Книга Четвърта
Глава ХХІ
Оберфюрерът Пап – стар познат – ми изложи подробностите на мисията. Заминаването щеше да бъде след четири дни, тъй като вече бяха подготвили всичко: провизии, екипировка, оръжие, фалшиви документи и пр. В действителност – едва тогава видях ясно това– тази операция е била подготвяна от много време насам и както изглежда зависеше само от мен тя да бъде приведена в изпълнение. Тоест, всички онези, които участвуваха в операцията или в нейната тайна, включително Фюрерът, бяха изчаквали моето Посвещение, очаквайки момента, в който Аз ще придобия духовно съзнание за Ключа на Знака и ще могат да ми обяснят мисията в Азия. Мисля, че никога не съм изпитвал такъв срам, както тогава: Аз, глупавият и арогантен чирак-Посветен, бях изгубил месеци, ценни месеци, опитвайки се да проникна рационално в Хиперборейската Мъдрост на Черния Орден; накрая, разбирайки, че съм вървял по задънена улица, че съм бил жертва на един капан на логиката, Аз потърсих в моя Дух окончателната Истина, която разумът и рационалното познание ми отказваха; и така предразположих Инициатическия Кайрос съгласно потвърждението, направено за това от Посветените на Черния Орден; след това бях Посветен и Конрад Тарщайн ми обясни характера на мисията „Първи Ключ” – това беше нейното кодово название – и ми описа способността, която трябваше да употребя, за „да затворя Портата на Шамбала” – порта, която Ернст Шефер възнамеряваше да отвори и която той може би отваряше в този момент.
Тези размишления и тази възможност ме безпокояха извънредно много и не ще излъжа, ако кажа, че дори онези четири дни до заминаването ми се сториха безкрайно дълги.
Първият етап беше със самолет. Щяхме да летим от Берлин до Танзания, на западния бряг на Африка, спирайки в различни африкански страни или колонии на съюзниците на Германия като Испания и Италия. В Танзания – в областта, която допреди Първата Световна Война беше държавата Занзибар, – щяхме да скочим с парашути над фермата на едно старо семейство германски колонисти, които сега работеха за Тайната Служба. Трябваше да следваме този маршрут, защото мисията беше определена като „свръх-секретна операция на WaffenSS” и защото полетът се извършваше с военен самолет, специално пригоден за случая: ставаше на дума за един „Дорние” [1] или „летящ молив”, чийто класически товар от бомби бе заменен от допълнителни резервоари за гориво.
И тъй, в Танзания се спуснахме без проблеми – както ние, така и товарът с оръжие и екипировка. Колонистите ни очакваха от известно време и бяха закупили за нас един товар от памучни нишки, в който побързаха да скрият компрометиращите вещи. Един ден по-късно, облечени в одежди с несъмнен близко-източен вид, много подходящ за ролята на египетски търговци, която трябваше да представяме, колонистите ни откараха до остров Занзибар с една баржа с редовни размери. В пристанището бе закотвен италианският кораб „Таренто”, който тайно участвуваше в операцията и щеше да ни откара до Дакар в Северо-Източна Индия
В Занзибар нашата самоличност бе променена напълно. Както Аз, така и двамата SS Хауптщурмфюрери щяхме да потеглим оттам като „египетски търговци”. Това беше рискована игра, тъй като Египет се намираше под властта на англичаните, но нашите паспорти и измислени истории имаха малко дефекти и изглеждаше трудно да събудим достатъчно подозрения, та да се започне разследване. Аз самият действително бях египтянин и говорех английски толкова добре, колкото и арабски – език, който владееха също и моите Другари, макар и не толкова добре английския, в който поставяха силен германски акцент. Но в случай на нужда щеше да е достатъчно да се изразяват правилно на арабски, тъй като в Египет никой не беше задължен да знае английски.
„Таренто” прекоси Индийския Океан с едно-единствено спиране в Цейлон и сетне навлезе в Бенгалския Залив с курс към Калкута и Дакар. Накрая се изкачи по река Даласери, която е един клон на Брахмапутра, и пусна котва до левия й бряг в пристанището на Дакар – важен град в онова, което тогава беше Бенгалското Президентство, сетне Провинция Бенгалия, по-късно Ислямската Държава на Източен Пакистан и днес Бангладеш. Товарът от африкански памук с ценната си контрабанда можа да бъде свален без проблеми и разположен в един склад, който наехме за случая.
