Книга Трета
„В търсене на вуйчо Курт”
Глава І
Читателят може да даде воля на въображението си. Никога не ще успее да си представи емоциите и състоянието на тотално объркване, в което ме потопи прочитането на писмото на Белисена Вилка. Това бе нещо много странно за мен; докато четях, преживявах множество душевни състояния. Така преминах от първоначалния скептицизъм към изненадата, от нея към изумлението, оттам скочих към любопитството и последователно към хиляди други усещания. Накрая ме обхвана един първичен и див ентусиазъм и вместо да отхвърля писмото като фалшикация – една логична и напълно оправдана позиция – аз направих точно обратното, предопределйки по този начин моята съдба: Аз реших да предприема приключението!
Едвам бях приключил да чета писмото и почти без да размишлявам бях взел едно решение. Защо? Ще се опитам да обясня. До момента на прочитането на писмото на Белисена Вилка животът ми беше лишен от идеали. Имах едно блестящо професионално бъдеще и толкова, колкото се нуждаех за моето удобство; имах успех с жените и макар никоя да не бе успяла да спечели моето сърце, това рано или късно щеше да стане. Всичко позволяваше да се предвижда, че животът ми ще се развие по коловозите, които водят към светския успех. И все пак нещо липсваше в тази схема, защото Аз не бях щастлив. Имах мир и материално спокойствие, но многократно ме обземаше тъга; чувствувах, че на моя Дух му липсва един хоризонт, към който да се стреми – един идеал, навярно една цел, достойна за висша саможертва.
Затова понякога наблюдавах със завист Всеобщата История – героичните периоди, в които би ми харесало да живея: да избера тази или онази страна в борбата, да следвам този или онзи реформатор, да приема тази освободителна ерес или да се отдам ревностно на онази тиранична догма. Да живея, да се боря, да умирам, да бъда човек! Но да бъдеш човеш не е само да мислиш; то е „да чувствуваш” Духа. А Духът се „чувствува” когато животът се ориентира в търсенето на един идеал; защото идеалите не са от този свят – те са от друг порядък, също като Духа и сродното на него.
Това не е лесно. За да бъде човек идеалист се изисква много смелост, тъй като реалността – измамна и жестока – подготвя капан за наивния идеалист и гроб за проваления идеалист. Виждал съм как идеалистичният елемент на моето поколение биваше систематично унищожаван, а неговите идеали определяни като „нихилистични”. Един аржентински адмирал, който минава за културен човек – Масера – каза в една беседа: „Сражаваме се срещу нихилисти, срещу безумци на разрушението, чиято цел е разрушението като такова, макар те да се маскират като социални избавители”. Мнозина от мъртвите и изчезналите не бяха нещо такова, а идеалисти, които вярваха в детинския мит за „социалната революция” като валидно средство за установяването на един по-справедлив ред в света. И точно защото вярваха (бяха идеалисти), те не виждаха дяволското преплитане на интереси, в което биваха въвличани; именно защото вярваха, някои биваха индоктринирани, въоражавани и хвърляни малоумно в авантюрата от същата синархична Система, която сетне ги смачка. И не мисля само за онези, които хващаха оръжието и които навярно заслужаваха да умрат като безродници, а за толкова много други, които паднаха, без да подушат миризмата на барута; за извършването на „престъплението” да обичат идеали, които засягат нечий интерес или привилегия.
Това не е нихилизъм; нихилистични са безразборното потисничесство, задушаващата цензура, институционализираната посредственост, официализираната корупция, деликатната промивка на мозъци и най-сетне – неумолимата тирания, маскирана противно с един „демократичен” или „либерален” език.
Триумфът на Системата е стабилността на един покварен порядък на нещата – на едно общество, построено върху лихварството и материализма – на една страна, очертана с молив, за да се впише в една чужда геополитика, планирана подробно от Международната Синархия на Големите Империалистически Сили.
Какво ни предлага този съвременен свят от долари и стомана, което да е достойно за нашата саможертва? Тук – една декадентска и сипайска култура; там – един тероризъм без величие; тук – една потисническа и убийствена Власт; там – една страхлива и лъжлива Църква; защо да се следва нещо, ако всичко вони?
Такова беше моето душевно състояние, когато прочетох писмото на Белисена Вилка, и затова моята реакция бе мигновена: Аз, незначителният д-р Сигнагел, не много повече от номера на една карта или личен документ – някой, изгубен във всекидневната посредственост да далечната Салта – внезапно бивам извикан за една рискована мисия, бивам призован от Съдбата!
Кръвта кипеше във вените ми и ме обхвана нещо като спомен за отминали битки. Белисена се питаше в своето писмо дали можех да бъда един Кшатрия.
– Е, вече бях!
Освен този безотговорен ентусиазъм дълбоко в себе си Аз изпитвах едно огромно озадачаване, когато се опитвах да размишлявам малко върху съдържанието на писмото. Не можех да отрека, че от цялото писмо се излъчваше огромна първична сила, една аура на забравени древни истини, сякаш Белисена Вилка не принадлежеше на тази Епоха или – по-точно казано – сякаш тя беше независима от времето.
Езикът беше езически и витален; „фантастичен” щеше да бъде точният термин, ако не беше фактът, че убийството на Белисена превръщаше това предварително послание в нещо зловещо реално.
Два въпроса кипяха в главата ми, като мисълта ми постоянно скачаше от единия към другия, без да намира разрешение. Къде се намираше този „Знак на Източника”, на който съм носител, ясно видим за Белисена Вилка и явно представляващ едно определено духовно състояние? Спомнях си перфектно това, което Белисена беше написала във Втория Ден: „всъщност това, което съществувало като божествено наследство на Боговете, било един Символ на Източника в Чистата Кръв: Знакът на Източника, наблюдаван във Венериния Камък, бил само отражението на Символа на Източника, присъствуващ в Чистата Кръв на Царете-Воини, на Мъдрите Воини, на Синовете на Боговете – на Полубожествените Човеци, които заедно с животинското тяло и материалната Душа притежавали и един Вечен Дух”. Ако беше вярно, че Аз притежавам Символа на Източника в моята Чиста Кръв – ако Аз бях един духовен човек – тогава щях да имам възможността да придобия Най-Висшата Мъдрост на Белите Атланти. Или бях изтълкувал неправилно думите на Белисена? Защото в онзи Втори Ден тя беше написала: „Мъдростта се състояла в разбирането на Змията със Знака на Източника”. Според Белисена Боговене заявявали на човека: „ти си изгубил Източника и си пленник на змията; със Знака на Източника разбери змията и ще бъдеш отново свободен в Източника!”. В светлината на тези понятия, моята мисъл беше следната: ако Знакът на Източника – „моят собствен знак на Източника” – се намираше проявен и оформен в някаква част на моето тяло по такъв начин, че бе незабавно разпознат от Белисена Вилка, това беше мястото, което Аз трябваше да открия и да проектирам в Света – върху Змията – както са правили някога Хиперборейските Посветени! И така Аз чувствувах нещо като вътрешна необходимост да локализирам този Знак и да изпълня повелята на Боговете.
Но Аз разбирах също така, че ми липсваха множество езотерични елементи на Хиперборейската Мъдрост. Ако трябваше обаче да оставя висящ този първи въпрос, то вторият, „който кипеше в главата ми” – относно „проверката на фамилията”, – щях да проуча незабавно. Действително, Белисена Вилка ме бе уверила в Четвъртия Ден, че моята фамилия „е била предназначена да произвежда един архетипичен мед, изтънчения сок на сладкото”. Това беше първото сведение, което получавах по този въпрос, и Аз щях да се опитам най-малкото да намеря потвърждение за него от моите близки роднини.
Коментари
Публикуване на коментар