтребват, а сетне успяват да прогонят и Туаха де Данан, въпреки техните магически сили. Работата е там, че Друидите владеели силите на природата, сякаш имали подкрепата на самия Сатана. Те предизвиквали дъждове, електрически бури и мъгли; развълнували или успокоявали морята; правели „да се явят” чрез материализация красиви жени или страховити чудовища; и пр.
По времето на нашествието на Уелсците, техният вожд – Друидът Амергин – извършва следния ритуал: поставяйки десния си крак на земята, която ще завладява, той изрича:
Аз съм Вятърът, който духа над водите на Морето.
Аз съм Вълната, която се разбива в Скалата.
Аз съм Гърмът на Морето.
Аз съм Еленът и Бикът със Седемте Рога.
Аз съм Лешоядът в Клисурата.
Аз съм Сълзата на Слънцето.
Аз съм Най-Красивото от Цветята.
Аз съм Дивият и Дързък Глиган.
Аз съм Сьомгата в Езерото.
Аз съм Езерото в Равнината.
Аз съм Гласът на Мъдростта.
Аз съм Копието, което се размахва в Битката.
Аз съм Богът, който издишва Пламък в Главата.
Сетне Друидът Амергин произнася следните седем въпроса:
Кой просвещава Събранието в планината?
Кой обявява Дните на Луната?
Кой посочва мястото, където ще залезе Слънцето?
Кой води Бика на Дома на Техра, Бога на Морето, и го затваря?
Кому се усмихва Бикът на Техра?
Кой разрушава Каменните Оръжия от хълм на хълм?
Кой върши всички тези чудеса, ако не Филидът?
Призови, о Народе на Морето, призови Друида,
за да може той да направи магията за Теб.
Защото Аз, Друидът,
който подрежда буквите
на Свещената Азбука Огам,
Аз, който давам Мир на сражаващите се,
ще се приближа до Извора на Елфите,
търсейки покорния човек,
за да можем заедно да направим
най-страховитите магии.
Аз съм Вятърът на Морето.
Това, Артуро, е могъществото на Магическото Слово на тези Друиди-Филиди (Филид = Бард): силите, освободени с предходната пантеистична поема, позволяват сетне да се спечели една битка срещу Божествените Туаха де Данан, които имали летящи коли и лъчи на смъртта, но били напълно безсилни пред черната магия на Друидите.
Професорът обясняваше с жив ентусиазъм, но Аз продължавах да мисля за осмия стих на Амергин, където се казва: „Аз съм Дивият и Дързък Глиган”. Не можех да не го свържа с надписа на съдбовния медальон: „Победа на Божествения Друид, Син на Глигана”. Посочих това на Професора.
– Натам отивах, Артуро. Главните символи на Друидите били два: глиганът и четирилистната детелина, които те поставяли бродирани на своята бяла туника. При келтите глиганът и мечката символизирали съответно могъществото на Друида и на Воина. Някои ерудити като Рене Генон се опитват да сравняват тези два символа на Властта с кастите на Брахманите и Кшатриите в Индия, т.е. на Свещениците и Воините, вземайки предвид дълбокото значение, което глиганът и мечката имат в индоарийската традиция. Но това е грешка, тъй като Друидите никога не са образували каста (нито пък е имало касти при келтите) и защото смисълът, придаден от тях на глигана (прастар хиперборейски символ), е бил обагрен с един материализъм, какъвто той не притежава ни най-малко в Риг Веда, където фигурира като третото от десетте проявления на Вишну в настоящия цикъл на живота или Манвантара. Като че ли Друидите са „обърнали” смисъла на символа, превръщайки глигана – изразяващ Изначалната Духовна Власт, присъща на Царската Функция, – в една репрезентация на Проявената Светска Власт, която е характерна за Свещеническата Функция. Относно древната, оставаща и до днес тайна Мистерия на глигана и мечката, има много да се говори, но ние ще се отклоним от нашата тема; нека се върнем по-добре към сагите, събрани от Жубенвил.
Както се знае, Друидите са наложили на келтите азбуката Огам от двадесет знака – петнадесет съгласни и пет гласни, – наречена Бет-Луис-Нион по трите първи букви B-L-N. Също така, д-р Сигнагел, видният митолог Робърт Грейвс твърди, че „поемата” на Друида Амергин е била деформирана в последователните профанически преписи с цел да се скрие нейният езотеричен смисъл, но че същият е бил първоначално свързан не само със свещената азбука Бет-Луис-Нион, но и с Календара на Дърветата, който Друидите също употребявали. Естествено, за да „съвпадне” Песента на Амергин със свещената азбука, е необходимо да се разместят нейните стихове по следния начин:
Казва Друидът, Гласът на Бог: | Букви на Огам и Дървета на месеца: |
Аз съм Еленът и Бикът със Седемте Рога. | (B) Бет/Бреза (24.ХІІ. – 20.І.) |
Аз съм Езерото в Равнината. | (L) Луис/Офика (21.І. – 17.ІІ.) |
Аз съм Вятърът в Морето. | (N) Нион/Ясен (18.ІІ. – 17.ІІІ.) |
Аз съм Сълзата на Слънцето. | (F) Феарн/Елша (18.ІІІ. – 14.ІV.) |
Аз съм Лешоядът над Бездната. | (S) Саил/Върба (15.ІV. – 12.V.) |
Аз съм Най-Красивото от Цветята. | (H) Хуат/Глог (13.V. – 9.VІ.) |
Аз съм Богът, който издишва Огън в Главата. | (D) Дур/Дъб (10.VІ. – 7.VІІ) |
Аз съм Копието, което се размахва в Битката. | (Т) Таин/Зеленика (8.VІІ. – 4.VІІІ.) |
Аз съм Сьомгата в Езерото. | (С) Кол/Леска (5.VІІІ. – 1.ІХ.) |
Аз съм Гласът на Мъдростта. | (М) Мин/Лоза (2.ІХ. – 29.ІХ.) |
Аз съм Най-Жестокият Глиган. | (G) Горт/Бръшлян (30.ІХ. – 27.Х.) |
Аз съм Гръмът на Морето. | (NG) Нгетал/Тръстика (28.Х. – 24.ХІ.) |
Аз съм Вълната на Морето. | (R) Руис/Бъз (25.ХІ. – 22.ХІІ.) |
Кой освен мен познава Тайните на Долмена от Неодялан Камък? | 23 декември |
В своята книга „Бялата Богиня” Робърт Грейвс дава едно обобщение относно значението на всеки месец от Друидския Дървесен Календар. За месеца на Бръшляна, който съответствува на Буквата Горт (G), той казва следното: „G, месецът на Бръшляна, е също така месец на глигана. Сет, слънчевият египетски Бог, преобразен като глиган, убива Озирис на Бръшляна, любимия на Изида. Аполон, гръцкият Бог-Слънце, преобразен като глиган, убива Адонис или сирийския Тамуз, любимия на Богинята Афродита. Фин МакКул, преобразен като глиган, убива Диармуд, любимия на ирландската Богиня Гроня (Грейн). Един непознат Бог, преобразен като глиган, убива Амей, Царя на Аркадия и почитател на Артемида, в неговото лозе в Тегеа, а според несторианската книга Gannat Busamé („Градина на Насладите”) критянският Зевс умрял по същия начин. Октомври бил сезонът на лова на глигани и също сезонът на оргиите на басаридите или вакханките, увенчани с Бръшлян. Глиганът е животното на смъртта и „падението” на годината започва през месеца на глигана”.