Не планирахме да оставаме много време в Дакар – само достатъчно, колкото да продадем памука или да го заменим за скъпа коприна и бенгалски муселин, да се снабдим с провизии и да наемем носачи. Следващата ни цел беше град Пунакха – зимната столица на страната Бутан. Там ни очакваше SS Щандартенфюрерът Карл фон Гросен и неговият адютант SS Оберщурмфюрерът Хайнц Шмидт – и двамата от Трета Дивизия на R.S.H.A. [2], наречена „Външна Служба за Информация” или „Външна S.D.”. Фон Гросен беше шефът на „Операция Първи Ключ” и макар да имаше за непосредствени началници Шеленберг и Хайдрих, за тази мисия той бе поставен под прякото командуване на Райхсфюрера Химлер. Той ни беше изпреварил вече с много месеци и държеие по някакъв странен начин кервана на Ернст Шефер под постоянно наблюдение. Имаше славата на интелигентен и рязък човек. Беше бил също полицай, както моите помощници Клостер и Ханс, работейки няколко години в Баварското Гестапо. Но по-късно той бе помолил да бъде прехвърлен във външната S.D., за да приложи на практика своя докторат по История. Беше експерт по История и География на Азия, освен че бе специалист по тактики за бързо разгръщане – познания, които обясняваха защо Райхсфюрерът Химлер го бе избрал да командува Операцията „Първи Ключ”.
Три дни по-късно излязохме от Дакар в посока Север, поемайки по един път, който следваше левия бряг на Брахмапутра към Бонарпара и сетне се отклоняваше в посока на Рангпур – резиденцията на Раджата на Асам. Беше есента на 1938 година и задушният климат на тези бластисти области, набраздени от безбройни реки и годни само за отглеждане на ориз, ни караше да копнеем за изкачването към високите и студени области на Бутан. Двамата SS Хауптщурмфюрери – Ханс Лехфелд и Клостер Хаген – вървяха отпред, предшествувани от петнадесет носачи – чисти арийци от холитска Раса – с целия товар; и Аз завършвах колоната. Носехме за показ само три карабини „Маузер” от Първата Световна Война – оръжия, отговарящи на нашата мнима професия на търговци, докато между въжетата криехме служебните пистолети „Люгер”, а в раниците – страховитите автомати „Шмайзер”.
Лагерувахме един ден в планините Гаро и прекосихме Асам, без да се задържаме повече от необходимото. Скоро се озовахме на повече от 2000 метра надморска височина, радвайки се да оставим зад себе си тропическите области, гъмжащи от диви зверове и не по-малко диви разбойници от племената ангка, мичи, дафла, аборс и др. Една пътека, която криволичеше по западния склон на Хималаите ни отвеждаше бавно към Бутан.
В селото Тага Дзонг ни приеха с голяма радост, все едно бяхме посланици на някаква западна сила – нещо, което ни причини голяма досада, тъй като не желаехме да привличаме вниманието на англичаните, нито на някой действителен дипломат от коя да е нация. Но мистерията скоро се изясни, когато установихме, че двама пратеници на фон Гросен очакваха нашето пристигане от месеци, за да ни водят към Пунакха: бяха двама лопа, служители на Деб Раджата на Бутан.
Съпроводени от мършавите, но яки лопи, също от арийска Раса, прекосихме многобройни малки долини, вклинени между планински вериги с оргомна височина. През всяко стъпало на хималайския склон се изкачвахме със стотици метри, като не бяха редки проходите или двара на 4 или 5 хиляди метра. Лопите говориха бодскад – тибетски език, който Аз като Остенфюрер разбирах перфектно. На диалекта на Ям ни обясниха, че не отиваме направо към Пунакха, понеже там, заедно с Деб Раджата се намирал един английски гарнизон: Карл фон Гросен беше в един близък манастир, под протекцията на духовния вожд на страната – Дхарма Раджата.
