Книга Трета
Глава ІI
Откакто майка ми ми предаде куфарчето с писмото на Белисена Вилка до момента, в който взех решението да изпълня нейната посмъртна молба, бяха изминали четири дни. Определено бях прочел писмото за рекордно време, предвид неговата дължина и задълбоченост, като оставах затворен в моята стая и карах да ми качват от време на време някаква храна. Най-сетне една вечер се спуснах тихо с тайнственото куфарче в ръка и седнах сред моите роднини, които се бяха разположили, както им беше обичаят в този час, в предния двор. С наклонена глава и поглед, изгубен в далечината на хълмовете, пребивавах в мълчание дълго време. По време на този интервал никой от тях не ме прекъсна, бидейки свикнали с годините да ме виждат да уча под сянката на гигантския дъб. Само шепотът на вятъра между листата, чуруликането на птиците и звукът от почесването на Кануто съпровождаха моето размишление.
Станах рязко, бутайки настрана циментовия стол от градинския комплект. До лапачосите близо до къщата се намираха моите родители: мама, кърпеща чорапите на моите племенници, и татко, четейки един европейски седмичник, който пристигаше с петнадесет дни закъснение, докато касетата на Анхелито Варгас, превъртана за пореден път, ни обгръщаше всички с песента „Трите ъгъла”.
– Татко, мамо, – казах подчертано, – във вашите семейства имали ли сте предци или роднини, които да следват една служба или занаят по традиция?
– Това беше един много разпространен обичай в Европа, – отвърна замислено татко, – днес, за съжаление, забравен. В моето семейство е имало много лекари като теб, Артуро, и дори аптекари като моя баща, но без това да бъде закон, тъй като сме имали също и добри земеделци като мен: хо, хо, хо! – засмя се баща ми на собственото си остроумие.
Затова пък фамилията на майка ти, – продължи по-спокойно той, – действително има една традиция в култивирането и производството на захар. Ти знаеш, че се запознах с нея в Египет, когато баща ми – там през 35-та година – реши да отвори нови пазари за търговията на танин, предвид, че текстилната промишленост на Европа и Америка функционираше, подчинена на строги монополи. Баща ми възнамеряваше да продава танин на процъфтяващите арабски и турски текстилни промишлености, заради което той предприе едно пътешествие по Близкия Изток, чийто краен етап бе Египет. Аз бях на 18 години по това време и противно на желанията на моя баща, който предпочиташе да ме види превърнат в инженер, най-голямата ми аспирация беше да стана земеделец. Надявайки се, че дългото пътешествие ще разсее това, което баща ми считаше за каприз, той се съгласи да ме вземе със себе си.
Като пристигнахме в Египет, ние бяхме приети от един прачичо – Ханс Сигнагел, член на един клон на фамилията, който и до днес обитава недалеч от Кайро. Сигнагелови от Египет живеят там, както изглежда, от времето на нашествието на Наполеон, заедно със стотици фамилии от германски произход, които образуват една силна общност.
И така; през дните, които прекарахме в Кайро, моят интерес беше съсредоточен в наблюдаването на големите захарни фабрики, които се простират по течението на Нил и безкрайните простори, засяти със захарна тръстика.
Тате, виждайки, че склонността ми към Земеделието вместо да намалява става по-силна, разбра, че това бе истинското ми призвание и реши да приеме любезната покана на барон Райнхолд фон Зюберман – собственик на една мощна фабрика със собствени плантации – да остана в неговото имение, изучавайки техниките за култивиране.
Бях там от 35-та до 38-ма година, през които перспективите за един траен световен мир се разсейваха бързо, като накрая трябваше да се предам пред настойчивите призиви на баща ми да се завърна в Аржентина.
Предприех обратното пътуваме през юни 38-ма година, но не го направих сам; с мен идваше дъщерята на барон фон Зюберман – една прекрасна Валкирия, която по милостта на Вотан можеш да съзерцаваш присъствуваща тук.
Всички се засмяхме, особено майка ми, която беше останала със замечтани очи, докато татко си припомняше своя увлекателен живот.
– Какво стана след това? – попитах, знаейки, че на стария ми баща ще му бъде приятно да завърши историята.
– Войната отвори болезнени рани и причини окончателни раздяли. След като твоите дядовци (баща ми и баронът) починаха, повече не сме се свързвали с роднините от Египет. Много пъти ми е било жал за майка ти, – гласът му се отпусна, – която е египетска германка и трябваше да страда много от раздялата.
Затова пък, – продължи по-сдържано той, – моите патриотични чувства са само за тази страна и в никое друго място не бих се чувствувал по-добре, отколкото тук. Имай предвид, че твоят прадядо – първият Сигнагел, който дошъл в Америка – го е направил през 1860 г. по молба на Правителството, за да работи в производството на експлозиви, тъй като имал репутацията на престижен химик. За повече от век, добри ми Артуро, Сигнагелови са станали по-аржентински от матето!
Когато татко спомена страданието, което майка ми бе изпитала, оставайки далеч от своята фамилия и родно огнище, тя се приближи и започна да разрошва нежно косите му, обсипвайки го с обичливи упреци.
Докато старите се милваха, почуствувах как бузите ми се възпламеняват; бях като изумен, виждайки как необузданото ми въображение вече прокарва най-дръзки хипотези. Твърдението, което бе направила Белисена Вилка в своето писмо относно фамилната мисия „да се обработва алхимично захарта”, се явяваше по принцип потвърдено от разказа на баща ми. Беше несъмнена реалност, че фон Зюберманови са били производители на захар от незапомнени времена. Но как бе узнала тя за това?
Бедният аз! Дори не сънувах тогава, че това потвърждение на познанието на Белисена бе само първата от множеството ситуации, които в бъдеще щяха да ми покажат до каква степен абсурдното и реалното се проникваха взаимно около нея. Динг, Динг! – звукът на триъгълника, удрян от слугинята-индианка, викайки ни за вечеря, ме изтръгна от тези сиви размисли.
Онази вечер бях приятно изненадан от едно голямо количество вкусни хумити [1]; това блюдо от детството ми представлява най-любимият деликатес; тъй че, задоволен емоционално и гастрономически от моето семейство, Аз скоро се успокоих и дори успявах да забравя на моменти обсебващия въпрос за Белисена Вилка.
[1] Хумита (от кечуа humint’a) – традиционно южноамериканско блюдо, състоящо се от царевично брашно, зърна и други съставки, сварени на пара в царевични листа (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар