Книга Втора
Ден Петдесет и Шести
Страховитият инквизитор, какъвто бил Рикардо де Тарсис, бил женен за една мила Дама, която била внучка на Графа на Тарсевал, т.е. била негова втора племеница. От този съюз през 1502 г. се родил Лито де Тарсис, когото бащата мислел да запази за свой наследник в задачата по изтреблението на испанските евреи и Голени. За тази цел той го подложил от малък на едно строго обучение в различни доминикански Манастири и във Факултета по Богословие на Университета в Саламанка. Тук той получил бакалавърска и докторска степен по Право, постъпвайки на шестнадесет години и присъединявайки се непосредствено след това към Трибунала на Инквизицията. По време на своето следване в Университета младежът Лито дал свидетелства за една забележителна интелигентност, която го довела дотам, че да надмине дори собствените си професори, но тъй като той бил също така благороден и смирен, това достойнство вместо да причини завистта на неговите връстници и старши, предизвиквало всеобщо възхищение. Това, което най-много удивлявало всички, била чудотворната му способност да асимилира най-разнообразни езици: освен латински, гръцки и испанските диалекти, такива като кастилски, каталонски и баскски, той говорел свободно арабски, португалски, френски и немски.
През 1522 г. Рикардо, разбирайки, че това предразположение към познанието трябвало да бъде насочено в правилна посока, го изпратил в Турдес, за да го посветят Каменните Човеци в Хиперборейската Мъдрост. Нойовете били върнали Девата от Пещерата в Частния Параклис на Господарската Къща, макар Каменното Дете сега да нямало дясна ръка, странно осакатена през Нощта на Лугата. Лито де Тарсис, който, според казваното от Каменните Човеци, преживявал най-дълбоката трансмутация, за каквато имало спомен в Дома на Тарсис, обикновено прекарвал цялото си свободно време в Параклиса, прониквайки както никой друг в Мистерията на Несътворения Живот и на Смъртта Кâлибур на Пирена. Когато той получил Хиперборейското Посвещение, сега с помощта на Вруническия Знак Тиродингибур, той съобщил на Каменните Човеци, че освен да постави в Сърцето му Семето на Каменното Дете, Девата му била разкрила една Вътрешна Звезда – една зелена Планета, до която можел да достига винаги, когато пожелаел: като поемал по един интимен духовен път и разполагал своя Аз в тази Звезда, древната Литическа Наука на Белите Атланти нямала Тайни за него. Било – казвал – като да се изкачи на върха на една планина и да съзерцава един обширен контекстуален пейзаж, който разкривал стратегическото значение на мегалитните конструкции. И заедно с изгубената Мъдрост във вътрешната Звезда той бил срещнал отново своята Любима от Източника, която го очаквала от момента на неговото Изгубване и Падение, отвъд Ада и Рая, за да се завърне с него в Родината на Несътворения Дух.
Несъмнено, Лито де Тарсис притежавал тогава втората степен на Хиперборейското Посвещение, т.е. той бил един Хиперборейски Понтифекс – един Каменен Строител, способен да простре мост между Сътвореното и Несътвореното. В Дома на Тарсис започнало да укрепва подозрението, че се намирали в присъствието на Посветения, възвестен от Капитан Киев – онзи, който щял да види Литическия Знак на К’Таагар във Венериния Камък. Това предположение започнало да се потвърждава, когато Лито проявил своето призвание за Нойоврайство и решил да поеме Стражата на Меча на Мъдрастта: през 1525 г. той без всякаква трудност влязъл в Тайната Пещера и останал там пет години в Компанията на Нойовете, които охранявали Меча от няколко години по-рано.
Инициатическите способности на Нойо Лито се развивали интензивно през годините, докато траело неговото оттегляне – процес, който се ускорил още повече, когато образът започнал да изниква от Камъка, т.е. към четвъртата година на неговата Стража. Първоначално мъгляв, след месеци върху Венериния Камък се появил отпечатъкът на една мегалитна сцена, дотолкова ясен, че и другите Нойове също го възприемали, макар и без подробности. Затова пък на Нойо Лито, след като му бил ясен само като насочвал погледа си към Венериния Камък, образът също му предал в няколко случая и едни думи, които цялата му филологическа способност не успявала да интерпретира, въпреки че било явно присъствието на множество индоевропейски корени. Думите били:
– Апачикох Атумуруна!
– Апачикох Атумуруна!
– Пуриуака Волтан хананча унанчан уанюй!
Пукара Тарси!
И ето какво представлявал образът. На заден план се забелязвала една планинска верига или планини, лишени от растителност; две от тях се отличавали, защото склоновете им образували една дълбока цепнатина в средата на картината, откъдето се виждало да изтича един воден поток, който напоявал една също толкова суха долина. Но тези елементи съставлявали задния план; това, което в действителност господствувало над сцената, било един хълм с лек наклон, над чийто изравнен връх се издигал огромен менхир с черен цвят, заобиколен от един кръг от осем менхири с по-малък размер. И това било всичко, освен по-малките детайли: лазурното небе, потъмнено само от няколко белоснежни облаци, и почвата, където седели менхирите, съставена от червеникаво-кафява земя, от която нарядко изниквали няколко ниски треви и тръни.
Мистерията на това неподвижно видение се изяснявала с течението на времето и към края на 1529 г. Лито де Тарсис вече си бил съставил една обща идея за неговото значение; сънища и телепатични послания му доставили допълнителната информация, от която се нуждаел. Според неговото убеждение Венериният Камък разкривал онова място, разположено „в една далечна и непозната страна”, за която споменавал Капитан Киев; една страна, която съществувала „отвъд Западното Море” – добавяли сега Посланията на Боговете – и която не можела да бъде нищо друго, освен наскоро откритата Америка. Менхирите били поставени от белите Атланти чрез една специална техника, която правела зоната неуязвима за възможните атаки на агентите на Бялото Братство: в онзи освободен плацдарм, както и в Тайната Пещера, Каменните Човеци щели да могат да се съпротивляват за неопределено време срещу натиска на Силите на Материята. И именно тази щяла да бъде следващата задача на Лито де Тарсис и валентининските Каменни Човеци – да намерят това място и да се подслонят до неговите менхири до дните на Последната Битка – единственият начин да оцелеят дотогава, имайки предвид, че Демоните ги търсели по целия Свят с нарастващо усилие, колкото повече наближавали тези дни.
Според това, което предупреждавали Боговете в своите Послания, опасността нямало да бъде незначителна, тъй като преследването щяло да започне в самия момент, в който биха изнесли Меча на Мъдростта от Тайната Пещера, и навярно щяло да се води лично от Бера и Бирса. Бялото Братство – уверявали Боговете-Освободители – придавало фундаментално значение на „откриването” на Америка за своите бъдещи синархични планове и не било склонно да ги изложи отново на риск; когато Мечът на Мъдростта излезел под Светлината на Слънцето, Йод – Всевиждащото Око на Йехова-Сатана – щяло да забележи незабавно неговите носители и Бялото Братство веднага щяло да узнае, че все още имало живи Господари на Тарсис в този Свят; реакцията на Демоните щяла да е предвидима; Те, които били спомогнали за „откриването” (културно) на Америка чрез своите агенти – евреина Христофор Колумб и стотиците евреи-марани на служба на Голените – щели да направят всичко възможно, за да ги задържат и да откраднат Венериния Камък; Circulus Domini Canis, поради изключителното усърдие, положено за потискането на юдейската и Голенска дейност в Испания и Европа, се бил оставил да бъде стратегически изпреварен и оставил без внимание въпроса за Новия Свят: сега се получавало така, че в Ордена на Проповедниците били проникнали стотици доминиканци-марани, които се домогвали само до това да се отправят към Америка в компанията на хиляди от своите братя по Раса, на които се позволявало да напуснат затворите и мрачните си гета, за да участвуват в „конкистата”. Пред тази реалност, съждението на Боговете подсказвало да се действува с крайна предпазливост във всички етапи на операцията. Как щели да отидат в Америка? Боговете били предвидили това, както скоро щели да открият.
Лито де Тарсис и един от Нойовете на име Роке се срещнали в Турдес с Рикардо де Тарсис и останалите Каменни Човеци от фамилията на Валентина. Всички били съгласни, че пророчеството на Господаря на Венера се било изпълнило и че желаният момент за заминаване бил близък: на Лито де Тарсис се падала Високата Чест да пренесе Меча на Мъдростта до мястото, подготвено от Боговете. Но не всички можели да заминат; Рикардо де Тарсис бил стар, за да предприеме едно подобно пътуване и в аналогична ситуация се намирали други двамина Рицари и две Дами; една по-млада Дама обаче можела да ги съпровожда, но само до някое населено място, защото щяло да бъде трудно да й се позволи да участвува в една военна експедиция. И освен тримата Нойове, в състояние да пътуват били също двама доминикански монаси, които служели като инквизитори, заедно с Рикардо де Тарсис. Ако всичко минело добре, пътешествениците щели да изпратят да потърсят онези, които оставали; в противен случай те щели да се присъединят към Стратегията на германския клон на фамилията.
Проблемът с пътуването, както казах, се разрешил лесно, благодарение на провидението на Боговете, тъй като един млад германски пътешественик на служба на фамилията Велзер, бил далечен роднина на Господарите на Тарсис. Николаус Федерман всъщност произлизал по майчина линия от австрийските Господари на Тарсис и бил по това време в Америка. Кралят Карлос І и Германски Император Карл V сключил един дълг за 150.000 дуката с Дома Велзер от Аугсбург, подписвайки като един вид кралска гаранция едно съглашение в Бургос, с което се разрешавало на въпросната Банка да се установи в една област от Америка и да я експлоатира. Тази област обхващала настоящата територия на Венецуела от нос Вела до Маракапана и Компанията поемала задължението на основе два града и три крепости, в които щяла да може да назначава Губернатор или Управител с кралското одобрение. През 1527 г. Хуан Ампуес основал там града Ла Вела де Санта Ана де Коро, където през 1528 г. се установил Амброзиус Ехингер – първият Губернатор, назначен от Велзерите, който довел като свой заместник Николаус Федерман. През 1530 г., след онази среща на Лито де Тарсис с Каменните Човеци, на която се взема решение за пътуването до Америка, те откриват чрез сведения, произлизащи от вруналдинския клон, за съществуването на този роднина и установяват контакт с него чрез бавната кореспонденция, която доминиканците поддържали с монасите-мисионери. Опитвали се във всеки случай да не рискуват информация по този начин и затова депешите се отнасяли само до необходимостта да се уреди една лична беседа с пътешественика „по жизненоважни причини, които тогава ще бъдат изяснени”. Нещо трудно за осъществяване в онези дни, тъй като Федерман участвувал в едно извънредно опасно пътешествие в сърцето на венецуелската джунгла в търсене на златото на индианците.
Във всеки случай Господарите на Тарсис се преместили в пристанището на Севиля и започнали да подготвят своята собствена експедиция, без да разчитат на помощта на Федерман. Този път късметът се усмихнал на Господарите на Тарсис през 1532 г., макар да не било така за Амброзиус Ехингер, когото една стрела с кураре изпратила към по-добър живот. Защото именно смъртта на Губернатора била това, което довело Николаус Федерман в Европа с целта да поиска за себе си неговия пост, който с право си бил спечелил. Велзерите обаче дали службата на Георг Спира – човек с престиж, който разполагал със значителни влияния и могъщи приятели, назначавайки като компенсация Федерман за Генерал-Лейтенант на Губернатора. И през 1533 г., докато германецът бил зает с екипировката на флотата на Велзерите, всички се събрали в Севиля.
Николаус Федерман не бил Посветен, нито имал познания за магия или езотеризъм, но той носел във вените си Кръвта на Тарсис. Веднага разбрал, че мистериозната кауза, която отвеждала неговите роднини в Америка трябвало да бъде подкрепена и се съгласил с да осъществи по всичките му точки планът, който те му предлагали; един таен инстинкт му подсказвал, че нямало да сбърка, че нещо по-висше от златото, за което той бил готов да умре, ръководело тези авантюристи: той можел да го усети във въздуха, когато се намирал в тяхното присъствие; и макар да било малко, те също плащали със злато: с добро испанско злато, тъй като неговите роднини се оказали доста богати. Да, Николаус Федерман щял да бъде използуван от Господарите на Тарсис. Планът изглеждал прост: трябвало да превози седмина от тях; трима били Рицари и щяло да е лесно да ги наеме; други двама – доминикански монаси – вече разполагали с църковно разпределение и освен това, за задоволство на Велзерите, те били експертни миньори и специалисти по ценни метали – едно изкуство извънредно ценено в онези дни, когато се изисквало да се претопяват необичайните сплави на туземните предмети, за да се извлече златото и среброто, което те съдържали; единственият проблем представлявала Дамата, която трябвало да изчаква в Коро завръщането на нейните братя и чичовци; и тези от Тарсис предлагали да покрият също така разноските за десет каталонски войници от собствената им пехотна войска, което не създавало никакво неудобство, тъй като за всяка американска експедиция се изисквали огромни количества от военен персонал. Вече в Америка, Николаус щял да се опита да ги ориентира в търсенето на една странна постройка от камък, която те уверявали че съществува „в посока на Юг”. Както знаели, това било нещо, за което той скоро се отказал да разпитва, поради херметическата затвореност на испанците. Но друго нещо било сигурно: тях не ги интересувало златото, скъпоценните камъни или перлите, които биха могли да намерят в това търсене; всеки ценен предмет щял да се падне на него, тъй като те искали само да намерят онова място.
Първият Кораб, изпратен от Франсиско Писаро с една мостра от откупа на Атауалпа, пристигнал в Севиля на 5 декември 1533 г., а вторият, с Ернандо Писаро на борда, на 9 януари 1534 г.; те пренасяли 100.000 кастеляна злато – около 450 килограма, което съставлявало само една трета част от дяла, който се падал на Краля: в Перу Франсиско Писаро си бил присвоил по онова време девет тона (9.000 кг) чисто злато и петдесет тона (50.000 кг) сребро. Тези факти привели в трескаво състояние алчните Велзери, които желаели да получат един подобен доход от своята американска колония и те ускорили заминаването на Георг Спира и Николаус Федерман. Към края на януари 1534 г. от река Гуадалкивир де Севиля отплавала флотата, която отнасяла в Америка Лито де Тарсис и петимата Каменни Човеци, които го следвали.
Господарите на Тарсис се били запасили с изобилни провизии, дрехи и военна екипировка, освен това с двадесет коня, три кучета испански булдози и три дузини пилета от Кастилия. Една седмица преди да заминат Лито де Тарсис изнесъл Меча на Мъдростта от Тайната Пещера, покрил Венериният Камък с една панделка, привързана на гарда, и, препасвайки го на кръста си, поел по пътя без връщане към пристанището на Севиля и Америка: за пръв път от 1800 години – от падането на Тарсис в ръцете на финикийците и Голените – древният Меч на иберийските Царе напускал Тайната Пещера. Трима Нойове го охранявали сега в онова несигурно пътуване, един от които бил най-съвършеният Каменен Човек, който някога бил дал Домът на Тарсис. Но щяла ли да е достатъчна неговата Мъдрост, за да ги избави от дяволските сили на Бера и Бирса, които незабавно щели да тръгнат да ги преследват? Само в близкото бъдеще те щели да узнаят положителния отговор.
Едвам носът на фрегатата на Велзерите бил навлязъл в Атлантическия Океан, погледът на Каменните Човеци се отправил към Коста де ла Лус, която оставяли назад: седемдесет километра на С.И. се намирала Онуба – едно от древните пристанища на Тартесянската Империя, а също Рус Баал – Скалата на Сатурн, където Киблóн бил получил Шехина. Шестимата се опирали на парапета на десния фалшборд, но умовете им пътували към Онуба в сливането на реките Тинто и Одиел;сетне те се спускали по Одиел към Турдес и спирали в цитаделата на Таршиш, сега отново жива и могъща в сцената на въображението; те виждали своите предци – иберийските Царе Господари на Тарсис – да поддържат с цената на живота си принципите на Кръвния Договор; в самота, тази Фамилия се била изправила срещу Всичко и всички, за да изпълни мисията, възложена от основателите бели Атланти, да поддържа лоялността към Боговете-Освободители; една самота, която е цената, заплащана от тези, които са наистина Чужденци във Вселената – от онези, които проявяват Дързостта на Нимрод и Доблестта на неговите каситски воини – от тези, които притежават или търсят Кръвта на Тарсис: Абсолютната Самота, която на Земята трябва да понасят Мъдрите Воини, Хиперборейските Посветени, Каменните Човеци, Несътворените Духове; и умът им се насочвал тогава към Хълма Чар, пред Каменното Лице на Пирена, в Епохата, когато Мистерията на Студения Огън се изпълнявала свободно и Избраните пристигали от всички части на Света, за да умрат или да намерят Голата Истина на Самостта; Бялото Братство, Орденът на Мелхиседек, тъмните Атланти, Свещениците на всички Култове, Голените, Безсмъртните Бера и Бирса, Тамплиерите, членовете на Избрания Народ, привържениците на Световната Синархия, Слуги на Силите на Материята, Почитатели на Йехова-Сатана, Страховити Врагове на Дома на Тарсис: Те ги преследвали през хилядолетията, причинили разрушението на Таршиш и официалното изчезване на Мистерията на Студения Огън, те се опитали заличат Фамилията на Тарсис и да укрият Хиперборейската Мъдрост и се стремели с всички средства да си присвоят Меча на Мъдростта и неговия Венерин Камък; и умът отлитал незабавно към Тайната Пещера и разглеждал с гордост мълчаливата саможертва на десетки Нойове и Враи, охраняващи Меча на Мъдростта, пречистващи Кръвта и очакващи с търпението на ловеца Литическия Знак на К’Таагар – расовия зов, който разрешавал да се отправят към Обителта на Лоялните Богове на Духа на Човека; сега Господарите на Тарсис щели да могат, ако го поискали, да осъществят хилядолетно желаното пътуване: един Нойо – Най-Великият от Всички, Лито де Тарсис – бил видял Знака и знаел Тайната на Завръщането; но Господарите на Тарсис още нямало да заминат; те щели да изчакат още известно време – един миг от Историята – до Последната Битка; Капитан Киев, един Господар на Венера, им бил съобщил, че Навутáн, Господарят на Войната, считал техния Свят за най-Реален от всички възможни Светове: и в този Свят – в този Свят – те щели да спомогнат, изпълнявайки главна роля в последната Битка на Същностната Война, заедно с Неговия Посланик – Великия Бял Водач, Господаря на Абсолютните Воля и Доблест; и натам отивали Господарите на Тарсис – към един плацдарм, мегалитично освободен чрез Хиперборейската Мъдрост на белите Атланти – едно място, където щели да устояват с Меча на Мъдростта до дните на Последната Битка; и тъй, умът се завръщал, подхранен с Решимост и Доблест, при Каменните Човеци, които се отдалечавали от испанския бряг в една фрегата от флотата на Велзерите.
Коментари
Публикуване на коментар