Накрая пристигнахме в даоисткия манастир, построен върху една планина, покрита с вечни снегове, от който тръгваше една неравна пътека, годна само за пешеходци, която пресичаше Хималаите и отвеждаше към Тибет. Фон Гросен и неговият адютант бяха излезли да ни посрещнат.
– Хайл Хитлер! Страхувах се, че няма да пристигнете на време, – каза ни той и това бе целият му поздрав.
– Хайл Хитлер! – отговорих. – SS Хауптщурмфюрер Доктор Клостер Хаген и SS Хауптщурмфюрер Доктор Ханс Лехфелд, – представих моите спътници. – А Аз съм SS Щурмбанфюрер Курт фон Зюберман. SiegHeil, mеin Standartenführer!
Фон Гросен ме наблюдаваше внимателно, с научно любопитство.
– Значи Вие сте тайнственият Посветен, от който може да зависи Съдбата на Третия Райх? – запита се той удивен. – Представях си Ви по друг начин!
– Как? – възкликнах, смутен от недискретната откровеност на Щандартенфюрера.
– Не ме разбирайте погрешно, – каза той, усмихвайки се за първи път, – но тук за Вас се говореше навярно повече, отколкото в Германия. Знаете: тези хора притежават много развити психични способности и в продължение на няколко седмици те Ви наблюдаваха, докато се приближавахте. Не ще преувелича ни най-малко, ако заявя, че целият духовен Тибет знае в този момент за Вашето пристигане в Бутан! Също тъй, фон Зюберман: Вие бяхте наблюдаван психически и описан по много различни начини, оттук и моите съмнения. Има такива, които твърдят, че Вие сте един Велик Светец, и други, които, напротив, правят от Вас един страховит Воин. – Отново, по лицето му бе изписан въпрос. – Но ние знаем, че вие сте последното. Нали?
Имаше един остатък от съмнение в гласа на фон Гросен, което ме подразни в крайна степен.
– Действително, Камерад фон Гросен! Съгласно Устава на Черния Орден Аз съм един Воин, един Мъдър Воин. Не знам що за вид се е предполагало, че би трябвало да имам, но не се съмнявайте, че съм способен да убивам по най-страховит начин. И че ще убивам така всеки, който се опита да попречи на моята мисия.
– Браво! – възкликна фон Гросен с явна искреност. – Повтарям Ви: трябва да извините моята изненада, но след толкова месеци на очакване и слушайки най-безумни истории от устата на ламите, вече не знаех със сигурност що за човек очаквах. Радвам се, че Вие сте един завършен офицер SS, фон Зюберман!
Карл фон Гросен и Хайнц Шмидт, който не изрече нито дума, нито щеше да я каже по-нататък, тъй като беше много сдържан пред другите, ни бяха посрещнали пет километра преди Манастира. В този момент пристигнахме и бяхме поканени да влезем в една уютна зала, където в едно каменно огнище горяха дърва и тор; навън цареше температура от десет градуса под нулата.
Всъщност не се намирахме в един обикновен манастир на лами, както бях предполагал, а в една малка цитадела, заобиколена с отбранителна стена: зад стените имаше три сгради с много различна архитектура. Най-величествената беше Дворецът на Дхарма Раджа, където пребиваваше през зимата духовният Водач на Бутан. Втората по важност представляваше една древна Пагода – навярно най-старата постройка от комплекса.
– Това е един Храм, разкошно издялан от една-единствена колосална скала, – обясни ни фон Гросен, докато преминавахме външния двор. – Той датира от времената, когато този регион е бил владян от Будистките Свещеници от Манипур: Храмът е бил посветен на Култа на Ману Вайвасвата, който управлява настоящата Манвантара, тоест цикъла на съществуване на едно Човечество от хора-животни. По-късно страната била завладяна от едно племе лопа, управлявано от даоистки Посветени, които били радикални иконоборци и ненавиждали всички Свещеници без значение на Култа. Те, разбира се, затворили храма, след като подложили на сеч последните му обитатели. Ако не беше станало така, днес тук щеше да се почита Майтрея – предстоящото превъплъщение на Ману, който не е никой друг, а Месията, когото очакват евреите. Но Ордените на будистките Свещеници не са забравили това място и постоянно дебнат, търсейки възможност да го завладеят отново.
Третата конструкция, в която се намирахме, беше Манастирът собствено казано, и тя се състоеше в едно лабиринто-образно здание, където обитаваше една многобройна общност от равно количество тибетски монаси и монахини. Този смесен състав от Посветени ме изненада и казах това на фон Гросен.
– Така е понеже настоящите обитатели представляват едно Тайно Общество, което не е нито индуистко, нито будистко, нито даоистко, а се намира „отвъд” тези религиозни системи: и „отвъд” означава не „над” или „върху”, а извън. Тоест Мъдростта, която те притежават, се намира извън религиозните системи. Те, следователно, не поддържат един прост синкретизъм, а една истинска духовна Мъдрост – навярно същата, която вие в Черния Орден и ние в Института Ahnenerbe [3] наричаме Хиперборейска Мъдрост. Действително, те подкрепят изцяло Национал-социализма, макар да не ги интересува толкова политиката, колкото философията на SS и земното присъствие на Фюрера, когото наричат „Господаря на Волята”.
Ние, петимата офицери SS, заемахме столовете в края на една маса със забележителна дължина: малка група в едно място, където се побираха повече от петдесет сътрапезника. Фон Гросен бе седнал в центъра, с гръб към пращящото огнище. Носачите холити почиваха в едно съседно помещение. Разговорът бе прекъснат, когато влязоха трима монаси, облечени с черни туники от кожа на як. Главите им бяха покрити с качулки, пришити към същите туники, което засенчваше лицата им, макар да можеше да се види, че тримата имаха дълга коса и бяха от тибетска Раса, вероятно лопи. Двама от тях изглеждаха много млади и силни и бяха от различен пол: един йогин и една йогини – Посветени в Бойните Изкуства, които се придвижваха с котешка грация. Третият – старец с неопределена възраст, отправи няколко думи към фон Гросен на бодскад от Ям.
SS Щандартенфюрерът побърза да го представи:
– Kameraden: това е Гуру Висарага, глава на този Манастир, с двамата си главни садхака.
Те ни поздравиха кимване, на което отговорихме абсурдно с нацисткия поздрав
– Въпреки, че са домакини, – обясни фон Гросен, – те молят за позволение да останат с нас. Отговорих им утвърдително, защото са хора, на които можем да се доверим абсолютно. Продължаваме, прочее, да обсъждаме нашите дела.
Монасите седнаха и фон Гросен продължи спокойно да говори на немски. И по времето, докато трая разговорът, Аз можах да установя с неудоволствие, че те не ме изпускаха от очи, като че ли нещо в моя вид привличаше неудържимо вниманието им и ги беше хипнотизирало.
– Както ви казах, – обясни фон Гросен, – тези монаси представляват едно Тайно Общество, познато като „Кръга Кâула”. Тяхната Мъдрост е Кула – тантризмът „на лявата ръка”: една система на йога, която позволява да се трансмутира и овладее сексуалната енергия, но която изисква физическото участие на жената. Оттук смесеното население, което Ви изненада, фон Зюберман. Кâуликите вдъхват ужас в Тибет, тъй като са считани за „Черни Магове”, но според моето виждане, единственото черно нещо, което те притежават, е туниката. Шегите настрана – очевидно е, че това определение идва от техните най-върли врагове: членовете на Бялото Братство – една тайнствена организация, която стои зад Будизма и другите религии и която е много могъща в тези региони; именно поради опозицията и контраста спрямо „бялото” Братство кâуликите биват наричани „черни”, тъй като те са аскети с възвишен морал. Всички мъже и жени, които видяхте тук, са садхаки вамачари [4].
Мъжете и жените-Посветени в Пътя на Кула, извършват периодично един Ритуал, наричан „Петте Предизвикателства”, в който практикуват „петте забранени действия за Учителите на Кâлачакра”, което обяснява защо те са ненавиждани от Гурувците на Шамбала. Тайният Ритуал е известен също така вулгарно като „Панчамакâра” или „петте М”, тъй като с тази буква започват петте имена на „забранените неща”: мадя – вино; мâмса – месо; матся – риба; мудрâ – зърнени храни и майтхуна – полов акт. Според техните будистки врагове с практикуването на този Ритуал кâуликите се поставят във вâмо мâрга или „Левия Път” – пътя на Кшатриите, който отвежда към Войната, а не към Мира, – към Агарта, а не към Шамбала – към абсолютното обединение на Самостта, а не към нирваничната анихилация на Аз-а, отъждествен с Единния Парабрахман. Истината е, че посредством тайните техники на тяхната сексуална Тантра, кâуликите развиват невероятна власт над животинската природа на човешкото тяло и дори успяват да постигнат духовното освобождение.
Обобщавайки, фон Зюберман, кâуликите са съвършени йоги: Посветени, способни да постигнат Безкрайното и Вечността на Духа в екстаза на половия акт и да разположат ядрото на съзнанието си отвъд Мâйâ – илюзията на материалните форми.
От първоначалния даоизъм е останало малко, макар и формално – с цел да избегнат преследвания – монасите да се определят като „даоисти”: една по-приемлива Религия за будистките и индуистки Князе на съседните страни. Но в шастрите на Лао Дзъ, които се съхраняват в този Манастир, думата „Дао” е заменена с „Вруна”, тоест със Шакти – Вечния и Безкраен Дух на човека. Не забравяйте, фон Зюберман, че тук се намираме пред една Мъдрост, която идва от източник, различен от Чанг Шамбала, и затова Шакти означава „Чист Дух” – едно понятие, подобно на „Благодатта” на западното богословие.
Вруна е една древна индо-арийска дума, която означава „Вечен, Безкраен и Несътворен Дух”: от нея се извеждат знаците, които представляват тези смисли, тоест Руните, разкрити на арийците от Вотан; а също така и Богът Варуна е съхранил същия корен. Но – и съгласно най-древните традиции на Бялата Раса – самата „Вруна” на свой ред произлиза от атлантската дума Врил, която е имала същото значение. Вече виждате, фон Зюберман, че „Врилът”, поставен в Германия като духовен идеал на Рицаря-Посветен от SS, е едно състояние, представлявано тук от Вруна – тантрическото могъщество да се постави човек отвъд Кула и Акула така, както автентичното духовно Дао е отвъд Ин и Янг. За духовния човек Врилът като Вруна приема винаги формата на една Древна Богиня – една Божествена Шакти, която е не друго, а забравеният образ на Партньорката от Източника. Кâуликите вярват, че след като е постигната Вруната – нещо, което се достига единствено след преминаването през ритуалната смърт, – свободният Дух се озовава пред Истината на Източника, среща се отново със своята оригинална партньорка и се осъществява Бракът на Духа, след който се възстановява Вечността. Кâуликът – жив или мъртъв – изпитва оттогава една ледена Любов, която не е от тази Вселена, и бива отново присъединен към една Раса от Врунически Богове – Господари на Врила.
Накратко – тук кâуликите следват Пътя Кула, който започва в жената от плът и завършва в Оригиналната Партньорка, в дълбината на Самостта: в края на този опасен път, кâуликът, изправен окончателно пред Истината и разкъсал булата на всички Мистерии, е Шива – Разрушителят на Илюзията, Воинът като такъв. За нас, фон Зюберман, Шива е Луцифер, Каин, Хермес, Меркурий, Вотан: за нас Шива е прототипът на Рицаря SS.
Гуру Висарага и неговите садхаки продългжаваха да ме наблюдават с възхищение. Необичайният доклад, изнесен от Карл фон Гросен, ми разкриваше защо той е бил избран да ръководи тази операция: към своите военни таланти и познания, Щандартенфюрерът добавяше едно огромно разбиране на обичаите и религиозните вярвания на Азия. Реших да му задам един конкретен въпрос за основната цел на мисията.
– Много съм Ви благодарен за тези ценни данни, – казах, – но има нещо, което ме безпокои откакто пристигнахме. Тогава казахте: „мислех, че няма да пристигнете навреме”. С колко време разполагаме, хер фон Гросен?
– Малко, много малко, фон Зюберман. Но ще бъде достатъчно, ако потеглим колкото се може по-скоро и ускорим хода, за да настигнем Шефер преди езерото Гьяринг. Осведомен ли сте, че там ще бъде предаден на една секта от фанатици-убийци един от членовете на експедицията – офицерът Оскар Файл?
– Да, – отвърнах. – Бях информиран в Берлин. Това, което ме озадачава е, как сте успели да го узнаете Вие, какви средства използувате, за да знаете във всеки момент местоположението на експедицията на Шефер.
– Няма никаква тайна, нито става на дума за някаква мистериозна или свръхестествена процедура: това е чисто и просто шпионаж; най-класическият тип шпионаж, който сте изучавали в Курса по Сигурност. Както вече знаете, откакто Операцията „Алтвестен” беше замислена в Германия, в нея се бяха внедрили агенти от S.D.: там имаме двама души от Тайната Служба, които не са събудили никакво подозрение у недоверчивия Ернст Шефер. Те обаче нямаше да могат да направят нищо, ако не разполагахме от наша страна с подкрепата на Кръга Кâула, чиито пипала се простират по целия Тибет. Верните кâулики са тези, които пренасят съобщенията от нашите шпиони през Хималаите и ни помагат постоянно да локализираме експедицията. Вече Ви казах, фон Зюберман, че в тези страни кâуликите вдъхват много страх и тяхната слава спомага за сътрудничеството на суеверните обитатели. Слава, която в този смисъл те заслужават абсолютно, тъй като освен аскети, те са и монаси-воини, и предателите могат да бъдатг сигурни, че рано или късно ще умрат от техните ръце. Така, прочее, една обширна шпионска мрежа бе изплетена около нашата цел.
Добре е да знаете, фон Зюберман, че Дхарма Раджата – духовният Водач на цялата страна Бутан – е таен привърженик на Кръга Кâула и затова е определил съседния Дворец за своя Зимна Резиденция. Той ненавижда страстно англичаните, които счита за „представители на Демоните”, и е наредил да ни се предостави най-добрата възможна помощ, докато оставаме в неговата страна. Вторият важен човек е Деб Раджата, който е натоварен с администрацията и държавните дела, поради което трябва да остава в Пунакха и да подкрепя англичаните, които ненавижда също, както и Дхарма Раджата. Във всеки случай, разполагаме с официални пропуски, които ще ни позволят да стигнем до Тибет и дори да се придвижваме през тази страна, представяйки се като служители и търговци на служба на Раджата.
– Съгласно казаното, – продължи фон Гросен, – разполагаме с много малко време. Би трябвало да потеглим още утре, ако е възможно. Ернст Шефер е напуснал Лхаса преди три седмици, следвайки пътя към Чамдо, но придвижването му е бавно, защото не иска някакво недоразумение да провали посещението му в Чанг Шамбала: той знае, че придвижванията му са постоянно наблюдавани от кулата Кампала. Предпазливостта му става по-разбираема също, ако се вземе предвид, че той трябваше да остане цяла година в Лхаса, в Двореца на Далай Лама, докато получи разрешение да се приближи до Чанг Шамбала: той трябва тепърва да премине Преддверието и да убеди неговите Стражи, че действително притежава подкрепата на Учителите. Разбираемо е, следователно, че се опитва да избягва грешките и се приближава бавно към пъклената си цел.
Ние от наша страна трябва да потеглим колкото се може по-скоро, защото зимата наближава и скоро проходите в Хималаите ще се превърнат в ледници. Но след като стигнем в Тибет, ще напуснем търговския път, поет от Шефер, и ще напредваме с дни, докато го настигнем.
[1] Марка самолети, произведени от „Dornier Flugzeugwerke” – германска самолетостроителна компания, основана през 1914 г. във Фридрихшафен от Клод Дорние (бел.прев.).
[2] R.S.H.A. – Обща Дирекция на Сигурността на Райха (SS). (бел.авт.).
[3] Нем. „Наследството на Предците” – научен институт към SS, занимавал се с изучаването на корените и културата на арийската раса (бел.прев.)
[4] Вамачари – Маг кâулика или Посветен от Лявата Ръка (бел.авт.).
Коментари
Публикуване на коментар