Функцията на Друида е добре обобщена в поемата „Плячката от бездната”, където Талиесин казва „Аз съм Бард, Аз съм Водач, Аз съм Съдник”. Бард бил Друидът, отдаден на изкуството и музиката; Водач бил Оватесът – Друид, отдаден на науката; Съдник бил Друидът-dheacht (т.е. Друидът-чародей, маг), чието могъщество му позволявало да влияе върху келтските Крале и да налага своя закон. Забележи, Артуро, колко странно и противоречиво звучи това, че законодателят на един народ не е расов член на този народ и въпреки това бива приет „доброволно” (?) от тях. Защото Друидите не са били келти, въпреки всичките опити да се фалшифицира Историята, които са били направени в този смисъл. Навярно малко светлина върху това се получава, разглеждайки откриването на фризийския ръкопис „Оера Линда”. В този документ, написан с руни, се разказва древната история на Фризийския Народ, който, както изглежда, е един остатък от „Атландия” – една атлантска колония, разположена в северна Европа срещу Великобритания преди около 5000 години. Не става на дума за легендарната Атлантида, спомената от Платон, която е съществувала преди 12000 години; но също като нея Атландия претърпяла един катаклизъм. – Професорът отвори папката и след като разлисти стотици фотокопия, сред които разпознах „Ръкопиците от Мъртво Море, факсимиле, издание на ЮНЕСКО”, извади едно фолио, написано на рунически език, което беше копието на „Оера Линда”. Заедно с него имаше един превод на английски, направен и коментиран от Робърт Скрътън през 1977 г., озаглавен „The Other Atlantis” [1]. От последния текст той прочете, за мое любопитство, следното:
„От „Оера Линда” може да се заключи, че някои бежанци от потъналата Атландия са стигнали до общата зона на Нидерландия и Дания, населени вече от атландски колонисти поне от 4000 година пр.Р.Хр. Те се установили там и се свързали със своите роднини, които като пирати, моряци и търговци, били поддържали връзка с родината-майка и с различните места по света, колонизирани от атландците.
След известно време потомците фризи записали разказите за родината-майка, нейните хора, нейната история, нейната религия и нейния закон. Докато едно поколение следвало друго, някои от най-древните писания се изгубили, докато други се обобщавали и се добавяли нови глави към историята на този народ. Така те се превърнали в дневника на един обновен и модернизиран народ – в една свещена истина за фамилията, която я притежавала.
Тези обобщения и добавки продължили да се правят от потомците на Атландия до 1256 година от нашата Ера, давайки по този начин, доколкото се приема автентичността на ръкописите, свидетелство за историята на един народ в продължение на 3000 или 5000 години: един документ без паралел в човешката История.
Нищо не е било добавяно след 1256 г. – дата, в която Хидо Овер де Линда от Фризия копирал целия съществуващ материал върху една нова хартия, направена на основата на памука, който арабите били донесли в Испания и който започвал да се употребява в цяла Европа.
Окончателното копие преминавало от едно поколение на фамилията към друго до 1848 година – дата, в която една жена, Аафйие Мейлхоф (по рождение Овер де Линден), я дала на своя племеник Корнелиус Овер де Линден. Последният, който бил корабовладелец в Нидерландските Корабостроителници на Хелдер, решил накрая, че доктор Еелко Вервис, библиотекар в Провинциалната Библиотека на Лееварден във Фризия, ще копира документа.
Написаното – с всичките изводи, произлизащи от него, – станало обществено достояние”.
Професорът продължи да чете коментариите на Робърт Скрътън, преглеждайки експертизите, правени на „Оера Линда” до наши дни. Защото, въпреки че почти не съществуват съмнения относно нейната автентичност – поне до 1256 година, – мнозина отказват да я приемат като исторически документ, тъй като хилядолетната книга, хвърляйки светлина върху митологичните епизоди от Историята, си създава яростни противници.
Слушах го очарован, докато професорът продължаваше неумолимо:
– Добре, да се върнем към нашето. В един от фризийските ръкописи, където се разказва за борбата, която водели хората от Фризия (бели) с нашествениците Маджари (жълти) 2000 години пр.Р.Хр., се намира историята на Нееф Теунис – един фризийски моряк, който тръгва от Дания и плава до Средиземноморието с идеята да постъпи на служба при Царете на Египет. „В най-северната част на Средиземно море, – казва „Оера Линда”, – има един остров, близък до брега. Те дойдоха там и поискаха да го купят, относно което се свика един общ съвет.
Бе поискан съветът на Майката и тя желаеше да ги види надалеч, поради което не видя вреда от това; но когато сетне видяхме грешката, която бяхме сторили, нарекохме острова Меселия (Марсилия). Веднага ще се види основанието за това.
Голените – име, което получиха Свещениците-мисионери от Сидон – бяха забелязали, че земята е рядко населена и отдалечена от Майката”. – Ще Ви поясня, Артуро, че както в „Оера Линда”, така и в много традиционни нордически саги, терминът „Майка” се използува, за да се обозначават най-общо Жриците на Култа на Огъня. – „С цел да направят едно благоприятно впечатление, Голените се наричаха на нашия език „Следовници на Истината”, но по-добре да се бяха нарекли „Които не притежават Истината” или накратко Triuweden, както по-късно ги нарече нашият морски народ. Когато се бяха установили добре, техните търговци разменяха техните красиви оръжия от мед и всякакъв вид украшения срещу нашите оръжия от желязо и кожи от диви зверове, каквито изобилствуваха в нашите нордически страни; но Голените празнуваха всякакъв вид гнусни и чудовищни празници, които обитателите на брега разпространяваха с техните развратни жени и сладкото си отравящо вино. Ако някой от нашия народ се държеше по такъв начин, че животът му се намираше в опасност, Голените му даваха убежище и го изпращаха във Фонизия, т.е. Палмовата Земя (Финикия). След като се бе установил там, те го караха да пише на своето семейство, приятели и познати, казвайки, че страната била толкова хубава и хората толкова щастливи, че никой не можел да си състави представа за нея. Във Велика Британия – наказателна атландска колония – имаше много мъже, но малко жени. Когато Голените узнаха това, те докараха момичета отвсякъде и ги раздаваха на британците за нищо. Но всички тези жени служеха на техните цели да крадат деца от Вр-Алда, за да ги дават на лъжливите богове”.
(В „Оера Линда” Бог е наричан Вр-Алда. Но този Фризийски Бог в някои разкази е алтернативно или Демиургът Йехова-Сатана, или Непознаваемият Хиперборейски Бог. Объркването възниква, както може да се предполага, поради на падението в екзотеризма, което претърпяват с течението на вековете Фризийците, също както и други народи, оцелели от атлантската катастрофа.)
Относно тази част на „Оера Линда” Робърт Скрътън коментира: „Triuwidenили Druviden може да се счита за произход на името „Друиди”, докато „Голен” е друга форма на „galli”, т.е. гаулите от Финикия”. Както виждате, приятелю Артуро, този невероятен документ връща с множество векове назад сведенията за Друидите, – които сега биха били „тези, които не притежават Истината”, – карайки ги да произлизат от Близкия Изток, потвърждавайки така презумпцията, която винаги е съществувала относно техния не-келтски произход.
Сега остава да се узнае... – Слушате ли ме, Артуро?
Бях останал парализиран минути по-рано – точно когато професорът четеше „Оера Линда” и произнесе думата „Голен”. Кървавите преследвачи на Дома на Тарсис, които Белисена Вилка наричаше „Голени”, бяха определено „Друиди”. Това вече го знаех, защото се подразбираше от писмото; но тук професорът ми показваше, че това не представлява никаква тайна, че съществуват документи и достатъчна информация за онези проклети Свещеници. Само моето невежество за Историята и за най-неясните персонажи в Историята беше причинило усещането за странност, което изпитвах когато четях писмото и узнавах интригите и плановете на Голените. До такава степен, че неведнъж – и сега се разкайвах за това! – се усъмнявах в здравия разум на Белисена и отричах фантастичната реалност на Голените.
– Да, Професоре, слушам Ви, – отвърнах, боейки се да не го обидя.
– Сега остава, – повтори търпеливо той, – да се узнае дали действително е ставало на дума за Финикийци, тъй като през онази Епоха Сидон е бил един извънредно космополитен пристанищен град.
Разбирах въпроса, който поставяше професорът, но за момента не ме интересуваше да задълбавам в тази посока, предвид всичките детайли, предоставени от Белисена относно еврейския произход на Голените. Вместо това един различен въпрос се стремеше да излезе от моята уста: трябваше да науча какво знаеше професорът относно настоящето на Голените.
– Професор Рамирес, извинете ако Ви прекъсвам, но има ли Друиди в тази Епоха? – запитах страстно.
Старият професор въздъхна примирено.
– Задавате ми един много конкретен въпрос и ще се опитам да Ви отговоря по също такъв начин; но разберете, че не е лесно и ще трябва да Ви посоча други предварителни факти, за да можете да съдите за себе си валидността на моя отговор: защото макар да има келтистки общества и автори, отдадени на изучаването на друидизма, касае се само за историци или дилетанти, а не за действителни Филиди. Истината тогава ще трябва да се търси на друго място.
В продължение на няколко столетия друидизмът изглежда е бил затъмнен, особено (както правилно казахте в началото на нашия разговор) след приемането на християнството от келтските народи. Това приемане е доста ранно, тъй като Свети Патрик обръща Ирландия в католицизма между 432 и 463 година. Келтските народи от Галиите се намирали през онази Епоха под владичеството на германски династии, които във всички случаи приемали арианското християнство – доктрина, изработнена от либийския епископ Арий през 318 г. и осъдена като еретическа от Никейския Събор от 325 г. Отец Льорка в своя монументален Учебник по Църковна История казва, че според Арий: „няма повече от един-единствен Бог, вечен и неизповедим. Словото – Христос – не е вечно, а сътворено от нищото. Затова то е истинско създание, много по-превъзходно от останалите; но не единосъщно с Отца. Следователно то не е Бог”.
Тази доктрина нападала католическото „Тайнство” на Троицата, поради което била свирепо преследвана от Римските Папи.
Както и да е, сигурното е, че обръщането към католицизма на арианската аристокрация, се стоварило върху келтския народ, който трябвало да приеме новата догма, както преди това бил приел арианството, т.е. чрез налагане.
Визиготското кралство на Испания става католическо от вечерта до заранта на ІІІ Толедски Събор от 589 г. с обръщането на Крал Рекаред от Свети Леандър. Но окончателният преход към католизацията на келтска Галия вече бил направен от неизвестния франкски Крал Хлодвиг, който след като се покръства в 496 година, се превръща в един инструмент за мисионерското завоевание на Църквата.
Би могло да се помисли, че Друидите – от толкова свирепото им противопоставяне на Хиперборейските Богове Туаха де Данан в Ирландия – е трябвало да организират отбрана срещу новата (лунарна) вяра, която измествала древния (соларен) келтиберийски култ на Бога Белен (почитан в Гърция също като Аполон) и на Богинята-Майка Белисана. Но нищо такова не станало, тъй като Друидите убедили народа в изгодата от приемането на християнството и самите те станали християни. Друиди-християни? Познавачи на окултните закони на материалната природа, притежаващи една тайна демонична Наука – вярвате ли, че те са приели християнството, подчинени от тази религия?
Професорът ме гледаше напрегнато.
– Така, както поставяте нещата, – отвърнах, – тези покръствания ми напомнят онези на мараните, т.е. онези евреи, които, принудени да избират между това да станат католици или да умрат, приемали първото, преструвайки се, че практикуват новата вяра в продължение на години (или векове, ако вземем предвид, че има марански фамилии, които дори до днес водят двойнствен живот), но поддържайки тайно ритуала и еврейските си обичаи.
– Хубаво, д-р Сигнагел! – изръмжа професорът. – Именно това имах предвид; едно престорено покръстване като това на евреите-марани. Ако разгледате въпроса, който Ви зададох преди, когато Ви прочетох текста от „Оера Линда”, който описва Друидите като произлизащи от Сидон във Финикия, ще разберете, че има и други подозрителни сходства.
Професорът не преставаше да ме изненадва със своята острота, поставяйки нещата по такъв начин, че – както в диалозите на гръцките Софисти – отговорите изникваха спонтанно у събеседника на Философа.
– Да, – отвърнах, преструвайки се на изненадан от последиците, които отгатвах, – връзката се оказва безспорна, Професоре: Евреите и Друидите са произлезли от Близкия Изток!
Съпроводих този коментара с изразително кимане с глава. Този жест стимулира професора да продължи и докато разтърсваше рязко с една ръка книгата „Мистерията на Тамплиерите”, той говореше с убедителен тон:
– Големият келтист Луи Шарпентие, автор на тази книга и краен защитник на Голените и Тамплиерите, потвърждава това с добре обосновани изследвания: Друидите се укриват в Католическата Църква. Възможността е донесена от Свети Бенедикт – персонаж с голяма мъдрост и святост, който при основаването на Бенедиктинския Орден с един устав, който превъзнася труда и молитвата („Ora et Labora”), подтиква същата към спасяването на гръцката и римска Култура, заплашена от смърт поради упадъка на Римската Империя, варварството и невероятното невежество на Папите.
Точката на контакт се създава със Свети Колумбан – един Филид от Ирландия, отдаден изцяло на обръщането на келтските народи в католическата религия. Луи Шарпентие не може да скрие възхищение си от друидското проникване, като казва: „ ... Свети Бенедикт умрял в 547 г. – седем години след раждането на Свети Колумбан. Бенедикт бил съхранил класическото съкровище за християнския свят; на същия този християнски свят Свети Колумбан щял да даде съкровището на келтите”.
Свети Колумбан бил християнин от Ирландия – страна, която била приела християнството много скоро, без повече или по-малко бруталните налагания на римските Императори, нито тези на варварите, които се наричали римляни, както било станало във всички други келтски страни с друидско минало. Може да се каже, без да се изпада в грешка, че християните от Рим и тези на Хлодвиг били направили християнството в Галиите омразно.
Ирландия не познавала Рим, нито варварите, и това обяснява това гладко приемане на християнството.
Също така много неща не се знаят за Друидите; но лекотата, с която те приемат една определена форма на християнството, изглежда ги поставя в духовно отношение много близко до него. Нищо от новото откровение не било чуждо за тях: нито Божественото единство, нито един несътворен Бог, който обгръща Вселената във всичките й форми, нито Божеството в Три Лица, нито един Бог, роден от Дева, нито въплътеният Бог, нито разпнатият Божествен Човек, нито възкресението, нито безсмъртието на Душата, което те вече проповядвали...”.
„Свети Бенедикт в последните си часове извикал: „Виждам Троицата, и Петър и Павел, и Друидите и Светиите...”.
„Целият келтски народ, следвайки Друидите, се хвърлил в християнството”. „Ирландия, която била избегнала римското завоевание и сетне арабските завоевания, останала християнска, но, ако може така да се каже, „друидичиески”.”.
Несъмнено професор Рамирес знаеше как да подкрепя своите аргументи с най-адекватните текстове, помислих с възхищение.
– Около тези събития, – продължаваше професорът – се поставя „изчезването” на Друидите в техния традиционен аспект (VІІ век), но се правят спорадични повторни появи през Историята, особено по време на Кръстоносните Походи (ХІ и ХІІ векове), в процесите срещу Тамплиерите (ХІV век), в Ренесанса (ХV и ХVІ век), в утвърждаването на теченията, наричани Просвещение, Свободомислие, Енциклопедизъм и Масонство (ХVІІ и ХVІІІ векове).
Както виждате, те винаги се появяват, свързани с криза или революция, но забележете, Артуро, – единствено във връзка с келтската Раса. Изглежда, че присъствието на Друида има една-единствена цел: да бъде водач на келтите, както пее Талиесин. Днес „келт” не означава много, но спомнете си, че голяма част от Франция и Италия, Португалия, Белгия, Швейцария, Ирландия, Шотландия, част от Испания и 50% от бялата Америка са келтски.
На този етап от разговора (или монолога, би трябвало да кажа, тъй като професорът със своята прецизност не оставяше място за прекъсвания) Аз бях дълбоко впечатлен. Професор Рамирес знаеше по въпроса много повече, отколкото си бях представял в началото на разговора. Реших да продължа с играта и да симулирам голямо изумление. За да действувам убедително, опитах се да поведа диалога към една конкретна област.
– Голямата Еврейска Световна Конспирация мога да я разбера напълно, Професоре, предвид, че целта, обявена от Равините или простите евреи от всички времена, е била Господството над Света и подчиняването на Човечеството на Избрания Народ на Йехова. „Небесният Израил, – казва Талмудът, – има за славна съдба да царува над нееврейските народи”.
Но каква цел преследват Друидите, съхранявайки се през вековете, за да насочват тайно келтите чрез своята прокълната Наука? Не една империалистическа цел, защото келтите никога не са имали Империя, а са установявали конфедерации от племена или народи, чийто упадък започнал с кампанията на „Галската Война”, осъществена от Юлий Цезар. Още по-малко една цел, която да предполага някакъв вид духовна облага за келтите, тъй като вече не се съмнявам, че Филидите са водени от някакво перверзно намерение. Защо го правят, Боже мой, защо?
Опитах се да задам въпроса на професор Рамирес колкото се може по-добре. Той остана замислен една дълга минута и сетне с жест на обезсърчение отвърна:
– Не зная, д-р Сигнагел, – наричаше ме алтернативно „Артуро” или „д-р Сигнагел”, – Само мога да предполагам нещо. Но имайте предвид, това е само една хипотеза! По никакъв начин не бих могъл да я докажа. Ще Ви кажа това, което мисля, но никога не ще го повторя извън този офис и този момент.
Затаих дъх от страх, че професорът ще замълчи.
– Знае се, че еврейското финансово могъщество започва да се развива към края на Средновековието, когато ковачите на ценни метали (почти винаги евреи), видяли се в нуждата да строят сейфове, за да съхраняват златото и среброто на феодалните Сеньори и Благородници, започнали да изпълняват заеми с лихва, използувайки като гаранция тези чужди депозити. Първият ход бил да се издаде един документ, признаван от всички като „елемент на заплащането” – същински книжни пари, – който позволявал да се търгува без необходимостта да се извършват плащания с метални монети. Разбира се, това „откритие” било бързо възприето и използувано по усмотрение от големите търговци и заемодатели в стила на „Венецианския Търговец”, който така блестящо описва Шекспир. Но тайната на обогатяването било несъмнено в лихварството – истинският произход на „Банката”.
През ХVІІ век вече има достатъчно еврейски банки в света, за да им се гарантира една добра порция от Властта; ХVІІІ век, например, вижда възхода на „Дома Ротшилд” – еврейска фамилия, владееща на Банката със същото име, със съдбоносно действие до ХХ век.
Всичко това е известна история, но това, което искам да посоча, е че придобиването на контрола над финансовите средства, довежда неизбежно до една борба за контрол над Държавата. А към края на Средновековието, когато започва тази история, Държавата е Католическата Църква – причина, поради която между ХV и ХХ век борбата за Властта ще сблъсква в множество случаи Католическата Църква и Великия Еврейски Кахал [2].
Тези сблъсъци, понякога ожесточени, би трябвало да са ликвидирали едната от страните, ако в хода на вековете нещо като една невидима ръка не се е намесвало винаги, за да примири двамата опоненти. Изучете Историята, Артуро, и ще видите ясно това, което Ви казвам; когато възникне конфликт от едната страна – дали ще го започне Църквата, Католическите Монарси или Инквизицията и пр. – срещу Еврейската Власт, или от другата страна – дали Еврейската Конспирация ще лансира „Революцията”, „Масонството”, „Марксизма” и пр., срещу Християнстата Власт, – там винаги се появява един примирителен елемент, смекчаващ конфликта, който предотвратява надвисналата битка, разреждайки напреженията. Този елемент – несъзнателен изпълнител – е келтът. Но зад келта се намира истинският подстрекател: Голенът, Филидът, Друидът със своето невероятно могъщество!
Зная, че ще си помислите, че не съм с всичкия си, Артуро; и не мога да докажа това фантастично предположение, което едвам се осмелих да формулирам!
Професорът ме гледаше смутено. Беше явно, че се боеше, че е прекалил и затова очите му се опитваха да проникнат в мозъка ми. И все пак, въпреки неговата предпазливост, хипотезите му оставаха непълни пред величината на Голенските планове, които Белисена Вилка разкриваше в своето писмо: беше сигурно, тъй както считаше професорът, че Голените „посредничат” между Църквата и Синагогата; но беше не по-малко сигурно, че Те преследваха една много по-амбициозна цел: Универсалната Синархия и Световното Правителство на Избрания Народ. Не можах да се сдържа да не се усмихма, наблюдавайки разтревоженото лице на учения. Това го успокои.
– Чрез един дълбок исторически анализ, – продължи той, без да престава да ме наблюдава, – мнозина са предполагали, че една тайна връзка свързва различните Центрове на Световната Власт и се е твърдяло, че съществува една свръхтайна секта, която би могла да бъде Масонството, Б’най Берит (еврейското Масонство), Тристранната Комисия и пр., или коя да е друга организация от този тип, към която да принадлежат всички хора, които държат Властта. Тази хипотеза е прекалено голяма за мен; затова пък, това, което мога да заявя, основавайки се на многогодишно историческо изследване, е че между двата големи колоса – Католическата Църква и Синагогата – съществува една нечестива тайна връзка, за да се изпълни неизказаната цел на Световната Власт. И тази нечестива връзка се осъществява чрез Друидите! Тук имаме част от истината! – почти извика професорът, посочвайки рисунката на медальона. – Но какво е тази хартийка? Нищо, никакво доказателство, само една рисунка без смисъл, направена от един студент, но която съдържа тайната на силите, които движат Света.
– Досещам се от Вашите така показателни аргументи, че сте отговорили утвърдително на моя въпрос, – казах, променяйки разговора и готов да не разкривам нищо относно престъплението, свързано с Белисена Вилка. – Трябва ли, прочее, да заключа, че в наши дни съществуват Друиди?
– Драги ми д-р Сигнагел, на този въпрос навярно е определено да отговорите Вие самият. Дадох Ви достатъчно информация и само ми остава да Ви уверя, че историческото изследване, освен ако не се появи друга „Оера Линда” или не се отвори Частната Библиотека на Ватикана, не ще открие нищо ново за Друидите, – заяви категорично той.
– Защо? – попитах, този път действително изненадан.
– По една много проста, но необяснима причина, д-р Сиг-на-гел, – каза иронично професорът, изричайки почти по букви моята германска фамилия. – Защото между 1939 и 1945 г. специализираните батальони на Waffen SS – елитен германски корпус – изпразват Европа от малкото документи, които е имало относно Друидите.
– За какво са могли от SS да искат тази информация? – запитах с недоверие, защото не ми харесваше посоката, която придобиваше разговорът.
– Това никога не се узна със сигурност. През онези години се вярваше, че документацията е била отнасяна в най-важния център за обучение на SS – Замъка Вевелсбург във Вестфалия, където е имало една специализирана Библиотека по Религия и Окултизъм, съдържаща повече от 50.000 тома. Но след края на войната, част от този ценен материал и „Ограниченият Кръг” на SS (около 250 души, свръхтренирани и свръхсекретни) се изпари като по магия. Вие знаете, – казваше ми Професорът със съучастнически поглед, – всички тези истории за тайни убежища, групата ODESSA, и пр. ... ба! Измислици!
– Да, – потвърдих с един жест и погледнах часовника. Беше 20 часа и 30 минути. Изчислих, че сме прекарали пет часа заедно и почувствувах срам, че злоупотребявам по този начин с ценното време на професора.
– Няма за какво да се извинявате, Артуро, – казваше професорът пред моите извинения. – Това беше един приятен за мен разговор, в който с Вас си припомних нещо от онова, което в други времена занимаваше също и мен.
През онзи летен ден във Факултета оставаха само нощният пазач и почистващият персонал. Излязох в компанията на професор Рамирес и го съпроводих до един от доцентските домове, където той живееше във вътрешността на самото Университетско Градче. И никога повече не го видях... Дано Непознаваемият води Духа му към Източника или Вотан да го отведе към Валхала, или Фрия да му покаже Голата Истина на Самостта, дано сърцето му замръзне завинаги, дано да овладее Врила и да придобие Мъдроста, която толкова бе търсил през своя живот! И най вече: дано да успее да избяга от отмъщението на Бера и Бирса...
[1] Англ. “Другата Атлантида” (бел.прев.).
[2] Кахал (ивр. Qahal, קהל) – теократична организационна структура на древните израилтяни; в по-ново време – име на автономните управления на ашкеназките евреи (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар