Книга Втора
Ден Петдесет и Осми
Амаутите пътували, охранявани от шестнадесет воини, които се редували по осмина да носят паланкините. Към тях се присъединили шестимата Господари на Тарсис и оцелелите четирима каталонски войници: на индианеца-водач не му било позволено да пътува и трябвало да го оставят с муиските. От последния сблъсък били спасили осем коня и два от испанските булдози, а също клетките с пилетата от Кастилия и цялата екипировка.
Те следвали Амаутите по една стръмна пътека, която вървяла по права линия на Изток, изкачвайки се постоянно по Източната Кордилера. Един ден по-късно, след като пренощували в една ледена пещера на 3.500 метра височина, те стигнали до върха на една планина, която се отделяла като разклонение от основната верига. Всичко посочвало, че оттам щяло да започне спускането, но непосредствените събития щели да опровергаят това предположение. Скоро, след като минали един завой, пътят свършил рязко пред една непроницаема каменна стена: планината се издигала пред кервана, възпрепятствувайки неговото преминаване. Всеки европеец в подобна ситуация би се обърнал и потърсил друг път, който да заобикаля пречката: това би било логичното. Но било видно, че Амаутите на Черната Шапка, също като Господарите на Тарсис, не се ръководели от принципите на Логиката. Без дори да трепнат, те слезли от своите седалки и се заели с някакви странни приготовления. Каменните Човеци, все още учудени от спирането, разгледали по-внимателно планинската стена и тогава почти едновременно разбрали това, което ставало: намирали се пред един вход, запечатан с Вруните на Навутáн – един вход подобен на онзи на Каменната Пещера в хълма Канделария в далечната Уелва. Сега Вруните били явно различими за тях и те можели да преминат стената за миг, само като се приближат стратегически към скрития отвор. Но не им убягвало и това, че само Хиперборейските Посветени са способни да извършат такава операция: в Дома на Тарсис само неколцина сред хилядите потомци били успели да го направят и с това били заслужили да бъдат считани за Нойове и Враи. Какво щели да правят тогава? Да изоставят четиримата каталонци? И най-интригуващото: как щели да преминат онези прости воини, които, ясно се виждало, също не били Посветени?
Отговорите не закъснели да дойдат. Един от Амаутите взел един съд от кратуна и като го отворил, започнал да дава да пият на всеки един от воините от тяхната охрана. Няколко минути по-късно питието било подействувало и индианците стояли като хипнотизирани, гледайки без да премигват, но запазвайки равновесие. Очевидно опиатът ги бил лишил временно от съзнание, тъй като Амаутите ги хващали за рамената и ги побутвали до скалите на планината; и те се оставяли покорно да бъдат отвеждани. Но най-удивителното за Господарите на Тарсис било да наблюдават как Амаутите въвеждали воина в тайния вход и изчезвали във вътрешността на огромните камъни, за да се завърнат веднага да потърсят следващия.
– Богове! – възкликнал Лито де Тарсис. – Ако нашият Дом беше притежавал формулата на тази субстанция...
Накрая само испанците останали от тази страна на планината и Амаутите им предложили кратуната, давайки им знак да пият. Шестимата Каменни Човеци отказали да вкусят опиата, но накарали да пият скептичните каталонци. Всеки един от тях сръбнал по една глътка и претърпял минути по-късно един поразителен ефект: те паднали на земята, дълбоко заспали. Така трябвало да ги довлекат до тайния вход, но необяснимо как, сега било възможно да ги вкарат в него.
Този таен вход не отвеждал, както онзи в Уелва, в пещера, а в един тунел с около стотина метра дължина, в чийто край се явил един нов повод за шок за Господарите на Тарсис. Действително, на изхода на тунела те се озовали посред един каменен път с малки стени от двете страни, ориентирани съвършено от Север на Юг, който се губел в далечината към двете кардинални точки. Върху страничните стени се виждали на определени разстояния надписи и знаци, издялани със знаци на руническата азбука Футарк.
– Няма съмнение, че се касае за един германски език – коментирал Лито. – Но по всичко изглежда, че този път е бил построен от белите Атланти. Вижте тези камъни! Формата, в която са издялани! Касае се за автентични менхири, каквито само Те може да са поставили!
Наблюдението на Лито било скоро потвърдено от Амаутите: когато те били дошли в тези земи преди много столетия, този път вече съществувал. Но само Посветените можели да имат достъп до него, затова той се наричал „Пътят на Боговете”. Белите нашественици никога нямало да могат да го намерят, макар че те сигурно щели да използуват двата успоредни пътя, които ингите били построили, имитирайки Пътя на Боговете. Но те – двамата Амаути на Черната Шапка – не бивало да говорят по тези теми с Уанкакильите [1], тъй като тази задача била запазена за „Атумуруните”, които ги очаквали в края на Пътя.
Столицата Куско се намирала в центъра на четирите области, на които се деляла инкската Империя: на Запад – Контисую; на Изток – Антисую; на Север, откъдето идвали Господарите на Тарсис, била Чинчасую; и на Юг, накъдето се насочвал Пътят на Боговете, се намирала Колясую. Дватата Царски Пътя, намерени от конкистадорите на Писаро, вървели от Север на Юг, следвайки една линия, успоредна на Пътя на Боговете: крайбрежният път започвал от Тумбес и след 4000 километра стигал до Талка в Чили; централният път – хиляда километра по-дълъг – тръгвал от Кито и свършвал при езерото Титикака, до бреговете на река Десагуадеро. Пътят на Боговете, много по-източен, също завършвал своя маршрут до езерото Титикака. Но разликата се състояла в това, че Царските Пътища били пътеки, по които се канализирала цялата дейност на Империята: Пътят на Боговете, напротив, бил таен път, познат и използуван само от Амаутите на Черната Шапка – вдъхващите страх Посветени на Студената Смърт Атиуанюй.
Пътят на Боговете се намирал в състояние на пълна запазеност, съперничейки в някои участъци с изключителна красота с най-добрите европейски магистрали: това било постигнато чрез постоянното разпределение на стотици хора по дължината на неговия маршрут, които се занимавали с поддържането на пътя, на службата на часките [2] и с поддръжката на тамбосите [3], които съществували на всеки три или четири левги [4]. И именно, след като повървяли малко по циклопичния каменен път, пътниците стигнали до едно тамбо с просторни размери: както узнали по-късно Господарите на Тарсис, тези „Големи Тамбоси” бивали издигани в околностите на страничните и тайни изходи от Пътя на Боговете. Мястото било поддържано от членове на същата смугла Раса, която служела на Амаутите; няколко деца изтичали да разтоварят ламите, които те водели, и да ги отведат в една кошара, но те проявили голям страх пред испанските коне, за които трябвало да се погрижат каталонците. Там хапнали неизбежните царевични питки – тамали, пийнали горещо апи [5] и си починали половин ден. Междувременно един часки заминал по пътя, за да предаде новината за пристигането на Господарите на Тарсис.
Въпреки изтощителните преходи, по време на които вървели през целия ден и спирали само за нощите в най-близките тамбоси, времето минавало без да изглежда, че Пътят на Боговете някога ще свърши. И седмица след седмица студът, вятърът и снегът ги измъчвали непрестанно, като се има предвид че Пътят рядко се спускал под 3000 метра, принуждавайки ги да ходят постоянно увити в топли дрехи. Един повод за радост представлявало бързото подобрение на Гийермо де Тарсис: два дни след лечението треската намаляла забележимо и кракът му започнал да преодолява възпалението; след петнадесет дни той вече можел да върви почти нормално. Но шестдесет дни по-късно те все още вървяли по същата праволинейна магистрала, чийто особености, повторени хиляди пъти – стъпала, наклони, тунели и висящи мостове, сега им се стрували монотонни и досадни. Присъствието на руническите надписи на същия германски език било постоянно в продължение на хилядите изминати километри, макар и да било скронно да нараства по разнообразие и съвършенство колкото повече се доближавали до целта. Но тези напдиси и знаци били очевидно по-късни от мегалитните конструкции, които се срещали, пръснати по дължината на Пътя на Боговете: тези камъни носели прастария и непогрешим Знак на Вруните на Навутáн, на които руните отразяват само един повърхностен символизъм.
Една седмица преди да стигнат до езерото Титикака, те дошли до едно тамбо, където ги очаквали осмина Амаути на Черната Шапка и един странен персонаж. Този бил старец със сиви коси и лицеви черти на нордически европейски тип, чиито небесносини очи и светла кожа потвърждавали принадлежността му към Бялата Раса. Както и първите двама Амаути, които познавали Господарите на Тарсис, белият старец и неговите спътници поискали да видят само Венериния Камък. Лито де Тарсис, изтълкувайки правилно техните желания, се съгласил търпеливо с това, изваждайки от ножницата Меча на Мъдростта и махайки панделката от гарда. Едно удивено и одобрително възклицание изригнало от деветте гърла. И едва тогава те показали, че забелязват Каменните Човеци. Всички били слезли от конете и се намирали зад Лито де Тарсис, удивени на свой ред от реакцията на своите домакини. Старецът, говорейки на същия германски диалект като Амаутите, но в много по-ясна форма, попитал:
– А Принцесата? Доведохте ли Принцесата?
Този въпрос озадачил Лито, който се обърнал, за да се спогледа със своите роднини. Така открил очите на Виоланте де Тарсис, неразпознаваема като Дама под доминиканските одежди и внезапно разбрал всичко. Плясвайки се по челото с дланта на ръката, той казал усмихнат:
– Без съмнение говорите за моята братовчедка Виоланте. Но имате право, Благородни Старче: Тя е една Принцеса на Тарсис! – и сетне смъкнал качулката и изложил красивото лице на Дамата. Като я видели, старецът и десетимата Амаути се усмихнали на свой ред и се плеснали по челото с дланта на ръката, подражавайки на жеста на Лито де Тарсис.
Старецът бил един от Атумуруните, които фразите на кечуа, произнесени от Лито де Тарсис били призовали. Но кои били Атумуруните? Според това, което отговорил старецът, който след описаното посрещане станал така малословен и лаконичен като Амаутите, Атумуруните принадлежали на една Фамилия: те били членове на Дома „Инга Колман”; „Инга” означавало „потомък”, тоест Атумуруните били „потомците” на Колман.
Това се подразбирало, обяснил Лито на Каменните Човеци, тъй като частицата „инг” означава потомък в германските езици, както в имената „Меровинг” или „Каролинг”. Но кой бил Колман? Старецът отказал да отговаря, заявявайки, че неговите роднини щели да им го обяснят, „когато стигнат в Коати, Острова на Луната”. Къде се намирал „Островът на Луната”? – „В езерото Титикака, до което ще стигнат след една седмица ход”. „Страничният път, който отвежда от Пътя на Боговете до Куско те били напуснали преди дни и сега се намирали в една област, все още неизследвана от испанците; но трябвало да побързат, защото „ингите” имали сведения, че се подготвяла една експедиция към Юг; белите Уанкакильи били дошли точно в последния момент, когато Атумуруните вече губели надежда, че ще се изпълни предизвестието на Боговете”. И нищо повече от това не можело да се извлече от стария Атумуруна.
Седем дни по-късно те зърнали една колосална крепост от камък, в която трябвало да се намира Южният край на Пътя на Боговете. Пътят всъщност свършвал пред крепостта, а тя, чиито стени имали формата на полумесец, се очертавала на фона на една планина с нечувана височина. Но Пътят на Боговете не бил напълно прекъснат: един таен изход, годен само за Хиперборейски Посветени, позволявал да се преодолее пречката. Пренощували там и били убедени от стареца да оставят животните и екипировката, тъй като нямало да могат да ги пренесат на Острова. На следващия ден те минали през тайния изход, след като четиримата каталонци и петдесетте воина, които сега ги съпровождали сръбнали преди това от тайнствения лек: Господарите на Тарсис, напротив, трябвало само да се разположат пред Камъка и да чуят Вруните на Навутáн на Езика на Птиците; те им посочвали какви стратегически движения трябвало да извършат, за да се приближат правилно към тайния изход и да преминат през Булото на Илюзията. От другата страна на планината те се озовали само на пет левги от брега на езерото в посока към пристанището на Карабуко. Било месец юни 1535 г.
Качването на пирогите от тотора [6] представлявало оригинално преживяване за испанците, макар недоверчивите каталонци да се бояли, че ще потънат във всеки момент. Но шест часа по-късно те стигнали без проблеми до Острова на Луната. Слезли на един малък плаж, широк не повече от десет кастилски стъпки [7], ограничен от една клисура, издигаща се на 200 пръта [8] височина: един тесен и забележим път позволявал изкачването на зигзаг до върха на скалата, откъдето се простирала обитаемата повърхност на Острова. Съгласно обясненията на Амаутите, на Остров Коати имало едно укрепено селище и един Храм. Но те не отивали на повърхността.
Когато всички били слезли на плажа, Атумурунът им разкрил, че трябвало да преминат през друг таен вход, който се намирал там, на самото място в стената на клисурата. Отново Каменните Човеци локализирали Вруните, а каталонците трябвало да бъдат упоени. Отвъд Илюзията на Клисурата се намирал един полумрачен тунел, облицован изцяло с каменни блокове, който преминавал в наклонен преход и потъвал към вътрешността на Острова. Те продължили да се спускат в продължение на двадесет минути, докато тунелът се изравнил и ги отвел до прага на една порта, охранявана от двама Амаути на Черната Шапка; като видяли новопристигналите, единият от тях ударил един огромен сребърен гонг с жезъла, който държал в ръцете си. Внезапно една необичайна гледка се разкрила пред смаяния поглед на испанците. Така те разбрали, че се намират пред една пещера с титанични размери – толкова голяма, че в нея се побирало цяло едно селище: и звукът на гонга бил сигнализирал на всички обитатели, които сега излизали масово от жилищата, за да ги наблюдават с любопитство. Почти всички, както забелязали Господарите на Тарсис, принадлежали към същата смесена Раса на Амаутите. Изходът на тунела отвеждал до един издигнат пасаж, от който се виждала голяма част от пещерата, която била не по-добре осветена от предходния коридор: под краката им преминавали стотици скромни къщи от камък, разделени от улици и площадки, като от време на време се различавали някои по-големи сгради, които следвало да бъдат Дворци и Храмове. Атумурунът им посочил да го следват и поел по пасажа, от който на определени разстояния се отделяли издялани в скалата стълби за спускане до селището.
Пасажът описал една отворена крива и ги отвел пред едно здание, които навярно било най-голямото в града: една широка стълба с два каменни ягуара отстрани позволявала да се стигне до него. На портата ги очаквала една група човеци на различна възраст, но с облекло и Раса, подобни на тези на стария Атумуруна. Всички проявявали интензивна радост от присъствието на Господарите на Тарсис и някои, без да могат да се удържат, се приближавали и им протягали ръка по подобие на римския поздрав. Там Амаутите на Черната Шапка се оттеглили, а Атумуруните ги накарали на влязат в Двореца, в една полукръгла зала със стъпала, която създавала цялостното впечатление, че представлява един амфитеатър или форум. Каменните Човеци трябвало да се разположат около една централна маса с формата на полумесец, докато една дузина Атумуруни се разполагали по стъпалата.
Един старец Атумуруна, когото наричали Татаинга и който бил много по-стар от онзи, който ги бил довел дотам, взел думата и се обърнал към Господарите на Тарсис:
– Зная, че има един от вас, който разбира нашия свещен език. Това ме ласкае безкрайно. Ние, в замяна, не знаем вашия и ще трябва да ни извините за това. Но затова пък знаем откъде идвате: от същия Свят, от който са дошли нашите Предци преди повече от шестстотин години.
Лито де Тарсис кимнал с един жест и Татаинга продължил:
– Сега, бели Уанкакильи, ще ни окажете ли Благоволението да ни покажете Камъка на Зелената Звезда?
Лито извадил Меча на Мъдростта от неговата ножница и, махвайки панделката, изложил Венериния Камък на погледите на Атумуруните. Одобрителен шепот съпроводил демонстрацията, но Татаинга се приближил, за да го разгледа отблизо. Сетне той се обърнал и дал един знак на едни красиви жени-Посветени, които охранявали портата; те излезли и след миг се върнали, носейки една квадратна поставка, върху която почивал някакъв предмет, който не можел да се види, тъй като бил покрит с една бяла тъкан, поръбена с черни свастики. Жените-Посветени поставили товара си с голяма деликатност върху полумесечната маса и се оттеглили на своите постове. Тогава старецът Атумуруна свалил тъканта и Каменните Човеци могли да видят с върховно изумление една желязна германска корона, в която бил инкрустиран един Венерин Камък, съвсем същият като този на Меча на Мъдростта.
– Това е Короната на Крал Колман! – обявил Татаинга с почтителен глас.
[1] От кечуа Wank’a k’illi (букв. „свързан/споен с камък/скала”) – Каменните Човеци (бел.прев.).
[2] Часки (кечуа chaski – „вестноносец”) – пощенска служба в империята на инките (бел.прев.).
[3] Тамбо (кечуа tampu – „страноприемница, склад”) – станции за почивка на часките, разположени по пътищата на инките (бел.прев.).
[4] Левга – мярка за дължина, равна на 5572 метра (бел.прев.).
[5] Апи (от кечуа api – „каша, супа”) – питие, направено от пурпурно царевично брашно (бел.прев.).
[6] Тотора (от кечуа tutura) – вид тръстика, характерна за Южна Америка и по-специално езерото Титикака, срещана също на остров Пасха (бел.прев.).
[7] Кастилска стъпка – традиционна мярка за дължина, равна на около 27.86 сантиметра (бел.прев.).
[8] “Прът” (исп. vara) – мярка за дължина, равна на три стъпки, ок. 83.5 сантиметра (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар