Книга Втора
Ден Петдесет и Девети
Историята на народа на Атумуруните била забележително подобна на тази на Дома на Тарсис. Старецът Татаинга я разказал на Каменните Човеци с големи подробности, но Аз, д-р Сигнагел, ще се опитам да я обобщя тук с малко думи.
Предците на Атумуруните и езикът, който те говорели, произлизали от областта Шлезвиг в Южна Дания. През Х век там съществувало Кралството Скьолдланд, което имало осемвековна история и се било съпротивлявало на християнизиращите войнства на Карл Велики сто и петдесет години по-рано. Неговото население от Чиста Кръв съхранявало религията на Один – или Навутáн – и било успяло да съхрани Венериния Камък, наследство от белите Атланти. За тези „ереси” Голените били обявили присъда за изтребление на целия кралски Дом. За разлика от Господарите на Тарсис, храбрите викинги не скрили Венериния Камък, а го поставили в Короната на своите Крале – ситуация, която ги задължавала да го показват най-малкото във всяка церемония на коронясване на Крал или да представят Короната пред всеки нов Териториален Сеньор, с когото имали феодални отношения. Въпреки това неблагоразумно поведение, скьолданите успели да запазят свободата си до времената на Германския Крал Хайнрих І Птицелов. През Х век този Крал, който бил също така Хиперборейски Посветен, победил Краля на Дания Гермунд и завладял Шлезвиг; съгласно своя обичай, той установил една гранична марка [1] в областта и за тази цел назначил Краля на Скьолдланд за Маркграф, без да се интересува дали неговите поданици са християни или не. Но германското Кралство било християнско и Голените не се забавили да подхванат една агитационна кампания, за да наложат масовото покръстване на викингите и да принудят техния Крал да предаде „инструментите на езическия Култ”, сред които Короната с Венериния Камък. Но те не постигнали нищо докато бил жив Хайнрих І.
След като Кралят умира през 936 година, наследява го неговият син Отон, който, макар да произлизал от легендарния Видукинд по линия на своята майка Матилда, бил с мозък, промит от неговите бенедиктински наставници-Голени. Отон І желаел да подражава във всичко на Карл Велики и започнал с това, че накарал да бъде коронясан за Крал от Архиепископа на Майнц в Аахен, след което по-късно щели да последват няколко пътувания до Италия, за да се запознае с Папите, и неговото въвеждане в имперска власт в Рим през 962 г. Най-здравият съюз между германската Църква и Империята, който ще трае до изтреблението на Хохенщауфените през 1250 г., започва, може да се каже, с необичайните концесии на Отон І. Разбираемо е, прочее, че с един подобен Император съдбата на малкото Кралство на Скьолдланд щяла да е предрешена. През 965 г. интригите на Голените дават резултат и една експедиция потегля срещу Шлезвиг: съставят я имперски войски под командуването на Генерал Церинг, които имат мисията да обърнат езическото Кралство в християнството или да го разрушат и по какъвто и да е начин да конфискуват кралската Корона. Този път нямало спасение за викингите и така именно техният Крал Колман им предлага да напуснат тази страна, която скоро ще да падне под властта на Демоните: – „Один доведе нашите деди и им предаде тези земи; и Той ни повелява сега да заминем към друго Кралство отвъд морята!”.
Седемдесет процента от населението приели предложението и отплавали с 220 дракари [2], а онези, които останали, били изклани от развилнялите се покръстители. Многобройната флота прекосила Мрачното Море и стигнала до Мексиканския Залив. Там процъфтявала цивилизацията на толтеките, които приели викингите като „синове на Боговете”, т.е. като потомци на белите Атланти.
Домът на Скьолд бил също толкова древен, колкото и този на Тарсис. Но в семейната мисия двете Фамилии се различавали забележимо: вместо един Студен Огън в Сърцето, Господарите на Скьолд трябвало проникват дълбоко в тайната на Магическото Земеделие, докато намерят същността на зърното; инкорпорирана в Чистата Кръв, тази същност щяла да причини кондензацията на едно Каменно Семе в Сърцето на Посветените. Белите Атланти ги били посъветвали да съставят един постоянен корпус от Нойове и Враи, чиято задача щяла да бъде да съзерцават Венериния Камък и да очакват в него да се яви „Литическия Знак на Валхала”: когато това се случело, щял да бъде моментът да отпътуват към Обителта на Боговете. И Знакът се бил явил няколко дни преди атаката срещу Скьолдланд. Една Врая успяла да види във Венериния Камък един мегалитен пейзаж край бреговете на едно огромно езеро: това място, казвали Лоялните Богове, се намирало отвъд Мрачното Море; но дотам трябвало да отидат, защото по Волята на Боговете една Велика Империя щяла да възникне от Дома на Скьолд. И именно затова те се впуснали по морето в 220-те дракари. Накратко – Домът на Скьолд представлявал една фамилия от Хиперборейски Посветени и не бива да ни учудва, че по време на заминаването както Крал Колман, така и неговата Кралица и многобройните Нойове и Враи, били Каменни Човеци.
Въпреки, че се бил наложил без проблеми над толтеките и допринесъл до голяма степен за подобряването на тяхната цивилизация, десет години по-късно народът на Колман продължил своето пътуване на Юг, оставайки с толтеките онези, които били извършили „расовия грях” да се съчетаят с тях. Те пътували по море до Венецуела. Сетне вървели в посока на Запад, пресичайки Венецуела, Колумбия и Еквадор и стигнали до Кито, откъдето отново отплавали в посока на Юг. Слезли на брега в Такна и изкачили планините на Изтока, докато стигнали до платото на Тиахуанако и езерото Титикака. Това било мястото, което посочвал Венериният Камък.
В Тиахуанако скьолданите намерили един циклопичен каменен град, построен наполовина – един вид работилница на белите Атланти. До руините те издигнали едно селище, което щяло да стане главата на една Империя. А на Острова на Слънцето построили Храм на местното Божество, тъй като те самите се били представили на койите, аймарите и другите индианци като „Синове на Слънцето”. Викингската империя на Тиахуанако процъфтявала и се разширявала до ХІV век, когато се разиграла втората част от расовата драма на Дома на Скьолд. През този век, скьолданите – които вече се наричали „Атумуруни” заради тяхната бяла кожа и предразположение към Студената Луна [3] – били покорили практически всички индиански народи, които обитавали в околността. Само един от тях се съпротивлявал и то не поради своите собствени достойнства, а защото Атумуруните се колебаели между това дали да ги оставят свободни и далечни, или да ги подчинят като васали и да трябва да се разправят с тях. Това бил народът на Диагитите и опасението на викингите произлизало от една почти епидермична погнуса, присъща на обичаите и културата на онези. Работата била, че дори ако масата на индианците действително да принадлежала към американските етноси, благородната и свещеническа каста, която ги управлявала, имала средиземноморски произход или по-точно произлизала от Близкия Изток: в музеите на Сантяго дел Естеро, Катамарка, Салта, Тукуман или Тилкара днес могат да се видят стотици керамики и панички с надписи на арамейски и еврейски език, които потвърждават това твърдение.
Така е, д-р Сигнагел. Диагитската аристокрация имала старинен еврейски произход и техните Свещеници се считали за най-ревностните защитници на Културния Договор и Единното Жертвоприношение. Те изповядвали смъртна омраза спрямо викингите и живеели в постоянни нападения на границите на Империята. Но те винаги били контролирани; поне до съдбовната 1315 година. През тази година се произвело едно общо надигане на диагитските племена от Долината на Умауака до Атакама в Чили, без да има оправдаем повод за това от страна на Империята. Пристигащите вести сочели, че Великият Касик [4] Кари бил посетен от двама Посланици на Единния Бог – Берах и Бирчах, – които го подтикнали на война срещу Тиахуанако; Те го били уверили в Победата, тъй като Диагитите – казвали – принадлежали на народа, избран от Него и не можели да загубят. Мотивирани по този начин, свирепите туземци напреднали неустоимо през границите на Империята и обсадили Тиахуанако. Накрая викингите потърсили убежище на Острова на Слънцето, докато Посветените Атумуруни – т.е. Каменните Човеци – влезли в Тайната Атлантска Пещера на Острова на Луната Коати.
Викингите били безсилни срещу Висшата Стратегия, приложена от Демоните Берах и Бирчах, които ръководели Диагитите, и накрая попаднали в обсадата, която Врагът затворил около Острова на Слънцето. Пленени с хиляди, скьолданите бивали търпеливо обезглавявани един по един от еврейско-диагитските Свещеници. Като стигнал до тази част на разказа, Атумурунът Татаинга посочил един рунически релеф на стената и запитал:
– „Молé”, „Киблóн”? Означават ли нещо тези думи за Вас? Защото Свещениците Диагити всеки път, когато заколвали един пленник от ухо до ухо, така че кръвта да падне в езерото, викали: „За Молé! За Киблóн!”. Нашите предци записали с руни тези имена, които за тях нямали смисъл, тъй като желаели някой ден техните потомци да изяснят загадката.
Каменните Човеци онемели, приковани на мястото си. Но си мислели: Колко ужасна е Илюзията на Великата Измама! Колко различна е същата реалност, видяна от друга перспектива! Онази 1315 година била добра година за Дома на Тарсис: явил се Господарят на Венера и одобрил всичко, направено против плановете на Бялото Братство; дейността на Дома на Тарсис и на Circulus Domini Canis причинила унищожението на Ордена на Храма; и с тях – с кладата на Жак дьо Молé– изчезнала за момент опасността от Универсалната Синархия на Избрания Народ. Също така пришествието на Киблóн било отложено за 180 години. И в тази година Валентинините се установили в Турдес. Да, 1315 година била една празнична година, която Господарите на Тарсис все още си спомняли със симпатия: стигало се дори дотам да казват, че това била една от най-добрите години в историята на Дома на Тарсис. И сега те разбирали, че за техните братя скьолдани това била една съдбовна година – най-лошата в тяхната история! Тогава Врагът си бил отмъстил жестоко на тях: опитал се да заличи тяхната Фамилия в отплата за премахването на Ордена на Храма! Затова казвали след всяка екзекуция „За Молé, За Киблóн!”, имитирайки Шарл де Тарсис, когато той казвал на Голените, които щели да умрат на кладите в Санс: „За Навутáн и Кръвта на Тарсис!”. Проклети Голени, проклети членове на Избрания народ! Проклети Бера и Бирса: още една сметка за уреждане в Последната Битка!
Продължавам със съкратения разказ, д-р Сигнагел. Ще добавя само, че оттогава 1315 година щяла да се счита за траурна година за Дома на Тарсис.
Каменните Човеци от потеклото на Скьолд останали скрити на Острова на Луната в продължение на тридесет и пет години, преди да се осмелят да осъществят едно ново стратегическо действие. През този интервал надзорът на езерото Титикака от еврейските индианци бил постоянен, тъй като многобройни местни легенди разказвали за пещерите и тунелите, които белите Атланти били построили преди хиляди години: те подозирали, че някои Атумуруни биха могли да се укриват там. Но Вруните на Навутáн представлявали непреодолима пречка дори за силите на Демоните Берах и Бирчах – същества лишени от Несътворен Дух; и почти никой, който не бил Хиперборейски Посветен нямало да види никога повече Атумуруните. Наистина, оцелелите били много малко, макар да ги съпровождал един голям брой от членове на метисната Раса, към която принадлежали Амаутите на Черната Шапка: тази Раса се била образувала от смешението на викингската кръв и индианците, които обитавали в Тиахуанако при пристигането на Крал Колман. Но въпреки споменатото смешение, викингите винаги се стремели да съхраняват Чистата Кръв и наложили един закон, според който Благородни били само онези, които произлизали от потеклото на Скьолд. По този начин за принадлежност към Аристокрацията се изисквало брак между членовете на Расата-завоевателка: метисите, макар да били роднини на викингите, оставали изключени от Аристокрацията, но не и от правото да участвуват в Мистерията на Чистата Кръв. Ще рече, че метисите можели да имат достъп до Хиперборейското Посвещение – способност, която ги разделила на свой ред на Посветени, т.е. Амаути на Черната Шапка, и Киляруни, т.е. Лунни Човеци или Народ на Луната.
Оцелелите от диагитското клане се състояли от една дузина Атумуруни и една стотица Киляруни. Когато сметват, че опасността е намаляла, тридесет и пет години по-късно, Атумуруните решават да завземат Пътя на Боговете – един прастар път на Атлантската Империя, който отивал от Тиахуанако до Карибско Море. През първоначалния етап те се разпростират по Пътя до височината на Куско, където съществувал един страничен изход към този град. Тогава именно те решават да изпратят двама Посветени Атумуруни, за да образуват една нова владетелска Фамилия сред народите от областта на Куско, които били васали на викингите от Тиахуанако в продължение на векове. Единият от Посветените бил ингата Манко Капак, а другият – неговата хиперборейска партньорка – неговата Съпруга и Сестра – Мама Окльо. Двамата осъществяват своята мисия и основават една каста, която оцелява до края на ингската Империя и към която принадлежал Императорът Атауалпа – ингата, убит от Писаро. Но въпреки положените усилия, макар потомците на Манко Капак да се женели само помежду си, ингите от Куско не могли да направят нищо, за да избегнат деградацията на Чистата Кръв. След един век вече не се изниквали Посветени от владетелската фамилия и ингите зависели за каква да е езотерична служба от Амаутите на Черната Шапка. Но падението на кусканците не приключило с това: териториалната експанзия на Империята ги поставила в контакт с народи на Културния Договор и те претърпели влиянието на Свещениците, които трансформирали Мистерията на Виракоча или Навутáн в един прост Култ на Бога-Създател. Тогава се появили „други” Амаути, т.е. Свещеници, които узурпирали функцията на Хиперборейските Посветени.
Най-голямата вреда в тази насока предизвикало пристигането през ХІV век на едно множество католически мисионери, идващи от Бразилия, където те били слезли на сушата, след като пресекли Атлантическия океан. Водел ги един Свещеник със силна личност, на когото парагвайските индианци дали името Пай Зумé или Пай Тумé – легендарно име, което по-късните йезуити от „Мисиите” отъждествили с Апостол Свети Тома или Санто Томé. Ингите – напротив – приели неговата проповед и го съпоставили със своя Бог Тунупа – един от Аспектите на Виракоча. Сигурните мерки, които той взел, за да унищожи религията на Атумуруните, показват, че не бил пристигнал в Куско по чиста случайност, а бил един Пратеник на Бялото Братство. Този Свещеник успял да наложи култа на Кръста, на Разпнатия, на Божията Майка и на Троицата на Бога – вярвания, които все още се поддържали, повече или по-малко деформирани, във времената на испанската конкиста. Това несъмнено било съдбоносно за духовната жизненост на ингите, но по-голямото зло произлязло от въвеждането на ритуалното жертвоприношение и промяната на значението на Апачетата [5].
В Епохата на Империята на Тиахуанако един Атумуруна, наречен Синчирука, преподал на индианците един вариант на Култа на Студения Огън. В този Култ камъните на Апачетата преставлявали Великите Предци – Ачачила Апачета [6], докато един специален скален блок бил Студеният Камък – Камъкът, притежаващ Знака Уанюй или Знака на Смъртта. Руми Уанюй [7] се намирал също така в Сърцето на човека – в неговата Душа, и към него оставал прикован Несътвореният Дух: затова в Церемонията Токанка [8] с изплюването на акуйико от кока [9] върху Руми Уанюй се изразявало желанието за отделянето на душевното и духовното, прехвърлянето на душевното върху Камъка. Но Апачетата била преди всичко олтар – едно „високо място”, посветено на Майката на Навутáн – Богинята Ама, Девата от Агарта – Богинята, която дала Зърненото Семе на човеците, т.е. Богинята, която индианците познавали като Пачамама. Когато индианецът вървял по един път и стигал до кръстовище или кръстопът, той поставял един камък в Апачетата и оставял своето акуйико от кока или просто поставял едно камъче, навлажнено със своята слюнка: тогава Пачамама „убивала” неговата умора, „премахвала” неговото изтощение, „отстранявала” страданието – онова, което е присъщо на човешкото състояние, – т.е. освобождавала Духа от душевната или животинска природа; и „ориентирала” пътника в Лабиринта на Илюзията, който се отразявал в кръстопътя. Но когато индианецът чувал Вруните на Навутáн – Гласа на Виракоча, – в което и място да се намирал, той падал като поразен и се казвало, че бил припаднал като от височинна болест: тогава бил моментът да се издигне един олтар на Пачамама и там именнно се поставяли камъните на Апачетата.
Както казах, Доктрината на Пай Зумé променила стратегическото значение на Апачетата, съгласявайки се в това с еврейските Диагити, които били въвели подобни модификации в завладяните от Атумуруните територии. Промяната се състояла в трансформирането на Култа на Студения Огън в Култ на Горещия Огън и отъждествяването на Пачамама с Великата Майка Бина. По този начин Апачетата се превърнала – в стила на епохата на римския упадък – в един олтар на Боговете Лари [10] или на един Върховен Бог, Създател на Света, представен от Горещия Огън – Огъня-Създател, който никога не угасва – Слънчевия Логос, Слънцето. И върху Апачетата сега господствувала една Пачамама-Бина – Майка Земя, Шакти [11], Съзидателна Матрица на нещата; Богиня на Любовта, на която било редно да се принасят жертви, за да се застъпва тя пред своя Съпруг, Единния Създател. Оттогава Апачетата изгубила своя стратегически и ориентиращ към Източника характер и станала за ингите от Куско един обект на Културния Договор – един инструмент на идолопоклонничеството на Свещениците от Бялото Братство, новите „Амаути”.
Този процес на духовен упадък се оказал катастрофален за Атумуруните от езерото Титикака, които също така не успявали да съхранят Чистата Кръв и се изправяли от ден на ден все повече пред опасността от расово измиране. Тяхното присъствие се свеждало сега до околностите на Пътя на Боговете, който успели да завземат почти напълно, и до „Града на Луната” в тайната пещера на Острова на Луната. Рядко се явявали те пред обитателите на Империята на Куско, ако не било, за да предадат някаква езотерична информация на ингите, но техните появи предизвиквали страх, тъй като те били считани за „вестители на злини”, „предшественици на катастрофи” и пр. Техни „посланици” били Амаутите на Черната Шапка, които също не се показвали много и вдъхвали също такъв страх.
Следва да се обясни, д-р Сигнагел, че веднъж завзет, Пътят на Боговете бил използуван за придвижване само от Амаутите на Черната Шапка: Атумуруните вместо това използували един подземен път, който преминавал Кордилерата на Андите от край до край и имал същия маршрут като Пътя на Боговете, т.е. простирал се под него. Съществували тайни вертикални изходи, които свързвали Пътя на Боговете с кордилеранския тунел, през които се „появявали” тайнствените Атумуруни. И – както твърдели ингските легенди – този тунел, построен от белите Атланти, притежавал превозни средства от камък, които позволявали да се пътува с фантастични скорости.
Накрая, две години преди идването на Франсиско Писаро в Кахамарка, ситуацията на Атумуруните станала отчаяна: те разполагали само с Принцеса Киля, за да поддържат матрилинеарната наследственост на Фамилията, но не успявали да уредят нейния брак, тъй като дванадесетте живи Атумуруни били всичките прекалено близки роднини, чиито бащи и дядовци били също така братовчеди и братя помежду си; всеки съюз с тях щял да деградира със сигурност Чистата Кръв, да причини израждането на потомците. При тези обстоятелства именно Нойовете видяли „един Литичен Знак във Венериния Камък” и били посетени „от Бог Кюв”.
Короната на Крал Колман почивала от векове върху един каменен олтар с формата на правоъгълен кръгов сектор: краищата на външната дъга се съединявали с една релефна вътрешна дъга, успоредна на първата, за да символизират образа на Луната в последна четвърт; и върху този полумесец се разполагала Свещената Корона с Венериният Камък обърнат към кръговия ръб. Нойовете обикновено сядали пред Короната, държейки в погледа си Венериния Камък на една линия с върха на правия ъгъл на олтара. За разлика от случилото се с господарите на Тарсис, може би поради ендогамията, дванадесетте Атумурунски Нойове били способни да проектират Литичния Знак във Венериния Камък. Така те разпознали един мегалитен пейзаж, който, макар и да оставал на хиляди километра от езерото Титикака, не изисквал морски и горски пътешествия като извършените от испанските Посветени. Това, което се виждало, било всъщност едно копие на скалите на Екстернщайне – свеищената планина на германците, разположена в гората Теутобургер Валд. Действително, в света съществуват няколко Екстернщайне, всичките подобни на този от Германия и всички притежаващи Вруните на Навутáн. Този, който се наблюдавал в „Камъка на Валхала” от Короната на Крал Колман, се намирал близо до Долината на Умауака в настоящата територия на Република Аржентина – в едно място, наричано днес „Вайе Магно”, в подножието на Хълма Кâлибур. За това Атумуруните не хранели никакво съмнение. Това, което трябвало да се определи било: какво означавал този образ? Може би трябвало да отпътуват за хухуйския Екстернщайне? Възможно било да е така: там, наблизо, както твърдяла една семейна традиция, имало един таен вход, който отвеждал към Валхала или К’Таагар, след като се преминело през Портата на Юга. Отговорите щели да бъдат дадени от „Бога Кюв”.
[1] Марка (от древногерманското marcha – „граница”) – пограничен административен окръг за охрана на границите, управляван от маркграф; териториална единица, въведена от Карл Велики (бел.прев.).
[2] Дракар (ст.норв. drakkar или dreki – „дракон”) – викингски дълъг боен кораб (бел.прев.).
[3] Атумуруна – туземно название на викингите в Алтиплано с неясна етимология, превеждано от Висенте Фидел Лопес като „народ на почитателите на намаляващата Луна (Ати)”, а от Жак де Мейо като „народ на луно-главите” или „луно-ликите” (от кечуа: Ати – „намаляваща Луна”, ума – „глава” и руна – „човек”) (бел.прев.).
[4] Касик (от езика на народа таино от Бахамските острови: kasike – „крал, принц” от kassiquan – „поддържам дом”) – название на индиански вожд в Карибите и Южна Америка (бел.прев.).
[5] Апачета (от аймара и кечуа apachita) – свещено място в проход или високо място, където се оставя купчина от поставени един върху друг камъни и сдъвкани листа от кока, обикновено на кръстопът като символ на оставяне на умората (бел.прев.).
[6] От аймара achachila – „дядо, старец; божество-покровител” и apachi – „баба, стара жена” (бел.прев.).
[7] Камък на Смъртта (от кечуа Rumi Wañuy – букв. „Камък-Смърт”) (бел.прев.).
[8] Церемония на „плюенето” (от кечуа thoqay – „плюя, изплювам”) (бел.прев.).
[9] Сдъвкани листа от кока (от кечуа akullliy, akullikuy – „дъвча кока”) (бел.прев.).
[10] Лари (лат. Lares) – римски божества-покровители на обществата и земите им, свързвани с домашното огнище и дома (бел.прев.).
[11] Шакти (санскр. śakti – „мощ, сила”) – в индуизма: женски аспект на божеството (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар