Книга Втора
Ден Шестдесети
Когато Господарят на Венера се появил през правия ъгъл на каменния олтар, дванадесетте Атумуруни и Принцеса Киля го забелязали едновременно.
– Благодат и Чест, Кръв на Скьолд! – поздравил Господарят на Венера, изразявайки с дясната си ръка Бала Мудра.
– Sieg Heil [1]! – отвърнали в хор Каменните Човеци.
– О, Кръв на Скьолд: нося Ви поздрава на Навутáн, Господаря на Войната! И също така Ви нося Неговото Слово! Слушайте внимателно, отворете добре Вашите сетива, защото настоящият случай е единственият, който навярно няма да се повтори преди Последната Битка! Два пъти бе направен опит да бъде унищожена вашата Фамилия: единият в Скьолдланд и другият на Острова на Слънцето. Знаете, прочее, че Врагът е неумолим. Сега ви известявам една нова опасност от унищожение. Но не става на дума за това, което ви тревожи: изчезването на Фамилията поради липсата на потомство. Още веднъж ще бъде кинжалът на Единния Жертвоприносител този, който ще се опита да пролее Чистата Кръв на Скьолд. Да, Атумуруни; Великият Жертвоприносител е отворил една Порта, през която спящите човеци ще се нахвърлят върху вашите гърла! Лоши и добри новини ви нося. Лошите се състоят в това, че ингската Империя на Куско, разделена поради дребнавостта и лудостта на нейните Царе, скоро ще бъде разрушена от спящите човеци, които ще пристигнат с неизброими орди. Вие ще трябва да избягате от Коати завинаги: само действувайки с решителност и бързина в последния момент ще избегнете един трети и окончателен опит за унищожение на Фамилията.
И ето добрите новини: ако се подчините действено на моите заповеди, не само ще спасите Фамилията на Скьолд, но Господарят на Войната ще ви вземе в предвид за видно участие в Последната Битка. И тези са моите заповеди: отсега нататък никога не ще се месите в разприте на Империята, нито дори когато виждате как Врагът я разкъсва безмилостно. Ще запазите спокойствие до последния момент. Тогава ще пристигнат едни Пратеници на Господаря на Войната. Ще ги разпознаете, тъй като те ще носят един Камък, подобен на този от Короната на Крал Колман. С Тях ще дойде една Принцеса от Най-Чистата Кръв на Земята: Тя ще ви бъде поверена, за да я омъжите за един Принц от Дома на Скьолд; тяхното потомство ще съхрани Фамилията и ще състави корена на един могъщ народ в Края на Времената. Но в замяна, о Атумуруни, ще оставите Девица Принцеса Киля и ще я поверите на Тях, за да се продължи тяхната собствена Фамилия в Чистата Кръв на Скьолд.
Те ще дойдат от една много далечна страна, макар ифне толкова далечна като онази, от която вие произлизате. Ще бъдат водени от Нас и рано или късно ще се приближат до Пътя на Боговете. Ще наредите, прочее, на Амаутите на Черната Шапка да се разпределят в покрайнините на Пътя, за да ги очакват и отведат до Коати. Амаутите ще трябва да известят Скирите [2] на местните народи, че ще бъдат наказани най-сурово, ако причинят някаква вреда на Чужденците-носители на Камъка: уведомете ги, че Те, също като вас, са Господари на Смъртта – Уанкакильи Уанюй!
Ще бъдете готови да евакуирате Коати, веднага след като пристигнат Уанкакильите и сте си разменили Принцесите. Вие ще заминете към Великата Долина Кâлибур – към мястото, което сте видели в Камъка на Короната. Там ще преминете тайната порта, която отвежда към една долина, защитена от Руните на Вотан, където ще създадете един страховит воински народ, който ще се завърне в този Свят в дните на Последната Битка. Но Уанкакильите ще трябла да пътуват по-далеч на Юг – до Крепостта или Пукарá на Тарси - или Тафи, - където се намира Великият Менхир на Тарси, поставен от белите Атланти преди хиляди години. Да, Атумуруни; когато ние основаваме една Фамилия, винаги издигаме Нейния Менхир! И само с течение на поколенията, само ако Кръвта се съхранява Чиста, Членовете на Фамилията намират отново Своя Менхир. Това става когато се осъществи Семейната Мисия: затова вие ще намерите вашия Менхир във Великата Долина [3], а Уанкакильите ще намерят своя в Долината Тафи [4]. И Врагът не ще може да проникне през Стратегическите Стени на Големите Кромлехи, които заобикалят и изолират Фундаменталните Менхири на Расата.
Белите Предци – белите Атланти – оставиха един народ да се грижи за Менхира на Тарси в Тукуман: Те почитаха Култа на Господаря на Войната, когото наричаха Вултан или Волтан, на една Апачета или олтар до Менхира; пуриуака Волтан хананча унанчан уанюй. Тези пазители бяха изтребени преди хиляди години от индианците диагити – членове на „Избрания Народ” на Бога Създател на този Ад, които все още обитават в тази област. Ще дадете, прочее, един ескорт на Уанкакильите, за да стигнат безопасно до древната Пукарáна Долината Тафи, където те ще обитават чак до Дните на Последната Битка.
Атумуруни от Дома на Скьолд: казах толкова, колкото трябваше да кажа, и по стратегически причини не е уместно да добавям нищо повече. Отново ви предавам поздрава на Навутáн и се сбогувам с Вас до Последната Битка. Или докато Вие съвпаднете с мен в един друг кайрос. Благодат и Чест, о Кръв на Скьолд! – пожелал им Господарят на Венера, докато вдигал дясната си ръка, за да изрази Бала Мудра.
– Sieg Heil, Gott Küv!– отвърнали Атумуруните, правейки също така бала мудра, която била древният таен поздрав на Дома на Скьолд.
Атумуруните изпълнили буквално нарежданията на Господаря на Венера. От този момент един добре смазан механизъм, предназначен да засече пътешествениците, бил задействуван в крайния Север на ингската Империя. И именно неговото функциониране, както вече разказах, било това, което позволило на Господарите на Тарсис да се измъкнат от муискската обсада, която със сигурност представлявала един смъртноносен капан. С пристигането на Господарите на Тарсис в Коати, което реализирало предвещанията на Господаря на Венера, завършил разказът на Татаинга. След това Лито де Тарсис разказал доколкото могъл най-добре историята на Дома на Тарсис, възбуждайки голям интерес у Атумуруните с познаването на убийствените маневри на Безсмъртните Бера и Бирса и идентичността и мисията на Киблóн. Сега трябвало да заминат заедно на Юг и да отидат до една крепост или Пукарá, наречена Умауака, където щели да се разделят: нямало да се видят повече в този живот, но щели да се срещнат отново по време на Последната Битка, когато Господарят на Войната призове Хората на Честта да се борят срещу Силите на Материята.
Принцеса Киля имала руси коси и небесносини очи, докато Виоланте се отличавала със своята черна коса и зелени очи; но и двете имали кожа, бяла като сняг. Киля вече била готова стане съпруга на един от Господарите на Тарсис, но новината, че трябвало да ги остави по разпореждане на Боговете, изненадала и натъжила Виоланте де Тарсис. Но тя не се отвърнала от своята мисия, макар да изразила ясно недоволството си. Затова двамата доминикански монаси решили да останат с нея и да свържат съдбата си с Фамилията на Скьолд: в компанията на своите роднини Виоланте щяла да преживее по-добре раздялата. Но освен това Лито заповядал на четиримата каталонци да последват своята Господарка и никога да не я изоставят; казал им без заобиколки, че никога няма да се завърнат в Испания, ако изпълнят тези заповеди, но че ако им се подчинят, те ще бъдат третирани като част от Аристокраията от Народа на Луната. Атумуруните желаели да вземат със себе си каталонците и им предложили за този единствен път възможността да си изберат съпруги измежду Девите на Луната. С всичко се съгласили суровите испански войници, които били ентусиазирани от перспективата да се превърнат в Господари на онзи тайнствен народ и да бдят за сигурността на своята Кралица, Виоланте де Тарсис.
Като стигнали до взаимно съгласие, оставало само да потеглят на път и да евакуират Коати, осъществявайки така нарежданията на Бога Кюв. Намирали се в процеса на тези приготовления, когато шпионите, които постоянно ги информирали за ситуацията в Империята, предали една новина, която ги принудила да избързат със заминаването: Капитан Диего де Алмагро току-що бил потеглил от Куско начело на 500 души в посока на Юг. Между Франсиско Писаро и Диего де Алмагро бил възникнал един горещ спор относно границите, които се падали на всеки от тях при поделянето на ингската Империя: Диего де Алмагро претендирал, че град Куско се намирал в обхвата на неговите владения. Лукавият Писаро успял да отложи разрешението на конфликта, убеждавайки своя партньор, че на Юг съществувала една страна, дори още по-богата от Царството на Ингите – една плячка, която щяла да направи безсмислена дискусията за Куско. И тъй станало, че мечтателният Алмагро въоражил онази мощна войска и потеглил на Юг, готов да завладее Града на Цезарите, Трапаланда или Елелин.
Същото тягостно чувство, съпроводено с героична решимост, което Господарите на Тарсис изпитали при напускането на иберийския полуостров в кораба на Велзерите, когато умът им отлитал до Уелва и преживявал дните на славата на Дома на Тарсис, трябвало да почувствуват сега Атумуруните при прекосяването на езерото Титикака в посока на пристанището на Копакабана, оставяйки назад Острова Коати, където били живели толкова години и постигнали Най-Висшата Хиперборейска Мъдрост. Домът на Скьолд бил могъщ преди векове в Тиахуанако, докато маниакалното отмъщение на Ордена на Мелхиседек почти изтребило тяхната Фамилия: тогава, като напускали завинаги тази област, сърцата на Атумуруните се разтърсвали под действието на изпитваните чувства. Душата, сътворена и привързана към историята и към земята, към Времето и Пространството, се разкъсвала от мъка при окончателното отдалечаване от родното слънце; но Несътвореният Дух, който открива и поддържа в Кръвта на Посветения Спомена за Източника, преливал във всеки душевен миг на мъка с безкрайната носталгия на Завръщането в Изначалната Родина – в Първоначалната Хиперборея; и пред носталгията на Хиперборея, при желанието да се напусне всичко и да се замине към Източника на Духа, ноктите на страданието били безсилни и сантименталните привързаности към пъклените региони и материалните обекти на Земята нямали никакъв ефект.
Алмагро потегля от Куско през 1535 г. и към края на август, след като прекосява враждебните планински земи на Юга, стига до платото на Титикака. Той напредва, стъпвайки по следите на Атумуруните и Народа на Луната, които едвам успяват да се отдалечат от авангарда на войнствените испанци. Бегълците минават през селището Чукиабо – днес Ла Пас – почти без да се задържат там и само правят един престой от три дни в Сукре или града на Среброто, преди да се спуснат към ниските земи на Голямата Долина на Умауака. При всичко това Алмагро, който събирал по пътя си изненадващите новини, че цял един народ се придвижвал в същата посока, ускорявал преходите си с намерението да ги настигне и да узнае тяхното местоназначение, навярно богатата страна на Юга, Града на Цезарите. В тази идея го убеждавал фактът, че онзи народ, както се съгласявали всичките му информатори, бил воден от бели и брадати мъже, подобни на испанците, но облечени с великолепните одежди на ингски Царе. За Алмагро било във висша степен вероятно, че този народ произлизал от Града на Златото и Среброто и че се отправял към него.
Но той никога не успял да ги настигне. Керванът стигнал до селището Умауака с тридесет дни преднина спрямо Алмагро. Там Каменните Човеци стоварили една страховита заплаха над туземците, покрепена с демонстрации на магия от Атумуруните, с цел да да дадат лъжлива следа на експедицията на Алмагро относно посоката, поета от тях: те трябвало да отклонят испанците към Чили, уверявайки ги че там се намирал градът на техните мечти. А междувременно, те щели да поемат по много различни курсове: Атумуруните на Изток – към Голямата Долина на Хълма Кâлибур, близо до хухуенския Рамал [5]; Господарите на Тарсис щели да продължат на Юг, към Пукарáта на Тилкара, откъдето, чрез стратегическо противопоставяне щели да могат да се ориентират към Пукарáта на Андалгалá и от нея – към Пукарáта на Тарси, тяхната цел.
В Умауака, прочее, се разделили „завинаги” Господарите на Тарсис и Атумуруните: те щели да се срещнат по време на Последната Битка, когато всички се завърнат начело на своите народи, за да си уредят сметките с представителите на Силите на Материята, с учениците на Бялото Братство, с Избрания Народ; с Бялото Братство и с Боговете-Предатели, естествено, щели да се заемат Лоялните Богове на Духа на Човека, навярно лично самият Луцифер. Виоланте и двамата монаси се скупчили, прегръщайки се прочувствено, и си разменили целувки с Лито, Роке и Гийермо: никой не могъл да спре сълзите, набраздяващи твърдите им лица, макар същевременно те да се усмихвали с дива радост: повелите на Боговете щели да се изпълнят и това било важното. През подобна сцена преминавали Атумуруните, които трябвало да се простят с единствената си роднина, Принцеса Киля; но тя била корава викингска жена и не се нуждаела от ничия компания; напротив – тя помолила всички нейни роднини да се придвижат колкото се може по-скоро до Екстернщайне на Великата Долина. В замяна, с Господарите на Тарсис щели да заминат 50 фамилии от Народа на Луната, за да ги охраняват и да пазят Пукарáта на Тарси. Една седмица след като били дошли и докато Алмагро се намирал в Тариха, пътниците отново потеглили.
Всичко станало така, както го желаели Господарите на Тарсис. Алмагро бил отклонен от Индианците и изгубил следата на бегълците. След едно безплодно търсене в аржентинската територия, той преминал в Чили, установявайки след десет месеца болезнено придвижване, че никъде не се появявала богатата Империя, описана от Писаро. През септември 1536 г. той най-сетне се завърнал в Куско със своите войски, оредели и изтощени от толкова безплодни пътешествия. В това време се извършвало едно общо възстание, което било обсадило Куско и заплащвало да провали испанската конкиста. Присъствието на Диего де Алмагро обърнало в бягство хиляди индианци и спасило от сигурна смърт Франсиско и Ернандо Писаро, което не попречило на последния да го постави на гаротата в 1538 г., след като той загубил битката при Лас Салинас.
Стражата на Господарите на Тарсис и Принцеса Киля се състояла от 5 Амаути на Черната Шапка и 45 Киляруни с техните семейства. Амаутите се радвали на голям авторитет в ингската Империя и затова нямало пречки гарнизоните на Пукарите да изпълнят техните заповеди: всички приели повелята да напуснат постовете си и да се завърнат в Куско, избягвайки да се срещат по пътя с испанците, тъй като те щели да ги поробят. А испанците, непритежаващи Хиперборейската Мъдрост, нямало да могат да направят нищо с онези крепости, чиято конструкция се основавала на принципа на Ограждането и Стратегическата Стена; действително, даже и да ги завземели с военна сила, те никога нямало да могат да забележат външните менхири – отправните камъни, които оставали невидими дори ако биха спрели до тях. Лито де Тарсис, воден все така от Амаутите, оставил назад Пукарáта на Андалгалá и изтърпял със своите хора суровите студове на снежните върхове на планината Аконкиха: от другата страна на тази планина се отваря Долината на Тафи. Когато наближили Пукарáта, един поглед наоколо му бил достатъчен, за да потвърди, че това било търсеното място – Литическият образ, който Венериният Камък му бил показал в Тайната Пещера в Уелва. Ясно се различавала крепостта, с Вруническа форма, и извън нея – кромлехът или укреплението, в чиято вътрешност се издигал могъщият менхир на Тарси; на заден фон – водният поток на една малка река напоявал безплодните камъни на Долината, излизайки от една пролука между далечните планини.
Новопристигналите окупирали плацдарма и се заели да подготвят една евентуална Магическа Защита: те щели да проектират върху каменната стена принципа на Ограждането и върху него да оформят една от Вруните на Навутáн; така щели да получат Стратегическата Стена, неуязвима за пространствената и времева Стратегия на спящите испанци; сетне те щели да осъществят стратегическото противопоставяне спрямо отправния камък – спрямо менхира на Тарси – и цялата област щяла да стане културно невидима: тогава те никога нямало да могат да бъдат открити от спящите човеци. Как да направят така, че тази защита да бъде постоянна?: Практикувайки Магическото Земеделие – наследство от белите Атланти – във външната област на Стратегическата Стена. Като покълват, растят и зреят, семената, чиято генетична информация е била изменена от трансмутиращата сила на Несътворения Дух, не отговарят на своята архетипична цел – на модела, който се намира в настоящото Небе, – а на една Парадигма, присъща на друго Небе, на една форма от друг Свят: и това непознато Небе е онова, което ще управлява сетне Микроклимата на Освободения Плацдарм, поддържайки го извън видимия или физически достъп на Врага.
Тези предпазни мерки не били излишни, тъй като дори Диего де Алмагро да не преставлявал вече никаква опасност и да стигнал до тъжния край, който споменах, осем години по-късно щял да се яви друг Враг, който щял да дойде с откритото намерение да намери убежището на Господарите на Тарсис. Действително, през 1543 г. Губернаторът на Перу Кристобал Вака де Кастро, знаейки за безплодното преследване, осъществено от Алмагро, решава да се опита късмета си с една нова експедиция. Официално се целяло изследването и завземането на територията на Тукуман, но тайно основната цел щяла да се състои в търсенето на „другите бели хора” и на Града на Цезарите. Довереният човек на Вака де Кастро е Капитан Диего де Рохас – испанец от Бургос, който участвувал в завладяването на Никарагуа и който тогава се намирал за момента в Ла Плата или Сукре. От 1542 до 1543 г. се подготвя експедицията, която накрая щяла да разполага само с 200 души, макар и добре въоражени, и се събират данни за народите от Долината на Умауака и страната на Тукуман. Рохас, също като Вака де Кастро, подозира, че Алмагро е бил измамен от индианците и че „Белият Цар” е избягал на Юг, в посока на Тукуман. Затова, въпреки че „официално” изпраща една флота от Перу да го очаква в Чили пред пристанището на Арауко, Диего де Рохас се отправя, отдалечавайки се колкото се може повече на Юг, следвайки дирята на бегълците. Така той се изкачва до платото на Титикака и се спуска в Долината на Умауака, като се налага да претърпява постоянни сблъсъци с индианците, които са предупредени от Амаутите на Черната Шапка за завоевателските намерения на испанците: оклоите, умауаките, пуларите, хухуите и др., ги атакуват непрестанно по време на цялото пътуване през хухуенската планинска земя. Все пак те успели да стигнат до Чикоана – днес Молинос – и там съдбата пожелала да открият едни кокошки от Кастилия в притежание на индианците Килме – кокошки, които били подарени от Принцеса Киля, – което насочило маршрута на участниците в експедицията в опасна близост до Пукарáта Тарси. Присъствието на кокошките убедило Диего де Рохас, че в онази област обитавали „другите бели хора”, както вярвал Алмагро, и това го подтикнало да прекоси Долината Калчаки по дължина – т.е. от Север на Юг – до Толомбóн, и сетне – през Фуерте Кемадо – до Пунта де Баласто, пресичайки тогава Планината Аконкиха, за да излезе в района на Консепсион дел Вайе Тафи. За щастие този маршрут отвел испанците прекалено на Юг и нямало необходимост да се поставят на изпитание магическите защити на Пукарáта на Тарси, сега превърната в постоянна резиденция на Господарите на Тарсис.
Диего де Рохас се изправил доблестно срещу хурите [6] от Тукуман, без да получи никакво сведение за „Белия Цар”, и сетне продължил своя погрешен марш на Юг, проучвайки земите, които били наречени според Расата на своите обитатели: „хури” или Сантяго дел Естеро; „диагити” или Салта, Тукуман, Катамарка, Ла Риоха, Сан Хуан и Северозападна Кóрдоба; и „комечингони” или Кóрдоба. При завръщането си от тези безплодни преходи, в района на Салавина в Сантяго дел Естеро, доблестният Диего де Рохас намира смъртта си, причинена от отровата на една диагитска стрела, улучила крака му. Три години след неговото заминаване ескпедицията се завърнала в Перу под командуването на Николас де Ередиа, който въпреки загубата на Рохас успял да прекара една година, преминавайки Долината на Тафи в търсене на Града на Цезарите.
Скоро се осъществява втори опит – през 1549 г., когато Хуан Нунес дел Прадо се отправя към Тукуман със седемдесет души, някои от които Голени, ентусиазиран от разказите на някои членове на експедицията на Рохас: те също не ще намерят Града на Цезарите или Пукарáта на Тарсис. В продължение на двадесет години – от експедицията на Диего де Рохас до идването в Тукуман на Франсиско де Агире – се извършват напразно подобни опити, които обаче имат резултата да осеят областта с испански селища и градове. Сан Мигел де Тукуман е основан на 29 септември 1565 г. от Диего де Виляроел, племеник на Франсиско Агире. Също както Ел Барко – днес Сантяго дел Естеро – Сан Мигел де Тукуман променя първоначалното си седалище през 1680 г. по заповед на Губернатора Фернандо Мендоса Мате де Луна и с разрешението на Крал Карлос ІІ. Икономическият прогрес на провинцията, основаващ се не на златото и среброто, което търсили първоначалните му изследователи, а на експлоатацията на земята и поробването на индианците, накарал да се забравят много скоро историите за Града на Цезарите и съществуването на Белия Цар. Около Пукарáта на Тарси възникнало едно селище, обитавано от наследниците на Киляруните, но крепостта никога не била открита от испанците, нито от по-късните криолски губернатори. В нейното място била установена една огромна чакра [7] или ферма, която съдържала невидимата Пукарáи която накрая била легализирана от внуците на Лито де Тарсис, които проникнали в Управлението на провинцията и закупили съглашенията с доброто ингско злато, съхранено от преминаването им през Коати. А във вътрешността на кромлеха, до менхира на Тарси, върху прастарата Апачета на Волтан – пуриуака Волтан– стоял Мечът на Мъдростта, очаквайки Литическия Знак за Последната Битка.
[1] Нем. „Побéден поздрав!” (бел.прев.).
[2] Скири или схири – владетели на царството на Кито (ок. ІХ – ХV в.) от племето Кара на територията на днешен Еквадор (бел.прев.).
[3] “Великата Долина” или Вайе Гранде – днес департамент в провинция Хухуй, Аржентина (бел.прев.).
[4] Тафи дел Вайе – днес департамент и град в провинция Тукуман, Аржентина (бел.прев.).
[5] Ел Рамал (исп. „Разклонението”) – долината на река Сан Франсиско в провинция Хухуй, Аржентина, отличаваща се с влажен тропически климат и гъсти гори в контраст спрямо околните високи пустинни и полупустинни области с по-студен климат (бел.прев.).
[6] Хури – общо название на няколко групи индиански племена в аржентинската провинция Сантяго дел Естеро (бел.прев.).
[7] Чакра (от кечуа chakra – „обработваема земя, нива”, заимствувано в испанския диалект на някои южноамерикански страни като Перу, Боливия, Аржентина и др.) – ферма, чифлик (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар