Книга Втора
Ден Четиридесет и Шести
Кратко Обобщение на Хиперборейската Мъдрост:
В предния Ден споменах „една Стратегия, която Лоялните Богове използуват, за да противодействуват на „Културата”, стратегическото оръжие на врага” и обясних същата посредством една алегория като състояща се от едно харизматично послание. Въпросното послание преследваше две цели: 1во.: да пробуди; 2ро.: да ориентира към „тайния изход”, „центъра” или „Източника”; и в този конкретен пример „изходът” се намираше след като се открие „пръстенът”, т.е. след като е бил направен съзнателен принципът на ограждането. Втората част на съобщението обаче – Песента на Любовта-Без-Смърт – предлагаше на този, който я чуе, възможността да „намери изхода” по другите шест пътища, различни от Стратегическото Противопоставяне, което се основава на принципа на ограждането. Във всеки случай тази Стратегия, такава, каквато я описах, с нейните седем възможни пътища за освобождение, отговаря на чисто индивидуални цели, т.е. насочена е изключително към спящия човек. Затова сега трябва да обявя, че същата образува една част – „индивидуалната” част – от едно по-голямо понятие, което се нарича Стратегия Одал.
Стратегията Одал е насочена основно към придобиване на индивидуалната свобода на човека, но при определени благоприятни исторически възможности Боговете се опитват „да ориентират” Расата в нейната съвкупност, за да предизвикат една колективна мутация. В този случай „водачите”, многократно „изпращани” от Лоялните Богове, а друг път „вдъхновявани” от Тях, се наемат да проектират харизматично в народа стратегическите норми, стремейки се да го реинтегрират в същностната Война. За да може да се реализира тази задача с вероятност за успех е необходимо „Водачите” да разполагат с един външен елемент, разположен в света, който да представя по неопровержим начин Божествения произход на Расата. Този външен елемент трябва да дава доказателство също и за ангажимента, поет от Боговете, когато те „внушават” на човеците да предприемат отново войната срещу Създателя, както и за тяхната решимост да „изчакат” Калпите [1], които ще бъдат необходими докато те извоюват свободата. От тези условия може да се разбере, че въпросният „външен елемент” би бил един истински Препъни-Камък за Създателя и неговите демонични войнства и че цялата му Мощ, т.е. Великата Измама, е насочена към постигането на неговото унищожение или – в случай на провал – към това, да попречи той да остане достояние на човека. Но въпреки раздразнението, което това действие би причинило на Врага, Боговете са изпълнили своята част от Изначалния Договор и с едно похвално презрение към Мощта на Силите на Материята са го поставили в Света и са го охранявали срещу всяка атака, за могат човеците или техните харизматични водачи да го открият и да се възползуват от неговото значение.
Стратегията Одал на Боговете е насочена, следователно, към вътрешността на всички хора чрез „харизматичните Песни”, стремейки се да пробуди у тях Спомена на Кръвта и да им внуши да последват някой от седемте пътя на освобождението. Но тя също така се опитва да подтикне Расата в нейната съвкупност да престане да върви в „еволюционната” или „прогресивна” посока на Историята и като се разбунтува срещу Плана на Единния да трансмутира в един обратен скок „животинските тенденции” на човека, възстановявайки своята Божествена Хиперборейска природа. За да постигне тази втора цел – вече не индивидуална, а расова – казах, че се разполага с един „външен елемент”. Какъв ще е, конкретно, този „външен елемент” – това „нещо”, на което приписах такива чудодейни свойства?: Става на дума за една вещ, самото описание на която ще изисква няколко тома и която в предходните Дни наричах „Грал”. Бидейки невъзможно да се разкрие тук една Мистерия, която е била непроницаема за милиони души, ще се опитам, както обикновено, да „се приближа” до същата посредством някои коментари.
Зададох въпроса какво ще е конкретно това чудодейно нещо, наричано Грал. Ще започна оттам. Конкретно, Гралът е един Камък – Един Кристал, един Бисер; за това няма съмнения. Но той не е един земен Камък; за това още по-малко има съмнения. Ако той не е един земен Камък, може за се попита какъв е неговият произход: Хиперборейската Мъдрост казва, че идва от Венера, но не твърди, че това е неговият произход. Може да се предполага тогава, поради липса на по-голяма точност, че Господарите на Венера са го донесли на Земята от тази зелена планета. Но „Господарите на Венера” не произлизат от Венера, а от Хиперборея – един „изначален център”, който не принадлежи на материалната Вселена и чийто „Кръвен Спомен” е подтикнал мнозина спящи човеци да го идентифицират погрешно с един изчезнал „северен” или „полярен континент”. Според Хиперборейската Мъдрост Гралът е бил донесен в Слънчевата Система от Боговете непосредствено след като нахлули през Портата на Венера, за да се установят в К’Таагар, т.е. във Валхала. Както и да е, има един друг конкретен аспект, който е уместно да се има предвид: Гралът е един Бисер, който притежава огромна важност за Боговете до такава степен, че Те не са склонни да го изоставят или изгубят. От другарство и солидарност към спящите човеци Те са го поставили в Света; но в края на Времето Гралът ще бъде взет и върнат в мястото на неговия Източник.
На какво се дължи този безмерен интерес да бъде съхранен тайнственият Бисер? На това, че същият е бил взет временно от Най-Прекрасното Украшение, което някога е била виждано във Вселената на Единния – от онази скъпоценност, която никой не би могъл да наподоби в този, нито в другите Светове: нито Майсторите-Златари, нито Строителите-Дева [2], нито Планетарните, Слънчеви или Галактически Ангели, и пр. Защото Гралът е един Бисер от Короната на Кристос Луцифер – Онзи, който е Най-Чистия от Чистите измежду Лоялните Богове, единственият, който може да говори Лице в Лице с Непознаваемия. Кристос Луцифер е Този, който бидейки в Ада е извън Ада. Можейки да остане в Хиперборея, в светлината на Непознаваемия, Кристос Луцифер е пожелал да се притече на помощ на пленените Духове, изпълнявайки непонятната саможертва на Собственото си само-пленяване. Той се е разположил като Черно Слънце на Духа, „просветлявайки” харизматично от „отвъд” Венера посредством Параклита [3] директно в кръвта на спящите човеци.
Как така един Бисер на Доблестния Господ се е опетнил, падайки тук, на Земята – една от най-противните клоаки на Седемте Ада? Защото Той е повелил така. Кристос Луцифер е предал Грала на човеците като гаранция за своя ангажимент – за своята саможертва – и като неопровержимо материално доказателство за Божествения Източник на Духа.
Гралът в този смисъл е едно отражение на Божествения Източник, който ще трябва да насочва като фар колебаещия се курс на Бунтовните Духове, които решават да напуснат робството на Йехова-Сатана.
Вече бе видяно това, което Гралът е: един Бисер от Короната на Кристос Луцифер; сега ще се види това, което Гралът представлява за пленените Духове. Преди всичко Гралът е свързан с въплъщението на Духовете и неговото първо значение трябва да се търси във връзка с тази Мистерия. Това се обяснява, ако имаме предвид, че преди милиони години, когато Сиддхите-Предатели се съюзили с Демиурга Йехова-Сатана, за да въплътят Хиперборейските Духове, Кристос Луцифер дал своя Бисер, за да може Истината за Божествения Източник да бъде видяна със смъртни очи. Затова Гралът, поставен в Света като доказателство за Божествения Източник на Духа, придава смисъл на всички хиперборейски потекла на Земята. Чрез него кръвта на човеците, макар и затънали в най-голямо объркване, ще изисква винаги своето извънземно наследство.
Присъствието на Грала по начало пречи на Врага да отрича хиперборейските предци. Но тъй като Гралът придава един космически смисъл на Историята на човека, свързвайки го с вечната Раса на първоначалата, и обожествява хиперборейските потекла на Земята, така също за Демиурга поради присъствието на Грала въпросните потекла се превръщат в „повод за скандал” и обект на преследване и унижение, на наказание и страдание. Божествените хиперборейски потекла ще бъдат от Грала насетне еретически потекла, „осъдени завинаги” (за една манвантара [4]) от Йехова-Сатана. Гралът е дошъл да пробуди нежелани спомени и да придаде стойност на миналото на човека; тогава споменът и миналото ще бъдат това, което най-вече ще се атакува, а към заличаването на неговото влияние ще се стреми до голяма степен Синархичната Стратегия. Ако човек е способен да забележи тази атака, която е очевидна за гностическия поглед, той ще разбере в по-голяма дълбочина историческата функция на Грала. Ще посветя следващите параграфи на това да я направя очевидна.
Принципното престъпление на човека е било да отрече върховенството на „Бога”, т.е. на земния Демиург Йехова-Сатана, и да се разбунтува срещу неговото робство. Но човекът е едно жалко същество, потънало в един Ад на Илюзията, в който се чувствува безумно „доволно”, без възможности да разтури магията самостоятелно. Ако той е отрекъл Демиурга и се е „разбунтувал”,то това е било по силата на един външен фактор, но: какво „нещо” в Света може да е способно да пробуди човека, да отвори очите му за забравената божественост? „Ако такова нещо съществува, – ще кажат Демоните, – то това е най-мерзостният обект в материалното Творение”. Но това „нещо” – този „мерзостен обект” – не е от този Свят и от него „е ял” плененият човек-Дух. Този „зелен плод”, който по-късно ще нарекат Грал, е една храна, която захранва с изначалния гносис, т.е. с познанието за Истината на първоначалата. Чрез Грала – забранения плод по преимущество – човекът ще узнае, че е Вечен, че притежава един Божествен Дух, окован към материята, който произлиза от един Свят, невъзможен за представяне от земния Ад, но по който изпитва носталгия и в който желае да се завърне.
Чрез Грала човекът си спомнил!
Това е неговото първо престъпление. Да се припомня Божественият Източник запапред ще бъде един ужасен грях и тези, които са го извършили, ще трябва да заплатят за това; такава е Волята на Демиурга – „Законът на Йехова-Сатана”. Неговите Министри – Демоните от Чанг Шамбала – ще бъдат тези, които ще се заемат да изпълняват присъдата, налагайки наказанието с една монета, която се нарича: болка и страдание. Средството ще бъде, естествено, въплъщението, повторено хиляди пъти в трансмиграциите, „контролирани” от „Закона” на Кармата, обявявайки цинично, че болката и страданието са „за доброто” на Духовете – „за да се стимулира тяхната еволюция”. Ако „злото” се корени в кръвта, тогава тя ще бъде отслабена, стимулирайки расовото смешение, и тя ще бъде направена нечиста, отравяйки я със страха от греха. Резултатът ще е стратегическото объркване на Духа и пълното затъмняване относно миналото на човека. „В миналото няма нищо достойно да бъде спасено” – ще утвърждават през хилядолетията здравомислещите хора в хор с Демоните от Братството. Теологията и дори Митологията ще говорят за злото на човека с езика на Демиурга: „грехът”, „падението” и „наказанието”. „Науката” от друга страна, ще ни показва една още по-обезсърчителна панорама: „ще доказва”, посочвайки кални вкаменелости, че човекът произлиза от една прамаймуна, наречена „хоминид”, т.е. от онзи жалък и презрян животински човек, който е бил праотеца на спящия човек. „Науката” е довела миналото на човека до неговата най-драматична деградация, свързвайки го „еволюционно” с влечугите и гъсениците. За модерния човек вече няма Божествени предци, а маймуни и трилобити. Действително, трябва да се изхожда от една свръхчовешка омраза, та да се желае човекът да се унижава по един такъв тъжен начин.
Но нека оставим тъгата, нека бъдем оптимисти, защо да се гледа към миналото – ще каже Синархията с Гласа на Науката и Технологията, – ако човекът е „нещо, проектирано към бъдещето”? В миналото няма нищо дойстойно за уважение: някакви примитивни морски ракообразни, потънали в тинята, които се опитват да превземат земната среда, тласкани от „еволюцията”; милиони години по-късно някакви маймуни решават да станат човеци: тласкани отново от чудотворния „закон на еволюцията”, те стават двукраки, изработват инструменти, общуват чрез речта, изгубват козината си и влизат в Историята; а сетне идва Историята на човека: документите, Цивилизацията, Културата. И в Историята продължава неумолимо „еволюцията”, превърната сега в един непреодолим закон, наричан диалектически: провалите на човечеството, войните, нетърпимостта, фашизмът са „грешки”; успехите, мирът, демокрацията, ООН, ваксината на Сабин са „успехи”. От сблъсъка между успехите и грешките възниква винаги едно по-висше състояние, едно благо за бъдещото Човечество, потвърждавайки еволюционната или прогресивната тенденция. Нима тази прогресивна тенденция на Историята не е цялото добро, което може да се очаква от миналото?
Затова нека бъдем оптимисти; нека гледаме към бъдещето; там са всичките блага, всичките реализации; богословът ще уверява, че след един бъдещ съд за добрите ще бъдат отворени портите на рая, розенкройцерите, масоните и другите теософи ще поставят в бъдещето момента, когато, приключвайки частично „духовната еволюция”, човекът ще се идентифицира със своята монада, т.е. със своя „Божествен Архетип”, и ще бъде инкорпориран в Космическите Йерархии, зависещи от Демиурга; и дори материалистите, атеистите или привържениците на науката ще представят един благоприятен образ на бъдещето: ще ни посочват едно съвършено общество без глад и болести, в което един човек, технократичен и дехуманизиран, ще царува щастлив над легиони от андроиди и роботи.
Не ще изобилствувам с детайлите за един очевиден иначе факт: опитвало се е да се заличи миналото на човека, откъсвайки го от неговите хиперборейски корени; не е било успяно да се заличи напълно въпросното минало, но като компенсация е постигнато създаването на един метафизически разлом между човека и неговите Божествени предци по такъв начин, че понастоящем една бездна го дели от изначалните спомени; една бездна, която носи името: объркване. Успоредно с тази зловеща цел „човекът е бил проектиран към бъдещето” – евфемизъм, използуван за обозначаване на илюзията за прогреса, от която страдат членовете на модерните Цивилизации. Тази „илюзия” е породена културно чрез мощни „идеи-сили”, употребени умело като стратегическо оръжие: „посоката на Историята”, „историческото ускорение”, „научния прогрес”, „образованието”, „цивилизацията срещу варварството” и пр. Човеците, обусловени по този начин, вярват сляпо в бъдещето, гледат само към него и дори фаталистите, които съзерцават едно „мрачно бъдеще”, признават, че ако някакво непредвидимо изключение или чудо предложи един „изход” на Цивилизацията, то той се намира във всички всички случаи в „бъдещето”; миналото в който и да е случай е предмет на всеобщо безразличие.
Този „очевиден факт” представлява несъмнено един важен триумф за Синархията; но един триумф, който не е окончателен. В действителност, докторе, Вие видяхте, че максималният натиск на Синархичната Стратегия се прилага в заличаването на миналото – в замъгляването на спомена за Божествения Източник – и че тази атака се извършва като реакция срещу гностическото действие на Грала. Но Гралът не е само един забранен плод, изяден от човека в далечните времена непосредствено след неговото поробване.
Гралът е една реалност, която ще остане в света докато и последният Хиперборейски Дух остава пленен. Чрез Гралът винаги е възможно човекът да се пробуди и да си спомни.
Но за да се радва на неговия гносис, човек трябва да разбере, че Гралът като отражение на Източника проблясва в кръвта от миналото. Неговата светлина идва от посока, обратна на тази на времето, и затова никой, който се е поддал на Синархичната Стратегия, не ще може да възприеме неговото влияние. Вече видяхте, че една мощна културна Стратегия „проектира човека към бъдещето”, стремейки се да заличи неговото минало и да обърка неговите спомени. Но Гралът не трябва да се търси, гледайки към бъдещето, защото така той никога няма да бъде намерен. В интерес на истината, Гралът не трябва да се търси изобщо, ако с този глагол, търся, подразбираме едно действие, което предполага „движение”. „Търсят” Грала само онези, които не са разбрали неговото метафизично значение и вярват в своето невежество, че става на дума за един „предмет”, който може да бъде „намерен”. Ще припомня една от средновековните истории за Грала, която, макар и изкривена от своята юдео-християнска адаптация, съхранява достатъчно елементи от Хиперборейската Традиция. В нея Парсифал, чистият безумец, тръгва „да търси” Грала. От невежество той извършва глупостта да предприеме търсенето, „странствувайки” като рицар през различни страни. Това „преместване” е насочено по същество към бъдещето, тъй като във всяко движение има една иманентна и неизбежна темпоралност и, естествено, Парсифал никога не „намира” Грала, „търсейки го” в света. Така минават години на безплодно търсене, докато разбере тази проста истина. Тогава един ден той идва пред един омагьосан замък напълно гол и, веднъж озовал се вътре, Гралът му се явява (не го намира) и очите му биват отворени; тогава той забелязва, че тронът е празен и решава да го поиска, преобразявайки се накрая в Крал.
В тази алегория трябва да се вижда следното: Парсифал разбира, че Гралът не трябва да бъде търсен в света (Валпладс) през времето (текущото Съзнание на Демиурга) и решава да използува един Хиперборейски Стратегически Път. За тази цел той се разполага „гол” (без преобладаващите културни предпоставки) в един замък (укрепеният чрез закона на ограждането „плацдарм”), десинхронизирайки се от „времето на света” и създавайки едно „собствено време” – обратно, – което „е насочено към миналото”. Тогава се явява Гралът и „отваря очите му” (Спомена на Кръвта). Парсифал забелязва, че „тронът е празен” (че Духът може да бъде възвърнат), решава да го поиска (подлага се на изпитанията за чистота на Тайните Пътища на Освобождението) и се преобразява в Крал (трансмутира се в Каменен Човек).
Надявам се, че е станало ясно, че Гралът не трябва да се търси, тъй като той се явява тогава, когато съзнанието на човека се е десинхронизирало от времето на света и се е освободило от културната маска. Сега искам да покажа един друг аспект на реакцията на врага, мотивирана от присъствието на Грала.
Чрез Грала човекът извършва престъплението да се пробуди; съгрешил е и наказанието се заплаща с монетата на болката и страданието чрез въплъщението и закона на Кармата. Натоварените да бдят над Закона и тези, които най-вече обижда хиперборейският спомен на пробудените човеци, са „ангелите-пазители”, т.е. Демоните от Чанг Шамбала и тяхното Бяло Братство. Има освен тази и една пряка реакция на Демиурга, която е добре да се познава. Но тъй като тази реакция се е повтаряла множество пъти откакто Хиперборейските Духове са били оковани към хомота на плътта, едно пълно изложение би трябвало да обхване огромен отрязък от време, който отива отвъд официалната История и се изгубва в нощта на Атлантида и Лемурия. Разбира се, няма да се захващам с един подобен разказ и затова само ще посоча реакцията на Демиурга в историческите времена, но не бива да се забравя, че всичко, което се казва за този факт не е изключително присъщо на една Епоха, но вече е било и със сигурност ще бъде отново. Едно кратко въведение ще Ви позволи да разберете тази пряка реакция.
Когато се поставя наивният въпрос относно това, „какви са световете, откъдето произлиза плененият Дух?”, вярвайки, че може да има някакъв образ, който да представя невъобразимата Хиперборея, Хиперборейската Мъдрост обикновено отговаря с една метафорична фигура; тя казва така на невежия ученик: „представи си, че едно зрънце прах приема едно слабо отражение на Истинските Светове и предположи, че след това въпросното зрънце е разделено и реорганизирано в безкрайни частици. Направи друго усилие на въображението и предположи сега, че материалната Вселена, която познаваш и обитаваш, е била построена с частиците на онова зрънце прах. Хиперборейската Мъдрост ти казва: ако си способен да реинтегрираш в един акт на въображението безмерната множественост на Космоса в оригиналното зрънце, то тогава, виждайки го в неговата цялост, ще възприемеш само едно слабо отражение на Истинските Светове. Ако си способен да реинтегрираш Космоса в едно зрънце прах, ще видиш само един изопачен образ на Родината на Духа. Това е всичко, което може да се познае оттук”.
Метафората става прозрачна, ако се има предвид, че Демиургът е конструирал Вселената, имитирайки един нескопосан и изопачен образ на Истинските Светове. Той е вдъхнал Своето Дихание в Материята и я е подредил с целта „да копира” слабото отражение, което някога бил възприел от Несътворените Сфери. Но нито субстанцията е била адекватна, нито Архитектът е бил кадърен за това, а прибавено към тези злини следва да се счита и перверзното намерение да претендира да царува като Бог на творението по подобие (?) на Непознаваемия. Резултатът е налице: един зловреден и безумен Ад, в който, дълго време след неговото създаване, чрез една Мистерия на Любовта-Без-Смърт неизброими Вечни Духове са били поробени, оковани към материята и подчинени на еволюцията на живота.
Принципната характеристика на Демиурга очевидно е имитацията, чрез която се е опитал да възпроизведе Истинските Светове и чийто резултат е била тази зловредна и посредствена Материална Вселена. Но именно в различните части на Неговото Творение се забелязва безумното упорство да имитира, повтаря и копира. Във Вселената „всичко” винаги е копие на „нещо”: „атомите” – всичките подобни; „клетките”, които се делят на аналогични двойки; „социалните животни”, чийто стаден инстинкт се основава на „подражанието”; „симетрията”, присъствуваща в безкрайно множество физични и биологични явления; и пр. Без да се разпростира в повече примери, може да се твърди, че зашеметяващата формална множественост на реалното е само една илюзия – продукт на кръстосването, пресичането, комбинирането и пр., на няколко първоначални форми. Наистина, Вселената е била направена, изхождайки от броени различни елементи – не повече от двадесет и две, – които поддържат чрез безкрайните си комбинации съвкупността на съществуващите форми.
Имайки предвид имитативния принцип, който управлява творението на Демиурга, сега може да се разгледа неговата пряка реакция пред присъствието на Грала.
Казах, че Гралът обожествява хиперборейските потекла като доказва по неопровержим начин истината на Източника и че реакцията на Демоните е била да разглеждат същите като еретически потекла, заслужаващи най-ужасното наказание.
Но докато Демоните се заели да наказват човеците с тежките вериги на Кармата, съвсем друга била позицията на Демиурга. Той, съгласно своята характеристика, е пожелал да имитира и дори да надмине хиперборейските потекла, основавайки една Свещена Раса, която да го представлява пряко, т.е. която канализира неговата воля и посредством същата да царува над въплътените Духове. Една „Свещена Раса”, която се издига посред народите, осъдени на болката и страданието на живота, и която, триумфирайки над тях, накрая им нанася окончателното унижение да ги подчини на Синархията на Демоните. Тогава хиперборейските потекла, потънали в калта на духовната деградация, ще изпуснат своите последни ридания и тези викове на болка, тези вопли на ужас, ще бъдат сладката музика, която Свещената Раса ще поднесе на своя „Бог” Йехова-Сатана, Демиурга на Земята.
Както вече казах, Демиургът е опитвал многократно това начинание; „циганите” например са етническия остатък от една „Свещена Раса”, която е процъфтявала в последната Атлантида, когато Боговете-Предатели подчинили хиперборейските потекла на Синархията на Ужаса. Въплътените Духове се видяли там изпаднали до най-мерзостни практики: Божествената кръв била деградирана и объркана посредством безразборната смесица на Расите и – което е по-лошо – били успешно реализирани плодовити съчетания между хора и животни с използуването на черната магия; хиляди човешки жертви били принасяни, за да бъде задоволена жаждата за кръв на Йехова-Сатана, почитан там в своя Аспект на „Бог на пъклените войнства”. Жестокостта, колективната оргия, различните форми на наркотична пристрастеност и пр., били все „обичаи”, които хиперборейските потекла възприели, докато в очите на „Свещената Раса” блестял от радост погледът на Демиурга, а Синархията на Ужаса упражнявала своята орихалкова тирания [5]. В това състояние на деградация вече никой не бил способен да възприема светлината на Грала, нито да чува Песента на Боговете. Затова Кристос Луцифер решил да се прояви пред очите на човеците. Направил го, съпроводен от една гвардия от Богове-Освободители, и това предопределило края на Атлантида...
Но това е една древна история. В неотдавнашни времена Демиургът решил да повтори отново като имитация на хиперборейските потекла създаването на една „Свещена Раса”, която да го представлява и за която ще бъде запазена високата Съдба да царува над всички народи на Земята. С Кръвния Договор, сключен между Йехова-Сатана и Авраам била основана „Свещената Раса” и неговите потомци – евреите – щели съставят „Избрания Народ”. Така, както Хиперборейските Духове, обожествени от присъствието на Грала, представляват „еретическото потекло” по преимущество, евреите ще се представят пред тях като „най-чистото потекло на Земята”.
Израил, избрания народ на Йехова-Сатана да бъде негов представител на Земята – какви титли ще представи като неопровержимо доказателство, че такава е Неговата Воля? Демиургът, следвайки обичайната си система на „имитиране”, разсъждава по този начин: „Ако чрез Бисера на Кристос Луцифер – Гралът – е било обожествено хиперборейското потекло, така също чрез един „Небесен Камък” ще бъде осветено Потомството на Авраам. Ще поставя в света един Камък, върху който ще бъде написан Моят Закон като неопровержимо доказателство, че Израил е Избраният Народ, пред който ще трябва да се унижават останалите Нации”.
Такава е пряката реакция на Демиурга. Избира измежду утайката на човечеството най-жалкия народ и след като сключи договор с него го прави „да расте” в сянката на могъщи Царства. Когато реши, че за „Свещената Раса” е настъпил моментът да изпълни нейната историческа мисия, „подновява договора”, предавайки на Моисей ключа на Могъществото. Тогава Израил, най-чистото потекло на Земята, приминава през хилядолетията и напредва към своето славно бъдеще, докато Империите и Царствата потъват в праха на Историята. Несъмнено ефективна е била реакцията на Демиурга и могъки са се оказали ефектите на Неговия Камък, силата на Неговия Закон. Затова може да се запита: какво е в действителност това, което Йехова-Сатана предава на евреите като инструмент на властта и световното господство?; ще го повторя накратко: „Скрижалите на Закона” съдържат тайната на двадесет и двата звука, които Демиургът произнесъл когато подредил материята и чрез които е било образувано всичко съществуващо. Съвкупността от символите, съдържащи се в Скрижалите на Закона е това, което отколе се познава като Акустична Кабала. В Атлантида това познание било по начало наследство на друга „Свещена Раса”, но по-късно Пазителите на Литическото Изкуство, предци на кроманьонците и бащи на Бялата Раса, го овладяли напълно.
„Скрижалите на Закона” са тогава „Камъкът”, който Демиургът е поставил в Света като метафизическа подкрепа на „Свещената Раса” по подражание на съчетанието „хиперборейско потекло/Грал”. Но както във всички „имитации” на Демиурга и тук не трябва да се вижда едно твърде точно съответствие. Гралът отразява от миналото Божествения Източник за всеки един от човеците и съставлява намерението на Кристос Луцифер да се притече на помощ на пленените Духове, или с други думи – влиянието на Грала е насочено към индивидуалното и духовното. Скрижалите на Закона напротив са насочени към колективното – между Йехова-Сатана и еврейския народ, – а също така тяхното кабалистично съдържание разкрива ключовете, които позволяват владеенето на всички материални Науки.
Ако стратегическото объркване, въплъщението, оковаването към Закона на Кармата и пр., са ужасни злини, от които страдат Хиперборейските Духове, земното съжителство с една „Свещена Раса” на Йехова-Сатана е несъмнено най-ужасният кошмар, по-лош от коя да е от споменатите. Защото, тръгвайки от „обновения договор” с Моисей, расовата вражда между хиперборейските („еретически”) потекла и еврейското („свещено”) потекло ще бъде постоянна и вечна с необратимото неизгодно положение за първите от това, че пъклената Воля на Демиурга ще се проявява непреодолимо посредством вторите.
След „появата” на Израил за човека остава единствено драматичната алтернатива между завръщането в Източника или окончателната гибел.
Разчопляйки еврейския мит за Авел и Каин, под едно було от клевети може да се види едно точно описание на расовата и теологическа вражда между евреи и хипербореи. Във въпросния мит Авел, който е пастир на стада, представлява основния тип на евреина, а Каин, земеделецът – фигурата на човека от хиперборейско потекло. Легендата разказва, че на Йехова-Сатана се харесали кръвните дарове на пастиря Авел, състоящи се от жертвоприношението на първородните агнета „с тяхната мазнина”, и обратно – презрял „даровете на земята”, които предложил Каин. Това отношение от страна на Бога на Материята се оказало едно откровение за Каин: откриването на истинските намерения на Създателя и материалистичната и сервилна същност на пастирите. Тогава Каин решил да убие Авел – сътворената Душа, – което накарало Йехова да обяви, че той бил носител на един белег, който издавал състоянието му на убиец. Въпросният знак щял да бъде разпознаван във всички Епохи от тези, които били „като Авел”, у онези, които се оказвали „като Каин”.
Този специален емоционален критерий на Йехова-Сатана се е увековечил през столетията в омразата, която евреите изпитват към хиперборейските потекла – омраза, която, не забравяйте, произлиза от Демиурга, като се има предвид, че „Израил е Йехова”. За слабоумните човеци, т.е. за онези, чийто мозък е бил промит, за да бъдат превърнати сетне във фанатици, вярващи в Библията, винаги се оказва трудно да оправдаят предпочитанието на „Бог” Йехова към кървавото жертвоприношение на Авел и презрението към земеделската продукция на Каин. Но всичко се изяснява, ако под кабалистичния шифриран език на книгата Битие се разчита една прастара интерпретация на Огнения Холокост. Действително, „холокоста (всесъжжението) на първородния агнец с неговата тлъстина” [Битие 4;4] представлява Холокоста на Крайната Смърт на Човечеството и неговата трансформация в луга, която „ще измие Противния Белег, който е гравиран върху Горещия Камък”: приношението на Авел щяло да бъде сетне изгорено, тъй както до днес правят евреите с телата на жертвопринасяните животни, а „тлъстината”, смесена с пепел, ще образува сапуна – лугата, която ще измие символичното петно на „греха на Каин”; този „грях” е, естествено, това, че е „земеделец”, засяващ зърно, – почитател на Богинята Ама, или Церера, или Деметра, или Девата от Агарта – майката на Навутáн , т.е. на онзи, който е дал семето на пшеницата на човеците, – Семето на Каменния Младенец. „Белегът на Каин” тогава е Белегът на Горещия Камък – Символът на Източника, който причинява оковаването на вечния Дух към Материята; затова Каин, като носи въпросния знак, не ще може да умре никога: той ще бъде „безсмъртен”, каквито са всички човеци, които притежават Дух, макар и да не го знаят, понеже са „спящи”.
Робърт Грейвз и равинът Рафаел Патай в книгата „Еврейските Митове” са извлекли и обобщили Мита за Каин от многобройни талмудически мидраши [6]. Ето една от официалните еврейски версии, които показват духовния луциферичен характер на Каин и „сътворената” природа на Авел: „Каин отвърна на порицанието на Бог с един вик, който и до днес повтарят светотатците: – Няма Закон, нито Съдник! – . Когато след малко намери Авел в едно поле, той му каза: – Няма бъдещ Свят, нито възнаграждение за справедливите, нито наказание за злодеите. Този Свят не е бил създаден с милосърдие, нито е управляван със състрадание. Поради каква друга причина беше прието твоето приношение и отхвърлено моето? Авел отвърна просто: – Моето беше прието, защото обичам Бог Йехова; твоето беше отхвърлено, защото го мразиш –. Тогава Каин реши да удари и убие Авел”.
Интересно е да се разгледа малко по-задълбочено образът на Каин. Съгласно Библията той е бил освен земеделец също такща и първият, който построил оградени със стени градове, както и изобретателят на мерките и теглилките. Неговият наследник Тубал-Каин (митично копие на самия Каин) бил производител на оръжия и музикални инструменти.
Ако се разгледа сега този образ на Каин в светлината на Хиперборейската Мъдрост, ще се установи, че той притежава множество от атрибутите, характерни за хиперборейските потекла. Преди всичко асоциацията на Земеделието с постройката на оградени със стени градове е една прастара стратегическа хиперборейска формула, която са употребявали в по-скорошни времена например етруските и римляните, и която е била изразена в съвършенство от германския крал Хайнрих І Птицелов. От друга страна изобретяването на мерките и теглилките, което евреите припискват на Каин, гърците на Хермес, а римляните на Меркурий, позволява да се отъждестви Каин с тези два хиперборейски Бога. И най-сетне: обвинението в убийство и състоянието на производител на оръжия показва ясно, че образът на Каин изобразява едни страховити воини – Каменните Човеци: да разкрие или посочи това качество явно е целта на проявлението на прословутия белег.
В Библията – свещената книга на „Избрания Народ” – в мита за Авел и Каин се откриват напълно разкрити правилата на играта. В „предпочитанието” на Йехова-Сатана към пастирите евреи, представени от Авел, и в презрението и наказанието на хиперборейските потекла, символизирани от Каин, се явява поставен метафизическият конфликт на началата, но актуализиран сега като културна и биологична конфронтация. Еврейската Свещена Раса идва да донесе Присъствието на Йехова-Сатана (съзнателно Присъствие, различно от пантеистичното дихание, с което Демиургът одушевява материята) в плана на човешкия живот – на въплъщението, на болката и страданието. Затова древнатавражда между пленените Духове и Демоните се трансформира в иманентната вражда между хиперборейските потекла и материалната Вселена, като се има предвид, че Свещената Раса е Малхут – десетият Сефирот, т.е. Аспект на Демиурга. Последното следва да се разбира така: Израил е Демиургът. Заслуважа си да бъде изяснено това. Съгласно тайните учения на Кабалата и така, както може да се прочете в Книгата на Сиянието – Сефер Йецира – или в Книгата на Огнения Холокост – Сефер Ише,– т.е. прибягвайки до най-достоверните източници на Еврейската Мъдрост, за „сътворяването” на „Свещената Раса” Йехова-Сатана проявява един от своите десет Аспекта или Сефирот. Десетият сефирот Малхут (Царството) съгласно официалните еврейски текстове е самият народ на Израил, съхраняващ една метафизическа връзка с първия Сефирот Кетер (Корона), който е Главата или върховното Съзнание на Демиурга. С други думи: съществува метафизическа идентичност между Израил и Йехова-Сатана или, ако желаете, „Израил е Йехова-Сатана”.
Както казах преди, враждата между Свещената Раса и хиперборейските потекла – вражда, която видяхме обявена в мита за Авел и Каин, – означава едно противопоставяне между тези и материалната Вселена, имайки предвид характера на Малхут – една еманация на Демиурга, която проявява Израил. С Малхут Демиургът е пожелал да наложи царския род на свещеното еврейско потекло над останалите народи на земята. Ако тези нееврейски народи са забравили миналото и са се подчинили на Плана, който осъществява Бялото Братство, тогава те ще приемат на драго сърце еврейското превъзходство и светът ще напредва радостно към Синархията. Но съществуват такива Гоим [7], които не се отричат от своето хиперборейско наследство и упорствуват в припомнянето на изначалния конфликт! За тях не ще има място на Земята, тъй като с Присъствието на Малхут – свещеното потекло на Израил – Демиургът гарантира тяхното преследване и незабавно унищожение. Драматична е съдбата на пленения Дух! През хилядолетията припомнянето на Източника, т.е. проявлението на едно еретично потекло, е бивало наказвано от Демоните с една силна Карма, като болката и страданието бивали така ужасни, че накрая то се забравяло. Но докато протичала тази деградация в основата на своето сърце, кипейки в неговата кръв, осъденият можел да участвува в Кръвния Спомен и да има достъп до Гносиса; това било негово право: ако успеел да се издигне от слепотата на духовното объркване, никой не можел да му попречи да възприеме светлината на Грала, нито да чуе Песента на Боговете. С Израил дори и тази нищожна възможност за пробуждане била вече невъзможна, тъй като конфликтът бил заложен в биологични, расови и културни термини...: този, който се въвлича в борбата, трябва сега да рискува всичко, тъй като изправяйки се срещу Израил той се изправя срещу самия Демиург. Израил шествува през Историята с една непреодолима сила. Неговите велики идеи са завладяли малко по малко Културата на Запада, успоредно с нарастването на финансовата му мощ. Кой ще е способен да се опълчи срещу съвкупната сила на юдео-християнството, юдео-масонството, юдео-марксизма, ционизма, Трилатерализма? Кой би могъл да накара „да потреперат” банките на Ротшилд, Якоб Шифт, Кун и Льоб, Рокфелер и пр.? И кой ще се конкурира с евреите в областите на Науката или Изкуството? Вече описах фантастичното Материално Могъщество, постигнато от Тамплиерската Синархия през Средновековието; представете си, д-р Сигнагел, това, което трябва да представлява това Могъщество днес; срещу тези организирани сили човекът няма и най-малък шанс. Затова единствената валидна стратегическа алтернатива пред това страховито Могъщество е расовата конфронтация: срещу Свещената Раса на Йехова-Сатана да се опълчи хиперборейското потекло на пленените Духове. И в този сблъсък на потеклата, в тази война, водена на терена на кръвта, пробуденият човек – онзи, който си спомня и желае да се завърне, – ще трябва да чуе Песента на Боговете и, следвайки един таен път на освобождението, да намери „изхода”, да се завърне в Източника и да се трансмутира в Каменен Човек. Така той ще е изпълнил първата част от Стратегията Одал. Но ако един харизматичен Водач, пробуден и трансмутиран, застане начело на една расова общност и реши да поведе човеците целокупно в Завръщането към Източника, той ще може да приложи Стратегията Одал в нейната цялост, възползувайки се от присъствието на Грала. В този случай Водачът ще обяви Тотална Война срещу демоничните сили на Синархията, но най-вече ще упражни максимален натиск върху Свещената Раса, тъй като тя преставлява пряко Врага, т.е. Демиурга-Пленител. Но единствено в модерните Епохи, когато универсалното присъствие на Синархията и могъществото на Свещената Раса стават очевидни, ще бъде възможно някой Велик Водач да идентифицира правилно Врага и да обяви срещу Тях Тоталната Война.
Непримиримата вражда между свещеното еврейско потекло и еретическото хиперборейско потекло би могла да бъде илюстрирана, разглеждайки безкрайно многото случаи, когато се е стигало до сблъсъци и описвайки различните резултати. Може да се твърди, че ще има материал за запълването на множество томове – причина, поради която трябва да бъда благоразумна и да се позова само на строго необходимото за разбирането на Стратегията Одал на Боговете-Освободители. Съгласно този критерий именно ще разгледам само един пример, но един пример, който ще бъде във висша степен поясняващ.
След потъването на Атлантида и под влияние на моделите на Културния Договор, хиперборейските потекла винаги са се съгласявали, че човешкото общество е трябвало да се организира около три основни функции: Царска, Свещеническа и Воинска. Хармонията и независимостта на трите функции щяла да гарантира едно определено равновесие, подходящо за времената на мир и благоденствие, т.е. когато обществото прогресира материално към бъдещето. През различните Епохи на своята история множество народи от хиперборейско потекло са изпитвали кратки периоди, в които равновесието на трите функции е позволявало да се наслаждават на това обществено, посредствено и дворцово спокойствие, което прикривало в действителност една пълна липса на харизматичен контакт между масата на народа и неговите Водачи – типична ситуация, която се характеризира с общо безразличие. Когато едно общество се стабилизира по този начин, Бялото Братство на Чанг Шамбала обявява, че то „еволюира” и „прогресира”. В интерес на Демоните, следователно, е да доведат Човечеството до едно състояние на постоянно равновесие на трите функции; с каква цел?: за да подготвят идването на Синархията, т.е. Концентрацията на Властта в ръцете на едно Тайно Общество или окултно братство. Каква цел има концентрирането на властта в ръцете на същества, които действуват в сенките? Отговорът е свързан с проявлението от страна на Демиурга на „Малхут”, Свещената Раса: властта над нациите принадлежи (през този етап на Кали Юга) на Израил като наследство на Йехова-Сатана и доказателство за неговото теологично потекло. Докато настъпи времето на Израил, Синархията ще бъде регентът на власттта, концентрирана от Бялото Братство.
Разбира се, че пред една подобна конспирация Лоялните Богове се опитват да нарушат синархичното равновесие на обществата и да повлияват харизматично човеците с цел да събудят някой от тях и да го трансмутират в хиперборейски Водач. Такава е в основни линии целта на Стратегията Одал. Затова Песента на Боговете зове непрестанно в Чистата Кръв и Гралът е едно постоянно присъствие, което показва на този, който би искал да го види, отражението на Божествения Източник на Духа. Но не бива да се вярва, че Стратегията Одал постига успех единствено когато се случва една автентична трансмутация на спящия човещ в Каменен Човек; това несъмнено е най-важният успех, но същият не е много чест, особено в случая на Лидери или Водачи на народите. Има, за разлика от този, други случаи, не толкова видни, нито очевидни като една трансмутация, но чието благотворно влияние в организацията на обществата е причината те да се разглеждат също като успехи на Стратегията Одал. Имам предвид по-специално онези Водачи, които, дочуват харизматичната Песен с определена степен на неосъзнатост и възприемат по интуиция някои принципи на Хиперборейската Мъдрост. Тъй като не са напълно пробудени и не познават източника на „съобщението”, те ще процедират, прилагайки в управлението на своите народи стратегическите принципи, приемайки ги за свое собствено изобретение. Биха могли да се дадат изобилни примери, но за Вас, д-ре, ще има особен интерес да се разгледа случая на тези, които „са открили”, без да го знаят, принципа на ограждането.
Когато в менталната структура на един Водач е бил инкорпориран „принципът на ограждането”, неговата Чиста Кръв – а с нея Песента на Боговете – го подтиква да прилага „закона на Ограждането” във всички свои конкретни действия. Така възникват от отделни общества до политически, философски, морални и пр. теории, замислени и осъществени в съгласие със закона на ограждането в рамките на Стратегията Одал. Един типичен пример е идеята за „Универсалната Империя”. Той заслужава да бъде коментиран.
Когато Стратегията Одал успее да пробуди Божествената природа у някой Водач, възможно е неговата по-нататъшна дейност да провокира забележими обществени промени. Ако е Цар, т.е. ако упражнява Царската Функция, той ще настъпи като гибелин срещу Свещеническата Функция и с подкрепата на Воинската Функция ще се опита да разшири границите на своята Държава. Ако Водачът е един забележителен воин, той не ще закъснее да си присвои короната, за се захване сетне, след като смачка Свещеническата Функция, със задачата да организира една военна Държава. В мнозинството от случаите неравновесието на трите функции се осъществява за сметка на Свещеническата Функция, която обикновено е лунарна и синархична. Важното е, че Водачът – Цар или Воин, – прилагайки закона на ограждането в своята визия за обществото, заключава като цяло, съгласявайки се с идеята за Универсалната Империя като най-подходящата за демонстрирането на превъзходството на своята Раса и увековечаването на спомена за своята Фамилия.
Универсалната Държава на Акад; империите на Асирия и Вавилония; Великата Персийска Империя, разрушена от Александър Велики; Римската Империя и пр., са били замислени по същия начин: чрез прилагането на закона на Ограждането в рамките на Стратегията Одал, което са правили хиперборейските Водачи в течение на хилядолетията. Не мога да не спомена, че множество „модерни идеи” демонстрират същия произход на своето схващане: такива са различните варианти на „национализма”; „фашизма”; „фалангизма”; „национал-социализма”, „федерациите” и „конфедерациите; и пр. Тези и много други политически теории са продукт на приложението на закона на Ограждането от страна на някои съвременни Водачи. В случая с „фашизма”, „национал-социализма”, и пр., е очевидно, че те запазват една доста пряка връзка с прастарата идея за Универсалната Империя, което обяснява по красноречив начин защо тези идеологии са били преследвани до тяхното унищожение от Избрания Народ и силите на Синархията.
Защото именно идеята за „Универсалната Империя”, която е хиперборейска и възниква от приложението на закона на Ограждането, се противопоставя неизменно на идеята за „Универсалната Синархия”, подкрепяна от Бялото Братство на Чанг Шамбала и осъществявана в полза на Избрания Народ.
Бях обявила, че ще дам един пример за непримиримата вражда между еретическото хиперборейско потекло и свещеното еврейско потекло и той беше явен в противопоставянето между Универсалната Империя и Синархията, т.е. между техните съответни идеални понятия за обществото. Въоражен с тези ключове всеки може да преразгледа Историята и да си извлече собствени заключения; не е необходимо, следователно, да се набляга повече на това.
Казах преди, че „Свещената Раса” е била създадена от Демиурга като имитация на хиперборейските потекла и показах, че „Скрижалите на Закона” и страховитото познание, с което те са били написани, са били предадени на евреите по подобие на Грала. Мога да добавя сега, че „имитацията” не е приключила дотук; напротив – в течение на вековете е била подготвена една пъклена историческа фалшификация, която в действителност е щяла да означава една неправда, безкрайно по-обидна от имитацията на хиперборейските потекла или на Грала. Говоря за узурпацията, вулгаризацията и деградацията, извършена срещу Божествената фигура на Кристос Луцифер.
Вече споменах, че в дните на най-големия духовен упадък на Атлантида Кристос Луцифер се явил пред погледа на спящите човеци. Неговото Присъствие имало силата да пречисти и ориентира мнозина човеци, които благодарение на това низхождане в Преизподните, осъществено от Доблестния Господ, могли така да поемат по пътеката на Завръщането. Но страхливата реакция на Боговете-Предатели, които прибягнали до употребата на черна магия, за да попречат на спасението, довело в крайна сметка до една война без примирие, която приключила едва тогава, когато изчезнала последната Атлантида. И макар атлантическият континет да бил изчезнал, погълнат от водите, а хилядите години на варварство и стратегическо объркване да били заличили тези факти от Историята, не по-малко сигурно е, че преживяната драма била толкова интензивна, че тя никога не помръкнала напълно в колективната памет на хиперборейските потекла. Затова когато Демиургът замислил зловещата идея да имитира подигравателно спасителния образ на „Кристос Луцифер, низхождащ между човеците”, било неизбежно тази мерзост да задействува необратими промени и окончателни сблъсъци.
Какво целял този път Демиургът? Макар да изглежда невероятно, той желаел да създаде една имитация на хиперборейската трансмутация – един скок в Човечеството. Но нека не се изумяваме прекалено: това, което се е търсело, било един скок напред – към бъдещето – и най-вече се възнамерявало да се обвържат членовете на Човечеството без никакво различие на тяхната Раса или религия към един универсален психологически „тип”, т.е. към един колективен Архетип. Този Архетип, разбира се, бил онзи на еврейската Раса, защото това, което се желаело в крайна сметка, било да се юдеизира човечеството и да се подготви то за Световното Управление на Синархията.
За да се осъществи един толкова амбициозен план били приведени в движение многобройни сили, които щели да се стекат към фигурата на Месията и да направят възможна неговото земно Наместничество. За мисията да „подготви средството”, чрез което Йехова-Сатана щял да се прояви пред човеците, бил изпратен един от Учителите по Мъдрост на Бялото Братство, който щял да бъде познат след неговото въплъщение като Иисус от Назарет. Не бил пренебрегнат също въпросът за потеклото и затова Учителят Иисус се въплътил в лоното на една еврейска фамилия, чиято генеалогия можела да се проследи до Авраам. Но физическото тяло на Месията щяло да притежава една конституция, различна от тази на един прост евреин: Мария щяла да бъде забременена „с погледа” на един от Демоните на Йерархията – „Ангелът Гавраил”, който в действителност прилагал метода на „пресичане на полета” – една от трите форми на партеногенеза, които съществуват: по този начин се имитирала също и Девата от Агарта – Ама, Майката на Навутáн , която била забременена на Венера от друг „Ангел” – „Серафимът Луцифер”. Учителят Иисус одушевявал в продължение на тридесет години това висше тяло, но есейската секта щяла да бъде тази, която през всичкото това време се наемала да развие неговите езотерични способности, обучавайки го в тайните на акустичната Кабала. В тази задача есеите били подпомогнати от Учителите на Йерархията, а тези – от Боговете-Предатели; цялата Чанг Шамбала се била съсредоточила в подкрепянето на Месията, тъй като от успеха на неговата мисия щяла да зависи до голяма степен бъдещата „еволюция” на Човечеството. Ако делото на Месията успеело, цялото Човечество щяло да бъде „цивилизовано” – т.е. юдеизирано – и щяло да се приключи с „варварството” – т.е. с митологичния спомен за Божествените предци.
Най-ужасяващото в тази конспирация било, че Демиургът и неговите Демони разчитали този път на Кръвния Спомен, който хиперборейските потекла все още съхранявали за Кристос от Атлантида, за да „ги привлекат” към неговата имитация – Иисус Христос – и чрез едно фантастично объркване да ги подчинят окончателно. С какво колосално лицемерие било планирана и осъществена измамата! След Иисус Христос кой щял да бъде вече способен да направи разлика между Кристос от Атлантида и неговата карикатура? Само неколцина заподозрели измамата – Гностици, Манихеи и Катари – и върху тях паднала анатемата на Тъмните Сили, преследването и изтреблението. Работата е там, че този Иисус Христос като юдейския Архетип, какъвто е, позволява множество интерпретации, всичките „законни” според удобството на Синархията: има един Христос-изкупител, един Христос на благочестието; един Христос, „който ще дойде”; един Христос-Бог, един Христос-човек; един Христос социален революционер; един Космически Христос; един Христос-Аватар, и пр.
Това, което никога няма да бъде позволено да се мисли (или да се „спомня”) на никого, е един Кристос на Несътворената Светлина, т.е. един Кристос Луцифер. След Иисус Христос това щяло да бъде най-големият грях, най-голямата ерес, а заслуженото наказание щяло да бъде едно образцово наказание.
„В година 30 от християнската Ера Словото стана плът и живя сред човеците”. Онзи, от чиято Дума бил създаден Светът, се облякъл в дрехата на своя Еврейски Архетип – Малхут – и се явил на човеците в лицето на Иисус от Назарет. Явление на явленията, Чудо на чудесата, какъв чудна гледка ще да е било да се види Демиургът, станал човек! Трябва да се признае, че този път е имало едно неотрицаемо качество в неговата пъклена идея да подражава на Кристос от Атлантида и да се възползува от Кръвния Спомен на човеците. Резултатът е налице. Малко по малко народите излезли от „варварството” и „Цивилизацията” се разпространила до най-далечните кътчета на Земята. И човеците бавно, но неизбежно се адаптирали към юдейския психологически стереотип. Как бил постигнат този успех? Чрез каква колективна алхимия ефимерният живот на Иисус Христос е успял да повлияе върху народите през хилядолетията, та чак да доведе до тяхната пълна юдеизация? Единствено Кръвният Спомен за Кристос от Атлантида ли е бил това, което е предопределило този резултат, или е имало и други скрити фактори, които да са допринесли за объркването на Човечеството и неговата настояща юдеизация? Без да навлизам в прекалени подробности, предвид че темата е дълга, можа да кажа, че Еврейският Архетип на Иисус Христос, който се намирал, също както всичките Архетипове в Архетипичния План, е бил стоварен във физическия план или актуализиран по време на въплъщението на Демиурга в тялото на Иисус от Назарет. Тази актуализация на Архетипа Малхут означава, че се е установила една постоянна сила на Земята, която действува по начин, подобен на този на гравитационната, „привличайки” човека към юдейската форма. Това се дължи на една причина, която също е ужасна тайна: Иисус Христос не се е развъплътил! Напротив – той се е разположил оттогава насетне „в центъра на Земята”, заедно с Царя на Света, излъчвайки оттам своята „архетипична потенция” (днес бихме казали „генетична информация”) в безкрайни геотопоцентрични оси, които тръгват от земния център и преминават през гръбначния стълб на човеците. Това е постоянната архетипична сила на Иисус Христос. Но тя не е единствената: върху човека действува също и едно емоционално юдейско влияние, излъчвано от самия „Избран Народ” на Израил, тъй като Свещената Раса формира част от окултната анатомия на Земята, изпълнявайки функцията на сърдечната чакра или анахата чакра [8].
По отношение на последния въпрос се заслужава да се подчертае, че „човекът-животно”, създаден от Демиурга преди милиони години, за да „еволюира” съгласно Плана, който следват седемте Царства на Природата, клонял естествено към образуването на един тип, отговарящ на някои основни Архетипове. Обаче, от година 33 на Християнската Ера насетне може да се твърди, че юдейският Архетип на Иисус Христос е сега психологическият Архетип на човека, т.е. типът, към който той клони по еволюция. Това означава, че у човеците, които притежават чрез древната Мистерия на Любовта-Без-Смърт една животинска наследственост, животинските тенденции ще ги привличат безсъзнателно към юдейския Архетип. Единствено чистотата на кръвта ще може да избегне преобладаването на животинските тенденции и следващата от това опасност да се съответствува психологически на юдейския Архетип.
Вече показах по какъв начин Демиургът е довел изначалния конфликт до терена на расовото противопоставяне, след като създал Свещената Раса като имитация на хиперборейските потекла, обожествени от Грала. Сега остава да се види как една нова имитация – този път на Кристос Луцифер – е представлявала друг разрушителен напредък срещу хиперборейските потекла. Мощната формираща сила на юдейския Архетип на Иисус Христос, действувайки от центъра на Земята по всяко време и място, е увеличила в огромна степен съня, в който е пребивавало отколе „Кръвното Съзнание” на човеците. В бойното поле на кръвта днес се сражават без примирие две езотерични сили: Песента на Боговете и архетипичната юдейска тенденция на Иисус Христос. И „пробуждането” е станало тогава една ужасна и отчаяна борба, водена, често неосъзнавано, във вътрешността и външността на всеки един човек.
Именно затова след Иисус Христос вече няма да бъде възможно да се окачествяват нито народите, нито организациите, а ще трябва да се наблюдава специфично степента на объркване на човеците. Това трябва да е така, защото в много случаи цели синархични организации ще могат да попадат под управлението на един човек, внезапно осъзнал някой хиперборейски принцип (продукт на езотеричната борба, водена в неговата вътрешност), който дори ще може „да отклони” временно курса на същите.
И обратно – в други случаи може да стане така, че една група, определяна като „хиперборейска”, да бъде водена от лица, повече или по-малко юдеизирани. В крайния случай ще имаме евреи (юдеи по кръв), които се бунтуват срещу Йехова и се опитват драматично да възстановят своето хиперборейско наследство – случай, който може да се явява с по-голяма честота, отколкото може да се предполага, – така както ще намираме и много пъти лица, които обявяват, че „по Кръв” са съвършени „арийци”, но които психологически показват, че са по-еврейски от Талмуда. Един достатъчно красноречив пример ще получим, наблюдавайки Католическата Църква, в която съжителствуват почитателите на Иисус Христос и на Демиурга, заедно със свещениците-националисти и патриоти, които служат на каузата на Кристос Луцифер и на Лоялните Богове, без да го знаят.
Трябва, следователно, да бъдем благоразумни при окачествяването на човешките организации и дори в онези, които са чисто синархични, да се задържаме винаги, за да оценим степента на объркване на човеците, за които става на дума. Ще се разглежда като доказателство за стратегическа способност умението да се намери „правилния човек” дори в една синархична организация като Масонството, комуто сетне ще се говори, стремейки се да бъде изолиран той от организацията, в която войнствува (прибягвайки до приложението на закона на ограждането), за да може да бъде насочен посредством подходящи символи към неговата хиперборейска част.
Един пример за това, което говоря, представлява случаят на сотериологичната ерес на Пелагий, наричана също така „пелагианство”. В началото на V век този британски Епископ започнал да защитава теорията, че човекът сам по себе си е достатъчен, за да осъществи своето спасение. Това било възможно, според Пелагий, понеже „в човека има един принцип на духовното съвършенство”. Очевидно е, така, че у Пелагий е надделяло хиперборейското потекло. Неговата Чиста Кръв скоро му позволила да предусети, че „спасението” на човека (неговата „ориентация”) ще зависи от един „духовен принцип”, който трябва да бъде „открит” и „култивиран” вътрешно. Но мястото, в което „еретическата” позиция на Пелагий се оказвала най-ясна, било в отнасящото се до първоначалния грях: човекът не е грешил изобщо, а „ако Адам е съгрешил, то неговият грях е умрял с него; той не се е предал на човешкото потомство”. В крайна сметка „човекът е свободен” и „се ражда без грях”; оттук до полагането на несправедливостта на болката и страданието и на всяко друго наказание, наложено от Йехова-Сатана, имало само една крачка. В резултат преследването срещу Пелагий започнало незабавно и не престанало до неговото ликвидиране в Африка; то било водено от най-главните църковни авторитети на неговата Епоха, между които се изтъквали Папите Инокентий І и Зосим, Свети Йероним и гностическия отстъпник Свети Августин, което свидетелствува за ужаса, предизвикван от неговите идеи.
На Картагенския Събор от 411 година били осъдени седем положения, обобщаващи неговото учение. Заслужава си да се припомнят те сега, за да се установи, че същите се извличат от Хиперборейската Мъдрост.
Ето седемте осъдени положения:
1 – Адам, смъртен поради своето създаване, е щял да умре с греха или без него. 2 – Грехът на Адам е навредил единствено на него, а не на човешкото потомство. 3 – Новородените деца се намират в онова състояние, в което се е намирал Адам преди своето падение (т.е. преди да опита забранения плод на Грала). 4 – Не е вярно, че нито поради смъртта, нито поради грехопадението на Адам трябва да умре целият човешки род и че трябва да възкръсне поради възкресението на Иисус Христос. 5 – Човекът може лесно да живее без грях. 6 – Правилният живот на всеки „свободен човек” отвежда до Небето по същия начин, по който и Евангелието. 7 – Преди идването на Иисус Христос е имало „безгрешни” човеци, т.е. такива, които действително не са грешили.
[1] Калпа (санскр. kalpa) – в източните учения – космически период, съответствуващ най-често на времето на цикличното проявление на една вселена или т.нар. „ден на Брахма” в индуизма (бел.прев.).
[2] Дева (санскр. deva – букв. „сияен”) – божество, бог (бел.прев.).
[3] Параклит (грц. παράκλητος) – „Утешител” (бел.прев.).
[4] Манвантара (санскр. manvantara – букв. „между Ману”) – периодът на съществуване на едно човечество, определено от даден Архетип Ману. Съгласно индуските учения една калпа съдържа 14 манвантари, всяка от които се състои от 71 махаюги и т.н. (бел.прев.).
[5] От орихалк (грц. ὀρείχαλκος – букв. „планинска мед”) – метал с „огнен блясък”, който според Платон бил добиван в Атлантида и ценен най-много след златото. Законите на атлантите били записани върху колона от орихалк, поставена в храма на Посейдон в столичния град (Платон, „Критий”, 116 – 119) (бел.прев.).
[6] Мидраш (ивр. „тълкувание”) – жанр в равинската литература, занимаващ се с коментари на религиозните писания (бел.прев.).
[7] Ивр. “Не-евреи”, букв. „добитъци” (бел.прев.).
[8] От санскр. cakra (букв. „колело”) и anāhata („недокоснат, неопетнен”) – четвъртият главен енергиен център (чакра) в тънкото тяло съгласно теориите на Йога и Тантра, разположен в центъра на гърдите на нивото на сърцето и представян като дванадесет-листен лотосов цвят със шестолъчна звезда в центъра, състояща се от два преплетени триъгълника – т. нар. шаткона, идентична със „Звездата на Давид” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар