Книга Втора
Ден Петдесет и Седми
Едвам били навлезли в морето и корабите на Георг Спира и Николаус Федерман били връхлетени от страховити бури; изглеждало така, сякаш цялата природа, сякаш самият Създател, били решени да потопят тази фмлота. Накаря едно чудо – и не по-малко чудното умение на капитаните – предотвратило корабокрушението и направило възможно да пристанат на Канарските острови, където изчакали по-добри ветрове, за да завършат пътешествието. Вече в Коро, Спира, чиято жажда за злато била толкова голяма, колкото и безграничната му смелост, организирал една импровизирана експедиция от четиристотин души и потеглил незабавно в посока на южната страна на езерото Маракайбо – място, в което някои местни легенди разполагали един много богат и несъществуващ град. Той оставил своя Генерал-Лейтенант със заповедта да отпътува за Санто Доминго и да докара каквото му липсвало, за да достигне до планинските земи на Карора. Но Николаус Федерман, който бил в сговор с Господарите на Тарсис, вместо да изпълни тези заповеди, се приготвил да потегли също в посока на Юг, но поемайки по един много по-западен път, следвайки указанията на едни индианци, които уверявали, че били видели конструкции от камък.
С тази цел той се преместил до нос Вела на брега на Карибско море и отплавал към Санто Доминго, оставяйки Господарите на Тарсис с Капитан Антонио де Чавес и каталонските войници. Федерман скоро се завърнал, съпроводен от осемдесет души, триста коня, екипировки и свежи провизии, присъединил се към тях и те потеглили на Юго-Запад в открито противоречие с инструкциите на Спира: вместо двамата доминикански монаси сега идвали трима, защото Дамата – Виоланте де Тарсис – била настояла да пътува дегизирана по този начин, посочвайки, че ”опасностите, които биха заплашвали, оставена сама в Коро, със сигурност нямало да бъдат по-малки от онези, на които щели да се изложат нейните роднини в експедицията” – аргумент, който убедил непредвидимите Каменни Човеци.
Ако екскурзията на Спира можела да се разглежда като импровизирана и без достатъчно хора и средства, то предприятието на Федерман било просто оскъдно: малко можели да сторят неговите сто души и петдесет коня пред неописуемите опасности, които дебнели в онези диви и непознати земи; не облекчил ситуацията и малкият отряд ветерани от Санта Мария под командуването на Капитан Ривера, който се присъединил към тях по средата на пътя: тези мъже се били загубили в джунглата, недоволни да преследват безплодно едно богатство, което отникъде не се появявало. След като преминали през хилядите несгоди, които предлагат тропическите гори с техните отровни змии, паяци, насекоми, свирепи ягуари и преплетената им растителност, през която трябвало да се отваря път със сеч, нашествениците изпитали ледения северен вятър по високите върхове, които заобикалят Валедупар. И след почивката – отново горещата джунгла, болестите и дивите индианци, които сега ги нападали непрестанно. Въпреки това те продължавали непоколебимо на Юг, пресекли реките Апуре и Мета, заедно с хилядите по-малки потоци, и навлязли в територията на настоящата Колумбия. Но тази страна оставала извън концесията на Велзерови и Федерман нямал никакво право на нейното проучване.
И дотогава нямало указания, че се намират на прав път; малцината индианци, които успявали да пленят, давали неясни укачания за каменните градове: на Юг, все на Юг; но на Юг намирали само жалки селца и индианци с безподобна диващина – човекоядци и ловци на глави – туземци, които отравяли стрелите и копията си и ги следвали неуморно, дебнейки ги постоянно, атакувайки ги в ариергарда, когато вървели, и в лагерите, когато почивали. След година и половина напредване в тази посока – оредели, повечето от хората превърнали се в покрити с парцали живи скелет – според преценката на Федерман се налагало решението за завръщане; в противен случай нямало да може вече да удържа бунта на оцелелите или тяхното дезертьорство: от стотината души на неговия отряд оставали живи само петдесет и мнозинството от тях в плачевно състояние.
Господарите на Тарсис от своя страна подкрепяли стоически кампанията и били загубили само трима каталонски войници; те възнамерявали да продължават на Юг, но не намирали начин на убедят германеца. Накрая, изправени пред непоклатимата му решимост, те избрали едно героично решение, което Николаус също не можел да им откаже: щели да останат там и да продължат търсенето сами. Планът бил не много различен от самоубийство, но тъй като никоя от страните не била склонна да отстъпи, Николаус Федерман се съгласил да ги остави да тръгнат тайно, симулирайки едно изгубване, с което щял да избегне проблемите с Велзерови или обвинението в дезертьорство. И тъй се случило, че един ден уморената колона на испанския авангард от Тарсис се отделила и се изгубила завинаги, тъй като нито германците от Дома Велзер, нито испанците от Кралството никога повече не ги видели.
Николаус Федерман продължил своите проучвания, все така неподчинявайки се на заповедите на Георг Спира. През 1539 г., заедно с Хименес де Кесада и Себастиан де Белалкасар – Губернатори на Санта Марта и на Кито съответно, с които се срещнал в дълбоката джунгла – той основал града на Санта Фе де Богота. Сетне предприел със споменатите капитани едно пътешествие до Картахена де Индиас и оттам заминал за Испания с Кесада. Макар и да бил откривател и изследовател на земи, той не добил никакво богатство и се завърнал практически разорен. Въпреки това, когато донесъл на Господарите на Тарсис новините за съдбата на Лито и Каменните Човеци, те го възнаградили щедро и го наели във Вилата на Турдес, където завършил дните си.
А какво било станало с Господарите на Тарсис в Америка? Когато се отделили от Николаус Федерман, те се намирали от източната страна на Източната Кордилера – на няколко хиляди километра от точката на тръгване и на други триста от град Кито, на височината, от която извира река Напо. Тази област била едно студено и пусто голо плато, където духал леден северен вятър, който карал зъбите на тракат и прониквал до костите. Били открили една стръмна пътека, която изглеждала като направена от човешка ръка, тъй като в определени участъци можели да се наблюдават струпвания на камъни, които образували редове от стени за удържане на алувиалните свлачища на почвата, и те ги следвали с обновена надежда: далеч не си представяли, че тепърва щели да изминат пет хиляди километра, докато стигнат до крайната си цел. Всичко, което могъл да им остави Николаус, били десет коня и много малко провизии: четири коня били достатъчни, за да натоварят всичко – оскъдните провизии, клетките с пилета и дори оръжията, сега безполезни, тъй като нямали нито грам барут. В авангарда вървял Лито де Тарсис, който яздел на кон, следван от трима индианци, закупени в Коро, ценни като водачи, макар и немногословни; по-назад яздели другите петима Каменни Човеци; и в ариергарда вървял пехотният отряд, съставен от седмината каталонски войници, чиято вярност към испанските ми господари ги подтиквала да ги следват до смърт; испанските булдози, с пословична свирепост, изпреварвали хода на цялата колона, разучавайки пътя петдесет метра напред.
Седем дни вървели по онази стръмнина, която сега се спускала в открит склон към една малка долина, разположена при все това сред високи планини. Без да знаят, те се приближавали до една северна крепост на инкската империя, която служела като граничен знак с империята на муиските: един гарнизон от две хиляди индианци от едната или другата империя, се сменяли на всеки шест месеца, заемайки този бастион. Като преминали един завой, Господарите на Тарсис зърнали стените и каменните постройки, докато се приближавали натам през една серия от стъпаловидни тераси, интелигентно разположени за тази цел. Гробно мълчание царяло в това място и не се забелязвало никакво движение; портата нямала охрана и оставяла впечатлението, че се намират пред една необитаема и изоставена цитадела. Но едвам били преминали стената, мълчанието потънало под оглушителния концерт на спирепи ревове и един дъжд от стрели завалял върху нарушителите. Прикривайки Виоланте и следвани от пехотинците, петимата Господари на Тарсис връхлетяли с кавалерията върху масата индианци, които нахлували, изригвайки през портата на крепостта; но макар севилските острия да причинявали големи загуби сред туземците, техният брой бил толкова голям, че скоро трябвало да се оттеглят към централните къщи. По заповед на Лито, Господарите на Тарсис слезли от конете и се втурнали бързо да търсят убежище.
В едно жилище, лишено от всякака защита и заобиколено само от една стена с два лакътя височина, се намирали Лито де Тарсис, Виоланте, Роке, двамата монаси, един индианец и пет коня. През един трапецовиден отвор те наблюдавали как един смразяващ брой туземци ги бил вкарал в капан без изход. С викове те повикали другия Нойо – Гийермо, който накрая отговорил от една съседна къща, където бил потърсил защита с останалата част от отряда. Той бил ранен в единия крак – нещо, което можело да е смъртоносно поради отровата, която индианците поставяли на върха на стрелите си, – и съобщил, че трима от войниците били мъртви, а също двама слуги индианци и два коня. Никой нямал представа как щели да се измъкнат от тази тежка ситуация, когато едно рязко мълчание се възцарило сред ордата аборигени. Господарите на Тарсис наострили очи и видяли как индианците се отдръпват почтително, за да сторят път на един персонаж, облечен във вълнени тъкани с блестящи цветове и поставена на главата шапка с форма на боне, от която висяли бели и червени пера. Той пристигал с един паланкин, носен от осем мъже, и държал в ръката си каменна брадва; една група индианци, които също се отличавали по облеклото си и притежавали очевиден авторитет пред воините, вървели от двете страни на носилото.
Любопитният керван спрял на благоразумно разстояние от убежището на нашествениците и обитателят на паланкина стъпил на земята, канейки се да се съвещава със своите спътници: несъмнено те щели да обсъждат начина да ликвидират испанците по най-бързия възможен начин. В такова положение се намирали, когато прогърмял викът на Лито де Тарсис и приковал всички на място. Той се бил втурнал мигновено навън, без шлем, с открита руса глава и издигнал високо Меча на Мъдростта, от който бил свалил лентата, за да покаже Венериния Камък, докато изричал с гръмовен глас:
– Апачикох Атумуруна!
– Апачикох Атумуруна!
– Пуриуака Волтан хананча унанчан уанюй!
Пукарá Тарси!
Новодошлите замълчали изненадани, но след като се спогледали, веднага извикали на свой ред:
– Уанкакильи Ати!
– Уанкакильи Ати!
И сетне, разтрепервайки се като обзет от ужасéн трепет, този от паланкина възкликнал:
– Уанкакильи Ати унанчан уанюй!
– Уанкакильи Ати унанчан уанюй!
Като чули тези думи, всичките индианци се отдръпнали няколко крачки, разширявайки свободното пространство, образувано пред убежището на испанците. Лито де Тарсис се бил върнал в къщата също тъй внезапно, както бил излязъл на сцената и наблюдавал, добре прикрит, реакцията на туземците.
– Какво им каза? – попитал един от монасите.
– Не знам точно, – отвърнал Лито. – Това са думи, които ми беше казал Венериният Камък в Тайната Пещера. Мисля, че се отнасят до мястото, където трябва да отидем. Внезапно изпитах убеждението, че тряба да ги съобщя на нашите нападатели. И вече виждаш резултата: изглежда, че познават значението им.
В този момент паланкинът със странния си обитател се отдалечавал на бърз ход, докато гуечите [1], тъй като ставало на дума за воини муиски, сядали на земята в огромното си множество. Те не преставали нито за миг да гледат към убежището на испанците, копията и стрелите им готови за атака; и по техните безизразни лица, сериозни и монголоидни, било невъзможно да се отгатнат намеренията им. Единственото сигурно нещо, което издавала позата на индианците, било че те били готови да чакат; но да чакат какво, кого?
Така, обсадени в несигурните каменни къщи, прекарвали часовете, без нищо да смущава безстрастната стража. Но Господарите на Тарсис били надарени във висша степен с добродетелта на търпението: не напразно били охранявали в продължение на 1700 години Меча на Мъдростта. И тъй, те седнали на свой ред, за да изчакат бъдещите раздвижвания на обсадителите. След няколко часа се смрачило, без индианците да се помръднат от мястото си, макар да се различавало, че зад редиците им започвали да се разпалват няколко огньове: скоро една група жени се заела да раздава на всеки гуеча по една царевична питка и една керамична чаша с димяща течност. Нощта се спуснала и испанците решили да почиват и да дежурят на смени. Всички успели да се наспят, тъй като утрото ги заварило в същата ситуация от предния ден. Въпреки това, вече изтичала сутринта и част от следобеда, преди да се забележи някаква промяна.
Броят на воините, вместо да намалее, се увеличавал с течението на часовете и сега практически нямало място, където не да се забелязвал някой от тях: те покривали площада и тесните улички, които минавали между къщите, били се покачили по покривите, колоните и стените, и накрая докъдето стигал погледът можели да се видят в същата очакваща, но откровено враждебна поза. Без много усилие се отгатвало, че ги дебнели с хиляди и щяло да е много трудно да се измъкнат от обсадата. Към средата на следобеда Каменните Човеци забелязали, че се случвало нещо ново: гуечите внезапно се изправили и се отдръпвали със затруднение, за да пропуснат да мине един керван, който пристигал от външната порта на крепостта. Този път паланкините, които идвали, били три; в единия се завръщал загадъчният персонаж от предния ден; а в другите два пътували едни мъже с черти, напълно различни от тези на туземците: докато онези имали несъмнено азиатски лица, новодошлите притежавали явните черти на западния европейски човек. Дори цветът на кожата им – явно потъмнял от излагането на слънце – бил достатъчно блед и контрастирал забележително спрямо жълтата кожа на муиските. Но техните одежди издавали, че става на дума за туземци – от друг народ, но все пак туземци: те носели черни роби от вълна на лама, много подобни на тези на Катарите, и покривали главите с с черни шапки от същия материал. Но това, което най-вече привлякло вниманието на Господарите на Тарсис – най-невероятното – били кръглите щитове с пера, които те носели: в техния център, ясно различима, била начертана една от Вруните на Навутáн. При преминаването си, те предизвиквали един шепот на страхопочитание от страна на муиските и испанците забелязали с изумление, че повечето от воините избягвали да ги поглеждат.
Когато спрели, водачът, към когото Лито бил отправил думите на Венериния Камък, повикал двамата необичайни персонажи, които го съпровождали. След като слезли, тримата се приближили до къщата, заета от нашествениците. На известно разстояние те спрели и се съвещавали в продължение на няколко минути; накрая този от предната вечер се приближил решително и извикал:
– Уанкакильи Ати! Уанкакильи Ати!
Лито де Тарсис се поколебал за миг, докато очите на всичките Каменните Човеци били приковани в него, но веднага излязъл и се изправил пред индианеца. Както и първия път, и сега той също държал високо Меча на Мъдростта. Като го видели, двамата в черно, без да се колебаят, пристъпили напред, за да го посрещнат. Но интересът им не се коренял в Лито, а в Меча на Мъдростта – двамата изрекли в унисон:
– Койльор Саяна! – което на кечуа означава „Камък на Звездата”.
От трапецовидния прозорец Каменните Човеци следели внимателно събитията, готови да се притекат на помощ на Лито де Тарсис. Те не успявали да чуват думите, които се произнасяли, но било несъмнено, че както Лито, така и Амаутите [2] на Черната Шапка говорели на редовни интервали. Минутите минавали по същия начин, докато размяната на думи и фрази придобила несъмнения тон на диалог. Накрая Господарят на Тарсис се обърнал и се отправил без проблеми към убежището на своите роднини; вождът муиска от своя страна издал една заповед и гуечите незабавно се разпръснали без да протестират: само кралската гвардия, която съпровождала паланкините, останала в околностите на къщата.
– Какво стана? – попитала Виоланте, без да може да се удържи, едвам Лито преминал вратата. – Успя ли да се разбереш с местните?
– Явно опасността е преминала, – заявил Лито, чието лице все още отразявало обзелото го изумление. – Господари на Тарсис: изправени сме пред една Голяма Мистерия. Според това, което успях да разбера, тези същества с черна туника са ни очаквали от много месеци, може би година или повече. Думите, които произнесох вчера, принадлежат на един доста профаничен език, присъщ на Империята, която е завладял Писаро. Затова отначало не можехме да се разберем. Но сетне – и чуйте добре това, което ще ви кажа, защото макар да изглежда фантазия, то не е! – те заговориха на един език, който е специален за Амаутите на Черната Шапка: един вид Посветени в Култа на Студената Луна или намаляващата – Ати – т.е. на Студената Смърт; и тук идва непонятното: този език е един древен вариант на долнонемски или датски. Все още не знам със сигурност, поради варварската форма, в която го говорят, но повярвайте ми, че няма да е трудно да бъде научен. Естествено, вие ще сте също толкова изненадани, колкото и Аз: как е възможно да са ни очаквали, когато само Боговете знаеха, че идваме? И кои са тези Посветени, които говорят един германски език в такива далечни и непознати земи? За момента нямам отговор.
– Но какво ще правим сега? – попитал Роке.
– Ами изглежда, че Амаутите на Черната Шапка трябва да ни отведат до някакво място. Предполагам, че стражите на тази крепост са съгласни с това да си тръгнем колкото се може по-скоро, предвид че присъствието на споменатите изобщо не им е приятно, а пък нашето, след сечта, която причинихме, не ще да им се струва никак симпатично. Предлагам да излезем на площада и да се придържаме колкото се може по-близо до Амаутите.
И тъй те събрали багажа и, хващайки конете за юздите, излезли бавно към просторния двор, където Амаутите ги очаквали, разположени в седалките на паланкините. Лито отишъл до другата къща и установил с тревога, че Ноят горял в треска и раненият му крак бил зле подут. Изнасяйки го на ръце, той се присъединил към Каменните Човеци и им казал:
– Няма да можем да тръгнем, без да изцерим Гийермо. Нека измием раната му с топла вода и оцет, от който ни остават още няколко капки.
Сетне той помолил за вода, опитвайки се да накара Амаутите да го разберат, но тези, веднага след като установили състоянието на Ноя, дали няколко инструкции на муиските и те се заели с лечението: в един каменен мангал поставили съд с вода, в която прибавили огромните листа от някакво много зелено растение; след като сварили варивото, измили с неговия сок раната, която покрили с листа от същия вид; и след като я привързали внимателно, те донесли един вид носилка, направена от две дълги пръчки и напречна тъкан, поставили Ноя да легне в нея и двама воини от кралската стража го понесли към портата на крепостта: муиските не скривали желанието си да видят чужденците по-скоро извън своите стени.
[1] Гуеча – военна каста при муиските (бел.прев.).
[2] Амаута (кечуа) – „мъдрец, учен” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар